За дарбата на пребъдването

Антипелагианското есе „За дара на обителта” (24 глави) е написано от бл. Аврелий Августин през 428-429 г. Трактатът говори за връзката между Божественото предопределение и свободната воля. Блж. Августин обяснява, че началото на вярата и постоянството във вярата са даровете на Бога. Епископът на Хипон се обръща към произведенията на Sschmch. Киприан от Картаген. По-специално той се позовава на своето тълкуване на Господната молитва, според която тази молитва е молба за дар. Според учението на блаж. Августин, оставането в Христос до края на живота е дар от Бога. Въпреки това до смъртта е невъзможно да се определи дали човек наистина е получил този дар, тъй като единственият начин да се провери това е дали човекът остава верен в момента на смъртта. Трябва да прославим Бог, че освободи някои хора от справедливото осъждане, което всеки заслужава. *Заглавието на произведението на латински е De dono perseverantiae. Глава 1. Тази книга ще говори за пребъдването в доброто до края на живота. Глава 2. Пребъдването е дар от Бог. Свидетелството на апостол Петър те се молят на Бога да пребъде, тъй като това е Неговият дар. Тълкуване на молитвата Господня от Свети Киприан - свидетелство за пребъдване. Първа молба от молитвата: „Да се свети Твоето име“ Втора молба от Господната молитва: „Да дойде Твоето царство“ Глава 3. Трета молба от Господнята молитва: „Да бъде Твоята воля“ Глава 4. Четвърта молба от Господната молитва: „Насъщния ни хляб дай ни днес“ Глава 5. Пета молба: „Прости ни нашия дългове” Шеста молба: „Не ни въвеждай в изкушение” Глава 6. Пребъдването може да бъде получено чрез молитва, но не може да бъде изгубено Плодът на молитвата за пребъдването 3защо Бог ни заповяда да молим да не бъдем въведени в изкушение Глава 7. Само Господната молитва е достатъчна, за да защити благодатта С Божията благодат ние се приближаваме до Бога, чрез благодатта не се отдалечаваме от Него 3защо Бог ни заповяда да се молим за това, което Той може да даде дори без молитва 8 глава. Защо благодатта се дава свободно и безплатно? Благодатта се дава безплатно и в случай на бебета. Невъзможно е да се отговори на въпроса: "Защо това е така?" Защо Бог не дава на всички вярващи дара да бъдат в доброта? Разсъжденията на свети Амвросий за силата на Бог над човешките мисли Глава 9. Неизследимият характер на Божиите присъди Абсурдността на предположението, че Бог наказва мъртвите за грехове, които те биха извършили, ако бяха продължили да живеят Анализ на примера на Тир и Сидон Глава 10. Друго мнение за наказанието на Тир и Сидон Глава 11. Бог има милост към когото Той Сам иска, без предишни заслуги, но наказва само според заслугите Пасажи от книгата „За свободното решение“, цитирани като възражение Анализ на книгата „За свободното решение“ в „Ревизии“ Глава 12. Бог е милостив към избраните, справедлив към всички останали Дали даряването на благодатта не зависи от съдбата? Бебетата имат ли грях? Пак за бебета. Значението на техния пример Самият Бог позволява или не позволява бебетата да бъдат кръщавани Глава 13. Никой разумен човек няма да повярва, че благодатта се дава според заслугите ни. Бог, единствено по Своята воля, дарява благодатта на призоваването и обитаването. Глава 14. Доктрината за предопределението не противоречи на ползите от проповядването. Предопределението е предузнаването и предварителното уреждане на Божиите добри дела. Проповядването на Евангелието и проповядването на предопределението са части от една и съща проповед и следователно не си противоречат. „Чуващи уши“ означава дарът на покорство, даден от Бог. Глава 15. Същите аргументи могат да бъдат изтъкнати срещу проповядването на предузнанието и предопределението. Тяхната неубедителност Глава 16. За онези, които не се молят, надявайки се на всезнанието на Бога. Молитва и насърчение към доброто Понякога е необходимо да се каже истината, понякога има смисъл да се скрие. Предопределението трябва да се проповядва, за да не забравяме, че благодатта е дар от Бога Глава 17. Всички дарове от Бог са предопределени да бъдат дадени. Това не може да попречи на импулса към доброто. Всички са съгласни, че мъдростта и самоконтролът са дарове от Бога. Невъзможно е да се отрече, че Бог предвижда и предопределя на кого ще даде тези дарове. Мотивацията за това, което смятаме за дарове на Бога, не ни пречи да ги наричаме дарове. Проповядването на предопределението не пречи на призива за придобиване на Божиите дарове. Поради покварата си човек напуска вярата, но оставането в нея е дар Божий. Предопределението понякога се обозначава с името на предузнание. Глава 18. Глава 19. Предузнание сред тълкувателите на Писанието. Пример за св. Киприян и Амвросий Свети Киприан, Амвросий и Григорий Богослов свидетелстват за благодатта и даровете на Бога Проповядването на даровете на Бога не пречи на покорството Глава 20. Необходимо е да се проповядва предопределението Самият Августин говори за предопределението още преди Пелагианската ерес Доказателства от Изповедите Глава 21. Началото и краят на вярата е от Бога Доказателство за предишните писания и писма на Августин Бог дава както средствата за спасение, така и самото спасение, следователно е неразумно да се съмняваме в предопределението Глава 22. Как да проповядваме предопределението, така че да не води до изкушение Учението за предопределението трябва да бъде представено, като се вземе предвид този, който слуша. Необходимо е да се избягват обидите на слушащите. Как да говорим за непризованите от Бога и непокорните Човек трябва да насърчава молитвата и надеждата в Бога Глава 23. Цялата Църква свидетелства за предопределението в своите молитви Молитвата също е дар от Бога. Божият Дух се моли в нас Молитвите на Църквата утвърждават истината за предопределението Глава 24. Сигурността на Божието предопределение. Призив за молитва за придобиването на Божиите дарове Най-висшият пример за предопределение е самият Исус 3 заключение Глава 1. Тази книга ще говори за това да останеш в доброто до края на живота си. 1. Сега трябва да говорим по-внимателно за пребъдването [в доброто]; Още повече, че в първата книга, когато говорихме за началото на вярата, вече казахме нещо по този въпрос. И така, ние спорихме, че това пребъдване, благодарение на което [хората] пребъдват в Христос до края, е дар от Бога. Тук говоря за края, в който свършва нашият живот, тъй като само докато сме в него, трябва да се страхуваме да не паднем. И така, дали някой е получил този дар или не, не се знае, докато трае този живот. В крайна сметка, ако той падне преди да умре, тогава можем да кажем, че не е останал и това ще бъде напълно вярно. Може ли да се каже, че този, който не е останал, е получил или е пребъдвал? В края на краищата, ако някой е имал самоконтрол и [след това] се е отклонил от него, ставайки невъздържан, по същия начин, ако е имал праведност, или търпение, или самата вяра, [и след това е оставил всичко това], тогава би било правилно да се каже, че той е имал, но [сега] няма; защото той беше умерен, беше праведен, беше търпелив, беше верен, докато беше такъв, но след като престана да бъде такъв, сега вече не е това, което беше. И така, пребъдва ли онзи, който не пребъдва [в доброто], ако всеки със самото си пребъдване доказва, че пребъдва, а този [човек] не е направил това? Но нека никой не се съпротивлява и не казва: „Ако някой, като е станал вярващ, е живял например десет години и по средата на този период е отпаднал от вярата, не остава ли въпреки това [във вярата] пет години?“ Няма да споря за думи, ако някой смята, че и това трябва да се нарече пребъдване, така да се каже, за определен период, но що се отнася до това пребъдване, за което сега говорим, благодарение на което [хората] пребъдват в Христос до края, не трябва да се казва, че е имал това пребъдване онзи, който не е пребъдвал до края. По-скоро един вярващ го е имал само една година или дори по-малко време, което може да си представим, ако е живял вярно през цялото [това кратко] време преди смъртта си, отколкото този, който, след като е вярвал в продължение на много години, се е оттеглил от твърдостта във вярата няколко минути преди смъртта. Глава 2. Пребъдването е дар от Бог. Свидетелство на апостол Петър 2. И така, след като установихме това, нека видим дали Божият дар наистина е това пребъдване, за което е казано: „Който устои докрай, ще бъде спасен” (Матей 10:22). Но ако това не е така, тогава как ще бъдат верни думите на апостола: „Заради Христа ви е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него“ (Фил. 1:29)? От тези две неща едното принадлежи на началото, другото на края, но и двете са дар от Бога, защото е писано, че и двете са дадени, както вече говорихме за това по-горе 1 . Защото какво по-добро начало има за един християнин от това да повярва в Христос? Какъв по-добър край от това да страдаш за Христос? Въпреки това, по отношение на вярата в Христос, някои са намерили възражение, така че [те биха искали] да нарекат Божия дар не началото, а увеличаването на вярата; С Божията помощ отговорихме на този възглед достатъчно и дори повече от достатъчно. Но може ли някой да каже защо оставането в Христос до края не е дадено на онези, на които е даден дарът да страдат за Христос, или – казано по-ясно за мен – на които е даден дарът да умрат за Христос? В края на краищата, апостол Петър, показвайки, че това (страданието) е дар от Бога, казва следното: „По-добре е да страдаш, като вършиш добро, ако желае Божията воля, отколкото като вършиш зло” (1 Петрово 3:17). Когато казва: „Ако желае Божията воля“, той показва, че по Божествена воля се дава (макар и не на всички светии като цяло) възможността да страда за Христос. В края на краищата тези думи не означават, че онези, които Божията воля не е удостоила да доведат до страдание и неговата слава, няма да постигнат Царството Божие, ако останат в Христос до края. Но кой ще каже, че това пребъдване не се дава на онези, които умират в Христос от телесна болест или по някаква друга причина, ако се дава - и освен това с много по-голяма трудност - на онези, от които се изисква самата смърт за Христос? В края на краищата, пребъдването е много по-трудно, ако се проявява от някой, който е преследван, така че той не устоява и следователно, за да устои, той търпи страдания до смърт. И така, един престой е по-труден, друг е по-лесен, но Този, за Когото нищо не е трудно, лесно може да даде и двете. В края на краищата, точно това е обещал Бог, казвайки: „Ще вложа страха Си в сърцата им, за да не се отдалечат от Мене” (Ерем. 32:40). Какво означават тези думи, ако не това: „Толкова голям ще бъде Моят страх, че ще вложа в сърцата им, че ще се прилепят към Мен и ще пребъдват [в Мен]”? Бог се моли да пребъде, тъй като това е Негов дар 3. И защо е необходимо да се иска това престой от Бога, ако не е дадено от Бога? Дали тази молба, в която се иска от Бога нещо, което уж не дава, но което без Неговия дар е във властта на човека, толкова нелепо ли е, колкото споменатата благодарност, ако благодарим на Бога за това, което не е дал и което не е направил? Но това, което казах там 2, ще кажа и тук: „Не се лъжете – казва апостолът, – не можете да се подигравате с Бога“ (Гал. 6:7). О, човече, Бог е свидетел не само на думите ти, но дори и на мислите ти; и ако наистина и наистина поискате нещо от такъв богат човек, вярвайте, че ще получите това, което поискате от Този, от когото искате. Не Го почитай с устните си и не се превъзнасяй пред Него в сърцето си, вярвайки, че имаш от себе си това, което се преструваш, че искаш от Него. И не се ли иска точно това оставане от Него? Всеки, който каже такова нещо, вече не трябва да бъде осъждан от моите разсъждения, а обвиняван [от самите] молитви на светиите. В края на краищата има ли наистина някой сред тях, който да не моли Бог за [дара] да пребъдва в Него, ако, както би било вярно да се вярва, когато светиите принасят на Бога онази молитва, която се нарича Господня молитва (в края на краищата, Самият Господ я е научил), те се молят да пребъдват в нея [в Господа]? Тълкуването на Господната молитва на свети Киприан е свидетелство за пребъдване. Първата молба на молитвата: „Да се ​​свети Твоето име“ 4. Прочетете възможно най-внимателно обяснението на тази молитва в книгата на блажения мъченик Киприан, която той написа по този въпрос и която е озаглавена: „За Господната молитва“ и вижте каква противоотрова е била приготвена в нея в продължение на много години срещу бъдещата отрова на пелагианците. Защото, както сами знаете, има три [позиции], които католическата църква най-силно защитава срещу тях: от тях, първо, че Божията благодат не се дава според нашите заслуги, тъй като всички заслуги на праведните в съвкупността са дарове от Бога и са осигурени от Божията благодат; второ, че никой, колкото и праведен да е, не живее в това тленно тяло без никакви грехове; трето, че [всеки] човек се ражда подвластен на греха на първия човек и е вързан от оковите на осъждението, освен ако вината, понесена от раждането, не бъде премахната чрез новораждане. От тези три разпоредби само последното, което цитирах, не е разбрано в гореспоменатата книга на славния мъченик, но другите две са толкова очевидно обсъдени тук, че споменатите еретици, нови врагове на Христовата благодат, са победени много преди да се родят. И така, фактът, че пребъдването също е Божи дар, заедно с [всички] заслуги на светиите, които не са нищо друго освен Божиите дарове, тук се казва по следния начин. "Ние", пише [мъченикът], "казваме: "Да се свети Твоето име", не защото искаме Бог да се освети чрез нашите молитви, а защото Го молим да се освети името Му в нас. И наистина, от кого ще се осветим на Бога, Който Сам освещава [всичко]? Но тъй като Сам Той каза: "Бъдете свети, защото Аз съм свят" (Лев. 19:2)?, тогава се молим и молим, осветени в кръщението, да останем в това, което сме започнали да бъдем” 3 . И малко по-надолу, все още обсъждайки тази тема и учението, че трябва да молим Господ за пребъдване (и би било несправедливо и погрешно да се учи така, ако това пребъдване не е също дар от Бога), той казва: „Ние се молим това освещение да бъде постоянно в нас и тъй като нашият Господ и Съдия предупреждава този, който е изцелен и съживен от Него, така че да не се отклони от Него и да не му се случи нищо по-лошо (Йоан 5:14), Ние непрекъснато повтаряме тази молба в нашите молитви, молейки ден и нощ освещението и съживяването, дадени ни от Божията благодат, да бъдат съхранени в нас благодарение на Неговата закрила.” И така, този учител вярва, че когато ние, вече осветени, казваме: „Да се ​​свети Твоето име“ (Матей 6:9), ние молим Бог да остане в това освещение, тоест, за да можем да останем в освещение. В крайна сметка, какво означава да поискаме това, което вече сме получили? Не означава ли това да поискаме да ни бъде подарено и нещо, за да не престанем да имаме [това получаваме]? По същия начин един светец, когато моли Бог да бъде свят, моли той да продължи да бъде свят; също чист, когато той поиска да бъде чист; умерен, да съм умерен; праведен да бъдеш праведен; набожен, да бъда набожен; и всичко останало, което ние, защитавайки срещу пелагианците, признаваме за Божии дарове. Така че всички те несъмнено молят да продължат в благословиите, които знаят, че са получили. И ако получат това, тогава, разбира се, получават и самия престой – великият Божи дар, благодарение на който се запазват всички други Негови дарове. Втора молба от Господната молитва: „Да дойде Твоето царство“ 5. Какво тогава? Когато казваме: „Да дойде Твоето царство” (Матей 6:10), не молим ли да дойде за нас, тъй като не се съмняваме, че ще дойде за всички светии? Затова и тук тези, които вече са светии, не се ли молят за това, за да останат в светостта, която им е дадена? В края на краищата, иначе Царството Божие няма да дойде за тях, което наистина няма да дойде за никой друг, освен за тези, които устоят до края. Глава 3. Трета молба от Господната молитва: „Да бъде Твоята воля“ 6. Третата петиция звучи: „Да бъде Твоята воля на небето и на земята“ (Матей 6:10) или, както този пасаж се чете в повечето ръкописи и по-често се произнася от молещите се: „(Да бъде Твоята воля) както на земята, така и на небето“, което в по-голямата си част се разбира по следния начин: „Нека ние, като светите ангели, да вършим Твоята воля.“ Но учителят и мъченикът желаят под небето и земята да разбираме духа и плътта, като по този начин се молим да можем да изпълним волята на Бог както първо, така и второ по взаимно съгласие 4 . Той вижда в тези думи друг смисъл, подобаващ на светостта на вярата, за който вече говорихме по-горе 5, [а именно], че те трябва да се разбират като молитва на вярващите за невярващите, които все още са „земя”, тъй като в резултат на първото си раждане те носят само [образа на] „земен човек”, докато самите вярващи, които са облекли „небесния човек” (1 Кор. 15:47-49), заслужено се наричат името на небето 6 . Тук той ясно показва, че началото на вярата е дар Божий, тъй като Светата Църква се моли не само за вярващите, така че вярата да се увеличи или да остане в тях, но също така се моли за невярващите, така че те да започнат да имат онази вяра, която изобщо не са имали преди и, освен това, срещу която са се борили с враждебно сърце. Но сега не говорим за началото на вярата, за което вече беше казано много в предишната книга, а за постоянството, което трябва да има до самия край; Несъмнено и светиите, които изпълняват волята Божия, я молят, молят я, казвайки в молитва: „Да бъде Твоята воля“. В края на краищата, ако тази воля вече се е осъществила в тях, защо те още искат тя да бъде осъществена? Не искат ли това, за да останат в това, което са започнали да бъдат? Въпреки че тук те могат да кажат, че светиите не искат волята Божия да бъде изпълнена на небето, но те искат тя да бъде изпълнена „на земята, както е на небето“: тоест земята да подражава на небето, което означава, че човекът подражава на ангелите или невярващите подражават на вярващите; Затова светиите молят с тези думи да се свърши това, което още не е направено, а не да остане съществуващото. В края на краищата, колкото и да са святи хората, те все още не са равни на Божиите ангели, което означава, че волята Божия все още не се е изпълнила в тях, както на небето. Но въпреки че това е вярно, във връзка с това, че ние искаме хора от невярващи да станат вярващи, ние явно не искаме продължението, а началото на вярата; обаче, във връзка с факта, че искаме хората да станат равни на Божиите ангели в изпълнението на Божията воля, когато светиите желаят това, те ясно се молят за пребъдване, тъй като никой няма да постигне това най-високо блаженство, което е [подготвено за] в Царството [Божие], ако не остане до края в светостта, която е придобил на земята. Глава 4. Четвърта молба от Господната молитва: „Насъщния ни хляб дай ни днес.