Правило 4

Лукавият се опита по различни начини да покрие със срам честния монашески образ и се възползва от времето на предишната ерес за това. Монасите, напускайки своите манастири поради ерес, се местят някои в други манастири, а други в жилища на миряни. Но това, което накара монасите да се смятат за блажени, тъй като тогава те го правеха в името на благочестието, сега, превърнало се в неразумен обичай, прави онези, които постъпват така, достойни за присмех. В края на краищата, въпреки че сега благочестието се е разпространило навсякъде и Църквата е била избавена от изкушенията, някои дори сега, напускайки собствените си манастири и като неудържим поток, разливащ се и течащ тук и там, изпълват манастирите с много безредици, внасят в тях със себе си (συνεισκωμάζουσι), разрушават и унищожават светостта на послушанието.

Въпреки това, слагайки край на непостоянството на техните стремежи и непослушание, Светият събор постановява: ако някой монах, избягал от своя манастир, се премести в друг манастир или се засели в светско жилище, тогава и той, и този, който го е приел, трябва да бъдат отлъчени, докато избягалият не се върне в манастира, от който злонамерено е напуснал. Ако епископът пожелае да премести онези от монасите, които се отличават с благочестие и святост на живота, в друг манастир за неговото подобряване или сметне за необходимо да ги настани в светски дом за спасението на живеещите в него, или благоволи да им определи друго място, това не прави виновни нито тези, които ги приемат, нито самите монаси.