“ 7. Четвъртата молба е: „Насъщния ни хляб дай ни днес“ (Матей 6:11). Тук блажени Киприан показва как тези думи могат да се разбират като молба за пребъдване. Защото между другото той казва: „И ние молим това: „Насъщния ни хляб дай ни днес“, така че ние, които пребъдваме в Христос и всеки ден приемаме Евхаристията като спасителна храна, ако внезапно се случи сериозен грях, да не се окажем отделени от тялото Христово, лишени от небесния хляб, тъй като сме под забрана и не участваме в причастие“ 7 . Тези думи на светия Божи угодник показват, че светиите несъмнено молят Бог за пребъдване, когато казват: „Хляба ни дай ни днес“, с намерението да не се отделят от тялото Христово, но да останат в тази святост, благодарение на която не допускат никакъв грях, който заслужено да ги отдели от него. Глава 5. Пета молба: „Прости ни дълговете“ 8. В петата молба на молитвата казваме: „Прости ни дълговете, както и ние прощаваме на длъжниците си” (Матей 6:12). Изглежда, че в тази единствена петиция не искаме спазване. В крайна сметка тези грехове, за чието опрощаване се молим тук, са грехове от миналото, докато пребъдването, което ни прави спасени във вечността, макар и необходимо през този живот, не е в миналото [времето], а в това, което все още остава до неговия край. Но няма да е напразно да обърнем накратко внимание на това как в [обяснението на] тази петиция езикът на Киприан, като един вид непобедим инструмент на истината, още тогава порази еретиците, появили се доста дълго време след него. В края на краищата пелагианците, наред с други неща, се осмеляват да кажат, че праведният човек в този живот изобщо няма грях и от такива хора Църквата вече е формирана в настоящето време, „без петно, или бръчка, или нещо подобно“ (Еф. 5:27), и само тази Църква е невястата на Христос; като че ли не Неговата невяста, която по цялата земя казва това, което е научила от Него: „Прости ни дълговете“. Но вижте как най-славният Киприян ги унищожава. Обяснявайки този пасаж от Господната молитва, той казва между другото: "И колко неизбежно, колко благоразумно и спасително сме убедени, че сме грешници, тъй като [Господ] ни насърчава да се молим за нашите грехове, така че, като молим Бог за прошка [на греховете], душата да си спомни [гласа на] своята съвест. Така че никой да не си въобразява, че е невинен, и не загива бързо поради арогантност, [тази молитва] наставлява и учи [човека], че той греши ежедневно, тъй като му е заповядано всеки ден да се моли за греховете си. И Йоан в своето Послание казва, потвърждавайки това: „Ако кажем, че нямаме грях, мамим себе си и истината не е в нас“ (1 Йоан 1:8) и т.н.“ 8, което ще бъде дълго да донесем тук. Шеста молба: „Не ни въвеждай в изкушение“ 9. И накрая, когато светиите казват: „Не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия“ (Матей 6:13), за какво се молят, ако не за да останат в святост? Защото наистина, ако им се даде този Божи дар, за да не паднат в изкушение - а че това е Божи дар е съвсем ясно и очевидно от факта, че се иска от Бога - тогава, ако им се даде този Божи дар, всеки от светиите ще може да запази своята святост докрай. В крайна сметка никой няма да престане да бъде в християнското призвание, ако първо не падне в изкушение. Следователно, ако му се даде това, за което се моли, тоест да не падне в изкушение, тогава той несъмнено ще устои в освещението, което е получил като дар от Бога. Глава 6. Пребъдването може да се получи чрез молитва, но не може да се загуби 10. „Но тези братя не искат“, както пишете, „да проповядват за това пребъдване, че то не може да бъде нито спечелено с молитва, нито изгубено чрез упоритост“ 9. Те не забелязват много внимателно каква причина имат да казват това. Все пак говорим за това пребъдване, благодарение на което остават [в доброто] до края; ако е дадено, значи пребъдва докрай, а ако няма престой докрай, значи не е дадено, за което вече казахме достатъчно по-горе. Така че нека не се говори, че на някого му е дадена приемственост до края, освен в случай, че точно този край дойде и се окаже, че този, на когото е дадено, е останал до края. В края на краищата ние наричаме чист някого, за когото знаем, че е чист, независимо дали той остава в тази чистота или не; и ако някой има някой друг от Божествените дарове, който може да има или да загуби, казваме, че го има, докато [наистина] го има, и ако го загуби, казваме, че го е имал; но тъй като никой не може да пребъде до края, освен този, който [наистина] пребъде до края, тогава мнозина могат да го имат, но никой не може да го загуби. В края на краищата никой не трябва да се страхува, че в човека, когато той ще остане до края, няма да възникне някаква зла воля, така че [в резултат на това] той да не остане до края. Следователно този Божи дар може да бъде заслужен с молитва, но когато вече е даден, не може да бъде изгубен чрез инат. Защото, когато някой издържи до края, той вече не може да загуби нито този дар, нито други, които все още може да загуби преди края. В края на краищата, как може да загуби нещо, благодарение на което онези подаръци, които преди това е можел да загуби, не се губят? Плодът на молитвата за пребъдване 11. Въпреки това, за да не кажат изведнъж, че въпреки че пребъдването до края [не може да бъде] загубено, ако е дадено, тоест в случай, че някой остане до края; тогава обаче по някакъв начин се губи, когато човек действа от упоритост, така че да не може да го постигне (в този смисъл казваме, че човек, който не устои до края, е изгубил вечния живот или Царството Божие - не защото вече го е имал и го е получил, а защото би получил и би имал, ако беше упорит), тогава [по-добре] ще премахнем противоречието с думи и няма да кажем, че човек може да загуби и нещо, което няма, но човек се надява да има. Нека ми каже, който реши, наистина ли Бог не може да даде това, което е заповядал да поискаме от Него? Който мисли така, няма да кажа, не разбира, но по-скоро е луд. И Бог заповяда, когато Му се молят, Неговите светии да казват: „Не ни въвеждай в изкушение” (Матей 6:13). И така, всеки, когото Бог чуе да пита това, не е въведен в изкушението на упоритостта, поради което би могъл заслужено да загуби своето място в светостта. Защо Бог ни заповяда да искаме да не бъдем въведени в изкушение? 12. В края на краищата всеки напуска Бога по собствена воля, така че е заслужено изоставен от Бога. Кой ще отрече това? Но затова молим: „Не ни въвеждай в изкушение“, за да не се случи това. И ако Бог ни слуша, това не се случва, защото Той не позволява да се случи. Защото нищо не се случва, освен това, което Той Сам прави или Той Сам позволява да се случи. И така, Той може да огъне волята на хората от зло към добро и да обърне тези, които са склонни да паднат, и да ги насочи в посока, угодна на Него. Не напразно Му се казва: “Боже, Ти ще ни съживиш, като ни обърнеш” (Пс. 84:7); не напразно е казано: „Да не отслабне ногата ми” (Пс. 65:9); не напразно е казано: „Не ме предавай, Господи, на грешника поради желанието ми” (Пс. 139:9); накрая, за да не си спомняте много, въпреки че може да срещнете дори повече [броя подобни пасажи], не напразно се казва: „Не ни въвеждай в изкушение“ (Матей 6:13). Защото този, който не е въведен в изкушение, разбира се, не е въведен в изкушението на собствената си зла воля, а който не е въведен в изкушението на своята зла воля, изобщо не е въведен в никакво изкушение. В края на краищата, както е писано: „Всеки се изкушава, когато е увлечен и съблазнен от собствената си страст; Бог не изкушава никого” (Яков 1:14, 13), а именно [не изкушава] с вредно изкушение. Защото има и полезно изкушение, което не ни мами и не ни угнетява, а ни изпитва. В съответствие с това е казано: „Изпитай ме, Господи, и изпитай ме“ (Пс. 25:2). И така, с онова вредно изкушение, което апостолът обозначава, като казва: „Да не би изкусителят да ви изкуши по някакъв начин и трудът ни да стане напразно“ (1 Солунци 3:5), Бог, както вече казах, не изкушава никого, тоест не води и не потапя никого в това изкушение. Защото да бъдеш изкушен и въпреки това да не бъдеш въведен в изкушение, не е зло, а напротив, добро; в края на краищата това означава да бъдеш за онези, които са подложени на изпитание. Така че, когато казваме на Бог: „Не ни въвеждай в изкушение“, какво друго казваме освен това: „Не позволявай да бъдем въведени [в изкушение]“. Затова някои се молят така (ние четем това в много ръкописи, а блажени Киприан цитира този пасаж така): „Не ни оставяй да бъдем въведени в изкушение“. Но в гръцкото евангелие навсякъде ще намерим само това: „Не ни въвеждай в изкушение“. И така, ще живеем с по-голяма сигурност, ако оставим всичко на Бога и не разчитаме [само] отчасти на Него, отчасти на себе си. Преподобномъченикът е знаел това, защото той, обяснявайки същото това място за молитва, след всичко останало, казва: „И когато се молим, за да не изпаднем в изкушение, тогава по време на такава молитва си припомняме нашата немощ и безсилие, за да не започне някой нагло да се превъзнася, за да не започне някой да си приписва нещо гордо и нагло, за да не започне някой да търси слава за себе си в изповедта или страдание, тъй като Сам Господ, като поучаваше на смирение, каза: „Бдете и се молете, за да не паднете в изкушение; защото духът е бодър, а плътта немощна” (Матей 26:41), но така, че ако предшества смирена и покорна изповед и Бог даде всичко, което се иска в молитва и със страх от Бога, [всичко това] ще бъде приписано на Неговата милост” 10. Глава 7. Само Господната молитва е достатъчна, за да защити благодатта 13. Така че, дори и да нямаше други доказателства, тази Господня молитва би била достатъчна за нас по отношение на благодатта, която защитаваме, тъй като за нас не е останало нищо, с което да можем да се похвалим като наше. Следователно фактът, че не се отдалечаваме от Бога, както показва тази молитва, се дава само от Бога, тъй като трябва да се иска от Бога. В края на краищата, който не пада в изкушение, той не се отдалечава от Бога. Това е напълно извън силата на свободното решение, каквито са сега, но беше по силите на човека преди да падне. Но това, на което беше способна тази свободна воля в превъзходството на нейното първоначално състояние, се прояви в ангелите, които, когато дяволът и неговите [слуги] паднаха, стояха в истината и бяха достойни да постигнат вечна увереност, че няма да паднат, и сега знаем със сигурност за техния престой в нея. И след грехопадението на човека Бог благоволи да зависи само от Неговата благодат дали човек ще се приближи до Него и само от Неговата благодат да зависи човек да не се отдалечи от Него. По Божията благодат ние се приближаваме до Бога, по благодат не се отдалечаваме от Него 14. Тази благодат [Бог] постави в Него, в когото „ние станахме наследници, като бяхме предопределени според намерението на Този, Който усъвършенства всичко” (Ефесяни 1:11). И така, както Той прави, за да се приближим [до Него], така Той прави, за да не се отдалечим [от Него]. Затова Му се казва чрез пророка: „Да бъде ръката Ти върху Човека на Твоята десница и върху Човешкия Син, когото си укрепил за Себе Си, и ние няма да отстъпим от Тебе” (Пс. 79:18-19). Ясно е, че това не е първият Адам, в който сме се отдалечили от Него, а последният Адам, над когото Неговата ръка се простира, за да не се отдалечим от Него. В крайна сметка това е целият Христос с Неговите членове, заради Църквата, която е Неговото тяло и Неговата пълнота (Еф. 1:23). Следователно, когато Божията ръка се простира към Него, за да не се отдалечим от Бога, тогава, разбира се, Божието дело се простира към нас (защото това е Божията ръка) и в резултат на това Божие дело ние в Христос оставаме с Бога, а не се отдалечаваме от Бога, както Адам. В края на краищата в Христос ние „станахме наследници, като бяхме предопределени според намерението на Този, който усъвършенства всичко“. И така, Божията ръка е, а не наша, да не се отдалечаваме от Бога. Той, казвам, е ръката, която каза: „Ще вложа страха Си в сърцата им, за да не се отдалечат от Мене” (Еремия 32:40). Защо Бог ни заповяда да се молим за това, което Той може да даде без молитва 15. Затова Той искаше да Го помолим да не бъдем въведени в изкушение, защото ако не бъдем водени [в изкушение], ние по никакъв начин няма да се отклоним от Него. Той можеше да ни даде това и без нашите молитви, но искаше да си напомним с молитвите си от кого получаваме тези блага. В крайна сметка от кого ги получаваме, ако не от Този, от когото е редно да ги поискаме? Нека Църквата изобщо не разчита на трудни разсъждения по този въпрос, нека погледне ежедневните си молитви: тя се моли невярващите да повярват, което означава, че Бог се обръща към вярата. Тя се моли вярващите да останат, което означава, че Бог дава пребъдване до края. Бог е знаел предварително, че ще направи това; и това е предопределението на светиите, които „Той избра в Христос преди създанието на света, за да бъдат свети и непорочни пред Него в любов; като ги предопредели за Себе Си като синове чрез Исус Христос, според благоволението на Неговата воля, за хвала на славата на Неговата благодат, с която ги удостои в Своя възлюбен Син, в Когото имат изкупление чрез Неговата кръв, опрощението на греховете, богатството на Неговата благодат, която Той изобилно им дари с пълна мъдрост и разбиране, за да им разкрие тайната на Своята воля, според Неговото благоволение, което Той първо възнамери в Него в диспенсацията на пълнотата на времената, така че всички неща на небето и на земята да могат да бъдат обединени под главата на Христос, в Когото ние също бяхме направени наследници, бидейки предопределени според цел на Този, Който усъвършенства всичко” (Еф. 1:4-11). Кой човек с разумна и будна вяра би позволил определени човешки гласове да бъдат чути срещу тази толкова ясна тръба на истината? Глава 8. Защо благодатта се дава свободно и безплатно 16. Но някой ще каже: „Защо Божията благодат не се дава според заслугите на хората?“ Ще отговоря: „Защото Бог е милостив“. Той ще каже: „Тогава защо не всички [го дават]?“ И тук ще отговоря: „Защото Бог е [справедлив] Съдия.“ Следователно благодатта се дава от Него даром и се показва чрез примера на Неговото справедливо решение по отношение на другите, което [точно] предоставя благодатта на онези, на които е дадена. Така че, нека не бъдем неблагодарни [когато видим], че милостивият Бог „според благоволението на Своята воля, за хвала на Неговата благодат” (Еф. 1:5-6) избавя толкова много от унищожението, толкова заслужено, че дори и да не избави никого от него, Той няма да бъде несправедлив. Защото по вина на един всички са виновни да бъдат изправени пред осъждане, не несправедливо, а справедливо. Затова, ако някой се отърве от себе си, нека възлюби благодатта, а ако някой не се отърве от него, нека признае дълга си. И ако хората разбират доброта в освободения дълг и справедливост в изискуемия дълг, тогава ще се открие, че няма неправда при Бога. Благодатта се дава безплатно и в случай на бебета 17. „Но защо“, продължава той, „в един и същи случай, не само по отношение на бебета, но и по отношение на близнаци, решението е толкова различно?“ Този въпрос не е ли подобен на друг: защо решението е едно и също в различни случаи? И така, нека си спомним отново онези работници в лозето, които са работили цял ден, и тези, които са работили само един час: не е ли различен вложеният труд в тези случаи и обаче, не е ли същото решението при разпределението на наградата? В крайна сметка и тук какво друго могат да чуят мърморещите от собственика, освен това: „Така искам“? Защото неговата щедрост към едни се проявяваше по такъв начин, че нямаше несправедливост към други. И въпреки че в този случай и двамата са получили ползата, обаче, що се отнася до справедливостта и благодатта, и тук за онзи виновник, който е освободен [от наказание], по справедливост може да се каже на този виновник, който е осъден: „Вземи твоето и си върви; искам да дам това... това, което не трябва. Не ми ли е позволено да правя каквото искам? Или окото ти завижда, защото съм мил?“ (Матей 20:14-15) И ако той каже тук: „Защо не ми е дадено [да направя това]?“ - тогава заслужено ще чуе: „Кой си ти, човече, че възразяваш на Бога?“ (Римляни 9:20). Наистина, вие Го виждате като най-благосклонния дарител по отношение на един от вас и най-справедливия изпълнител на присъдата по отношение на вас, въпреки факта, че Той не е несправедлив към никого. В края на краищата, тъй като Той би бил справедлив, дори и да накаже и двамата, тогава избавеният има за какво да благодари, а осъденият няма от какво да се оплаква. Невъзможно е да се отговори на въпроса: "Защо това е така?" 18. „Но ако“, ще каже той, „беше необходимо [Бог], осъждайки не всеки, да покаже това, което всеки заслужава, и по този начин да разкрие щедростта на Неговата благодат към съдовете на милостта, тогава защо, при същите обстоятелства, Той наказа мен, а не него, защо Той освободи него, а не мен?“ Няма да кажа това и ако попитате защо, ще призная, че не намирам какво да кажа. Ако попитате тук: "Защо?" - тогава ще отговоря: “Понеже в този случай, както гневът Му е справедлив, и милостта Му голяма, така и присъдите Му са неизследими.” Защо Бог не дава на всички вярващи дара да бъдат в доброта? 19. Но нека продължи по-нататък и да каже: „Защо не позволи на някои да продължат до края, които Му се покланяха с добра вяра?“ Защо, мислите ли, ако не защото този, който казва: „Те излязоха от нас, но не бяха от нас, защото ако бяха от нас, щяха да останат с нас!“ ( 1 Йоан 2:19 ) Е, затова ли има две [различни] природи на хората? Няма начин. Ако имаше две природи, нямаше да има благодат, защото никой не би получил освобождение по благодат, ако на природата се отдаде дължимото. И така, на хората изглежда, че всеки, който е добър вярващ, трябва да продължи до края. Бог прецени, че е по-добре да смеси някои от тези, които не се придържат към точния брой на Неговите светии, така че онези, които не се възползват от сигурността в този живот, пълен с изкушения, да не се чувстват сигурни. Защото мнозина се пазят от вредно превъзнасяне чрез казаното от апостола: „И тъй, който мисли, че стои, нека внимава да не падне“ (1 Кор. 10:12). Който пада, пада по своя воля, а който стои, стои по волята на Бога. „Защото Бог може да го установи“ (Римляни 14:4); - значи не самият той, а Бог. Добре е обаче да не мислиш високо [за себе си], а да имаш страх (Рим. 11:20). Ясно е, че в мислите си всеки или пада, или се изправя. И както казва апостолът (това вече цитирах в предишната книга): „Не защото ние сами можем да мислим нещо от себе си, като че ли от себе си, но нашата способност е от Бога” (2 Кор. 3:5) След него блажени Амвросий смело казва: „Защото нашето сърце и нашите мисли не са в наша власт.” 11 Всеки, който е смирен и наистина набожен, ще се съгласи, че това е напълно вярно. Беседа на свети Амвросий за силата на Бог над човешките мисли 20. Когато Амвросий каза това, той спореше в книгата, която написа „За бягството от света“, като учи в него, че човек трябва да избяга от този свят не с тялото, а със сърцето, и това, както той инструктира, може да се случи само с помощта на Бог. В края на краищата той казва следното: "Ние често говорим за бягство от този свят; О, само колко лесна беше тази реч, желанието [за това] щеше да бъде също толкова упорито и упорито! Но, което е още по-лошо, често се прокрадва изкушението на земните похоти и умът е заслепен от суета; така че това, което се стремите да избегнете, е това, за което мислите и занимавате душата си. Трудно е човек да се предпази от това и е невъзможно да се отървем от него. В края на краищата, пророкът свидетелства, че това нещо е по-скоро обект на молитва, отколкото на действие, казвайки това: „Приклони сърцето ми към Твоите завети, а не към личен интерес“ (Пс. 119:36). Защото нашето сърце и нашите мисли не са в нашата власт, които, внезапно помрачени, объркват ума и душата и ги теглят не там, където си ги намислил; те призовават към светското, внушават земни неща, налагат нещо, което доставя удоволствие, вплитат нещо съблазнително и докато се готвим да издигнем ума, ние в по-голямата си част падаме в земното, оплетени в празни мисли" 12. Така че не в човешката, а в Божията сила, така че хората да имат "силата да станат деца Божии" (Йоан 1:12). В края на краищата те получават тази сила от Който дава на човешкото сърце благочестиви помисли, благодарение на които то има вяра, действаща чрез любовта (Гал. 5:6). И по отношение на придобиването и задържането на това добро, както и по отношение на постоянното израстване в него докрай, „ние сами не можем да мислим нищо като от себе си, но нашата способност е от Бога“ (2 Кор. 3:5), в чиято власт са нашите сърца и нашите мисли. Глава 9. Неизследимостта на Божиите присъди 21. И така, Божиите присъди са неизследими [относно] защо от две бебета, еднакво подложени на първородния грях, едното е прието, а другото е изоставено; Защо от двама по-стари нечестиви единият е призован по такъв начин, че да следва Обаждащия се, докато другият или изобщо не е призован, или не е призован по такъв начин [да следва]. По същия начин, Божиите присъди са неизследими [относно] защо от двама благочестиви, на единия е дадено да остане до края, а на другия не е дадено. Но за вярващите трябва да е съвсем сигурно, че първият е бил един от предопределените, а вторият не е бил. В края на краищата, както казва един от предопределените, поели тази тайна от гърдите на Господа, „ако бяха от нас, щяха да останат с нас” (1 Йоан 2:19). Какво означава това, питам: „Те не бяха от нас, защото ако бяха от нас, щяха да останат с нас!“ Не бяха ли (в горния пример) и двамата [човеци] създадени от Бог, не бяха ли и двамата родени от Адам, не бяха ли направени и двамата от земята и не бяха ли направени и двамата от Онзи, който каза: „Аз създадох всеки дъх“? (Исая 57:16). Не получиха ли души от една и съща природа? Освен това, не бяха ли и двамата еднакво призовани и последваха призоваващия, не бяха ли оправдани от нечестието и обновени чрез измиването на новораждането? Но ако чуеше това някой, който несъмнено знаеше какво говори, той би могъл да отговори и да каже: „Наистина е така и според всичко това те бяха от нас; но според някаква друга разлика не бяха от нас; защото, ако бяха от нас, щяха да останат с нас.“ Що за разграничение е това? Книгите на Бога са очевидни - нека не отвръщаме погледа си; Божественото писание призовава – да приложим ушите си. Те не бяха от нас, тъй като не бяха „призовани според [Божията] цел,” не бяха избрани в Христос „преди създанието на света,” не бяха „наследници в Него,” не бяха „предопределени според целта на Този, Който изпълнява всичко” (Римляни 8:28; Ефесяни 1:4, 11). Защото ако имаха всичко това, те щяха да бъдат от нас и несъмнено щяха да останат с нас. Абсурдността на предположението, че Бог наказва мъртвите за грехове, които те биха извършили, ако бяха продължили да живеят 22. Защото, за да не ми казвате как [несъмнено] е възможно Бог да обръща към Неговата вяра хора, които са противни и противни на волята на хората и да действа в сърцата им по такъв начин, че да не отпадат от нищо, което им се противопоставя, и да не се отклоняват от Него, бидейки победени от всяко изкушение, въпреки че Той може да направи това, за което говори апостолът, а именно, да не им позволи да бъдат изкушени извън техните сили ( 1 Коринтяни 10:13); така че, без да ми казва за това, Бог със сигурност би могъл, знаейки предварително, че ще паднат, да ги изведе от този живот, преди това да се е случило. Нужно ли е все още да се връщаме към аргумента колко абсурдно е да се каже, че мъртвите хора също са съдени за греховете, които Бог е предвидил, че ще извършат, ако продължат да живеят? Тази позиция е толкова далеч от християнските и изобщо от човешките възгледи, че е срамно дори да се опровергава подобно нещо. В края на краищата, защо тогава не казват, че самото Евангелие е било проповядвано напразно и все още се проповядва с такъв труд и страдание на светиите, тъй като [Бог] може да съди хората, дори и да не са чули Евангелието, в съответствие със съпротивата или покорството, които Той е предусещал, че ще имат, ако са чули [Евангелието]? Тогава Тир и Сидон нямаше да бъдат осъдени, дори по-меко от онези градове, в които бяха извършени удивителни знамения от Господ Исус Христос върху невярващите: в края на краищата, ако това беше направено в тези [два града], тогава „те биха се покаяли във вретище и пепел“ (Матей 11:21), както провъзгласяват думите на Истината; и в тези свои думи Господ Исус ни разкрива още по-дълбоко тайната на предопределението. Анализ на примера на Тир и Сидон 23. В края на краищата, ако ни попитат защо толкова големи чудеса са били извършени сред онези, които не са повярвали, когато са ги видели, и не са били извършени сред тези, които биха повярвали, ако са ги видели, какво ще отговорим? Възможно ли е да ни кажете какво написах в онази книга, където отговорих на шестте въпроса на езичниците, без обаче да предвидя други [възможни] обстоятелства, които усърдните могат да намерят? 13. Защото там, както знаете, когато беше попитан защо Христос дойде след толкова дълго време [след грехопадението на човека], аз казах: „Що се отнася до това време и онези места, когато и където Неговото евангелие не е било проповядвано, Той е предвидил, че тогава и там всички хора ще бъдат по отношение на това проповядване същите, каквито са били мнозина по време на Неговото телесно присъствие [на земята], а именно тези, които не искаха да повярват в Него, дори когато Той възкреси мъртвите.“ Също така малко по-надолу в същата книга и в отговор на същия въпрос казах: „Какво е учудващо, ако Христос, след като е научил през изминалите векове колко е пълна цялата вселена с невярващи, заслужено не е пожелал да проповядва на онези, за които е знаел предварително, че няма да повярват нито на думите Му, нито на чудесата Му?“ 14. Ясно е, че това не можем да кажем за Тир и Сидон и от техния пример разбираме, че тези Божествени присъди се отнасят до онези тайни случаи на предопределение, които, както казах, не предвидих, когато отговорих на даденото по-горе. В края на краищата, за нас е лесно да обвиняваме тези евреи в неверие, което произтича от свободната воля, които не искаха да повярват, въпреки факта, че такива големи чудеса бяха извършени сред тях. Господ ги обвинява в това, като възкликва и казва: „Горко ти, Хоразине! Горко ти, Витсаидо! Защото, ако в Тир и Сидон бяха станали чудесата, които станаха в теб, те отдавна щяха да се покаят във вретище и пепел” (Матей 11:21). Но можем ли да кажем, че жителите на Тир и Сидон също не искаха да повярват, въпреки че сред тях бяха извършени същите чудеса [както в Хоразин и Витсаида], или [да кажем], че те не биха повярвали, ако тези чудеса бяха извършени? В края на краищата Сам Господ свидетелства за тях, че ако [наистина] тези знамения на Божествените чудеса бяха създадени между тях, те биха се покаяли с голямо смирение. И все пак те ще бъдат наказани в деня на страшния съд, макар и с по-малко наказание от онези градове, които въпреки чудесата, извършени в тях, не искаха да повярват. В края на краищата Господ каза още: „Но Аз ви казвам, че на Тир и Сидон ще бъде по-леко в деня на съда, отколкото на вас“ (Матей 11:22). Така че някои градове ще бъдат наказани с по-голяма строгост, а други с по-малка строгост, но всички ще бъдат наказани. И ако мъртвите бяха съдени по делата, които биха извършили, ако бяха останали живи, тогава, разбира се, тези градове не трябва да бъдат наказвани, тъй като те биха повярвали, ако Евангелието им беше проповядвано с такива чудеса; но те са наказани и следователно е невярно да се каже, че мъртвите са съдени според това, което биха направили, ако евангелието ги беше достигнало по време на живота им. И ако това е невярно, тогава няма причина да се говори за бебета, които загиват, умират без кръщение, сякаш това се дължи на Божието предузнание, че ако продължават да живеят и им се проповядва Евангелието, те ще го слушат и няма да повярват. И така, остава [да признаем], че те са вързани от първородния грях и само поради него отиват в осъждение; и затова виждаме как при същите условия [на раждане] някои [бебета] получават прераждане само чрез безплатната Божия благодат; докато според Неговата скрита, но справедлива присъда - тъй като няма неправда у Бога (Рим. 9:14), - други, които са определени да загинат дори след кръщението поради лошия си живот, се пазят в този живот, докато не загинат; въпреки че те не биха загинали, ако физическата смърт се беше притекла на помощ, преди падането им. Никой умрял обаче не се съди според добрите или злите [дела], които би направил, ако не беше умрял, иначе жителите на Тир и Сидон не биха претърпели наказание за това, което са направили, а по-скоро в съответствие с това, което биха направили, ако сред тях бяха извършени евангелските чудеса, наследиха спасение чрез голямо покаяние и вяра в Христос. Глава 10. Друго мнение за наказанието на Тир и Сидон 24. Един известен църковен тълкувател обясни този пасаж от Евангелието в смисъл, че, както той казва, Господ е знаел предварително, че Тир и Сидон впоследствие ще се отстъпят от вярата, въпреки че биха повярвали, ако в тях са били извършени чудеса, следователно по-скоро от Своята милост Господ не е извършил тези чудеса там, защото те биха били подложени на по-тежко наказание, ако са изоставили вярата, която са имали, отколкото ако изобщо не са го държали. След като се вслушах в това мнение на един учен и много прозорлив човек, какви достойнства трябва още да се търсят и какво още трябва да кажа, ако и то ни подкрепя в това, за което говорим? В края на краищата, ако по Своята милост Господ не е извършил чудеса в тези градове, благодарение на които те са могли да станат вярващи, [и поради това не е създал], за да не бъдат по-късно подложени на по-тежко наказание, ставайки невярващи (а Той знаеше, че ще станат такива), то всичко това ясно и достатъчно показва, че никой от мъртвите не е съден за тези грехове, чието извършване [Господ] знае предварително, и, освен това, допринася по някакъв начин за предотвратяването им от обвързване. ангажирани. Следователно, ако това мнение е вярно, можем да кажем, че Христос е помогнал на жителите на Тир и Сидон, тъй като е предпочел те да нямат достъп до вярата изобщо, отколкото да бъдат много по-осквернени с отстъпничество от вярата, защото Той е знаел предварително, че ако се приближат до вярата, в бъдеще ще се отклонят от нея. Въпреки че, ако кажат: „Защо не беше направено бързо, за да повярват и да им се даде да напуснат този живот, преди да напуснат вярата?“ – Не знам какво да отговоря тук. Защото всеки, който казва, че е дадена полза на онези, които са били на път да напуснат вярата, така че да не започнат да имат това, което поради по-сериозното си нечестие биха оставили, достатъчно показва, че човек не е осъден, защото Бог предвижда бъдещите му зли дела, тъй като Той му извършва известна полза, за да не извърши това [зло]. И така, [Божията] грижа беше проявена към този, който „беше хванат, за да не промени злото решението му” (Мъдри 4:11). Но защо [Божията] грижа не беше проявена по същия начин към жителите на Тир и Сидон, за да повярват и да се грабнат, за да не промени злобата си мнението - може би ще отговори някой, който иска да разреши този въпрос по подобен начин, но аз вярвам, че казаното е достатъчно за това, което говоря, защото в съответствие с това мнение ясно се вижда, че хората не се съдят за това, което не са направили, дори Бог да знае предварително, че могат да го направят. Въпреки че, както казах, това мнение, според което те смятат, че умиращите или мъртвите се наказват за грехове, които, както Бог знае предварително, биха извършили, ако бяха продължили да живеят, е срамно дори да се опровергае, за да не изглежда, че придаваме някакво значение на това, тъй като предпочетохме да го ограничим с разсъждения, а не да го подминем с мълчание. Глава 11. Бог се смили над когото сам иска, без предварителни заслуги, но наказва само според заслугите. 25. Затова, както казва апостолът: „[Зависи] не от онзи, който иска, нито от този, който се старае, а от Бог, който е милостив” (Рим. 9:16), Който помага и на онези бебета, които иска, дори и да не желаят и не се стараят; [помага на тези], които е избрал в Христос преди сътворението на света, възнамерявайки да им даде благодат безплатно, тоест без никакви предишни заслуги от тяхната вяра или дела; но не помага на тези възрастни, на които Той не иска да помогне, предвиждайки по отношение на тях, че те няма да повярват на чудесата Му, ако тези чудеса се извършват пред тях, тоест [не помага] на онези, за които Той отсъди нещо различно в Своето предопределение, макар и скрито, но в същото време справедливо. Защото у Бога няма неправда, но „Неговите присъди са непостижими и пътищата Му неизследими” (Рим. 11:33) и „всичките пътища на Господа са милост и истина” (Пс. 24:10). И така, милостта е неизследима, чрез която Той се смили над когото иска, без предишни заслуги; и неизследимата истина е, че Той „коравява когото пожелае“ (Рим. 9:18), макар и според предишните си заслуги, но [тези заслуги] в по-голямата си част са идентични със заслугите на този, когото Той е помилвал. Така че в случая на двама близнаци, единият от които е приет, а другият изоставен, резултатът е различен, но предимствата са сходни; Нещо повече, единият от тях е толкова избавен от великата Божия благост, че другият е осъден без никаква неправда от Негова страна. В края на краищата има ли неистина при Бога? В никакъв случай: но „Пътищата Му са неизследими“. Затова нека вярваме без никакво съмнение в Неговата милост към онези, които са освободени, и в Неговата истина към тези, които са наказани; и нека не се опитваме да разберем непонятното и да изследваме неизследимото. В края на краищата Той извърши Своята „хвала от устата на младенци и кърмачета“ (Пс. 8:3), така че да разпознаем без никакво колебание това, което виждаме в онези, чието избавление не е било предшествано от никакви техни добри заслуги, и в онези, чието осъждане е било предшествано само от условията на раждане, общи за двамата, като възникващи по отношение на по-възрастните, тоест не бихме считали, че благодатта се дава на някого според неговите заслуги или че някой е наказан не според собствените си заслуги, независимо дали еднаква или различна степен на зло в тези, които са освободени или наказани, така че "който мисли, че стои, внимавай да не падне" (1 Кор. 10:12), и "който се хвали, не може да се хвали със себе си, но с Господа" (1 Кор. 1:31). Пасажи от книгата „За свободното решение“, цитирани като възражение 26. И защо, както пишеш, [онези, които ни възразяват] „не позволяват случаят с бебетата да бъде цитиран като пример за възрастните“, 15 ако самите те, възразявайки на пелагианците, не се съмняват, че има първороден грях, който „от един човек влезе в света“, и поради един [човек] всички отиват на осъждане? (Рим. 5:12-16) Това (заедно с пелагианците) също не се приема от манихеите, които не само не признават никакъв авторитет на всички Писания на Стария завет, но дори онези писания, които се отнасят до Новия завет, приемат по такъв начин, че поради някакъв произвол, или по-скоро светотатство, това, което искат, те приемат, а това, което не искат, го отхвърлят. Аз се аргументирах срещу тях в книгите „За свободното решение“, от които [настоящите ни опоненти] предлагат да ни представят възражения 16 . Обаче [там] не исках да решавам с всички подробности най-сложните въпроси, възникнали [в хода на разсъжденията], за да не се окаже тази работа прекалено дълга, където авторитетът на Божествените свидетелства [от Писанието] не би ми помогнал в борбата срещу подобни извратени [еретици]. И бих могъл, както направих, независимо какво е вярно от тези позиции, които не съм обмислил ясно, с пълна сигурност да заключа, че за всичко трябва да се възхвалява Бог и няма нужда, както биха искали 17, да се вярва, че има две съ-вечни смесени [една с друга] същности на доброто и злото. Анализ на книгата „За свободното решение“ в „Ревизии“ 27. И накрая, в първата книга на „Ревизии“ (все още не сте чели тази моя работа), когато се приближих до преразглеждането на тези книги, тоест книгите „За свободното решение“, казах следното: „В тези книги много се разглежда по такъв начин, че когато възникнаха някои въпроси, които или не можах да разреша, или изискваха [твърде] дълга дискусия, за да ги разгледам незабавно, аз организирах разглеждането им по специален начин, така че нашите разсъждавайки и в двата или във всички [възможни] случаи [решения] на тези въпроси, по отношение на които не беше ясно кое е по-съответстващо на истината, все пак се стигна до такова заключение, по силата на което, независимо кое от решенията беше вярно, [нашите опоненти] биха повярвали и получили доказателство, че е необходимо [за всичко] да хвалим Бога. ще, и тъй като това е така, те твърдят, че Бог, като създател на цялата природа, трябва да бъде държан виновен за това. По подобен начин те желаят, в съответствие със заблудата на своето нечестие (в края на краищата те са манихеи), да въведат определена неизменна и съвечна природа на злото с Бога” 18. И тук, малко по-надолу, казвам: „Най-накрая [това] казва от какво нещастие, съвсем правилно наложено на грешниците, избавя Божията благодат; в края на краищата човек доброволно, тоест по [негово] свободно решение, може да падне, но не и да стане. Това нещастие на справедливото осъждане включва невежеството и нуждата, които всеки човек понася от самото си раждане; и никой не се освобождава от това зло, освен тези, които Божията благодат освобождава. Но пелагианците не искат да произведат това нещастие от справедливо осъждане, като отхвърлят първородния грях. Въпреки че, дори ако невежеството и нуждата бяха вродени природни свойства на човека, пак би било необходимо не да обвиняваме, а да възхваляваме Бог, както разгледахме това в същата трета книга [на трактата „За свободното решение”]. Това съображение беше проведено срещу манихеите, които не приемат Свещеното писание на Стария Завет, където се разказва за първородния грях, и ако нещо оттам се чете в апостолските послания, те с подло безсрамие го обявяват за вмъкнато от изопачители на Писанието, сякаш не е казано от самите апостоли. И срещу пелагианците трябва да защитаваме всичко, което и двете Писания ни предават 19, тъй като те открито заявяват, че го приемат" 20. Казах това в първата книга на "Ревизии", когато анализирах книгите "За свободното решение". Разбира се, не само това беше казано от мен там за тези книги, но и много повече, което смятах за дълго и ненужно да вмъквам [сега] в тази работа за вас; Вярвам, че ще решите същото, когато прочетете цялата книга. И така, въпреки че в третата книга на „За свободното решение“ разсъждавах за бебетата по такъв начин, че дори ако това, което пелагианците твърдяха, беше вярно (тоест, че невежеството и нуждата, без които не се ражда човек, са първоначалните [свойства] на природата, а не наказанието), пак манихейците, които искат да има две съ-вечни природи, а именно добро и зло, биха били победени. [Но дори и да разсъждавах по този начин], трябва ли вярата, която католическата църква защитава срещу същите пелагианци, да бъде изоставена или поставена под съмнение на това основание, потвърждавайки, че има първороден грях, чиято вина е поета от раждането и трябва да бъде опростена чрез новораждане? И ако [тези, които ни възразяват] признават това с нас, тъй като ние заедно с тях в този случай унищожаваме заблудата на пелагианците, тогава защо смятат за съмнително, че Бог освобождава и онези младенци, на които Той дава Своята благодат в тайнството на кръщението, от властта на тъмнината и прехвърля „в Царството на Своя възлюбен Син“? (Кол. 1:13) Защо не искат да пеят на Господ „милост и справедливост“ (Пс. 100:1) на основание, че Той дава тази благодат на някои, но не я дава на други? И защо на едни е дадено, а на други не: „Кой е познал ума Господен?“ ( Римляни 11:34 ) Кой може да разбере непонятното? Кой може да изследва неизследимото? Глава 12. Бог е милостив към избраните, справедлив към всички останали 28. Следователно е необходимо да се заключи, че Божията благодат се дава не според заслугите на онези, които я получават, а „според благоволението на Неговата воля, за хвала и слава на тази Негова благодат“ (Еф. 1:5-6), така че този, който се хвали, в никакъв случай не трябва да се хвали със себе си, а с Господа (1 Кор. 1:31), който дава [благодат на онези] хора на когото пожелае, тъй като е милостив (защото дори и да не го даде, пак би бил справедлив), и да не го дава на онези, които не иска, за да „разкрие богатството на славата Си над съдовете на милостта” (Рим. 9:23). когато се дава дължимото, е добре, Той е справедлив към всички, защото когато се дава незаслуженото, без да се ощети никого, е справедливо. Дали даряването с благодат не зависи от съдбата? Бебетата имат ли грях? 29. И Божията благодат, [дадена] без заслуга, тоест истинската благодат, се запазва дори ако, както смятат пелагианците, кръстените бебета не са освободени от силата на тъмнината - тъй като, както пелагианците [отново] вярват, те не са държани в подчинение на никакъв грях - а само са прехвърлени в Царството на Господа. В края на краищата и в този случай Царството се дава без никакви добри заслуги на онези от тях, на които се дава, и без никаква лоша заслуга не се дава на тези, на които не се дава. Обикновено отправяме това [възражение] срещу същите пелагианци, когато ни обвиняват, че приписваме Божията благодат на съдбата, казвайки, че тя не се дава според нашите заслуги. Наистина, по-скоро в случая с бебетата те самите приписват Божията благодат на съдбата, казвайки, че там, където няма заслуги, има съдба. Защото те не могат да намерят никаква заслуга, дори според [ученията] на самите пелагианци, в бебетата, [така че това да е причината] някои от тези бебета да бъдат изпратени в Царството [Божие], докато други са отчуждени от Царството. И сега, доказвайки, че Божията благодат не се дава според нашите заслуги, аз се погрижих да защитя тази [позиция] в съответствие с двете идеи - тоест в съответствие с нашата идея, въз основа на която говорим за податливостта на бебетата към първородния грях, и в съответствие с идеите на пелагианците, които отричат съществуването на първородния грях - но не бива въз основа на това [да мислим], че се съмнявам в съществуването на грях при бебетата, което Той прощава им, спасява народа Си от греховете им (Матей 1:21). По същия начин в третата книга на есето „За свободното решение“ се противопоставих на манихеите в съответствие с две [възможни] идеи, [без да твърдя със сигурност] дали невежеството и нуждата, без които не се ражда човек, са наказания или са просто вродени свойства на природата; обаче, аз самият се придържам към една от тези идеи, която съвсем очевидно изразих там: че това не е природата на създадения човек, а наказание за осъден човек 21 . Пак за бебета. Значението на техния пример 30. И така, напразно тази моя книга от дългото ми минало ми се предлага като възражение, за да не разглеждам случая с бебетата, както трябва да се разглежда, и да не доказвам оттук с помощта на светлината на ясната истина, че Божията благодат не се дава според заслугите на хората. Защото дори ако аз, който започнах тези книги „За свободното решение“ като мирянин и ги завърших като старейшина, тогава все още се съмнявах относно осъждането на неновородените бебета и освобождението на новородените, тогава, струва ми се, не би трябвало да има някой толкова несправедлив и завистлив, че да ми забрани да напредвам и да реши, че трябва [винаги] да остана в това недоумение. И ако някой може да разбере това правилно, [той ще признае], че изобщо не е необходимо да вярвам, че съм се съмнявал по този въпрос: да вярвам само на основание, че, както ми се струваше, тези, срещу които беше насочено моето намерение, биха могли да бъдат поразени по такъв начин, че независимо от това дали бебетата имат наказание за първородния грях (както учи Истината), или не (както смятат някои, които грешат), все пак по никакъв начин не е необходимо да се вярва в смесването на две природи, добро и зло, което заблуждава манихеите. Но е неприемливо да оставим този случай с бебета просто като кажем, че не знаем дали мъртвите бебета, новородени в Христос, преминават във вечно спасение, а неновородените във втората смърт; тъй като написаното [от апостола]: „Чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха смъртта, и така смъртта премина във всички човеци” (Рим. 5:12), не може да бъде разбрано по никакъв друг начин. И от вечната смърт, която съвсем правилно е наложена за греха, никой няма да освободи никое от бебетата или възрастните, освен Онзи, който умря за опрощение на нашите грехове, както родови, така и лични, и умря без никакъв собствен родов или личен грях. Но защо някои [бебета], а не други? Да казваме отново и отново и да не се срамуваме: „Кой си ти, човече, че възразяваш на Бога?“ (Рим.9:20) „Неговите присъди са непостижими и пътищата Му неизследими” (Рим.11:33). Нека добавим и това: „Не търсете това, което е по-високо от вас, и не изпитвайте това, което е по-силно от вас“ (Сир.3:21). Сам Бог позволява или не позволява да се кръщават бебета 31. Вие сами виждате, възлюбени, колко абсурдно и чуждо на здрава вяра и непокътната истина би било, ако кажем, че мъртвите бебета се съдят в съответствие с това, което е предсказано, че биха направили, ако бяха продължили да живеят. Но до подобна позиция (от която всяко човешко съзнание, макар и малко основано на разума, и особено християнското, ще се страхува) онези, които искат да избегнат пелагианската грешка, са принудени да стигнат по такъв начин, че все още смятат за необходимо да вярват, че Божията благодат чрез Исус Христос, нашия Господ, която единствена ни помага след падането на първия човек, в което всички паднахме, е дадена според нашите заслуги и освен това те вярват, че това трябва да бъде изяснено в спор. Тази [позиция], под страха на собственото си осъждане, беше осъдена от самия Пелагий пред съда на източните епископи. И ако не кажете това, тоест не говорете за онези добри или зли дела на мъртвите, които те биха направили, ако бяха продължили да живеят, признавайки, че такива дела не съществуват и изобщо не съществуват в Божественото предузнание; И така, ако не кажем това, кажем това, което, както виждате, е характерно само за дълбоката заблуда, тогава какво остава за нас, освен да признаем, премахвайки тъмнината на състезанието, че Божията благодат не се дава според нашите заслуги? Това мнение се защитава срещу Пелагианската ерес от Католическата църква и най-добре, в ясната светлина на истината, виждаме това в примера с бебета. В края на краищата не съдбата кара Бог да помага на едни бебета и да не помага на други, въпреки че и двете са в еднаква позиция. Нека не смятаме, че обстоятелствата в живота на бебетата, в които разумните души са подложени или на осъждане, или на освобождение, са уредени не от Божественото Провидение, а от неволни случайности, ако дори малка птица „не падне на земята без волята на нашия Небесен Отец“ (Матей 10:29)? Или фактът, че бебетата умират без кръщение, трябва да се припише на небрежността на родителите, че небесните съдилища няма да имат нищо общо с това? Сякаш тези, които така умират в злото, по своя воля са избрали небрежните родители, от които са родени! Какво мога да кажа за факта, че понякога едно бебе умира, преди да му дойде помощ чрез служението на кръщелника? В края на краищата често се случва родителите да бързат и служителите са готови да дадат кръщение на бебето, но то не се дава, защото Бог не иска, Който не позволява на това бебе да се задържи в този живот [достатъчно време], за да се даде [причастието]. Какво означава, когато понякога малките деца на невярващите могат да получат помощта на кръщението, за да не отидат в унищожение, но децата на вярващите не могат? Тук ясно се показва, че „Бог няма пристрастие” (Римляни 2:11; Кол. 3:25), в противен случай Той би предпочел да освободи децата на Своите почитатели, отколкото децата на Своите врагове. Глава 13. Никой разумен човек няма да смята, че благодатта се дава според нашите заслуги. 32. Но тъй като сега обсъждаме дара на пребъдването, как можем да разберем защо [Бог] идва на помощ на некръстения, който е на път да умре, така че той да не умре без кръщение, и не идва на помощ на кръстения, който е на път да падне, така че да умре преди [падането]? Ще слушаме ли все още абсурда, с който се казва, че за никого не е от полза да умре, преди да падне, тъй като той е съден по онези действия, които Бог е предугадал, че ще извърши, ако продължи да живее? Кой има търпението да слуша тези перипетии, толкова силно противоречащи на здравата вяра? Кой може да го понесе? И все пак точно това са принудени да говорят онези, които не признават, че Божията благодат ни е дадена не според нашите заслуги. А онези, които не искат да кажат, че някой от мъртвите се съди въз основа на онези [деяния], които, както Бог е предузнал, би извършил, ако беше продължил да живее, не искат, защото виждат с какви очевидни лъжи и колко абсурдно се говори - такива хора нямат причина да кажат това, което Църквата осъди сред пелагианите и което дори самият Пелагий беше принуден да осъди, [а именно] че благодатта на Бог се дава според нашите заслуги. Защото те виждат, че някои бебета, които не са новородени, са взети от този живот във вечната смърт, докато други, бидейки новородени, са взети от този живот във вечния живот. Те също така виждат как някои от тези преродени си тръгват оттук, оставайки до края, докато други остават тук, докато паднат, въпреки че изобщо не биха паднали, ако бяха тръгнали оттук, преди да паднат; и обратно, някои паднали не напускат този живот, докато не възкръснат отново, въпреки че несъмнено биха загинали, ако си тръгнат, преди да възкръснат отново. Бог, единствено по Своята воля, дава благодатта на призоваването и пребъдването 33. От всичко това е съвсем ясно разкрито, че Божията благодат, свързана както с началото [на вярата], така и с продължаването [във вярата] чак до края, не е дадена според нашите заслуги, а е дадена според волята на Бог, воля, която е изключително скрита, но в същото време напълно справедлива, мъдра и добра, тъй като "онези, които Той предопредели, тях и призова" (Рим. 8:30) чрез призоваването на за което се казва: „Без покаяние са даровете и призванието от Бога” (Рим. 11:29). И хората не трябва да казват за никой човек със сигурност и сигурност, че принадлежи към това призвание, докато не напусне тази възраст. И по време на настоящия човешки живот, който е „изкушение на земята” (Йов 7:1), „който мисли, че стои, нека внимава да не падне” (1 Кор. 10:12). В края на краищата, както казахме по-горе, онези, които не продължават [до края в доброто], се смесват от Божията предвидлива воля с онези, които ще останат, така че да се научим „да не бъдем високомерни, но да следваме смирените“ (Рим. 12:16) и да изработим „своето собствено спасение със страх и трепет, защото Бог работи в нас както да желаем, така и да действаме по собствена воля“ (Фил. 2:12-13). И така, ние желаем, но Бог произвежда това желание в нас; ние действаме, но Бог произвежда това действие в нас по нашата свободна воля. Така че за нас е полезно както да вярваме, така и да го казваме благочестиво и истинно, за да бъде нашата изповед смирена и кротка и всичко да бъде дадено на Бога. Ние вярваме в мислите си, говорим в мислите си, правим това, което правим в мислите си, но що се отнася до благочестивия живот и истинското поклонение на Бога, „ние не можем да мислим нищо сами от себе си, но способността ни е от Бога“ (2 Кор. 3:5). "Защото нашето сърце и нашите мисли не са в нашата власт." Но кой може да направи това без Божествената помощ? Разбира се, това е невъзможно. Защото по-горе същото Писание казва: „Блажен е човекът, чиято помощ идва от Тебе, Господи; възнесение в сърцето му“ (Пс. 83:6)“ 23. И е ясно, че Амвросий казва това не просто защото го е прочел в Светите книги, но, както без съмнение трябва да се мисли за посочения съпруг, тъй като той също го е почувствал в сърцето си. Следователно, когато в Тайнствата на верните 24 се казва, че трябва да имаме „скърбящо за Господа сърце“, това е дар от Бога и онези, на които се казва това, свещеникът след този възглас ги насърчава да благодарят за този дар на самия Господ, нашия Бог, и те отговарят, че това е „достойно и праведно“. В края на краищата, ако сърцето ни не е в нашата власт, но е подтикнато от Божествена помощ да се издигне и да мисли „за горните неща, където Христос седи отдясно на Бога, а не за земните неща“ (Кол. 3:1, 2), тогава на кого да благодарим за такова велико дело, ако не на Господа, нашия Бог, Който не направи това, Който ни избра, освободи ни с великата Си благост от дълбините на този свят и ни предопредели. преди основаването на света? Глава 14. Доктрината за предопределението не противоречи на ползите от проповядването 34. Но те казват, че утвърждаването на предопределението е в противоречие с ползата от проповядването. Е, наистина ли беше пречка за проповядващия апостол? Не е ли този учител на езичниците (1 Тим. 2:7) учил много пъти за предопределението с вяра и истина? Или спря [поради това] да проповядва Божието слово? След като каза: „Бог направи във вас както да желаете, така и да действате според свободната си воля“ (Фил. 2:13), не ни ли убеди самият той, че трябва да желаем това, което е угодно на Бога, и да го правим? Или тъй като той каза: „Този, който започна добро дело между вас, ще го извърши до деня на Исус Христос“ (Фил. 1:6), не убеди хората да започнат и да продължат до края? Нима Сам Господ не е заповядал на хората да вярват и не е ли казал: „Вярвайте в Бога и в Мене вярвайте” (Йоан 14:1); но на тази основа не бива да считаме другото Му изказване за невярно, не бива да считаме изявлението Му, в което Той казва: „Никой няма да дойде при Мене“, тоест никой няма да повярва в Мене, „ако не му е дадено от Отца Ми“ (Йоан 6:65). И отново, въпреки че това твърдение е вярно, няма нужда да мислим, че горната заповед е празна. И така, защо трябва да смятаме твърдението за предопределението за безполезно за проповядване, заповед, насърчение, упрек, които се намират в изобилие в Божественото писание, ако това предопределение се учи от същото Божествено писание? Предопределението е предузнаването и подготовката на Божиите добри дела 35. Ще се осмели ли някой наистина да каже, че Бог не е знаел на кого ще даде да повярва или кого ще даде на Сина Си, така че никой от тях да не загине? ( Йоан 18:9 ) И ако Той предузна тези неща, ясно е, че Той предузна и добрите дела, с които сметна за достойно да ни дари. Именно това е предопределението на светиите и нищо друго - тоест предузнаването и подготовката на Божиите благодеяния, чрез които всички, които се освобождават, се освобождават с пълна сигурност. А къде остават другите, ако не в масата на унищожението, според справедливата Божия присъда? Там бяха оставени жителите на Тир и Сидон, които биха повярвали, ако бяха видели чудните знамения на Христос. Но тъй като не им беше дадено да вярват, им беше отказано и това, въз основа на което [могаха] да вярват. От това става ясно, че някои, сред вродените си способности, естествено имат Божествения дар на разбиране, чрез който биват подтикнати към вяра, ако чуят думи или наблюдават знаци, които съответстват на техния ум; и все пак, ако според най-висшата Божия присъда те не са отделени от предопределението на благодатта от масата на унищожението, тогава тези самите Божествени думи или действия не им хрумват, благодарение на които биха могли да повярват, ако ги чуят или видят. Евреите също бяха оставени в тази маса на унищожение, които не можеха да повярват, когато толкова много очевидни чудеса бяха извършени пред очите им. В края на краищата Евангелието не мълчи защо не можаха да повярват, казвайки: „Той извърши толкова много чудеса пред тях, а те не повярваха в Него, за да се изпълни думата на пророк Исая, който каза: „Господи! Кой повярва на това, което чуха от нас? и на кого се разкри мишцата Господня?“ Затова не можеха да повярват, защото, както каза същият Исая: “Той ослепи очите им и закорави сърцето им; за да не видят с очите си и да разберат със сърцето си, и да се обърнат, за да ги изцеля" (Йоан 12:37-40). И така, очите на жителите на Тир и Сидон не бяха заслепени по този начин; защото те биха повярвали, ако бяха видели знаменията, които първите видяха. Но фактът, че можеха да повярват, не донесе никаква полза за последните, тъй като те не бяха предопределени от Този, чиито "съдби са неразбираеми и пътищата неизследими"; и първите не биха били възпрепятствани от факта, че не биха могли да повярват, ако са били предопределени по такъв начин, че Бог ще ги просвети, слепите, и ще пожелае да премахне каменното сърце от вкаменените. Разбира се, казаното от Господ за жителите на Тир и Сидон може да бъде разбрано по друг начин; обаче всеки, който слуша с плътски уши Божествените думи и в същото време няма глухи уши на сърцето, без никакво съмнение изповядва, че никой няма да дойде при Христос, ако не му е дадено, и това е дадено на онези, които са избрани в Него преди основаването на света. Но това предопределение, което е доста ясно изразено в думите на Евангелието, не попречи на Господ да говори за началото [на вярата], както споменах по-горе: „Вярвайте в Бога и вярвайте в Мене” (Йоан 14:1), а за оставането в [това]: „Винаги трябва да се молите и да не унивате” (Лука 18:1). В крайна сметка тези, на които е дадено, го чуват и го правят, но тези, на които не е дадено, не го правят, независимо дали го чуват или не. Защото „на вас“, казва [Господ], „бе дадено да знаете тайните на небесното царство, а на тях не беше дадено“ (Матей 13:11). От това първото се отнася до милостта, а второто до справедливостта на Този, на когото нашата душа казва: „Ще възпея милост и правда на Тебе, Господи“ (Пс. 100:1). Проповядването на Евангелието и проповядването на предопределението са части от една и съща проповед и следователно не си противоречат 36. Следователно, човек не трябва [да мисли], че проповядването на предопределението се намесва в проповядването на трайна и просперираща вяра, така че онези, на които е дадено да се подчиняват, да могат да чуят това, което трябва да чуят, защото „как може да се чуе без този, който проповядва?“ (Римляни 10:14). И обратно, [няма нужда да вярваме], че проповядването на вярата, която се движи към съвършенство и остава до края, пречи на проповядването на предопределението, така че този, който живее покорно и вярно, да не започне да превъзнася себе си чрез това послушание като свое собствено, а не като получено благо, но „който се хвали, нека се хвали в Господа“ (1 Кор. 1:31). Защото „не бива да се хвалим с нищо, тъй като нищо не е наше” 25. Киприан, богат във вярата, видя това и го изрази с пълна решителност, твърдо провъзгласявайки с тези думи най-сигурното предопределение. В края на краищата, ако „човек не трябва да се хвали с нищо, тъй като нищо не е наше“, тогава е ясно, че не трябва да се хвали и с постоянно послушание и не трябва да го наричаме наше в смисъл, че не ни е дадено отгоре. Така че това [послушание] също е дар от Бога; и всеки християнин изповядва, че Бог е предузнал своя дар за Своите избрани в това призвание, за което е казано: „Божиите дарове и призвание са без покаяние“ (Рим. 11:29). Това е предопределението, което ние вярно и смирено проповядваме. Но този учител и работник [Киприян], който повярва в Христос и живее в свято послушание, докато не пострада за Христос с цялото си пребъдване, не спря да проповядва Евангелието, да насърчава вярата, чистия морал и това да пребъдва докрай, поради това, че каза: „Ние не трябва да се хвалим с нищо, тъй като нищо не е наше“. С тези думи, без всякакво двусмислие, той провъзгласи истинската Божия благодат, тоест тази благодат, която не се дава според нашите заслуги; и тъй като Бог е предвидил, че ще го даде, с тези думи на Киприан без съмнение се проповядва предопределението. Ако това не е попречило на Киприан [в същото време] да проповядва послушание, то, разбира се, то по никакъв начин не трябва да ни попречи. „Чуващи уши“ се отнася до дадения от Бог дар на послушание 37. Следователно, въпреки че казваме, че послушанието е дар от Бога, ние все още насърчаваме хората към него. Но на онези, които послушно слушат внушението на истината, се дава този Божи дар, тоест да слушат послушно, но на тези, които слушат неправилно, не се дава. В края на краищата, не кой да е, а Самият Христос казва: „Никой няма да дойде при Мене, ако не му бъде дадено от Отца Ми“ (Йоан 6:65) и: „На вас е дадено да знаете тайните на небесното царство, а на тях не е дадено“ (Матей 13:11). И за въздържанието: „Не всеки може да разбере това слово, но комуто е дадено“ (Матей 19:11). И апостолът, когато принуди съпрузите да се женят за чистота, каза: „Иска ми се всички хора да са като мен, но всеки има своя дар от Бога, един по един начин, друг по друг начин“ (1 Кор. 7:7). Тук той ясно показва, че не само въздържанието е дар Божи, но и чистотата на съпрузите. И въпреки че всичко това е така, ние все още се движим към това, доколкото на всеки е дадена способността да бъде трогнат, тъй като това е дарът на Него, в чиято ръка „и ние, и думите ни” (Мъдри 7:16). Затова апостолът казва: „По благодатта, дадена ми от Бога, като мъдър строител положих основата” (1 Кор. 3:10). И на друго място той казва: "Колкото Господ даде на всекиго: аз насадих, Аполос напои, но Бог умножи. Затова и този, който сади, и този, който напоява, е нищо, а Бог, който прави всичко да расте" (1 Кор. 3:5-7). Следователно, както [само] този, който е получил този дар правилно, мотивира и проповядва, така [само] този, който е получил този дар, слуша вярно и истински покорно този, който проповядва и насърчава. Ето защо Господ, когато говореше на онези, които имаха плътски уши, все пак каза: „Който има уши да слуша, нека слуша“ (Лука 8:8). Той несъмнено знаеше, че не всеки [има такива сърдечни уши]. А от кого са те на всеки, който ги има, Сам Господ показва, като казва: „Ще им дам сърце, за да Ме разбират, и уши, за да слушат” (Вар. 2:31). И така, ушите за чуване са дарбата на покорството, [дадена], така че този, който го има, да дойде при Него, при когото никой не идва, освен ако не му е дадено от Неговия Отец. Затова ние насърчаваме и проповядваме, но [само] онези, които имат уши да чуят, ни слушат покорно; с тези, които нямат такива уши, става така, както е писано: „за да не чуят тези, които слушат“ (Матей 13:13), тоест, като чуват с телесни сетива, те не чуват със сърдечно съгласие. И защо първите имат уши да чуят, а вторите нямат, тоест защо на първите е дадено от Отца да дойдат при Сина, а на вторите не е дадено - „кой е познал ума на Господа или кой Му е бил съветник?“ ( Рим. 11:34 ) и: „Кой си ти, о, човече, че противоречиш на Бога?“ (Римляни 9:20). Трябва ли разкритото да се отхвърля, защото е невъзможно да се разбере скритото? Да кажем ли, казвам аз, че това, което възприемаме като такова, не е такова, след като не можем да знаем защо е такова? Глава 15. Същите аргументи могат да бъдат изтъкнати срещу проповядването на предузнанието и предопределението. Липсата им на убеденост 38. Но те 26 казват, както пишете, че ще бъде невъзможно да събудите някого с жилото на укора, ако на църковно събрание и пред много слушатели се каже следното: „Решението на Божията воля, идващо от предопределението, е такова, че някои от вас, след като са получили волята за послушание, са дошли от неверие към вяра или, след като са получили постоянство, остават във вярата, докато други, които са в насладата на греховете, още не сте се разбунтували, защото помощта още не ви е повдигнала. милостива благодат. Но ако има някои от вас, които още не са били призовани, които Бог е предопределил чрез Своята благодат за избиране, тогава вие ще получите същата тази благодат, чрез която ще пожелаете да станете избрани и ще бъдете такива; и ако сега се подчините, но сте предопределени да отхвърлите, тогава силата да се подчините ще бъде отнета от вас, така че ще спрете да се подчинявате на [Бог].“ Но когато се каже нещо подобно, това изобщо не трябва да ни пречи да изповядаме истинската Божия благодат (т.е. онази благодат, която не е дадена според нашите заслуги) и предопределението на светиите в съответствие с нея, както не ни пречи да изповядаме Божието предузнание, че някой, разсъждавайки за това, може да каже на хората: „Няма значение дали живеете сега или погрешно, вие все пак по-късно ще бъдете това, което Бог знаех, че трябва да бъдеш.“ стани: добър, ако [Той те предузна] да бъдеш добър, или зъл, ако [Той те предузна] да бъдеш зъл.” В края на краищата, казаното тук за Божието предузнание трябва ли да се смята за невярно на основание, че като чуят това, някои се обръщат към бездействие и мързел и, склонни от работа към похот, следват своите похоти? И ако Бог е предвидил, че трябва да станат добри, няма ли да бъдат добри, колкото и зли да са сега? И ако Той е предвидил, че ще бъдат зли, няма ли да бъдат зли, без значение в каква доброта изглеждат сега? Имаше един човек в нашия манастир 27, който, когато братята го укориха, че прави това, което не трябва да прави, и не прави това, което трябва, той отговори: „Какъвто и да съм сега, пак ще стана това, което трябва да стана според Божието предузнание“. Той наистина говореше истината, но това изобщо не допринасяше за неговото добро, а напротив, допринасяше за злото, дотолкова, че, напуснал монашеската общност, той се превърна в куче, което се върна в бълвоча си (2 Петр. 2:22); и все още не се знае какъв ще стане. И така, заради такива души ли трябва да се отрича или потиска това, което наистина се казва за Божието предузнание, и особено когато хората могат да изпаднат в някои други грешки, ако това не е казано? Глава 16. За онези, които не се молят, надявайки се на всезнанието на Бога. Молитва и насърчение за правене на добро 39. Има и такива, които не се молят или се молят студено, защото знаят думите на Господ, че Бог знае от какво се нуждаем, преди да Го помолим (Матей 6:8). Трябва ли да се смята, че заради такива хора истината на тази поговорка трябва да бъде отхвърлена или [тя] да бъде премахната от Евангелието? Освен това, тъй като е очевидно, че Бог дава едно нещо дори на онези, които не се молят, като началото на вярата, и е подготвил друго само за тези, които се молят, като постоянство до края, ясно е, че този, който вярва, че има това от себе си, изобщо не се моли да го има. Така че, ние трябва да внимаваме да не би, докато се страхуваме, че импулсът може да охлади, [вместо това] молитвата да не избледнее и самонадеяността да не пламне. Понякога трябва да кажете истината, понякога има смисъл да я скриете 40. Следователно, нека говорят истината и особено там, където някои въпроси налагат тя да бъде казана; и тези, които могат, ще го получат. В противен случай може да се окаже, че докато тя мълчи заради тези, които не могат да я възприемат, тези, които могат да възприемат истината, която е защитена от лъжи, не само ще бъдат лишени от тази истина, но и ще бъдат хванати в лъжи. В края на краищата е просто и дори полезно понякога да премълчиш нещо истинско в името на тези, които не могат да го приемат. Не за това ли са тези думи на Господа: „Имам още много да ви кажа, но сега не можете да понесете“ (Йоан 16:12), и това е думата на апостола: „Не можах да ви говоря... като на духовни хора, а на плътски, като младенци в Христа, ви храних с мляко, а не с твърда храна, защото още не можете да я приемете“ (1 Кор. 3:1-2)? Въпреки че може да има определен начин на говорене, когато казаното служи както на децата като мляко, така и на възрастните като твърда храна. И така, кой християнин може да премълчи думите: „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Словото беше Бог”! ( Йоан 1:1 ) Но кой ще ги удържи [до края]? И какво по-велико нещо може да се намери в здравата доктрина? Това обаче не се премълчава нито от бебета, нито от възрастни, а възрастните не го крият от бебета. Но едно е да имаш [законова] причина да мълчиш за истината, а друго е да трябва да кажеш истината. Ще отнеме много време да се търсят и изброяват всички случаи, когато трябва да се мълчи за истината; но има и един сред тях [когато ни е грижа], така че, макар да искаме да направим тези, които разбират това, по-знаещи, ние не правим тези, които не го разбират, по-лоши. И ако мълчим за нещо подобно, то въпреки че някои няма да станат по-знаещи, други също няма да станат по-лоши. Но когато нещо вярно е такова, че ако го кажем, този, който не може да го сдържи, ще стане по-лош, а ако го премълчим, този, който може да го сдържи, ще стане по-лош, тогава какво да правим? Няма ли да е по-добре да кажеш истината, за да я разбере този, който може да я сдържи, отколкото да премълчиш истината, така че не само че и двамата няма да я скрият, но и по-разумният ще стане по-лош? И ако той чуе това и го приеме, тогава много други ще се научат благодарение на него. В крайна сметка, колкото по-способен е да учи, толкова по-подходящ е да учи другите. Врагът на благодатта идва и по всякакъв начин ни принуждава да признаем, че тя се дава според нашите заслуги, така че благодатта вече не е благодат (Рим. 11:6) - така че не искаме ли наистина да кажем това, което можем да кажем, призовавайки Писанието за свидетели? В края на краищата се оказва, че се страхуваме, че някой, който не може да сдържи истината, ще бъде изкушен от нашите речи и не се страхуваме, че заради нашето мълчание някой, който може да сдържи истината, ще бъде хванат в лъжа! Предопределението трябва да се проповядва, за да не забравяме, че благодатта е дар от Бога 41. И така, или е необходимо да се проповядва предопределението, тъй като Светото писание съвсем очевидно говори за това, [а именно], че по отношение на предопределените има дарби и призвание от Бога без покаяние, или е необходимо да се признае, че Божията благодат се дава според нашите заслуги, както мислят пелагианците, въпреки че това мнение, което често вече цитирахме, беше осъдено от устата на Пелагий самият той, както четем за това в книгата на епископите на източните Деяния. Но онези, заради които пишем това, са много далеч от еретическите превратности на пелагианците и следователно, дори ако все още не желаят да признаят за предопределени онези, които чрез Божията благодат стават послушни и остават [докрай верни], нека поне да признаят, че тази благодат предшества волята на тези, на които е дадена. [Ако мислим различно], тогава благодатта ще се счита за дадена не свободно, както казва истината, а по-скоро в зависимост от предишните заслуги на волята, както пелагианската грешка възразява на истината. Следователно благодатта също предхожда вярата; иначе, ако вярата го предшества, то несъмнено и волята предхожда, тъй като не може да има вяра без воля. И ако благодатта предшества вярата, тъй като тя предшества волята, тогава, разбира се, тя предхожда всяко послушание, а също и предшества любовта, в която единствено хората наистина и доброволно се покоряват на Бога. Всичко това произвежда благодат в този, на когото е дадено и в когото всичко това го предхожда. Сред тези благословения остава и оставането до края, което би било напразно искано всеки ден от Господа, ако Господ не го беше извършил чрез Своята благодат в онзи, чиито молитви той чу. Сега виждате колко чуждо на истината е да се отрича, че оставането [в доброто] до края на този живот е дар от Бога, защото Самият Бог слага край на този живот, когато пожелае, и ако Той слага този край преди неизбежното падение, тогава Той позволява на човека да остане [в доброто] чак до края. Но това, което е много по-изненадващо и очевидно за вярващите, е изобилието на Божията благост, [проявяваща се в това, че] тази благодат се дава дори на бебета, чиято възраст не е типична за проявяване на послушание, така че тя се дава. Така че, без значение на кого Бог е дал тези дарове, няма съмнение, че Той е предузнал този дар и го е подготвил в Своето предузнание. Затова „които Той предопредели, тях и призова” (Рим. 8:30), чрез онова призвание – не се срамувам да го споменавам често – за което се казва: „Божиите дарове и призвание са без покаяние” (Рим. 11:29). В края на краищата „да предопределя” обикновено не означава нищо повече от това да разпределя бъдещите Му дела в Неговото предузнание, което не може да бъде измамено или променено. И както този, когото Бог предузна, че ще бъде чист, въпреки че самият той не е сигурен в това, все пак действа, за да бъде чист, така и този, когото Бог предопредели да бъде чист, въпреки че самият той не е сигурен в това, не престава да действа, за да стане чист, тъй като е чул, че чрез Божия дар ще стане това, което ще стане; а напротив, радва се на любовта си и не се възгордява, сякаш не я е получил. И така, проповядването на предопределението не само не го отвлича от работата му, но и му помага да се „хвали в Господа“, когато се хвали (1 Кор. 1:31). Всички Божии дарове са предопределени да бъдат дадени. Това не може да попречи на импулса да се прави добро. 42. Това, което казах за чистотата, може да се каже с цялата истина за вярата, и за благочестието, и за любовта, и за оставането [в доброто] и, за да не изброявам повече за мен, може да се каже за всяко действие на послушание, чрез което се изразява подчинение на Бога. Но онези, които поставят само началото на вярата и оставането [в нея] до края в нашата власт по такъв начин, че не ги смятат за дарове от Бога и [не вярват, че] Бог влияе на нашите мисли и воли, за да можем да имаме и запазим това, обаче, те признават, че Той дава всичко останало, тъй като се иска от Него чрез вярата на вярващия, защо не се страхуват, че утвърждаването на предопределението ще навреди на мотивацията за всичко това и проповядване на всички тези други неща? Наистина ли ще кажат, че и това не е предопределено? Тогава не е дадено от Бога и Той не знае, че ще го даде. И ако е дадено и Той знае предварително, че ще го даде, значи го е предопределил. Следователно, точно както насърчават чистотата, любовта, благочестието и всичко останало, което те изповядват като дарове на Бога, като не могат да отрекат, че тези дарби са предизвестени и следователно предварително определени от Него, и не казват, че техните мотивации са възпрепятствани от проповядването на Божието предопределение, тоест проповядването на Божието предузнание за тези бъдещи Божии дарове, така че нека бъдат убедени, че това не възпрепятстват техните призиви към каквато и да е вяра, нито към пребъдване, ако те наричат тези (каквито наистина са) дарове на Бога и [ги признават] като предизвестни, тоест предопределени за разпространение. Това проповядване на предопределението може по-скоро да стане пречка и преграда именно за онази най-опасна заблуда, която казва, че Божията благодат се дава според нашите заслуги, така че който се хвали, не трябва да се хвали с Господа, а със себе си. Всички са съгласни, че мъдростта и самоконтролът са дарове от Бога. Невъзможно е да се отрече, че Бог предузнава и предопределя на кого ще даде тези дарове. 43. Нека онези, на които им е дадено по природа да се втурват напред, изтърпят моето забавяне, докато обясним това по-ясно на тези, които разбират бавно. Апостол Яков казва: „Ако някому от вас не достига мъдрост, нека иска от Бога, Който дава щедро на всички, без да укорява, и ще му се даде” (Яков 1:5). И в „Притчи Соломонови” е написано: „Защото Бог дава мъдрост” (Притчи 2:6). За самоконтрола четем и в книгата „Мъдростта на Соломон”, към чийто авторитет са прибягвали велики и учени хора много преди нас, за да разберат Божествените думи; така че това е, което четем: "Когато знаех, че никой не може да се самоконтролира, освен ако Господ не даде, - и това вече беше [свойството на] мъдрост - да знам, чий е този дар? (Мъдри 8:21) И така, това са даровете на Бога, тоест, за да мълча за другите - мъдрост и самоконтрол. Нека тези хора се успокоят, защото те не са пелагианци, за да се бият с груби и еретически перипетии срещу тази очевидна истина. "Но", казват те, "вярата, чието начало ние (самите) поставяме, иска това да ни бъде дадено от Бога"; тоест, те настояват, че нашата работа е да започнем да имаме тази вяра и да останем в нея до края, сякаш не получаваме това от Господ. Тук несъмнено възниква противоречие с думите на апостола: “Какво имаш, което не си получил?” (1 Кор. 4:7) Това противоречи и на думите на св. мъченик Киприян: „Ние с нищо не трябва да се хвалим, понеже нищо не е наше” 28. И въпреки че казахме всичко това и много повече, което вече не е редно да повтаряме, и доказахме, че началото на вярата и оставането в нея до края са дарове Божии и че Бог не може да не знае някои от бъдещите Си дарове – както какви трябва да бъдат, така и на когото трябва да бъдат дадени. - и следователно тези, които Той освобождава и увенчава, са предопределени от Него, но те смятат за необходимо да възразят: "Потвърждението на предопределението е противно на ползата от проповядването, защото, като чу това, никой не може да бъде събуден от жилото на укора." Аргументирайки по този начин, „те не искат на хората да се проповядва, че идването на вяра и оставането във вярата са дарове от Бога, за да не би това да доведе до отчаяние, а не до вдъхновение, когато онези, които чуят подобни неща, започнат да разсъждават върху факта, че човешкото невежество не знае със сигурност на кого Бог ще даде и на кого няма да даде тези дарби.“ Тогава защо самите те проповядват с нас, че въздържанието и мъдростта са дарове от Бога? В края на краищата, ако когато проповядваме, че това са даровете на Бога, това не пречи на стимула, в който призоваваме хората да бъдат мъдри и самоконтролирани, тогава защо смятат, че това пречи на стимула, с който насърчаваме хората да дойдат във вярата и да останат в нея докрай, ако това също се нарича дарове на Бога, което също се потвърждава от свидетелствата на Неговото Писание? Насърчаването на това, което считаме за дарове от Бог, не ни пречи да ги наричаме дарби 44. Сега, за да ни накара да мълчим за въздържанието и да говорим тук само за мъдрост, не казва ли вече споменатият по-горе апостол Яков: „Мъдростта, която идва отгоре, е първо чиста, после мирна, скромна, послушна, пълна с милост и добри плодове, безпристрастна и нелицемерна“ (Яков 3:17). Не виждате ли колко изпълнена с колко много и големи благословии мъдростта идва от Бащата на светлините? В края на краищата, както казва същият апостол: „Всяко добро дарение и всеки съвършен дар е отгоре, слиза от Отца на светлините“ (Яков 1:17). И така, да не говорим за други неща, защо укоряваме нечистите и упоритите, на които проповядваме, че чистата и мирна мъдрост е дар Божи и не се страхуваме, да не би, объркани от несигурността на Божествената воля, да намерят в тази проповед причина за отчаяние, а не за вдъхновение, и да обърнат жилото на упрека не срещу себе си, а по-скоро срещу нас, тъй като ги упрекваме, че не са имали какво, както сами казваме, не е придобито по човешка воля, а дарено от Божествена щедрост? И накрая, защо самият апостол Яков не попречи на проповядването на тази благодат да укори нечестивите и да каже: „Ако имате горчива завист и свадливост в сърцето си, тогава не се хвалете и не лъжете за истината: това не е мъдрост, която идва отгоре, а земна, духовна, демонична; защото, където има завист и свадливост, има безредие и всичко зло” (Яков) 3:14–16). И така, както трябва да укоряваме нечестивите - да укоряваме както чрез доказателствата на Божествените думи, така и чрез самите ни дела, които имаме общо [с тези, които ни възразяват] - и този укор не е възпрепятстван от факта, че ние проповядваме мирна мъдрост, чрез която свадливите се поправят и изцеляват, и я считаме за дар Божи, така трябва да укоряваме и онези, които не вярват или не остават във вярата, без да мисли, че този укор е възпрепятстван от проповядването на Божията благодат, която учи, че самата тази вяра и пребъдването в нея са дарове на Бога. Тъй като, дори ако мъдростта се иска с вяра - в края на краищата, самият апостол Яков, като каза: „Ако на някого от вас не достига мъдрост, нека иска от Бога, Който дава щедро на всички без упрек, и ще му се даде“, - веднага добавя: „Но нека иска с вяра, без ни най-малко да се съмнява“ (Яков 1: 5-6), - обаче не следва въз основа на това, че вярата е дадена, преди да бъде поискана от онези, на които е дадено, да кажат, че не е дар от Бога, а [идва] от самите нас, тъй като ни е дадено без нашите молби. В крайна сметка апостолът казва съвсем ясно: „Мир на братята и любов с вяра от Бога Отца и Господа Иисуса Христа” (Еф. 6:23). И така, от Когото е мирът и любовта, от Него е и вярата, поради което Го молим не само да я увеличи сред тези, които вече я имат, но и да я дари на тези, които все още я нямат. Проповядването на предопределението не пречи на призива за придобиване на Божиите дарове 45. В края на краищата тези, заради които казваме това, не насърчават онези, които възкликват, че проповядването на предопределението и благодатта предотвратява импулса само към тези дарби, които според тях не са дадени от Бога, но са от нас самите, като начало на вярата и постоянство в нея до края; те ще трябва да направят това, като убедят само онези, които не вярват, да повярват, а онези, които вярват, да продължат да вярват. А що се отнася до това, което те заедно с нас признават за дарове Божии, за да опозорят заедно с нас пелагианската заблуда, тоест чистота, въздържание, търпение и всичко останало, благодарение на което се осъществява праведен живот, всичко, което се иска от Господа с вяра - тогава те трябва само да покажат, че за това трябва да се моли, и да се молят за това за себе си или за другите, но по никакъв начин не насърчават никого да придобие или запази това. Тъй като те също така насърчават това според възможностите си и се съгласяват, че хората трябва да бъдат насърчавани да правят това, те ясно показват, че подобно проповядване не пречи на стимула към вяра или към постоянство докрай, тъй като ние проповядваме, че това също са дарове на Бога, дадени на човека от Него, а не от самия човек. Поради покварата си човек напуска вярата, но оставането в нея е дар от Бога 46. ​​[Казват] отново: „Поради порока си всеки напуска вярата, когато се предаде и се поддаде на изкушението, поради което се оказва, че напуска вярата.” Кой ще отрече това? Но поради това изобщо не трябва да казваме, че оставането във вярата не е дар от Бога. Защото това [престой] се моли всеки ден от онзи, който казва: „Не ни въвеждай в изкушение“ (Матей 6:13), и ако бъде чут, ще го получи. Затова, молейки ежедневно за пребъдване [във вярата], той, разбира се, възлага надеждата за своето пребъдване не в себе си, а в Бога. Но не искам да трупам думите си, а ги оставям да разсъждават, за да видят те самите дали наистина е добро това, в което са се убедили, тоест, че „от проповядването на предопределението по-скоро отчаянието се поражда у слушащите, отколкото от вдъхновението“. В края на краищата това означава да се каже, че тогава човек се отчайва от своето спасение, когато се научи да възлага надеждата си не на себе си, а на Бога, докато пророкът възкликва: „Проклет всеки, който се уповава на човека” (Еремия 17:5). Предопределението понякога се обозначава с името предузнание 47. И така, тези Божии дарове, които се дават на избраните и призованите според Божията цел - и сред тези дарби са началото на вярата и оставането във вярата до края на този живот, както сме доказали това, като привеждаме много авторитетни свидетелства и аргументи на разума - тези, казвам, Божии дарове, ако няма предопределение, което защитаваме, не са предизвестени от Бог; те обаче са предизвестени, така че това е предопределението, което защитаваме. Затова понякога самото предопределение (praedestinatio) се обозначава и с името на предузнанието (praescientiae), както казва апостолът: „Бог не отхвърли Своя народ, който предузна” (Рим. 11:2). Когато тук се казва „предизвестен“, това не може да бъде разбрано правилно, освен ако [не се разбира] като „предопределено“, както показва контекстът на това четене. В крайна сметка се говореше за останките на евреите, които бяха спасени, когато останалите умряха. Защото по-горе [апостолът] казва, че пророкът е казал на Израел: „Цял ден протягах ръцете си към неверен и упорит народ“ (Рим. 10:21) и, сякаш отговаряйки къде бяха предишните Божии обещания към Израел, [апостолът] веднага добавя: „Така ще кажа: „Наистина ли Бог отхвърли народа Си?“ Няма да стане. Защото и аз съм израилтянин, от Аврамовото потомство, от Вениаминовото племе” (Рим. 11:1), т. е. сякаш казва: „Защото и аз съм от същия народ”. И след това добавя това, за което говорим сега: „Бог не отхвърли Своя народ, който Той предузна.” И за да покаже, че остатъкът е оставен от Божията благодат, а не според заслугите на техните дела, той продължава: „Или не знаете какво казва Писанието в историята на Илия? Как се оплаква на Бог от Израел? (Рим. 11:2) и т. н. И по-нататък (апостолът) продължава: „Но какво му казва Божественият отговор? Аз оставих за себе си седем хиляди мъже, които не преклониха колене пред Ваал" (Рим. 11:4). В края на краищата Той не казва: "Те останаха за Мене", а: "Оставих за Себе Си". И [апостолът] продължава: „И така, в настоящето време, чрез избирането на благодатта, остатъкът е запазен. Но ако по благодат, то не по дела, иначе благодатта вече не е благодат" (Рим. 11:5-6). И след това той свързва това с цитираното от мен по-рано, въпросът: "Какво тогава? И в отговор той казва: Това, което Израил търсеше, не го получи; избраните получиха, а другите се закоравиха" (Рим. 11:7). Затова [на апостола] е угодно под тези избрани и изоставени, които станаха такива чрез избирането на благодатта, да разбираме хората, които Бог не отхвърли, тъй като Той предузна. Това е изборът, чрез който Той избра в Христос тези, които Той Сам пожела, "преди създанието на света, за да бъдат свети и непорочни пред Него в любов, като по този начин ги предопредели за осиновяване като синове” (Еф. 1:4-5). Така че никой, който разбира това, няма да си позволи да отрече или да се усъмни, че апостолът иска да посочи предопределението, когато казва: „Бог не отхвърли Своя народ, който Той предузна“. Защото Той предузна остатъка, който Сам възнамеряваше да създаде според избора на Неговата благодат. А това означава – той е предопределил, защото несъмнено е предузнал, ако е предопределил, а да предопредели означава да предузнае какво е възнамерявал да направи самият той. Глава 19. Предузнание сред тълкувателите на Писанието. Пример за св. Киприан и Амвросий 48. Но понеже ни пречи, когато четем за Божието предузнание от някои тълкуватели на Божието слово и говорим за призоваването на избраните, да разберем същото предопределение тук? В крайна сметка е много вероятно те да искат да използват тази дума по този въпрос, тъй като тя е лесно разбираема и не противоречи, а напротив, съгласува се с истината, която се проповядва за предопределението на благодатта. Знам, че никой не би могъл да спори по друг начин освен погрешно срещу предопределението, което защитаваме в съответствие със Светите писания. И аз вярвам, че онези, които търсят изказванията на тълкуватели по този въпрос, трябва да са достатъчни за светиите и християнските мъже, възхвалявани навсякъде за тяхната вяра и живот, Киприан и Амвросий, за които сме предложили доста ясни свидетелства; това трябва да е достатъчно за всичко: и така, че напълно да вярват и напълно да проповядват онази безплатно дадена Божия благодат, както трябва да вярват в нея и да я проповядват, и за да не смятат проповедта, с която насърчаваме мързеливите и укоряваме нечестивите, за противоположна на тази проповед. В края на краищата, тези мъже, макар да проповядваха Божията благодат по такъв начин, че единият от тях каза: „Ние не трябва да се хвалим с нищо, тъй като нищо не е наше“, 29 а другият: „Сърцето ни и мислите ни не са в наша власт“, ​​30 все пак те не престанаха да насърчават и укоряват хората да изпълняват Божествените заповеди. Те не се страхуваха, че може да им се каже: „Защо ни насърчавате и защо ни укорявате, ако ние сами не можем да имаме добро и сърцето ни не е в нашата власт?“ Тези свети хора изобщо не можеха да се страхуват, колкото и да им се говориха подобни неща; те не се страхуваха, защото разбираха, че на много малцина беше дадена силата да приемат доктрината за спасение от самия Бог или небесните ангели, без каквото и да е човешко проповядване, а на мнозина беше дадена силата да вярват в Бог чрез хората. Но както и да се възвестява Божието слово на човек, няма съмнение, че слушането му по такъв начин, че да му се подчини, е дар от Бога. Светите Киприан, Амвросий и Григорий Богослов свидетелстват за благодатта и даровете Божии 49. Следователно гореспоменатите отлични тълкуватели на Божествените изказвания и истинската Божия благодат (тоест това, което не е предшествано от никаква човешка заслуга) проповядваха, както трябва да се проповядва, и постоянно насърчаваха изпълнението на Божествените заповеди, така че онези, които имат дара на послушанието, да научат какви заповеди трябва да се спазват. В края на краищата, ако благодатта е предшествана от някои наши заслуги, тогава е ясно, че това са заслуги на някакво дело, или дума, или мисъл, което включва и самата добра воля. Но той накратко обхваща видовете всички заслуги като цяло, който казва: „Не трябва да се хвалим с нищо, тъй като нищо не е наше“ 31 . И онзи, който казва: „Сърцето ни и мислите ни не са в нашата власт” 32, изобщо не пропуска самите думи и дела поради това, защото няма дума или дело на човек, което да не идва от сърцето и от мисълта. И какво повече би могъл да изложи най-славният мъченик и най-славният учител Киприан по този въпрос, освен тези [словата му], където той убеждаваше, че трябва да се молим в Господната молитва дори за враговете на християнската вяра, където той ясно каза какво мисли за началото на вярата, което също е дар Божи, и където показа, че Христовата Църква всеки ден се моли за пребъдване [във вярата] до края, тъй като само Бог може да го даде на тези, които пребъдват. Също така, блажени Амвросий, обяснявайки думите на евангелист Лука: „И на мен беше добре“ (Лука 1:3), казва: „Може би не само на този, който беше доволен от това, което казва, това му беше угодно. В края на краищата не беше само по човешка воля, че това беше волята, но стана угодно и на Христос, който говори в него (2 Кор. 13:3), който прави така, че това, което е добро в само по себе си може да ни се стори добро; в края на краищата, към когото Той се смили, [той] призовава и този, който следва Христос, ако го попитат защо е искал да бъде християнин, може да отговори: „И на мен беше добре. Когато казва това, той изобщо не отрича това, което Бог е пожелал, тъй като човешката воля е предварително подготвена от Бога (Притчи 8:35). Защото Бог да бъде почитан като свят [човек] е дело на Божията благодат" 33. Също така в същото произведение, тоест в "Тълкуването" на същото Евангелие, когато стига до мястото, където [се разказва как] самаряните не искали да приемат Господ, отиващ в Йерусалим, той казва: "Научете също, че Той не искаше да бъде приет от онези, които не живееха в духовна чистота. В края на краищата, ако искаше, щеше да направи и непокорните послушни. А защо не Го приеха, за това споменава самият евангелист, казвайки: „Понеже се яви, че пътуваше за Йерусалим“ (Лука 9:53). И учениците искаха да бъдат приети в Самария. Но Бог призовава тези, които Той благоволи да направят това и които Той желае, и ги прави вярващи.”34 Какво по-очевидно, какво по-ясно да търсим от тълкувателите на Божието слово, ако от тях слушаме с удоволствие онова, което е ясно в самото Писание? Но нека добавим към тези две, които би трябвало да са напълно достатъчни, и трети - Свети Григорий, който свидетелства, че както вярата в Бога, така и изповядването на това, в което е повярвал, е Божи дар, казвайки това: „Моля те, изповядвай Троицата като единосъщна по Божественост, а ако искаш да кажеш друго, тогава кажи, че Тя е една по природа; и се молете на Бога да ви се даде глас от Светия Дух“, т.е. ще ви позволи да получите глас, чрез който можете да изповядате това, в което сте вярвали. „И аз съм сигурен, че Той ще даде; Който даде първото, Той ще даде и второто” 35, т.е. Който е дал да вярва, ще даде и да се изповяда. Проповядването на Божиите дарове не пречи на покорството 50. Тези толкова известни и толкова велики учители, казвайки, че няма нищо, с което можем да се похвалим като наше, сякаш Бог не ни го е дал, [потвърждавайки], че самото ни сърце и нашите мисли не са в нашата власт, давайки всичко на Бог и изповядвайки, че от Него получаваме [дарбата] да се обърнем към Него и да останем с Него, така че това, което е такова само по себе си, да ни изглежда добро, така че да го желаем, така че да почитаме Бог и да приемем Христос, така че онези, които бяха непокорни, станаха послушни и вярващи, така че те повярваха в самата Троица и изповядаха с думи това, в което ние вярваме - така че те приписват всичко това на Божията благодат, признават ги за дарове на Бога, свидетелстват, че ние го имаме от Него, а не от себе си. И кой може да каже за тях, че са изповядвали тази Божествена благодат и в същото време са дръзнали да отхвърлят Неговото предузнание, което се признава не само от учените, но дори и от неучените? Освен това, ако знаеха, че Бог дава това, и бяха уверени, че Той знае предварително за този Свой дар и не може да не знае тези, на които възнамерява да даде, тогава те несъмнено също знаеха това предопределение, което, обявено от апостолите, ние защитаваме с много труд и усърдие срещу новите 36. Но когато те проповядваха послушание и, както всеки можеше, пламенно го насърчаваха, те по никакъв начин не можеха справедливо да кажат им: „Ако не искате това послушание, към което ни призовавате, да охладнее в сърцата ни, тогава не ни проповядвайте тази божествена благодат, която, както твърдите, Бог дава, за да вършим това, към което ни призовавате. Глава 20. Предопределението трябва да се проповядва 51. Така че, ако апостолите и учителите на Църквата, които ги наследиха и им подражаваха, направиха и двете, тоест те наистина проповядваха Божията благодат, която не се дава според нашите заслуги, и внушиха благочестиво послушание на спасителните заповеди, тогава защо тези [заблудени] хора, пленени от непобедима омраза към истината, се смятат за прави да ни кажат: „Дори ако какво се казва за предопределеността на Божиите добри дела, но не трябва да се проповядва това на хората”? 37. Напротив, трябва да се проповядва, така че онези, които имат уши да чуят, да чуят (Лука 8:8). И кой ги има, ако не ги е получил от Онзи, Който казва: “Ще им дам сърце да Ме познават и уши да чуват” (Вар. 2:31)? Ясно е, че който не ги възприеме, ще отхвърли [проповедта], но който я приеме, ще я усвои и усвои, ще я усвои и ще живее. В крайна сметка, как трябва да се проповядва благочестие, така че Бог да бъде правилно почитан от тези, които имат уши да чуят; как трябва да се проповядва чистота, така че онези, които имат уши да чуват, да не правят нищо незаконно с репродуктивните си органи; как трябва да се проповядва любовта, така че онези, които имат уши да чуят, да обичат Бога и ближния си; по същия начин трябва да се проповядва това предопределение на Божиите добри дела, така че онези, които имат уши да чуят, да се хвалят не със себе си, а с Господа. Самият Августин говори за предопределението още преди пелагианската ерес 52. Те казват: „Нямаше нужда да се объркват много сърца на по-малко интелигентните от неяснотата на този вид разсъждения, тъй като с не по-малка полза, без това твърдение за предопределение, католическата вяра беше защитавана в продължение на много години както срещу други еретици, и особено срещу пелагианците, защитавани в много предишни книги - както наши, така и други църковни писатели.“ 38 И аз се учудвам, че те казват това, без да обръщат внимание на тези наши книги (за да замълча тук за други писатели), написани и публикувани още преди пелагианците да започнат да се появяват, така че да не видят колко от техните места изкореняваме, без още да знаем, бъдещата пелагианска ерес и проповядваме благодатта, с която Бог ни избави от нашите зли грешки и морал. Той направи това без никакви предишни заслуги от наша страна, а само от щедростта на Своята милост. Започнах да разбирам това по-пълно в беседата, която написах на Симплициан, епископ на Миланската църква, блажена памет, в самото начало на моето епископство, когато признах и заявих, че началото на вярата също е дар от Бога. Свидетелство от Изповед 53. И възможно ли е да си спомня по-разпространени и одобрени мои писания от книгите на моята „Изповед“? Въпреки че ги публикувах, преди да възникне пелагианската ерес, в тях казах с пълно доверие на нашия Бог и повторих много пъти: „Дайте каквото заповядвате и заповядвайте каквото искате“. Пелагий не можа да понесе тези мои думи в Рим, когато те бяха споменати в негово присъствие от някакъв мой брат и колега в епископството, и възразявайки с голямо вълнение, той почти се скара с този, който ги спомена. Но какво Бог заповядва преди всичко и над всичко? Не е ли така, че вярваме в Него? Следователно, Той Сам дава това, ако наистина Му е казано: „Дай това, което заповядваш“. И не помните ли, че в същите книги, когато говоря за моето обръщане и как Бог ме обърна към онази вяра, която унищожавах с презрително и неистово бърборене, аз го разказвам така, че да покажа как съм се поддал на верните и ежедневни сълзи на майка си, за да не загина? Там аз несъмнено проповядвам, че Бог, чрез Своята благодат, обръща волята на хората към вяра, не само онези, които се отвръщат от правилната вяра, но дори и тези, които се противопоставят на правилната вяра. И как се молих на Бог за съвършенство и пребъдване, знаете и можете да го проверите, когато пожелаете. И така, във връзка с всички Божии дарове, които поисках или възхвалих в тази моя работа, кой би дръзнал, няма да кажа, да отрече, но дори да постави под съмнение, че Бог е знаел предварително за тяхното даряване от Него и как би могъл да не знае на кого възнамерява да ги даде? Това е очевидното и надеждно предопределение на светците, което по-късно, когато спорихме срещу пелагианите, необходимостта ни принуди да определим по-внимателно и по-подробно. В края на краищата ние научихме, че всяка отделна ерес внася свои съответни въпроси в Църквата и в борбата с нея [учението на] Божественото Писание се определя по-точно - по-точно, отколкото ако тази необходимост не го беше принудила да направи това. И какво би могло да ни накара да съберем в тази наша работа с такава пълнота и яснота пасажите от Писанието, в които се утвърждава предопределението, ако не мнението на пелагианците, че Божията благодат се дава според нашите заслуги? В края на краищата това не означава нищо друго освен пълно отхвърляне на благодатта! Глава 21. Началото и краят на вярата е от Бога 54. Така че, за да унищожим това мнение, неблагодарно към Бога и враждебно към онези безплатни Божии предимства, чрез които сме освободени, ние потвърждаваме, че както началото на вярата, така и оставането в нея до края са всички дарове на Бога, според Писанието, от което вече сме цитирали много. В края на краищата, ако кажем, че началото на вярата е от нас и благодарение на това ние сме достойни да получим други Божии дарове, тогава пелагианците ще заключат, че Божията благодат се дава според нашите заслуги. Католическата вяра толкова се страхува от това, че самият Пелагий, страхувайки се да не бъде осъден, го осъди. По същия начин, ако кажем, че нашето пребъдване е от нас, а не от Господа, тогава те ще отговорят, че ние имаме началото на вярата, точно както края, от самите себе си, разсъждавайки в смисъл, че е много по-вероятно да имаме началото на това от себе си, ако имаме от себе си пребъдването на правото до края, тъй като да завършиш е повече от да започнеш, и по този начин отново ще заключат, че Божията благодат се дава според нашите заслуги. И ако и двете са дарове от Бога и Бог е знаел предварително (кой може да отрече това?), че ще даде тези дарби, тогава трябва да се проповядва предопределението, така че истинската Божия благодат, тоест това, което не е дадено според нашите заслуги, да може да бъде защитено чрез неустоимо укрепване. Доказателства от предишните писания и писма на Августин 55. Наистина, в книгата, озаглавена „За укора и благодатта“, която не беше достатъчна за всички наши почитатели, мисля, че заявих с такава изразителност и яснота, че да издържиш до края също е дар Божи, с който никога не съм писал или почти никога досега, ако паметта ми не ме лъже. Но аз го казах там така, защото те го бяха говорили преди мен. В крайна сметка блажени Киприан, както вече показахме, обяснявайки нашите молби в Господната молитва, казва, че още в първата молба ние молим за пребъдване. Той твърди, че като казва: „Да се ​​свети Твоето име“ (Матей 6:9), ние, вече осветени в кръщението, се молим да продължим това, което сме започнали да бъдем. И така, нека онези, на които не бива да бъда неблагодарен за любовта им към мен, онези, които, както пишете, приемат с одобрение всичките ми мисли, с изключение на това, за което имаме въпрос, нека видят, казвам, дали в последните части на първата книга от двете, които написах в началото на моето епископство, дори преди да се появи пелагианската ерес, на миланския епископ Симплициан, остава поне нещо, което може да накара да се съмняваме, че благодатта на Бог не се дава според нашите заслуги. Не разкрих ли достатъчно там, че дори началото на вярата вече е дар от Бога и не следва ли от написаното там, дори и да не е изразено, че продължаването до края идва само от Този, Който ни е предопределил за Своето Царство и слава? И накрая, писмото, което вече написах срещу пелагианците до Свети Паулин, епископ на Нолан, писмото, срещу което те започнаха да възразяват, не го ли публикувах преди много години? Нека разгледат и писмото, което изпратих до Сикст, презвитер на Римската църква, когато се биехме в най-жестоката битка с пелагианците, и ще открият, че то е същото като това до Паулин. И нека от това да се види, че преди много години ние говорихме и писахме срещу пелагианската ерес, което, изненадващо, сега се оказа неприемливо за тях. Не искам обаче някой да цени мислите ми толкова много, че да ме следва в нещо различно от това, в което е убеден, че не греша. В края на краищата, затова сега пиша книги, в които съм предприел ревизия на всичките си произведения, за да покажа, че самият аз не следвам себе си във всичко, но, както вярвам, пиша, движейки се напред и усъвършенствайки се с Божията благодат, а не започвайки веднага от съвършенството. Ще бъде по-скоро самоуверено, отколкото истина, ако кажа, че сега, на тази възраст, съм постигнал съвършенство и мога да пиша без никакви грешки. Но разликата тук е в това колко и в какви въпроси човек греши, колко бързо поправя грешките си или с каква упоритост се опитва да защити грешката си. В края на краищата, човек дава добра надежда, ако последният ден от този живот го намери успешен по такъв начин, че това, което липсваше в успеха му, може да се добави към него и той ще се счита за нуждаещ се от подобрение, а не от наказание. Бог осигурява както средствата за спасение, така и самото спасение, така че е неразумно да се съмняваме в предопределението 56. Следователно, ако не искам да изглеждам неблагодарен на онези хора, които ме обичаха, тъй като още преди да ме обичат, те получиха някаква полза от моята работа, тогава ще бъда ли неблагодарен на Бог, Когото не бихме обичали, ако Той не ни беше възлюбил първо и не ни беше направил Свои почитатели, тъй като любовта е от Него (1 Йоан 4:7), тъй като онези, които Той направи не само Своите велики, казаха почитатели, но и големи проповедници? И какво може да бъде по-неблагодарно от това да отхвърлим самата Божия благодат, казвайки, че тя се дава според нашите заслуги? Католическата вяра в пелагианците е ужасена от това, това поставя основната вина върху самия Пелагий, това е, което самият Пелагий осъди, но не от любов към Божията истина, а от страх от личното си осъждане. И всеки, който като православен вярващ се страхува да каже, че Божията благодат се дава според нашите заслуги, нека не отстранява самата вяра от [действието] на Божията благодат, благодарение на която той наследи милостта, за да стане верен (1 Кор. 7:25); Нека припише на Божията благодат и своята упоритост докрай, благодарение на която придоби милостта, която ежедневно молеше – да не бъде въведен в изкушение. А между началото на вярата и съвършенството на битието по средата са онези [добродетели], благодарение на които живеем праведно, по отношение на които дори [тези, които ни възразяват сега] са съгласни, че всичко това ни е дадено от Бога чрез молитвата на вярата. И Бог предузна, че всичко това – тоест началото на вярата и другите Му дарби чак до края – Той ще даде от Своите щедрости на Своите призовани. Следователно само прекомерната претенциозност е склонна да възразява срещу предопределеността или да се съмнява в предопределеността. Глава 22. Как да проповядваме предопределението, без да водим до обида 57. Обаче не [както предполагат], че това предопределение трябва да се проповядва на хората, за да не би чрез това проповядване те да бъдат по някакъв начин засрамени пред невежа и бавна за разбиране тълпа; така че предузнанието на Бог определено ще бъде засрамено (което [нашите опоненти] със сигурност не могат да отрекат), ако на хората бъде казано: „Независимо дали се борите или спите, вие пак ще бъдете това, което Този, който не може да прави грешки, ви е предузнал.” В края на краищата само хитър или невеж лекар може да използва дори полезно лекарство по такъв начин, че или да не донесе полза, или да причини вреда. Но вие трябва да кажете: „Накрая се подвизавайте, за да получите“ (1 Коринтяни 9:24) и по този начин в самата си борба ще можете да разпознаете, че сте предизвестени да „се борите законно“ (2 Тимотей 2:5). Можете и по друг начин да проповядвате Божието предузнание, само за да прогоните човешкия мързел. Доктрината за предопределението трябва да бъде представена с внимание към човека, който я чува. 58. Следователно, въпреки че решението на Божията воля, произтичащо от предопределението, се появява по такъв начин, че някои, след като са получили волята за послушание, се обръщат към вяра от неверие или остават във вярата; а останалите, тези, които остават в насладата от греховете, подлежащи на осъждане, ако също са предопределени, тогава още не са се издигнали, защото помощта на милостивата благодат все още не ги е издигнала, защото ако онези от тях, които Бог чрез Своята благодат предопредели за избиране, все още не са били призовани, те ще получат същата тази благодат, с помощта на която ще пожелаят да станат избрани и ще бъдат такива; ако някои други се покоряват, но не са предопределени за Неговото Царство и слава, тогава тяхното покорство е временно и те няма да останат в това послушание до края - така че, въпреки че всичко това е вярно, не трябва да се казва по този начин на много слушатели. Не бива проповедта да е отправена към самите тях и тези думи [към възразяващите срещу нас], които цитирахте в писмата си и които вече споменах по-горе, да бъдат изречени към тях: „Решението на Божията воля, което произтича от предопределението, е такова, че някои от вас, след като са получили волята за послушание, са стигнали от неверие към вяра.“ Защо казвате: „един от вас“? В края на краищата, ако говорим с Божията Църква, ако говорим с вярващи, тогава защо казваме, че някои от тях са дошли на вяра, като по този начин показват несправедливост по отношение на други, когато би било много по-удобно да кажем: „Решението на Божията воля, произтичащо от предопределението, е такова, че вие, като сте получили волята да се подчинявате, сте дошли от неверието към вярата, и ако приемете пребъдване, тогава ще останете във вярата“? Необходимо е да се избягва обиждането на слушащите хора 59. И това, което идва по-нататък, изобщо не трябва да се казва, а именно: „Останалите [от вас], онези, които остават в насладата на греховете, все още не са възкръснали, защото помощта на милостивата благодат все още не ви е издигнала.“ Тук е възможно и необходимо да кажем това - което ще бъде много по-добре и по-уместно: „Ако все още оставате в насладата на греховете, които подлежат на осъждане, приемете спасителното учение, но когато правите това, не се възгордявайте с него, сякаш го правите, и не се хвалете, сякаш не сте го получили, „защото Бог е, Който работи във вас да желаете и да работите по собствената си воля“ (Фил. 2:13), и вашата воля стъпките са насочени от Господа (Пс.37:23), за да желаете пътищата Му и от много доброто си и вярно дело разберете, че принадлежите към предопределението на Божествената благодат. Как да говорим за тези, които не са призовани от Бог и за непокорните 60. Също така, това, което следва по-нататък, където се казва: „Ако обаче има някои от вас, които все още не са били призовани, които Бог е предопределил чрез Своята благодат за избиране, тогава вие ще получите същата тази благодат, чрез която ще пожелаете да станете избрани и ще бъдете такива“, тогава това се казва по-сурово, отколкото може да се каже, ако не говорим на някои хора като цяло, но се обръщаме към тези, които принадлежат към Христовата Църква. Защо да не го кажем по-добре: "И ако има такива, които още не са били призовани, нека се помолим за тях, за да бъдат призовани. В крайна сметка е възможно те да са така предопределени, че чрез нашите молитви да бъдат помилвани и да получат тази благодат, с помощта на която ще искат да станат избрани и ще бъдат такива. Защото Бог, Който изпълни всичко, което беше предопределил, ни заповяда да се молим дори и за враговете на вярата, за да разберем от това, че Самият Той дава на невярващите да повярват и прави желаещи от онези, които не желаят.” 61. И по отношение на това, което се добавя към тези думи по-нататък, бих се изненадал като цяло, ако сред християните някой, който е слаб, ще може по някакъв начин да слуша спокойно, когато казват: „И ако сега се подчините, но сте предопределени за отхвърляне, тогава силата да се подчините ще бъде отнета от вас, така че ще престанете да се подчинявате на [Бог].“ В крайна сметка да се каже нещо подобно не е нищо повече от клевета и пророкуване на някакво зло. Но ако искате или трябва да кажете нещо за онези, които няма да продължат [в доброто], тогава защо не го кажете по-добре поне както казах малко по-горе? И най-напред нека това да се каже не за онези, които слушат сред самите хора, а на тях за другите; тоест нека не казват: „И ако сега се подчините, но сте предопределени да бъдете отхвърлени“, а нека кажат: „Ако сега се подчинят“ и всичко останало по същия начин, като използвате глагола не във второ, а в трето лице. В края на краищата не говорим за нещо желано, а за отвратително и ще бъде много грубо и неприятно да се хвърлят ругатни в лицето на слушателите, ако този, който се обръща към тях, каже: „И ако сега се подчините, но сте предопределени да бъдете отхвърлени, тогава силата да се подчинявате ще ви бъде отнета, така че ще престанете да се подчинявате.“ В края на краищата, каква щета ще претърпи тази поговорка, ако се каже така: „Ако някои сега се подчиняват, но не са предопределени за Неговото царство и слава, тогава те са непостоянни и няма да продължат в това покорство до края“? Не би ли било казано същото нещо по-вярно и по-благоприлично, ако не им желаехме като че ли това голямо зло, а по-скоро приписвахме това, което мразят, на другите, така че те, надявайки се на най-доброто и моляйки се за него, да не смятат това [лошо] за себе си? И по начина, по който [онези, които ни възразяват] намират за необходимо да кажат това, твърдение за предузнанието на Бог, което те по никакъв начин не могат да отхвърлят, може да бъде заявено с почти същите думи, така че да може да се каже така: „И ако сега се подчините, но [Бог] е предузнал, че сте обект на отхвърляне, вие ще спрете да се подчинявате.” Не е ли това изключително вярно? Разбира се, че е, но [да се каже това] е напълно несправедливо, неуместно и неуместно; Тази реч не е фалшива, но не е благотворно приложена тук за изцелението на човешката слабост. Трябва да бъде насърчаван да се моли и да се доверява на Бог 62. И ми се струва, че ако някой започне да говори пред хората по начина, по който, както казахме, трябва да се използва, когато се проповядва предопределението, тогава само това няма да е достатъчно, но той трябва да добави следното по-долу или нещо подобно на това и да каже: „Затова трябва да очаквате това постоянство в послушание „от Отца на светлините“, от когото „слиза всеки добър дар и всеки съвършен дар“ (Яков 1:17); трябва искайте това [от Него] в ежедневните молитви и като правите това, знайте, че не сте чужди на предопределението на Неговия народ, тъй като Самият Той ви дава да го правите, и в никакъв случай не трябва да се отчайвате от себе си, защото ви е заповядано да възложите надеждата си на Него, а не на себе си. в човека” (Пс. 117:8), тъй като “блажени всички, които се уповават на Него” (Пс. 2:12). Придържайки се към тази надежда, „служете на Господа със страх и Му се радвайте с трепет” (Пс. 2:11), тъй като никой не може да бъде сигурен във вечния живот, който преди вечните времена Бог, Който лъже, не е обещал на синовете на обещанието, преди да бъде завършен този живот на този човек, който е „изкушение на земята” (Йов 7:1). Но нека Той ни даде да пребъдваме в Него до края на този живот, на Когото всеки ден казваме: „Не ни въвеждай в изкушение“ (Матей 6:13).“ Ако започнем да говорим по този начин или с подобни думи на няколко християни или на цялото множество на Църквата, тогава защо се страхуваме тук да проповядваме предопределението на светиите или истинската Божия благодат, тоест онази благодат, която не се дава според нашите заслуги - това, което проповядва Светото Писание? Наистина ли е необходимо да се страхуваме, че човек може да се отчая от себе си, когато му се покаже, че трябва да възложи надеждата си на Бог? Наистина ли трябва да мислим, че той няма да се отчая, ако, напълно горд и нещастен, го възложи на себе си? Глава 23. Цялата Църква свидетелства за предопределението в своите молитви 63. И бих искал „бавните по сърце“ (Лука 24:25) и слабите - тези, които не могат или все още не могат да разберат Писанието и неговото тълкуване - да слушат или да не слушат нашите разсъждения по този въпрос, така че да се вгледат по-внимателно в своите молитви, които Църквата винаги е имала и винаги ще има, докато този век свърши. В края на краищата, фактът, че сега сме принудени не само да напомняме, но освен да защитаваме и предпазваме от нови еретици, Църквата никога не е мълчала в своите молитви, дори и някога да не го е излагала на показ в проповеди, тъй като никаква упоритост на врага не е била причина за това. Защото кога Църквата не се е молила за невярващите и враговете си, за да повярват? Кога някой от вярващите е имал невярващ приятел, любим човек или съпруг и не е поискал от Господ ум [готов] да прибегне смирено към християнската вяра? Молил ли се е някой някога за себе си, за да пребъдва в Господа? И кой, като чу как свещеникът, призовавайки Господа към вярващите, казва: „Дай им, Господи, да останат в Тебе до края“, се осмели, не казвам с глас, но поне с мисъл, да възрази на това? Не би ли [всеки верен] по-скоро отговорил по време на такава благословия с вярващо сърце и изповедни устни: „Амин!” В края на краищата вярващите не се молят за нещо друго в самата Господня молитва, казвайки преди всичко това: „Не ни въвеждай в изкушение“, а именно за да останем в свято послушание към тях. Следователно, както в тези молитви, така и в тази вяра, Църквата се роди, расте и расте, в тази вяра, която [убеждава] да вярваме, че Божията благодат не се дава според заслугите на тези, които я получават. В края на краищата Църквата не би се молила за вяра да бъде дадена на невярващите, ако не вярваше, че Бог обръща към себе си отвратените и противоположни воли на хората; Църквата не би се молила да остане в Христовата вяра, без да бъде измамена и победена от изкушенията на света, ако не беше повярвала, че Господ държи сърцето ни в Своята власт по такъв начин, че ние не бихме придобили или запазили доброто, което притежаваме само по собствена воля, ако Той не беше произвел самата тази воля в нас. Ако Църквата моли Бога за това, но вярва, че сама го придобива, то нейните молитви не са истински, а само повърхностни; но нека не е така. Защото кой наистина ще въздъхне, искайки да получи това, което иска в молитва от Господа, ако вярва, че го придобива от себе си, а не от Него? Молитвата също е Божи дар. Божият Дух се моли в нас 64. И особено (това е така), тъй като, според думите на апостола: "Ние не знаем за какво да се молим, както трябва, но Самият Дух се застъпва за нас с неизразими стенания. Но Който изпитва сърцата, знае каква е мисълта на Духа, защото Той ходатайства за светиите по Божията воля" (Рим. 8:26-27). Какво означава: „Самият Дух ходатайства“, ако не това: „Насърчава ходатайството“; „с неизразими стенания“, но истина, тъй като Самият Дух е Истина? В края на краищата това е Духът, за когото (апостолът) казва на друго място: „Бог изпрати в сърцата ни Духа на Своя Син, който вика: „Авва, Отче! (Гал.4:6). И какво означава тук: „обаждане“, ако не: „принуждаване да се обадя“, според същия начин на говорене, в който говорим за весел ден, тъй като те прави весел? Това е обяснено от апостола на друго място, където той казва: „Защото вие не приехте дух на робство, за да живеете пак в страх, но приехте Дух на осиновение като синове, в които викаме: „Авва, Отче!“ (Рим.8:15) Там каза: „този, който призовава”, а тук казва: „в когото викаме”, като по този начин показва в какъв смисъл говори за „този, който призовава”, тоест, както вече обясних, каза за Този, който ни кара да плачем. От това хората трябва да разберат, че когато ние духовно викаме към Бога с чисто сърце, това също е дар от Бога. И така, онези, които вярват, че „питането, търсенето, чукането“ (Матей 7:7-8) зависи от нас, а не ни е дадено, нека видят колко много грешат. Защото казват, че нашата заслуга предшества благодатта, така че благодатта я следва, когато получаваме, като молим, и намираме, като търсим, и ни се отваря чрез почукване; но те не искат да разберат, че това е част от Божествения дар, който се молим, тоест искаме, търсим и хлопаме. Защото сме приели „Духа на осиновение”, в Когото викаме: „Авва, Отче!” Блажени Амвросий също видя това, защото казва следното: „И молитвата към Бога е [въпрос на] духовна благодат, както е писано: „Никой няма да каже: Господи Исусе, освен чрез Светия Дух” (1 Кор. 12:3). Молитвите на Църквата утвърждават истината за предопределението 65. И така, това, което Църквата иска от Господа, това, което тя винаги е искала, от самото начало на нейното съществуване, Бог предузна, че ще бъде дадено на Неговите избрани, и по този начин предузна, че Той вече им го е дал в самото предопределение. Апостолът ясно показва това, когато казва в Посланието до Тимотей: „Страдай с благовестието... чрез силата на Бога, Който ни спаси и ни призовал със святото Си призвание, не според делата ни, но според Своята цел и благодат, която ни беше дадена в Христос Исус преди вековете, която сега е открита чрез явяването на нашия Спасител Исус Христос“ (2 Тим. 1:8-10). Затова нека каже, че някога Църквата не е съдържала във вярата си истината за това предопределение и благодат, която сега внимателно и ревностно защитава срещу нови еретици; нека, повтарям, да каже така, който се осмелява да каже, че тя някога не се е молила или се е молила невярно невярващите да повярват и вярващите да останат [във вярата]. И ако винаги се е молила за тези благословии, тогава, разбира се, тя винаги е вярвала, че това са дарове от Бог и никога не е било в нейната природа да се съмнява, че те са били предизвестени от Него. И затова Църквата Христова винаги е поддържала вяра в това предопределение, което сега защитава с нова грижа срещу нови еретици. Глава 24. Сигурността на Божието предопределение. Призив за молитва за придобиване на Божиите дарове 66. Но какво друго мога да кажа? Вярвам, че съм показал достатъчно и дори повече от достатъчно, че да започнеш да вярваш в Господа и да останеш в Господа до края са дарове от Бога. А що се отнася до другите предимства, свързани с благочестивия живот, който правилно почита Бога, дори самите тези, заради които провеждаме това разглеждане, са съгласни, че това са дарове от Бога. И те не могат да отрекат, че Бог е предвидил всичките Си дарове, както и тези, на които е възнамерявал да ги даде. Следователно, както всичко друго трябва да се проповядва, така че този, който го проповядва, да бъде слушан със смирение, така трябва да се проповядва и предопределението, така че този, който го слуша със смирение, да се хвали не с човека и следователно не със себе си, а с Господа. В края на краищата това е Божия заповед, така че да слушаме със смирение тази заповед: „Който се хвали, нека се хвали с Господа“ (1 Коринтяни 1:31), както и всички останали заповеди, също е дар от Бога. И ако някой няма тази дарба, тогава, не се страхувам да кажа, каквито и други дарби да има, напразно ги има. Ние желаем пелагианците да имат този дар и тези сред нас [които ни възразяват] да го имат в изобилие. Затова нека не бъдем ревностни в споровете и студени в молитвите. Нека започнем да се молим, възлюбени, нека започнем да се молим Бог да даде благодат дори на нашите врагове, а още повече на нашите братя и почитатели, да знаят и изповядват, че след великото и неизразимо грехопадение, когато всички ние паднахме в един [човек] (т.е. в Адам), никой не се избавя освен чрез Божията благодат и че тази благодат не се възнаграждава на онези, които я получават според заслугите си, като нещо дължимо, но, бидейки истинен по благодат, даден безплатно, без никакви предишни заслуги. Крайният пример за предопределение е самият Исус 67. И няма по-очевиден пример за предопределение от самия Исус. Вече обсъждах това в първата книга и реших да го припомня отново в края на тази - няма, казвам, по-очевиден пример за предопределение от самия [наш] Посредник. Който от верните желае да разбере добре това предопределение, нека го изследва; в Него ще открие и себе си. И когато казвам „верен“, имам предвид този, който вярва и изповядва, че в Него истинската човешка природа, тоест нашата природа, макар и уникално приета от Бог Словото, беше издигната в единствения Божи Син, така че Този, който прие и това, което прие, стана едно Лице в Троицата. В края на краищата, след възприемането на човека, Тя не се превърна в кватерност, но остана Троица, докато самото това възприятие неизразимо създаде истината за единното Лице на Бога и човека. В крайна сметка, ние не просто наричаме Христос Бог, като манихейските еретици; а не просто човек, като еретиците Фотиний; и не толкова човек, че той уж не е имал нещо свързано с истинската човешка природа, тоест или душа, или в самата душа разумен дух (mentem rationalem), или е имал плът не взета от жена, а създадена от Словото, превърнато и превърнато в плът - всичките тези три мнения са лъжливи и суетни и въз основа на тях са се образували три различни и противоречиви течения сред аполинарските еретици. И ние казваме, че Христос е истински Бог, роден от Бог Отец без начало във времето, и че Той е истински човек, роден от човешка Майка в определена пълнота на времето. И Неговото човешко естество, с което Той е по-малък от Отца, по никакъв начин не намалява Неговата Божественост, с която Той е равен на Отца. Нещо повече, и двамата са един Христос, Който в Божеството съвсем вярно е казал: „Аз и Отец сме едно” (Йоан 10:30), а в човечеството не по-малко вярно е казал: „Моят Отец е по-голям от Мене” (Йоан 14:28). И така, Този, който създаде от семето на Давид този праведен Човек, който никога не е бил неправеден; създаден без никакви заслуги на предишната Му воля, Той също така прави неправедните праведни без никакви заслуги на предишната им воля, така че Той да бъде Главата, а те да бъдат Негови членове (Ефесяни 4:15-16). Който създаде този Човек без нито една от предишните Си заслуги, без да има никакъв грях, който трябваше да Му бъде простен - нито придобит по произход, нито извършен по воля - Той, без никакви предишни заслуги, създава онези, които вярват в Него, чрез които всеки грях е простен. Който Го е създал по такъв начин, че никога не е имал и никога няма да има зла воля, Той в Своите членове създава добра воля от злото. Така [Бог] предопредели и Него, и нас; тъй като в Него, за да бъде Той наша Глава, и в нас, за да бъдем Негово тяло, Той предузна не предишните ни заслуги, а бъдещите Си дела. 68. Тези, които четат това, ако разбират, нека благодарят на Бога, а ако не разбират, нека се молят Този, от Когото е знанието и разбирането, да стане техен вътрешен учител (Притчи 2:6). Тези, които вярват, че греша, нека помислят отново и отново върху казаното от мен, за да не сгрешат самите те. И аз, като станах благодарение на онези, които четат моите произведения, не само по-учен, но и по-безупречен [в мисли], ще мога да разпозная от това Божието благоволение към мен. И най-вече очаквам това от учителите на Църквата, ако [работата ми] попадне в ръцете им и благоволят да узнаят какво пиша. „За предопределението на светиите“, 2, 4. В „За предопределението на светиите“, 19, 39 св. Киприан Картагенски. „За предопределението на светиите“, 16. Хилари от Марсилия. Ер 226, 3. Блаж. Августин. Ер 102, 2.8 и следващите. Блаж. Августин. Ер 102, 2.14. Хилари от Марсилия. Ер 226, 8. Блаж. Августин. De lib. Arb., 111, 23, 66–70. Блаж. Августин. Retr., 1, 9.2. Тоест Стария и Новия завет. Блаж. Августин. Retr., 1, 9.6. Блаж. Августин. De lib. Арб., 111, 20, 23. Не е ясно за кой манастир става дума. – Прибл. изд. Свети Амвросий Медиолански. Хилари от Марсилия. Er.226, 2; Проспер от Аквитания. Er.225, 3. Хилари от Марсилия. Ер 226, 8. Може да се интересувате от: