Книга шестая (404 г.)

Наказателно производство по повод пожара. – Арестуване на епископи и духовници. - Мъките на Тигрий и Серапион. – Арзас е наследник на Златоуст. - Обвинение на Олимпиада, Пентадий, Ампрукта и Никарета. - Златоуст е отведен на заточение; почивка в Никея; отпътуване за Кукуз. – Опасности в Анкира. – Кесарийският епископ насъсква монасите срещу Златоуст. - Поява на исаврийците в околностите на Кесария. – Атаката на монасите кара Златоуст да напусне Кесария. – Събитията в Константинопол. – Смъртта на императрица Евдоксия. – Небесна справедливост над враговете на Златоуст. – Нил Синайски. – Смърт на областите и избор на нов епископ. – Триумвират на патриарсите на Константинопол, Александрия и Антиохия срещу Златоуст. - Разрушаване на сирийски църкви. "Кой подпали храма и причини това ужасно бедствие? По кое време избухна пожарът и при какви обстоятелства?" - това са въпросите, които бяха задавани навсякъде в Константинопол в дните след опожаряването на църквата Света София и на които обаче бяха получени двадесет различни отговора, отнасящи се до някои основни точки. По отношение на виновниците за пожара имаше четири такива точки. 1) Йоан подпалил храма с нападателите си - епископи, клирици и дякониси, в момент, когато те останали сами точно преди неговото заминаване. Мотивацията за това беше желанието някой друг да не проповядва след него от този амвон, мястото на неговата национална слава. Той също така се надяваше, че огънят, разпространявайки се все повече и повече, ще достигне до императорския дворец и ще го превърне в руини заедно с храма. Тази история е измислена от епископи и придворни, врагове на Златоуст. Съдът, натоварен да разследва въпроса, допусна този слух за известно време, но след това го изостави, както ще видим, поради прекомерността на обвинението, но епископите Антиох, Акакий и Севериан не го изоставиха - с една дума, "подлизурците на Йоан" (както ги нарича историята) изпратиха известие до папа Инокентий, в което обявиха епископа за разрушител на собствената си църква, и това подло обвинение допълваше делата, които папата събра в Рим за Вселенския събор. 2) Виновниците бяха езичници и евреи, на които по време на голямото объркване, съпътстващо заминаването на Златоуст, при вида на толкова много християни, събрани заедно в стените на църквата Света София, им хрумна адската идея да ги изгорят заедно с църквата им. Този слух очевидно идва от християни, но вдъхва малко доверие и изобщо не се споменава в съдебното разследване, което започна скоро. И всъщност едва ли поради малкото разстояние, разделящо Великата курия от християнската базилика, езичниците да са решили да запалят огън в нея, който лесно да стигне до курията и да унищожи заедно с красивия храм и така почитаните от тях изображения. 3) Престъплението е извършено от йоани от тълпата - от отмъщение, за да накажат града и императора за жестокостите, нанесени на техния фаворит, и от нежелание друг епископ да дойде да заеме престола на Йоан. Това обяснение намери най-голямо доверие: то послужи като основа за съдебно разследване и се запази в историята като най-правдоподобно; много църковни писатели не се колебаят да го признаят. Това предположение обаче беше много опасна основа за съдебно разследване, тъй като подозрението, ненасочено към някого конкретно, се отнасяше за всички и неволно се наложи сред съучастниците в престъплението да бъдат включени високопоставени и уважавани от всички лица. Това естествено породи идеята за конспирация и това е нещо, от което градските власти се възползваха с голямо удоволствие. 4) Имаше и четвърти слух. Казаха, че по време на буря, която разтърсила храма от върха до основата, сводът му се разместил и огнен стълб се спуснал върху епископския трон, обхванал го и оттам се разпространил в огромни спираловидни кръгове из всички части на сградата. Това предположение, което означава, че самият Бог е „виновник“ за пожара, не е споменато от никого в разискванията на съда и писмата на Златоуст не споменават нито дума за това; въпреки това Паладий го споменава в своите Диалози, а историците от края на този век просто го възпроизвеждат като събитие, в което самите те очевидно не са се съмнявали. Това бяха предположенията за причината за пожара. Що се отнася до часа, когато е пламнал за първи път, доказателствата се различават още повече. Някои твърдят, че пожарът е избухнал само няколко минути след като архиепископът си е тръгнал, което като че ли потвърждава мнението на неговите обвинители; според други огънят е видян много по-късно, а именно вечерта; третото противоречие отлага началото на огъня до следващата сутрин - според тази история йоанитите, затворени в църквата, я запалват, преди да си тръгнат, и огънят, който тлееше през цялата нощ, пламна на зазоряване. Едно обстоятелство беше признато еднакво от почти всички - че пламъкът избухна първо от епископския трон и че огънят, раздухван от вятъра, придоби такава сила и такава посока, че за по-малко от три часа базиликата, курията, частните жилища - всичко беше унищожено. Започва съдебно следствие. Съдията, на когото беше поверено това дело, Студий, префект на града, подчинявайки се на предложенията на съда, даде заповед да бъдат арестувани двама епископи, Евлизий и Кириак, както и няколко архиепископски духовници, които придружаваха Златоуст в изгнанието му; Не посмя да направи същото със Златоуст. Изгнаникът с конвоя си от преторианци следва главния път от Халкидон, където акостира на брега, до Никея на Витиния, където трябваше да бъде първата спирка. Неговите спътници и той самият яздеха тъжни, без да подозират, че църквата, която току-що бяха изоставили, сега е само купчина отломки и пепел. Те вече бяха далеч от брега, когато към тях се присъединиха офицер, изпратен със заповед за ареста, и отряд конници, които ги настигнаха с пълна скорост с конете си. При новината, съобщена от тези хора за пожара на Света София, архиепископът и неговите спътници отначало бяха учудени, но изненадата им отстъпи място на възмущение, когато научиха, че самите те са били обвинени в палеж и че префектът е наредил да ги изпратят в затвора на Константинопол, оковани като престъпници, за да бъдат разпитани там по това обвинение. Заповедта за арест не засяга Златоуст, но той желае да сподели тяхната съдба. "Няма да бъда отделен от братята си", каза той с оживление, "ако те са виновни, аз също съм виновен, ако те са инструмент за престъпление, тогава трябва да бъда негов виновник или подбудител. Трябва да бъда разпитан, така че моите приятели и врагове да разберат дали съм подпалвач или не." Служителят няма правомощия да взема каквото и да е решение, като е получил само указания да предаде заповед от съда и затова се ограничава до приемане на писмения протест на архиепископа. Протестът се състоеше в следното: „Въпреки че поради други обстоятелства по делото те отказаха да изслушат моя отговор на повдигнатите срещу мен обвинения, обаче, относно пожара на моята църква, те трябва да ме изслушат, защото казвате, че аз съм виновникът за този пожар.“ Очевидно архиепископът лесно се досеща, че такава обидна идея може да бъде измислена само от неговите врагове, епископи и придворни. Докато пишеше, на спътниците му бяха сложени вериги, а конниците ги хвърлиха в халкидонските тъмници, откъдето бяха пренесени в тъмниците на Константинопол, след което бяха освободени, с условието никога да не се появяват в столицата. След тяхното заминаване Златоуст останал съвсем сам. Нямаше вече приятели, на които да отвори сърцето си, които да го смилят, които да му помогнат в честите му болежки, защото не му беше позволено да вземе слуга. До него останаха само грубите войници от придружаващия го конвой. Какво щеше да се случи с него в такъв труден път, в жегата, със слабости, чиято острота се засилваше от умора и тъга, ако в тази беда Бог, единствената му защита, го беше изоставил? Конвоят се състоеше от преторианци, прости и груби хора, но по-състрадателни от онези, чиито заповеди изпълняваха. Гледката, която току-що се бе случила пред тях, ги трогна и те изпитаха неволно състрадание към този полумъртв овчар, когото хората обичаха и чието име беше идвало много пъти до ушите им. Виждайки го като жертва на толкова много страдания, физически и психически, те смятат за свой дълг да му помогнат и да му предоставят услуги, въпреки че той кротко ги отхвърля. По време на спиранията те се опитваха да му осигурят храна, по-добра от тяхната и да му дадат няколко часа почивка, когато слезе от носилката. Когато стомашните болки от задушаващата топлина увеличиха страданието му до най-висока степен, той почувства пристъпи на треска, за които знаеше само едно лекарство - бани, междувременно на конвоя му беше наредено да не спира в градовете, единствените места, където можеха да се намерят обществени бани; когато наближаваше тежка атака, Златоуст трябваше да използва буре вместо баня. Стражите му помагаха в тези нужди с трогателно усърдие. Въпреки че в началото съжалиха, те накрая се влюбиха в него. Конвоят беше командван от двама млади офицери от Константинопол, които, без изобщо да осъждат услугите на своите войници, сами обградиха изгнаника с почтителна грижа. Те се казваха Анатолий и Теодор, имаха добри фамилии и добро възпитание. Златоуст ги споменава с похвала в своите писма. Благодарение на тяхната толерантност, затворникът можеше да се вижда със свещениците, които бяха близо до него по пътя, които му носеха новини, можеше да пише и получава писма. Всичко това беше голяма утеха за него. Къде го водеха? Къде ще бъде мястото му на изгнание? Той не знаеше това и пазачите не знаеха повече за това от него. Те трябваше да намерят кралски указ в Никея, който да определи бъдещата съдба на изгнаника. Слухът, който достигнал до тях по пътя, наричал първоначално Понтийска Скития, крайната провинция на Римската империя, близо до Кавказ, по-скоро земя на варвари, отколкото римска страна; тогава, за щастие, този слух замлъкна и те упорито викаха Армения, към която наистина се насочи Златоуст, приближавайки Никея. Считайки тази новина за правдоподобна, той побърза да напише на дякониса Олимпиада, че ако това предположение е вярно, тогава той моли да си осигури резиденция в Горна Армения, нейния главен град Севаст - важен град, който имаше връзки с всички основни населени места на Изтока. Тя лесно би могла да постигне тази услуга, пише й той, чрез посредничеството на един от епископите на техните приятели, на име Кириак, със същото име като този, който сега е задържан в Халкидон; той добавя към това още няколко имена на лица, на които също много разчиташе, като: евнухът Бризон, камергерът на императрицата, който му симпатизираше в душата си, Пеаний, значим човек, който се ползваше с доверието на високопоставени служители, особено богат арменец от Себастиан, на име Арабий, чиято съпруга беше свързана с връзки на близко приятелство с Олимпиада. Ще видим скоро какво се е случило от тези препоръки. Златоуст, погълнат от грижи и треперещ от трескави тръпки, след почти десетдневно пътуване най-после стигнал до Никея. Би било трудно да се повярва на такава низост, ако съвременните доказателства не я потвърждават. Студиус започна разпита, Оптат започна мъченията: беше необходимо да се изтръгне признание от хора, които дотогава отричаха всичко. Един от първите, доведен от затвора за разпит, беше млад четец на архиепископската църква, който известно време служи като служител при архиеп. Той беше млад мъж с кротък нрав, кротко и слабо телосложение, който приличаше доста на момиче, с лице, носещо печата на девическа чистота. Може да се каже, че идва от друг свят - толкова прекрасен беше той с чистотата на душата си и слабостта на тялото си. Съдията искаше да го принуди да посочи архиепископ Йоан, неговия бивш господар, и неговите приятели, също бивши негови покровители, като виновници за пожара в църквата, но Евтропий (това беше името на младия мъж, който по-късно беше канонизиран от църквата) отговори, че не знае нищо за това. За да изтръгне от него признание, префектът наредил младежът да бъде поставен в кошара, където бил жестоко бичуван. Те чакаха от устата му да излезе някоя небрежна дума, която съдията можеше да използва, но напразно: младежът не изрече нищо, освен следните думи: „Нищо не знам за това, за което ме питате“. Тогава те прибягнаха до по-силни средства, но дори ударите на оловни колани не можаха да го накарат да отговори, както искаше съдията; и така те разкъсаха хълбоците му със стоманени куки и донесоха при тях запалени факли, раздраха челото му, така че веждите му изчезнаха... Но Евтропий мълчеше - когато го отвързаха от машината, той се оказа мъртъв. Сега беше необходимо да го погребат, тъй като беше невъзможно да се върне трупът в затвора, но тъй като нямаше нито един свещеник Йоханит под ръка, духовенството на Акакий, което седеше по време на мъченията, бяха принудени сами да погребат жертвата си, придружавайки починалия до гробището през нощта. Те казаха, че в този момент, когато тези нечестиви ръце спуснали младия читател в гроба, небето се отворило и се чуло пеенето на ангели, приветстващи младежа, лишен от заупокойни молитви и последната целувка на своите братя. Беше безсмислено да се очаква такъв човек да свидетелства срещу господаря си и да се иска да го принуди да каже, че Златоуст е подпалвач, и то подпалвач на собствената си църква, означаваше да се събуди пълната сила на възмущението му срещу онези, които го разпитваха. Не е известно какво е отговорил на префекта, но веднага е подложен на мъчения, най-срамните. Той беше съблечен и бичуван с оловни колани, докато разкъсаната плът разкри гръбнака му; На краката му слагат клещи, разтягат пръстите му, а накрая го разтягат на машина до загуба на съзнание, след което го пращат да гние в затвора върху слама. Тигрий обаче не умря. Когато раните му зараснаха донякъде и той успя да издържи разтърсването на каруцата, той беше изпратен в Месопотамия, за да види отново бреговете на реката, която бе напуснал, докато беше роб... Името на Тигрия обикновено се придружава от името на Серапион. Триумфалната партия нямаше търпение да сложи ръката си върху бившия дякон на Света София, който беше издигнат в ранг на епископ на Хераклея в Тракия, но Серапион беше в епархията си по време на пожара и въпреки че можеше да се противопостави на всяко обвинение с неоспоримо алиби, той познаваше враговете си твърде добре, за да разчита на несъмненото си право, следователно, веднага щом започна разследването, той отиде на безопасно място. За известно време той беше скрит от всички търсения от светските власти в стените на техния манастир от готически православни монаси, наречени Марс, и Серапион беше открит още когато първото вълнение на гнева се успокои донякъде. Ако го бяха намерили по-рано, щяха да го убият, но сега се задоволиха с мъчения. Наред с другите мъки, кожата на челото и веждите му беше разкъсана със стоманени клещи и куки, след което беше изпратен в Египет, под надзора на Александрийския патриарх - Серапион, разбира се, би предпочел пазачите на императорските тъмничари. Като интерлюдия между тези кървави събития последва поставянето на нов архиепископ в Константинопол на мястото на заточения светец. Златоуст е отведен от столицата на 20 юни, а наследникът му е затворен на 27-и. Нито дворът, нито епископите, които сега отговаряха за всичко, не губеха време; дворът се надяваше, че хората ще забравят своя идол по-рано, ако изгубят надежда за завръщането му, а епископите от своя страна бързаха да поставят бариера пред възможното покаяние от страна на Августа. Междувременно намирането на нов архиепископ, въпреки цялата необходимост от бързане, не беше лесно. Императорът не посмял да избере нито един от близките си епископи - нито Акакий, нито Антиох, нито Севериан (впрочем те не се съгласили от страх от народно възмущение), така че всички се поддали на предложенията на императрицата, която предпочела човек, не по-малко враждебен на Златоуст, но по-малко опозорен от другите, защото бил по-страхлив. Този човек, братът на Нектарий, който преди беше префект, а след това архиепископ на Константинопол, принадлежеше към висшето придворно общество, тъй като дълги години беше архиерей в клира на архиепископа. Името му беше Арзас. Той беше поне на 80 години, когато императрицата го посочи - но тази напреднала възраст сама по себе си оставяше надежда за амбициозни съперници, които можеха да видят само временен архиепископ в Арсас. Въпреки високото си положение в света и богословските познания, които не можеха да му бъдат отречени, този духовник не се изявяваше по никакъв начин дотогава, а винаги оставаше безгрижен и бездеен, освен ако не беше подтикван от някакъв личен интерес. Присмивателите се изказваха злобно за този приемник на великия Златоуст, като казваха, че „той има многобройността на риба“ и че „влага плам на жаба в ораторското си изкуство“. За него разказаха анекдот, който не му прави чест като духовник и епископ. Когато по волята на Теодосий неговият брат Нектарий от префектурата на Константинопол беше назначен на главния архиепископски престол на Изтока, това внезапно издигане, което удиви всички, не остана без известна завист от страна на Арсас. И наистина, самият той, сякаш стремейки се към същото положение, побърза да приеме свещеничеството. Нектарий, който беше негов по-голям брат, охотно го укори. „Виждам през теб“, каза му той с известна язвителност, „ти копнееш за съпругата, която Господ ми даде в лицето на тази Църква, и чакаш моето наследство...“ – отрече Арзас. — В такъв случай — извика Нектарий — тръгвай веднага за Тара; аз ти осигурявам това епископство предварително. Арзас отказа да отиде там, но се почувства засрамен. Грабвайки Евангелието, той се закле върху него на брат си, че никога няма да приеме архиепископството. Очевидно тази клетва не можеше да устои на съблазняването на Евдокия. В отношенията си със Златоуст, като архиерей, той се държал като скрит враг, непрекъснато позорящ ​​своя епископ, когото изобличил дори на събора в Дуба. Срамната липса на вярност към думата не е достатъчна причина да попречи на избора на съд. Повикан от императора, избран от псевдосъбранието и поставен от епископите на триумфалната партия, той беше издигнат в ранг в църквата на Светите апостоли, която временно служи като катедрална църква в Константинопол, докато Света София беше възстановена върху руините на първата. Арсас вече беше поел управлението на оспорваното си архиепископство, когато префектът Оптат даде нов поглед на каузата на Йоханитите. Уморен да се бори с непоколебимостта на мъжете, този чиновник смяташе, че е по-лесно да се справи с жените и се обърна към онези от тях, които, бидейки в служба на Църквата, биха могли да знаят тайните на Златоуст или дори да станат негов послушен инструмент. Говорим за дякониси. Първата, която извика на съд, беше Олимпиада, тази известна матрона, толкова известна в целия Изток с блестящия си произход, височината на душата си и огромното състояние, което похарчи за изхранването на бедните в нейната Църква; Освен това последните инструкции на Златоуст са адресирани до нея преди неговото заминаване. Преди да я изправят пред Оптат, приставите я водят, като за изкушение, сред инструментите за мъчение, които палачите подготвят по това време за случая. Префектът, като я видя, попита със заплашителен глас защо е подпалила църквата Света София. "Целият ми живот", отговори тя спокойно, "достатъчно опровергава подобно обвинение; някога бях богата и е известно, че цялото ми богатство беше използвано за изграждане или украса на храмовете на Бог. Така не се научаваш да подпалваш църкви." „Познавам живота ти!“ – ядосано възкликна префектът. „Ако я познавате, тогава слезте от подиума, където седите като обвинител - нека другите съдят вас и мен“, беше отговорът. Прокурорската скамейка беше празна. Объркан от такова присъствие на духа, префектът се престори, че е бил измамен и не спомена повече обвинението в палеж; но, придавайки на гласа си тон на престорено състрадание, той каза: "Искам да дам съвет на вас и всички като вас: вие, жените, напълно полудяхте, отказвайки, както всички вие, да общувате с вашия епископ; в края на краищата, вашето поведение ще доведе до неизбежни бедствия и наказания. Слушайте, поправете това, преди да е станало твърде късно." Явно таксата е сменена. Вместо в палеж, сега те бяха обвинени в вероотстъпничество и ерес. Този трик не убягна от вниманието на Олимпиадата. „Оптат“, каза му тя, „честно ли е, след като ме поиска тук с множество хора да обясня престъпление, в което съм невинна и в което нито едно доказателство не може да ме уличи, да прекъсваш защитата ми, като ме разсейваш с обиди, които нямат нищо общо с това. Ако това е ново престъпление, за което ме смятате за виновен, и ново обвинение, което повдигате срещу мен, тогава ми позволете да се посъветвам с моите защитници, преди да ви отговоря: защото ако, противно на всяка справедливост и закон, съм принуден да говоря с някого, с когото не трябва да говоря по този въпрос, аз поне ще разбера до каква степен както дългът, така и съвестта ме задължават да го направя. Префектът, без да знае какво да прави, отложи разпита, като й позволи да се консултира със защитниците си, след което й нареди да се върне в решетките. След известно време тя се върна, непоклатима както преди. Съдията я осъди на значителна глоба и изгнание. Олимпия се съгласи с това, вместо да получи причастие от Арсас. Мястото на нейното изгнание първо беше назначено в Кизик, а след това в Никомедия, но тъй като тя имаше силни защитници в двора, те не бързаха да я изпратят. Пентадия, втората от дяконисите по обичта на Златоуст към нея, която се сбогува с него в стаята за кръщение заедно с Олимпиада, Салвина и Ампрукта, беше втората, доведена при префекта. Вдовицата на консул Тиматиус беше посрещната тук само с груби обиди и жестокост. Писмото, което Златоуст написа по-късно, ни дава картина на това, което тя трябваше да изтърпи тогава; показва с каква ярост дворът и неговите съучастници са преследвали благородни жени, чиято вина, освен непобедимата им преданост към архиепископа, е тяхното богатство и благородство. "Радвай се - пише й Златоуст, отговаряйки от пустинята на своето изгнание на подробните новини, които тя му съобщи, - радвай се, защото победата ти дойде лесно; ти засрами безсрамието на дивите животни и запуши разярената им уста. Истината, за която си се борил и въпреки която си бил измъчван, наистина има такава сила, че е достатъчна една дума, за да възтържествува над хитрите клеветници, а лъжата напразно търси да се скрие под коварния навес, по-слаба е от паяжина и при най-малкия полъх на вятъра те не са задействали какви ли не са те интриги, за да разтърсят твоята душа, толкова силна, толкова вярна на Бога? от форума до съда, от съда до затвора. Наостриха езиците на лъжесвидетели и за да ви ужасят, извършиха убийства пред очите ви. Видяхте потоци кръв, юношески тела, измъчвани от желязо, изгорени от огън, известни лица, покрити с рани и предадени на мъчения; накрая не остана нито един камък, който да не е преместен, за да ви ужаси и да ви принуди от страх да кажете обратното на това, което сте видели. Като орел, реещ се към небето, ти си разкъсал мрежите им, за да достигнеш тези места на мир и свобода, където добродетелта намира удовлетворение. Те не само не успяха да ви дръпнат в примката си, но и самите те попаднаха в нея; Това обвинение в палеж, повдигнато срещу вас от презрени и жалки хора, с надеждата за собствения им триумф, само послужи, за да гарантира, че самите те бяха осъдени за клевета чрез вашите устни. Помислете за случилото се, за всички вълни, които ви повдигнаха, но нямаха силата да ви отнесат и превърнат в игрище на бури, за всички гръмотевични бури; които не можаха да те потопят и сред които твоята лодка спокойно плаваше през разяреното море. Мислете за всичко това, но гледайте и напред, към онова пристанище, което не е далеч и където ви се готвят много корони. Новият архиепископ от своя страна обяви война на манастирите, за да ги принуди да се признаят; изпробвани са всички средства за принуда: заплахи, наказания, дори глад; прихванаха хранителните запаси, с надеждата да ги покорят с мъченията на глада. По този начин те постигнаха послушанието на много монаси и монахини: какво можеха да направят тези нещастници? Тяхното подчинение беше толкова голяма победа за Арсас, че враждебната на Златоуст партия я отпразнува със самохвала. Олимпиада основала женски манастир в Константинопол, на който посветила цялата си любов и грижи. По време на разследването над нея някои бедни момичета, считайки се за изоставени, се поддадоха на убеждения или страх и се помириха с измамника; Олимпиадата никога повече не ги видя. По това време в Цариград живееше едно момиче, вече много старо, познато на всички и уважавано от всички; тя била витинянка от богато и знатно семейство от Никомедия и името й било Никарета, т. е. победоносна добродетел. Добродетелта на Никарета била милосърдието. След като получи голямо наследство, тя го раздаде, според словото на Евангелието, за милостиня, за църкви, за всякакви благотворителни каузи. За да може да изпълни това, тя дойде в Константинопол, като център както на бедността, така и на блясъка на империята; Самата тя проси там, за да бъде по-близо до бедните и да им помага по-добре. Вдъхновена от почти свръхчовешка доброта, тя научи медицината и приготвянето на лекарства, превърна къщата си в аптечна лаборатория, раздаваше лекарства на бедни пациенти и в по-голямата си част ги носеше сама. Скоро тя станала лекар на жителите на Константинопол, които говорели с простодушна увереност: „Лекарствата на Никарета винаги помагат“. Един църковен историк, който познаваше Никарета, съобщава, че нейният разговор е бил възвишен, изпълнен с „правилата на Божествената философия“. Много пъти са искали да назначат Никарета в Църквата или като дякониса, или като началник на някое женско общежитие; тя упорито отказваше, отхвърляйки и най-живото настояване на Златоуст. Тайната милостиня, позната само на бедните и на Бога, е призванието, на което тя се е посветила. Префектът Оптат бил толкова нагъл, че заповядал да намерят тази света дева в нейното уединение, за да я принудят да се отрече от своя законен архиепископ и да приеме причастие от ръцете на измамник; той си позволи наглостта, още по-страшна, да накаже нейния отказ с голяма парична санкция, а това означаваше отнемане на хляба на бедните. Но съсипаната Никарета успяла да бъде и милосърдна: организирала живота си заедно със своите прислужнички, като се хранела и обличала като тях, а като намалила собствените си разходи, намерила начин да продължи да лекува болните и да храни гладуващите. Нейната благотворителност най-накрая била обяснена като подбуждане към бунт и враговете на Златоуст я прогонили във Витиния. Всички тези събития са станали без знанието на Златоуст, докато той е бил влачен от едно място на друго – до най-крайните предели на империята. Липсата на общуване с приятели, неизвестността и на практика невъзможността за кореспонденция бяха за него може би най-непоносимите бедствия на изгнанието. Само чрез слухове той научаваше по време на пътуването си за всичко, което му трябваше най-вече: за съдбата на своята Църква, на братята си, за собствената си съдба, а когато новините идваха чрез писма, описаните в тях събития бяха отдавна приключили и непоправими, или новините идваха при него напълно неочаквано, като мълния. Предвид темперамента му това беше смъртно мъчение. Когато между Халкидон и Никея до него достигнал слух, че Константинопол е зает да го замени с друг човек, той побързал да пише на Олимпиада с молба да използва всички средства, за да предотврати изборите, които биха могли да бъдат пагубни при сегашните обстоятелства. "Ако този избор бъде направен", пише й той, "ще се случат събития, които са не само тъжни за мен, но и пагубни за Църквата. Първо, този, който ще бъде мой наследник, ще бъде избран от хора, които нямат право да го направят, които вече са известни на Църквата като нейни преследвачи; Освен това е очевидно, че тези хора нямат намерение да правят добри избори. Кой може да предвиди, всред общото объркване на умовете, последствията на лошия избор?, освен тревогите, които тревожеха изгнаника, ни разкрива и моралното влияние, което дякониса Олимпия имаше върху духовенството, народа и дори в двора; но нещата се промениха, а Златоуст не знаеше това. Избирането на Арзас, когато по-късно научи за това, изпълни сърцето му със силно възмущение; той изразява това в писмо до един от своите верни, епископ Кириакос от Синай. "Те ми казаха", пише той, "какво се случи в лицето на Арзас, този слабоумен безделник, който беше издигнат от императрицата на моя епископски трон. Научих за жестокостите, които този нечестив човек беше нанесъл на нашите братя, които отказаха да се свържат с него, колко от тях умряха в затвора, защитавайки моята кауза. Това е вълк сред овцете облекло, прелюбодейка под маската на епископ; както жена се нарича прелюбодейка, която, докато мъжът й е жив, има връзка с друг, така и Арзас е прелюбодеец, не в плътта, а в духа, защото аз съм жива и той открадна от мен Църквата, на която съм съпруг. В писмо до Олимпиада, чиято скръб разбира много добре, той я увещава изобщо да не пада духом от подобни събития, защото добрите дела и добрите хора се подлагат на изпитания, чиято тайна е известна само на Провидението. „Не беше ли Варава“, пише й той, „предпочитан пред Исус? И когато еврейският народ поиска освобождаването на крадеца и разбойника, не искаха ли авторът на собственото им спасение да бъде разпнат?“ Той й пише в друго писмо: „Не бъди тъжна или съкрушена, защото една Църква е хваната от свирепи вълни, друга е разтърсена от буря, трета е покрита с непоносими рани; че тази Църква получи вълк вместо пастир и тази Църква получи морски разбойник вместо кормчия, палач вместо лекар; плачете, оплаквайте това, но със сдържана, силна, смела скръб и не забравяйте, предвид Божията заповед, че няма нищо по-пагубно за душата, по-вредно за нейното спасение от отчаянието. Никея, в която Златоуст пристигна в последните дни на юни, му даде необходимото спокойствие след толкова уморително пътуване. Освежаващите ветрове на езерото Аскания малко по малко намалиха силата на треската, която го поглъщаше; този голям град му предлагаше всички желани методи за лечение, особено бани, които станаха първостепенна необходимост за него. „Въздухът на Никея ме възстанови“, пише той на Олимпиада. Ако намери здраве тук, той не намери това, което желаеше заедно със здравето - писма от най-добрите си приятели, например от свещеник Тигрий и особено от Олимпиада, негова духовна дъщеря, нежна довереничка на страданието му, благодарение на която знаем не само действията му, но и най-искрените му мисли в изгнание - от заминаването му от Константинопол до смъртта му. Липсата на писма го безпокоеше; той не го криеше. Или обвиняваше приятелите си в безразличие или най-малкото в жестока небрежност, или си въобразяваше, че са болни или замесени в неговото нещастие. Той беше възмутен главно от Олимпиада и можеше да й прости мълчанието само ако тя лежеше на смъртния си одър. Говорейки за приятелството, което свързва Златоуст с Олимпиадата, можем да кажем, че никога не е съществувала по-жива и трогателна привързаност между две същества, обединени само от духовни връзки. Това беше един дух в две тела или две подобни души, взаимно подчинени една на друга. Това са изразите на най-великия морален учител, които той използва, когато иска да дефинира християнската любов. Любовта на Олимпиада беше нежна и нейната преданост достигна крайните си граници: силна до степен на героизъм в собственото си страдание, тя беше слаба до степен на най-страхлива загуба на духа пред страданието на мъжа, който беше неин приятел, и баща, и небесен водач, почти Бог. Любовта на Златоуст, енергична и мощна, подкрепяше Олимпия в моменти на слабост, като нежно растение, което се нуждае от опора. Управлението на тази посветена на него душа беше за Златоуст едно от най-ценните и неотложни задължения. Ще видим, че в най-тежките дни на своето изгнание той посвещава част от свободното време, оставено му от затвора, за да преодолее нейните съмнения в Провидението с нежни увещания и често жестоки укори. Последните му две произведения са посветени на това да потвърди, че сполетялото го преследване е милост, изпратена свише, за което приятелите му трябва да благославят Бога, както той самият обича да прави. Той написа и двата трактата, съставени в кулата на крепостта, за Олимпиадата. Ако Златоуст не получи вестта от Константинопол, която искаше, значи получи едно нещо, което би било по-добре изобщо да не се е случвало. В Никея имаше императорска заповед, която неговият конвой и той самият очакваха с такова нетърпение: императорът назначи Кукуз в Малка Армения за резиденция на изгнаника, а не Севаст във Велика Армения, както желаеше Златоуст. Това беше причина за голямо страдание за него. Кукуз беше беден град, изгубен в дълбините на дивата долина Телец, в пресечната точка на планинските вериги на Армения и Кападокия. Светската история дори не споменава този град, но той вече е получил известна слава в историята на Църквата като място на изгнание и погребение на един архиепископ на Константинопол Павел, мъченик по време на арианското преследване по време на царуването на Констанций - изборът на Евдоксия трябваше да му придаде подобна слава. Може би този спомен или несъмнената равностойност на подобно място на тъмница го удариха като гръм. Той наистина се надяваше, че приятелите му ще измолят Севаст за него, но те не направиха нищо за него - те, толкова влиятелни, толкова могъщи, когато поискаха, и които се хвалеха с предаността си към него; те не благоволиха да протегнат ръката си, за да го спасят! Смятаха го вече за мъртъв и го изоставиха като труп! Всички тези мрачни мисли обсадиха Златоуст и той изпадна в почти пълно униние не толкова за собствената си съдба, колкото от възможността да загуби онези, които обича. Трябваше да се укори за несправедливостта си, когато по-късно научи истината. Приятелите, които той обвини в безразличие, използваха всички възможни средства, за да изнудят от императора неговото изгнание в Себаст и императорът беше готов да отстъпи, когато императрицата се намеси и поиска Кукуз. Очевидно злобата на Августа не се смекчи с победата, защото такова място на изгнание беше жестоко засилване на наказанието. Под натиска на същите несправедливи подозрения, Златоуст пише няколко седмици по-късно на една константинополска матрона Теодора: „Не преставайте да се срамувате от тези, които изпитват някаква привързаност към мен, че имайки толкова много приятели, толкова богати, толкова значими, не можах като някакъв злодей да постигна изгнание, което да е по-малко жестоко и по-малко далечно.“ Той не посмя да излее тъгата си със също толкова горчиви думи в сърцето на Олимпиада, от страх да не я удари с обвинение, повечето от които тя можеше да приеме лично - той нямаше смелостта да го направи; Езикът в писмото, което той й пише, напускайки Никея, е от съвсем друг вид. "Не се тревожете", пише й той, "че приятелите ми не можаха да ми осигурят друго място за изгнание, което поисках. Поддадох се на това и гледах на това като на благословия. Може би приятелите ми искаха да ми помогнат, но не можаха. Слава на Господа във всичко! Никога няма да спра да повтарям тези думи, независимо какво се случва с мен." Освен това, за да я успокои, той разказа на Олимпия утешителни подробности за положението си, очевидно преувеличени. "Ти трябва", пише й той, "да прогони всеки страх по отношение на моето пътуване; тялото ми изглежда по-силно и по-здраво; местният въздух е много благоприятен за мен и тези, които ме придружават, полагат всички възможни усилия да ми бъдат полезни, дори повече, отколкото бих искал. Изпращам ви това писмо в момента на заминаването ми от Никея на 3 юли. Пишете ми често за вашето здраве. В това отношение можете да използвате съветите на моя скъпи Пергамий, на когото разчитам напълно. Но не е достатъчно, че ми съобщаваш за здравето на своето тяло, искам да знам от теб, че облаците на твоята тъга са се разсеяли. Една от първите му грижи по време на престоя му в Никея беше да пише на събратята си изгнаници, свещеници, епископи и дякони, които, както видяхме, бяха спрени на пътя по заповед на префекта и задържани в Халкидон по обвинение в палеж. Поздравява ги за това, което издържат, и то понасят смело - окови и затвор, както едно време апостолите, като ги увещава да се уповават на Бога толкова повече, колкото повече неистини и обиди изпитват от хората. „Изобщо не се съмнявам, добавя светецът, че вашите страдания дори ще повишат стойността ви пред Бога, Който ще ви даде още повече сила да ги издържите... Апостолите, обременени с вериги, винаги помнеха своята мисия в дълбините на затворите, разпростирайки грижите си върху целия свят; вашата загриженост се простира и върху страданията на нашите църкви. Възползвайте се от всяка възможност, която ви се предоставя, за да упражните своето усърдие и усърдие, както чрез собствените си сили, така и чрез други, които имат по-голяма свобода на действие, не пренебрегвайте нищо в поведението си или в думите си, за да укротите свирепата буря. Такава ревност ще даде добри плодове, това е сигурно. Ако беше иначе, Бог щеше да ви възнагради не по-малко за вашите намерения и усилия.” Това писмо, в което Златоуст, като утеха на хората, затворени по тежко обвинение, предлага да се погрижи за бедствията на Църквата, дава правилна представа за неговото душевно състояние. Неговата умора, униние, самата скръб от изгнанието в малко градче в покрайнините на империята - всичко изчезна при първата мисъл за дълг, изискващ изпълнението на неговите задължения. След това, като прогони, както съветваше и Олимпиад, облаците на тъгата, които помрачаваха ума му, светецът се зае с подвига с такъв плам и яснота на духа, сякаш все още беше в Константинопол - в разгара на изпълнението на епископските си задължения. Този подвиг не беше нищо повече или по-малко от религиозното обръщане на Финикия; той се беше отдал на това преди пет години, след пътуването си до Мала Азия - пътуване, което му донесе толкова много омраза и беше началото на дългосрочните му бедствия. По време на пътуването си до сирийската провинция той имаше възможността да наблюдава състоянието на Финикия в религиозен аспект. Финикия все още остава езическа страна, въпреки опитите за покръстване, правени по различно време от епископите на съседните църкви; вероятно тези опити изобщо не са били искрени; от една страна, те не бяха облагодетелствани от държавни служители, които никога не обичаха да се натоварват с нови грижи и които, освен това, изобщо не бяха погълнати от ревността на християнския прозелитизъм; от друга страна, самото начинание беше трудно поради упоритото разположение на финикийците. Този народ наистина е заемал твърде важно място в митологичната история на древността, за да може да се предаде на нова религия без бой. Отечеството на толкова велики божества, с които е бил надарен езическият свят, Финикия се е придържала към своя култ като неделима част от своята национална същност. Тези причини, заедно с бездействието на гражданските власти, доведоха до факта, че проповядването на християнството там беше почти неуспешно. През 399 г. Златоуст се опитва да събуди безразличието на правителството и духовенството със силен шок. Виждайки безсилието на бялото духовенство или неговата леност, той се обърна към монасите и изпрати цяла орда от тях в тази страна. Плодът на тези частни успехи е изграждането на малък брой църкви и няколко манастира, което се оказва краткотрайно. Властите, уплашени от силата на константинополския архиепископ, въпреки че значението му в двора вече е започнало да се колебае, се поддадоха на предложенията му и за известно време излязоха от вцепенението си, но нещата не продължиха така дълго. С настъпването на позора за Златоуст, преследването му на събора в Дуба, първото му изгнание и очевидното отвращение, което императрицата и любимите епископи на императора изразиха към него, каузата му започна да запада и второто преследване го довърши напълно. Свещениците се върнаха в храмовете си и им беше позволено да се върнат там, но църквите бяха разрушени, а монасите бяха изгонени от цялата провинция по обратен ход на нещата, в който, по всяка вероятност, омразата към Златоуст имаше не малко значение. Всичко това изгнаникът научил по време на престоя си в Никея от свещеници, пристигнали от Сирия или Мала Азия. Сърцето му беше развълнувано. Хрумна му да поднови начинанието, като се възползва от кратките моменти, които му предостави тази спирка по пътя на изгнанието. Той увещаваше всички свещеници, които успя да види, опитвайки се да им предаде поне малка част от огъня, който го изгаряше. Той дори пише на един от антиохийските си приятели, свещеник Констанций, да го превърне във втори Златоуст за столицата на Сирия. Това не означаваше, че в Констанция той ще намери активен мисионер, въоръжен водач на проповядването, който едновременно ще работи сам и ще даде пример на другите; Приятелят на Златоуст не притежаваше такива добродетели, въпреки че имаше много други, и освен това много верни православни християни в Антиохия му осигуриха приемството на архиепископ Флавиан, който вече беше достигнал границите на старостта. И така, работата се състоеше в насока на задачата, която Златоуст му повери, насърчавайки го да търси изпълнители сред монасите, обещавайки му изобилие от пари - с една дума всичко, което е необходимо за такова начинание, както и доставки за неговата малка "армия", която, разбира се, те ще се опитат да прогонят от глад. Изгнаникът обеща всичко това, без сам да има нито един обол, докато беше в ареста, в навечерието на далечно пътуване, и въпреки това изпълни всичко това. Така словото му успя да трогне сърца и да отвори портфейли. Той направи повече от това: предприятието нямаше лидер, той започна да го търси - и го намери. В околностите на Никея живееше отшелник, който се оттегли в пещера, където в известен смисъл се зазида; той се закле да умре там, както каза, далеч от дейност и общуване с хора, с които решително прекъсна всякакви отношения. Златоуст избра този отшелник за водач, който да води християнската война във Финикия. "Оставете планините си - пише му той - и оставете там вашето безплодно влечение, което не може да служи нито на хората, нито на Бога. Вземете жезъла и отидете, намерете свещеника Констанций в Антиохия и сключете споразумение с него да събори идолите във Финикия; той ще ви снабди с всичко необходимо за вашата свята армия. " Отшелникът се поколеба. Златоуст му написа този път гневно писмо – и той си отиде. Междувременно времето за почивка изтече; изгнаникът трябваше да тръгне отново с конвоя си на 5 или 6 юли към Кесария в Кападокия. Когато напуска Никея, той изпраща писмо на своята скъпа дъщеря Олимпиада, с което се опитва да я успокои относно състоянието на своя дух и здраве: "Колкото изпитанията ми се увеличават, моите утешения също се увеличават и тая най-приятните надежди за бъдещето. Сега всичко изглежда благоприятно, вятърът духа справедлив. Кой видя това? Кой очакваше това? Скали и рифове, скрити под водата, водовъртежи и морски течения, сблъскващи се с шум, безлунни нощи, гъста мъгла, смърт, опасности... и все пак, плавайки по такова море, виждаме себе си в положение не по-лошо от тези, които тихо се люлеят във водите на пристанището. Помислете за това от ваша страна, най-благочестива съпруга, издигнете се над тези грижи и това объркване и ви моля да го направите и да мога да благодаря за това на моя господар и добър син Пергамий. Ако искате да ми пишете, поверете писмата си на него, защото той е верен приятел, който е искрено привързан към мен и който повече от всеки друг почита вашата добродетел и вашето благочестие. Пътят от Никея до Кесария минава през Фригия и част от Кападокия. След като напуска Никея, на известно разстояние от този град, той минава покрай река Сангария, нагоре по нейното течение и с нея достига до двете фригийски провинции, наречени Галатия. Близо до реката страната, макар и бедна, все още беше удобна за живот, но, навлизайки по-навътре, пътешественикът не срещаше нищо друго освен безкрайни равнини, черна и смолиста земя, като пепел, покрита с изсъхнали и мършави ливади. За очите му се виждаха само редки селища и огромни стада овце под надзора на няколко овчари. Тъй като инструкциите, които конвоят следваше, предписваха да се избягват градовете, те спираха само в селата, където можеше да се намери само сух и мухлясал хляб, който трябваше да се накисне във вода; Освен това тази вода, получена от дълбоки кладенци, беше солена и можеше да възбуди жаждата, а не да я утоли. По пътя страданието достигна крайните си граници и треската отново завладя Златоуст, за да не го напусне. Над главата ви грее жарко слънце, под краката ви има прах, почти толкова горещ, и отникъде не се долавя полъх на вятър, нито дърво, което да ви осигури поне малко сянка. Но това не беше достатъчно: гневът на хората надхвърли гнева на небето. Докато Златоуст минаваше през втората Галатия, през територията на епархията на Писинунта, чийто епископ Димитрий беше настроен към него и дори по това време работеше в Италия, за да защити каузата му, той срещна население, което не показа никаква недружелюбност към него. Нещо съвсем различно го очакваше в Горна Галатия, в епархията на Анкира. Архиепископът на този град Леонтий беше един от най-върлите врагове на архиепископ Йоан и оратор, който особено силно подкрепяше валидността на антиохийските постановления на последния събор. Победи, но тази победа никак не го размекна. Когато се движеше през селата на своя отдел, Златоуст беше изложен, изглежда, на най-тежки опасности. Какво се случи тогава и какви интриги споменава историята? Дали населението, възбудено от своя епископ, е извършило някакво насилие над Златоуст или го е заплашило със смърт? Участвал ли е Леонтий лично в тези насилия и заплахи? неизвестен Въпреки това, една дума на самия Златоуст ни кара да предположим, че опасността е била голяма и че, „избягайки от Галата“, както той пише на Олимпиада, той може да посрещне земята на своето освобождение в Кападокия. И наистина, там видя съвсем друга гледка. Това вече не бяха банди бесни врагове, готови да се втурнат към него с обидени викове; Уважителното и предано към него население го чакаше по пътя или тичаше на тълпи да го посрещне. Имаше мъже и жени от всякакво състояние, монаси, девици, отшелници, които бяха напуснали своите планини - всички те оплакваха със сълзи ситуацията, в която се намираха. Прозвучаха следните думи: „По-добре слънцето да лиши земята от нейната светлина, отколкото да виждам тези златни устни обречени на мълчание“. Златоуст се опитал да ги утеши, но когато им казал: „Не плачете така за мен“, сълзите им потекли още по-обилно. Едно обстоятелство обаче го порази и го накара да се замисли. Когато стигна до Кесария, някои хора се приближиха до носилката му и му повториха няколко пъти: "Отец Фаретрий те чака; той бърза по пътя, за да те посрещне, защото не иска нищо друго освен да те види и прегърне. Той дори събира монасите на града, за да те посрещне церемониално." Тези думи неволно разтревожили Златоуст. И наистина, Кесарийският архиепископ Фаретрий беше същият, който, като не посмя да се яви на Константинополския събор, за да обвини Йоан, очевидно поради страх от народа, заяви пред съда, че ще подпише предварително всичко, което ще бъде решено срещу Златоуст. Зъл не по-малко от Леонтий, Фаретрий беше по-лицемерен и страхлив, способен на всяко престъпление, стига да е извършено в тъмнина и безопасност; първият имаше смелостта на разбойник, вторият - хитростта на отровител. Маршрутът, предвиден за изгнанието до Кукуз през Кесария, силно раздразни Фаретрия и го смути, тъй като да се отнасяме лошо към Златоуст означаваше да не угодим на духовенството му, което почти изцяло се състоеше от Йоанити, и да разкрием маската на „съболезнование“, която той носеше след обявяването на указа за изгнанието на Златоуст. Да се ​​отнасяш добре с него означаваше да се изложиш на отмъщението на императрицата и да загубиш всички достойнства на своята низост. И така, той маневрира, чакайки някаква възможност, която да го измъкне от затруднението и да го освободи от този неудобен гост. Той не беше пред градските порти, въпреки предизвестието, и не покани Златоуст да остане в двореца на архиепископа. Златоуст, разбирайки много добре какво означава подобно поведение, прие предложените му помещения на самия край на Кесария. "Там го очакваше избраното общество на града, властите, гражданите, учените и монасите, за да го посрещнат. Духовенството на архиепископа изглежда присъстваше, но епископът не беше там. Хризостом, изтощен от умора, изгорен от пристъп на треска, се нуждаеше от почивка повече от поздрави и лекари повече от посетители. Сред присъстващите двама, Гимнеций и Теодор, побързаха да обградете го с най-внимателни грижи, с една дума, те се обявиха за благородни хора по отношение на него, един от тях дори предложи да го придружи до Кукуз. Изгнаникът диша по-свободно. В приятелските си излияния на детска радост той сравнява претърпените страдания по време на пътуването със спокойствието, чиято първа сладост изпитва. „Не“, възкликва той в едно писмо до Теодора, разбира се, с по-малко предпазливост, отколкото би проявил, ако беше писал за Олимпиадата, „осъдените и затворниците не изпитват това, което аз съм търпял и все още търпя от време на време... Поразен от постоянни пристъпи на треска и принуден да пътувам ден и нощ, измъчван от жегата и нуждата от сън, нямах най-необходимите неща и никой, който да ми помогне в това Накрая съм в Кесария, като моряк в пристанище след буря. Но спокойствието на този кей е безсилно да компенсира всичкото зло, което ми причини бурята, така че предишните дни ме съживиха, пих чиста вода тук, ядох хляб, който не беше сух или мухлясал, вече не бях принуден да мачкам в бъчвите, и мога да си легна, мога да добавя още нещо, но ще се огранича до това, за да не ви вълнувам повече. Новината, която Златоуст получава в Кесария, повдига доста капака на събитията в Константинопол за него. Един приятел, който пристигна от столицата, му разказа малко повече. Златоуст с горчивина научил, че не му донесъл писма нито от епископ Кириак, нито от Тигър, нито дори от Олимпиада. Информацията, която получи, беше вече доста закъсняла и не можеше да предаде нищо за това, което най-много искаше да знае. Какво стана с толкова много приятели, които, имайки толкова много да му кажат, мълчаха? Два дни по-късно той пише на Олимпиада, кротко я упреквайки: "Вече съм ти писал много писма за това, което ме засяга, но твоите са много редки. Това зависи от трудността да се намерят хора, които да ги доставят? Отговарям - не, защото братът на блажения Максим ме посети преди два дни и когато попитах дали има писма до мен, той отговори, че няма писма нито от вас, нито от Тигрий, или от епископ Кириак и други халкидонски затворници, опитайте се да ми кажете, аз се чувствам добре и все още се радвам на пълно спокойствие и пълна яснота на духа. Да предположим, че те не са успели да ме видят. Засвидетелствайте моята благодарност към почтените съпруги - сестрите на най-достойните Пергам - за неуморната ревност, която проявяват към мен. И всъщност им дължа отличното разположение, което неговият зет, военният лидер на местната провинция, показа към мен, така че въпреки важните си отговорности той щеше да ме посети тук. Дори от това писмо става ясно, че душата му не е толкова спокойна, колкото той иска да увери духовната си дъщеря. Понякога на Златоуст му се струваше, че са забравили за него, а самите му приятели страдаха за него. Но при първия знак на обич облаците на тъгата се разсеяха, оставяйки само радостното чувство на приятелство. Такова беше състоянието на тази изтерзана и доверчива душа до самия край на изгнанието. Но в Кукуза го очакваха много писма с новини, по-точни и подробни, за лица и събития - писма, които напълно го възнаграждаваха за трудностите, преживени по време на пътуването. Почивката, лечебният въздух, добрият прием, който му оказаха цезарите, бързо подобриха състоянието му, а грижите на Гимнеций и Теодор най-накрая го изправиха на крака. „Те бяха“, пише той, „много учени лекари с предани сърца“. Когато новината, че Златоуст ще живее в Кукуза, стигна до Армения, един богат жител на тази страна, на име Диоскор, който имаше собствена къща в този град, побърза да я предложи на светеца и изпрати своя настойник да го посрещне в самата Кесария. Междувременно напливът от посетители не спря. Първите власти на града като че ли сметнаха за свой дълг да дойдат при него и духовенството образува малък двор около него, в който липсваше само техният епископ. Златоуст чул слухове, че настроението на този негостоприемен негов брат ставало от ден на ден все по-враждебно и злобно, докато гостът му продължавал. Не му харесваше всичко в това присъствие на затворника, особено учтивостта, с която го обграждаха високопоставени лица, и загрижеността на духовенството му, в което епископът не пропускаше да види отровно осъждане на собственото си поведение. Той си наумил, че в съда може да бъде заподозрян в съучастие в тези общи изрази на съчувствие към Хризостом, които пряко засягали Августа - тази мисъл го накарала да трепери, а страхът направил Фаретрий жесток и събудил низки чувства в него. Затова той нетърпеливо броеше дните, които минаха без нови събития. Най-после сърцето му олекна, когато научи, че заминаването е планирано за един от най-близките дни и че конвоят е зает с приготовления за заминаване. Златоуст вече беше преминал по-голямата част от пътуването си, защото до Кукуз му оставаха малко повече от 200 километра, но това предстоящо пътуване беше най-мъчително. Пътят, който минаваше през суровите долини през Телеца, беше изпълнен за такъв слаб пътешественик с препятствия и трудности от съвсем различен вид от тези, които той беше изпитал преди. Нещо повече, те казаха, че пътят сега пред него е бил по това време наводнен от исаврийски банди. Това последно обстоятелство, което съвсем не смекчи архиепископа на Кесария, изглежда само го подтикна още по-силно да пожелае незабавното напускане на Златоуст. Най-накрая всичко беше готово и конвоят се канеше да тръгне, когато внезапно се разнесе новината, че група исаврийци се е появила почти пред очите на града, опустошава долината, коси узрялото зърно, отвеждайки селяните в планините; Те съобщиха също, че току-що са изгорили едно от големите села в областта. В цяла Кесария единственият вик, който се чуваше, беше: „На оръжие!“ Сега, между другото, кажете ни кои са били тези исаври, които често ще споменаваме по-долу. Исаурия се издига над лабиринта от планини, пресечната точка на които образува провинциите Киликия, Армия и Кападокия. Отдалеч заснежените му върхове доминират над планинските вериги Таурус и Антитаурус, като стените на огромна крепост. Това място, защитено от ужасни котловини и дълги зими, изглежда е предназначено от самата природа да служи като гнездо на разбойническо племе и точно така се появяват исаврийците още от първите страници на историята. През епохата на фригийската и персийската династии, както и при наследниците на Александър, исаврийците бяха гръмотевична буря в Мала Азия: или в съюз с киликийците те опустошиха моретата на Киликия и Гърция с цели флоти от морски разбойници, след това, следвайки посоката на своите планини, те започнаха набези по суша - чак до градовете на Понт Евксински. По време на упадъка на Римската република Сервилий ги побеждава и се хвали с прозвището Исавриец; Помпей им нанася ново поражение – по море. Империята ги задържа, но не ги завладява. Всеки път, когато на Изток възмущението на някои провинции или легиони нарушаваше обществения мир, исаврийците незабавно засилваха бедствията на междуособната война със своите набези. За да отслаби тези свирепи орди, Проб измисли следното средство: след като отне планинските им проходи от битката, той отстрани част от жителите оттам и ги пресели в необитаеми пространства в подножието на Кавказ, но остави жените, заселвайки римски войници с тях, но не постигна целта си. Преобладаваха суровостта на природата и неблагоприятните свойства на климата. Синовете на римските ветерани, които се оженили за исаврийски жени, станали истински исаврийци, също толкова независими, толкова хищни и страховити като техните предци. Тогава те решиха да обградят страната с пояс от гарнизони и да увеличат силата на съседните градове. По времето, за което говорим, исаврийските крепости са били окупирани от 2700 пехотинци и няколко ескадрона кавалерия. Тези сили бяха достатъчни, за да поддържат мира при великия Теодосий, но слабостта на неговите синове, нахлуването на хуните от Кавказ, извикано от Руфин, след това вълненията, причинени от църковните вълнения, които непрекъснато нарастваха в тези провинции, дадоха смелост на исаврийците, които винаги чакаха възможност. Те се опитаха да подновят набезите от Киликия и чак до Сирия. Самото им появяване на всяко място било достатъчно, за да всее ужас навсякъде и през целия път, започвайки от Никея, Златоуст чувал за исаврийците. Той обаче се надявал да ги избегне и да стигне до бъдещия си дом в Кукуза, преди бандите, които дотогава стояли на запад и юг, да сменят посоката на своите опустошителни набези. Когато викаха: "На оръжие! Исаврийци! - всички жители на Кесария, както стари, така и млади, се втурнаха към крепостните стени на града. Гарнизонът, воден от трибуна, направи нападение срещу бандите, разпръснати из долината; преди залез слънце тези смели и сръчни воини изчистиха всичко и изгониха хищниците в планините. Този ден беше пълен с безпокойство за град: бяха взети прибързани мерки, тъй като всички бяха сигурни, че появилите се хищници представляват само авангард на по-значителна армия. От своя страна конвоят на Златоуст завърши подготовката и искаше да потегли, но архиепископът усети повишаване на температурата и други обстоятелства не бяха много благоприятни за продължаване на пътуването. Беше решено да остане тук още няколко дни. Нощта премина спокойно. На другата сутрин, призори, в блока, в който е настанен изгнаникът, и току пред дома му се чува страшен шум. Тази суматоха беше предизвикана от тълпа от няколкостотин монаси, въоръжени с камъни и пръчки, които дойдоха да разбият вратите на помещенията на посетителя, да го измъкнат заедно с неговата охрана и да ги принудят незабавно да напуснат Кесария. Те крещели ужасно и ги заплашвали, че ще ги изгорят живи заедно с къщата, ако не отидат. Преторианците стояха смело и защитаваха изхода, но монасите им крещяха, че не се страхуват, че са били много от тях и размахваха пръчки с обидни заплахи. Напразно офицерите от конвоя се опитваха да влязат в преговори, за да обяснят, че изгнаникът е болен и едва се движи и че освен това исаврийците заемат пътя, по който трябва да вървят. Монасите ги прекъснаха със силни викове: „Пуснете го, пуснете го!“ След като научил какво става, префектът на град Картерий побързал към къщата, заета от Златоуст, за да му помогне, последван от няколко благородни лица. След като се увери, че истинският виновник за хаоса е епископът на Кесария и че всички тези хора само изпълняват неговите заповеди, префектът предложи да отиде при него и да му покаже, че е невъзможно да се отнасяме по такъв начин с посетителя на града и да излагаме слаб и немощен старец на сигурна смърт. Той каза, че се надява да получи поне два дни от Фаретри, но никой от околните на Златоуст не вярваше в това. Междувременно намесата на префекта доведе до нещо като примирие и монасите се върнаха в манастира. Вечерта Златоуст изпрати до свещениците, които го посещаваха по-често от другите и му показваха най-много своята привързаност, и ги помоли да го видят. Нито един не се появи. Всички те се „оказаха отсъстващи“ - страхът ги спря. На следващия ден историята се поднови със знаци, още по-заплашителни от предния ден; вечерта монасите попълниха редиците си с нови съучастници и се появиха отново. Тогава офицерите казаха на Златоуст: "Ние сме твърде малко, за да устоим... само ще умрем позорно. По-добре смело да се срещнем с бандите на исаврийците, отколкото да останем във властта на тези негодници. Заклинаме те, Свети отче, да тръгнеш незабавно." Златоуст заповяда да приготвят мулето, което носеше носилката му, и те потеглиха. Беше пладне. Раздразнена тълпа, крещеща ругатни към епископа, изпълва улиците, по които минават. Извън градските порти Златоуст видял много свещеници, които излезли там, за да му кажат тайно последното „опрощение“. Един от тях, като се приближи до носилката, му каза: „Побързай, защото животът ти е в опасност, предай се, ако е необходимо, в ръцете на исаврийците, само за да избегнеш нашата власт; всичко е по-добре от това, което се случва тук. Докато този свещеник говореше със Златоуст, една кесарийска матрона, на име Селевкия, която той беше виждал няколко пъти, дойде да покани изгнаника да остане в нейната вила, само на пет мили по пътя си. Тя каза, че той може да пренощува там и да си почине, като се възползва от всички удобства, че исаврийците вече са заминали и няма да се чува повече, а колкото до монасите, те, разбира се, няма да посмеят да отидат там. Златоуст, почувствал пристъпи на треска, прие поканата ѝ. На слугите, придружаващи матроната, беше наредено да водят конвоя до вилата и Селевкия се върна обратно към Кесария. Вилата на Селевкия беше обширна лятна резиденция и се състоеше от селска къща и жилища на фермери и наематели, разположени около голям замък. Този замък, нещо като крепост, служил както за личния живот на собствениците, така и за убежище за всички в случай на опасност. Управителят предложил на Златоуст да остане в нея, но той отказал, уверен, че ще бъде в пълна безопасност в къщата, според самата Селевкия. Но домакинята скоро се върна, без да показва вече същата увереност, защото, без да каже нито дума на гостите, тя нареди на управителя да въоръжи своите слуги и фермери, за да отблъсне евентуална нощна атака на монасите. Управителят изпълни тази заповед, без да каже нищо за това на Златоуст. Междувременно това се случи през този период от време. Веднага щом Селевкия се върнала в Кесария, Фаретрий, като научил какво е направила, я извикал при себе си, упрекнал я и със силни заплахи настоял тя незабавно да изгони госта, когото приела под покрива си. Матроната се възмути от такава заповед на Фаретрий и побърза да отиде във вилата, за да предприеме мерките, за които говорихме по-горе, но епископът отново настоятелно я поиска и тя се върна. Не е известно какво се е случило по време на тази втора среща и дали Фаретрий е уплашил тази жена, като я е уверил, че се забърква в заговор срещу императрицата и императора, само че сега тя го напуснала уплашена и решила да се подчини. Настъпи втората половина на нощта и Златоуст започваше постепенно да заспива, когато свещеникът Евеций, който го придружаваше от Кесария, изведнъж се втурна в стаята му и като го събуди внезапно, каза: „Стани, стани, моля те, исаврийците идват!“ Преди Златоуст да има време да дойде на себе си и да го попита какво става, Евеций грабна всички неща на изгнаника и го завлече. Конвоят вече беше на крака, а мулето беше оседлано. Освен тях там нямаше нито една жива душа. Домът на Селевкия беше в ужасна суматоха, едни се въоръжаваха, други се криеха, чуваше се само за исаврийците. Конвоят беше оставен на произвола на съдбата и си осигури водач, доколкото можеше. Нощта беше безлунна и толкова тъмна, че нищо не се виждаше на няколко крачки. Златоуст заповяда да запалят факлите, Евеций се затича да ги угаси, като каза, че те само ще привлекат хищници. Водачът, страхувайки се очевидно от същото, ги поведе по заобиколен път, който излизаше на главния път, но представляваше неравна пътека, издълбана в скалата, по която движението беше много трудно - човек можеше да се движи по нея само с допир, камъните се търкаляха изпод краката им всяка минута. Мулето на Златоуст се спъна и падна на колене. Шокът отхвърли архиепископа и той се просна на земята, без да помръдне. Най-после Златоуст дойде на себе си и, поддържан, или по-скоро теглен от ръцете на свещеника, се опита да върви, по собствения си израз, „пълзи“, защото и двамата не знаеха къде да стъпят и не виждаха пътеката. Хризостом, унил, искаше да се върне в града, където, както той каза, както неговите спътници, така и той самият нямаше да се сблъскат с бедствие, по-лошо от това, което биха могли да срещнат от исаврийците. Но той беше успокоен и най-накрая седна на носилката. Исаврийците не се появили и процесията продължила „пътуването” си по стръмен склон, покрай пропасти и потоци, разбира се, с големи трудности, но без приключения, достойни за споменаване. Най-после, 70 дни след напускането на Константинопол, Златоуст стига до Кукуз. Faretry триумфира! Той можеше да напише на съда, че светите отци на Кесарийските манастири, не можейки да видят врага на императрицата, изгониха изгнаника от града си, принуждавайки го да избяга посред нощ. Той се надяваше, че скоро ще може да добави, че Божията десница, за пълното наказание на Златоуст, го предаде в ръцете на исаврийците, които го убиха или го отведоха в плен в своите пещери. Императрицата, разбира се, би оценила заслугите на епископа, който би освободил Евдокия от сянката на нейния враг. Тази злополучна нощ запечатва своите ужасяващи черти във въображението на Златоуст. Не обичаше да си спомня за нея и когато беше принуден да го направи, говореше предпазливо, разкривайки следи от преживения ужас. Светецът написа на Олимпиада история, пълна с искрени, приятелски излияния за тази нощ, която проследихме в нашия разказ, но в същото време той посъветва своята най-мила и благочестива дякониса да запази всичко това за себе си, въпреки че войниците от конвоя биха могли да разпространят тази новина из целия град, защото самите те бяха избегнали най-голямата опасност. "Оставете ги да правят каквото искат", добави той, "това не ме засяга. Иска ми се само да не чуват за тези неща от вас и дори да спрете тези, които искат да говорят с вас за това." Тази предпазливост показва неговата искрена загриженост: посочвайки, че кесарийското духовенство като цяло изразява привързаност към него, той призовава за мълчание от страх, че много членове на това духовенство, които в момента са в Константинопол, ще бъдат обект на някакво осъждане за престъпните действия на техния епископ, което би било несправедливо във всички отношения. Той дори се опита да отслаби напълно основателното възмущение, което предизвика поведението на Фаретриус, като го извини като слабост на характера. Но в това писмо до Олимпиада от устата му се изплъзна една дума, която кара човек да потръпне, тъй като е написана от такъв човек като Златоуст. „Сега съм в Кукуза“, пише й той, „уважаван от всички и извън опасност: не се страхувайте от исаврийците по отношение на мен, които зимата е затворила в дупките им; аз самият не се страхувам от никого толкова, колкото от епископите, с изключение на няколко. Докато истинският пастир на Църквата, законният архиепископ на всички верни православни, се приближаваше към мястото на затвора с всякакви опасности, лъжепастирът, самозванецът Арзас, натовари тези верни с бремето на всички ограничения - църковни и граждански. Въпреки горчивината на Оптат и свирепото му изкуство, търсенето на случая с палежа не доведе до нищо, те не можаха да получат признание от никого и Аркадий, уморен от толкова много безполезни жестокости, най-накрая отстъпи. Два месеца след началото на разследването, на 29 август 404 г., той издава указ, в който открито се признава безполезността на всички съдебни процедури и който отваря вратите на тъмниците за затворниците. И тъй, затворените по това обвинение епископи, клирици, монаси и миряни бяха освободени, но при условие да напуснат столицата и да отидат в личните си домове, сякаш на заточение. Такава била съдбата на Евлизий, Кириак, както и на константинополските духовници, които били спътници на Златоуст, задържани с него по пътя за Никея и след това изпращани от един затвор в друг. По този начин указът за освобождаването им е присъда на изгнание за тях. Радостта, причинена от този указ в редиците на йоанитите, не продължи дълго, защото друг указ, датиран от 11 септември, послужи като начало на преследването на „схизматиците“ - преследване, не по-малко жестоко и несправедливо от първото. Две църковни престъпления, схизма и ерес, са били включени в римските закони при християнските императори. Законът нарича схизма отделяне от официалната Църква, призната от Суверена, докато ерес е приемането на изповед на вяра, различна от изповедта, приета от Суверена. Това не попречи в очите на Църквата и по силата на каноните на думите „схизма“ и „ерес“ да се приписва значение, много различно от това, което им дава законът. Така в конкретния случай разколниците, както ги разбираше правото, не се оказаха разколници в очите на Църквата, поне на онова малцинство, което защитаваше йерархическия закон и правилата на дисциплината, малцинство, подкрепяно на Запад от Римската църква и голям брой западни епископи. За привържениците на Златоуст Църквата на Арсас беше разкол; за привържениците на Арсас разколът беше сред йоанитите и в техните събрания. И така, думите „схизма“ и „схизматик“ са били използвани за обозначаване на двете страни, но не само императорът е бил против йоанитите, но и законът: партията, която те са наричали схизматична, им е показала това, като е приложила указа от 11 септември 404 г. Историята свидетелства, че самият Арзас умолява императора да вземе строги мерки, тъй като църквите му са почти празни и че православните в Константинопол упорито се събират в отделни пастви. Войниците били изпратени „на лов“ за йоханитите в горите, планините и изоставените сгради на цариградския окръг. Митингите бяха разпръснати с камъни и тояги, дървеният цирк беше превзет на два пъти, насилствено нахлуха частни домове, за да бъдат осъдени свещеници и вярващи за нарушаване на закона. Следват призовавания, заключения, разпити – с цел разкриване на съучастници. Това, което най-много отблъсквало йоанитите от сближаването с тези, които те наричали разколници, било задължителното произнасяне на проклятие върху Златоуст, което се изисквало от тях при влизане в църквата. Йоанитите предпочитаха вериги, затвор и мъчения пред такова насилие. Ако не са били подложени на физически мъчения, тогава са били принудени да плащат такива наказания, че са били съсипани. Те стигнаха дотам, че наредиха на цели корпорации да плащат санкции, ако някой от техните членове бъде хванат на забранени събирания, като по този начин ги въвличат в спазването на закона. Всички тези несправедливи и жестоки мерки, предприети по настояване на Арзас, напълно оправдават изразите на изгнаника, когато той пише, че управлението на Църквата е поверено на вълк вместо на пастир, на морски разбойник вместо на кормчия и че здравето на душите е поверено не на лекар, а на палач. Преследването обаче не продължило дълго или Арзас вземал все по-малко пряко участие в него. В интерес на истината, този старец не е роден за преследване, липсваше му нито енергията, нито страстта, необходими да бъде Ирод или Нерон. Той просто беше безскрупулен амбициозен и когато се убеди, че е платил достатъчно на императрицата за своето епископство, пожела да му се наслади и да си почине. Напразно Акаций, Антиох, Севериан и други „заговорници и подлизници на Йоан“ (названието, което заслужаваха) го насърчаваха и укоряваха – той ги слушаше, но не правеше нищо. Някои църковни писатели дори възхваляват неговата кротост, сякаш егоистичната слабост и бездействие може да се нарече добродетел. Антиох и неговите съюзници излязоха с план, който трябваше да подчини всички източни епископи на тях: създаването на триумвират - патриарсите на Александрия, Антиохия и Константинопол, натоварени от името на императора с пълна власт над другите църкви. Аркадий даде съгласието си за това. Те му казаха, че изпълнението на този план ще обхване йоанитите от всички провинции с една мрежа и по този начин „схизмата“ ще бъде потисната. Виждайки, че трябва да започнат бизнеса с помощта на такъв муден човек като Арзас, заговорниците изоставиха начинанието си, отлагайки го до по-благоприятно време. Така Арзас се оказа между два огъня – между йоанитите и анти-йоанитите. Ако първият установи, че има „многословието на риба“ и „ораторската топлина на жаба“, въпреки че рибата, която мълчи, все още се тревожи и плува, тогава втората го нарече, изливайки гнева си, „стар гнил пън“ и „бухалка“. Но по време на епископството на този „клуб“ се случи важно събитие: на 6 октомври, три месеца и половина след изгонването на Златоуст, императрицата почина. Тя издъхна в неописуемо страдание, раждайки мъртво бебе. Казаха, че детето спряло да живее три дни преди раждането и започнало да се разлага. Никакво човешко изкуство не може да освободи майката, затова в пристъп на отчаяние тя прибягва до свръхестествени средства. Един магьосник, извикан в двореца, поставил няколко магически букви на стомаха й, които според тях имали силата да извадят бебето, но майката починала в същия момент. Четири месеца по-рано това събитие би шокирало цялата империя и може би щеше да промени позицията на Източната църква. Сега, когато събитията вече са се случили, Златоуст е заточен, враговете му завладяват всички църковни места, общите вълнения едва се усещат. Придворните епископи се смилили над Евдокия, но само съпругът й плакал за нея. Слабият Аркадий, свикнал да носи нейното иго, не можеше да свикне с мисълта да не бъде воден, но намери сред тираните около него онези, които знаеха как да продължат работата в духа на Евдокия. В очите на хората тази смърт, така неочаквана, така съвпадаща със заточението на архиепископ Йоан и белязана с такъв трагичен печат, беше Божие наказание. Странното съвпадение на други събития, очевидно в естествена връзка с първото, придаваше на всичко, което се случи, вероятността за Предопределение или Небесна справедливост. В продължение на няколко месеца смърт или странни болести поразиха много от онези, които преследваха Златоуст или участваха в неговото осъждане. Йоханитите обичаха да цитират тези факти като доказателство за святата правота на тяхната кауза, а други ги слушаха не без таен ужас. Паладий, биографът и приятел на Златоуст, посвети голям раздел в своите Диалози и историята не отрича природата на свръхестественото в тях. Така един от епископите, които безмилостно осъдиха Златоуст на събора в Константинопол, почина скоро след това, падайки от кон, друг, след като се зарази с гнойна воднянка, беше изяден жив от червеи, третият, след като се зарази със злокачествен еризипел, умря, страдайки от ужасен сърбеж. Друг, също един от обвинителите и клеветниците, бил поразен с такъв оток на езика, че не можел да диша и преди окончателно да бъде „удушен от болестта“, той записал в тефтерчето си за обществено сведение, че търпи наказание за престъплението си. Имаше и различни други подобни случаи. Без съмнение най-важната от тях е смъртта на Кирин от Халкидон. Този епископ се обявил за лют враг на Златоуст още по-рано от началото на самото гонение. Бидейки египтянин и създание на Теофил, той сякаш изгаряше от всички страсти на патриарха на Александрия. На конференция, която имаше с няколко други епископи преди събора в Дуба, този необуздан и след това особено развълнуван човек имаше сблъсък с Марутас, епископът на Месопотамия, който натисна силно крака му. Раната го болеше, въпреки цялото лекарство, но не му попречи да отиде да плете интриги на събора в Константинопол; той дори беше един от онези четирима или петима епископи, които, за да убедят императора, поеха върху себе си отговорността за свалянето на Хризостом. След Съвета Кирин ставаше все по-зле и по-зле: в крака му пламна „огънят на Антонов“, стъпалото трябваше да бъде отстранено, след това болестта се разпространи по целия крак, който също трябваше да бъде отстранен, след това същото се случи и с другия крак. Гангрената се разпространила в червата и Кирин починал в тежки мъки. „Ето,” възкликнаха Паладий и други църковни историци, „ето отговорността, поета от Кирин!” Сякаш невидим бич последователно поразявал Константинопол и неговите жители, което накрая ужасило императора. В града непрекъснато ставали земетресения, толкова силни, че хронистите смятали за свой дълг да ги споменат. В същото време бурите следват една след друга на кратки интервали; Всеки път, когато светкавица удряше градската стена, градушка с изключителни размери унищожаваше реколтата на няколко мили наоколо. Това било достатъчно, за да убеди императора, че небесният гняв наистина е избухнал върху него и поданиците му, и той написал на един отшелник с универсална святост, който живеел в Синай, молейки за неговите молитви, за които се казвало, че са всемогъщи пред Бога. Този отшелник се наричаше Нил и църквата все още го почита под името Свети Нил. Свети Нил не винаги е бил беден монах, скрит в пустинята на пустинята. Някога той блестеше в двора на великия Теодосий с богатство, изящество, красота, прям и благороден ум, което му спечели прозвището Мъдрият. Истински познавач на тези редки добродетели, Теодосий му поверява важни длъжности и между другото преторианската префектура на Изток. Нил се оженил за млада жена, която обичал и имал двама сина от нея. Така надарен с всичко, което е толкова търсено в света, една сутрин той остави настрана всички почести, сбогува се с жена си и си тръгна, като взе със себе си един от синовете си. Къде отиде? Той тръгнал да търси духовен мир, който светлината не му донесла, и решил да посвети сина си на Бога на някоя уединена планина, както някога патриарх Авраам бил изпратен в земята на Мория, но чакал самото Небе да му определи място. Той не харесва пустините на Египет и Сирия, те са твърде населени с монаси и близо до градове - той се спира само в Арабската пустиня, на един от склоновете на планината Синай. Той намери там няколко отшелници, живеещи сами в пещери, обедини ги, привлече нови и с парите, останали от богатството му, построи църква и манастир на място, наречено Буш, защото именно тук Бог се яви на Мойсей в горящ храст. Манастирът пожелал да има за игумен Нил. В новото си положение бившият преториански префект се отличаваше със строг живот, който беше съчетан в него с широки светски познания и дълбоко познаване на Светото писание, така че Нил скоро стана, може да се каже, пророк за монасите на своето време. Беше проницателен и готов да помогне на всеки. Те казаха, че самият Бог му е дал дарбата на пророчеството заедно със силата да върши чудеса и никога не е отказвал молитвите му. Аркадий, който го познаваше като дете в двора на баща си, изтича при него с надеждата, че ще отклони Божия гняв, надвиснал над него и столицата му, но Нил отказа да се помоли за него. "Как искате - отговори той с цялата свобода на светец - да се осмеля да се моля за града, който с толкова много жестокости си е спечелил Божието правосъдие, което го заплашва, където престъплението почива върху силата на закона - за града, който прогони блажения Йоан, стълба на Църквата, светилника на истината, тръбата Господня! Вие ме молите да се моля за този град, но отправяте молбата си към душа, твърде депресирана от скръбта от прекомерното страдание, което е причинила.” В друго писмо Нийл му пише: „Ти изгони Йоан, най-голямата светлина на света, без никаква причина и в резултат на твърде лесна отстъпка към злите съвети на някои луди епископи.“ Аркадий не се разкая. „Бичовете“ на природата се успокоиха и императорът с обичайната си небрежност отново се предаде на потока на обстоятелствата, намирайки злите съвети на ласкателите за по-сладки от грубите думи, чути от Синай. Под влиянието на тези нови владетели той дори забравил господството на Евдокия. Нямаше повече преследване, но духът на преследване, чувствата на завист и злоба все още съществуваха и, както преди, привличаха слабия император по пътя, към който беше тласнат. Междувременно, на 1 ноември 405 г., в 16-ия месец от неговото епископство и в 82-ата година от живота си, Арзас също умира, оставяйки архиепископския трон в Константинопол незает отново след заминаването на Златоуст. Арсас не беше оплакан: неговото преследване в началото и бездействието му впоследствие не му спечелиха сълзи нито от привържениците на Златоуст, нито от неговите врагове. Имаме следната преценка на съвременниците му за него: „И така, Арзас умря, след като служи 16 месеца на епископския трон, без да завърши делото на жив човек, плах и вцепенен по природа, или по-скоро той вече не съществуваше дълго време, когато смъртта го посети. О, срам!.. Кой наследник и след кого? Стар пън, с който по най-висок произвол беше заменен силен и цъфтящ клон, старец на 80 години, за когото би било по-подходящо да седи до гроб, отколкото на трон, луд и глупак, най-абсурден, когато говореше, тъп, когато искаше да мисли, по-скоро като камък, като дървен блок, отколкото като живо същество, годен само да прекара живота си в ъгъла на стая или в леглото, безполезни за себе си и за другите и недостойни за съжаление. Това беше Арзас и така си отиде от този свят. Не е известно дали Севериан или някой друг от съюза на доносниците против св. Йоан е избран от народа и духовенството; историята споменава само, че имало много желаещи и борбата им била толкова ожесточена, че четири месеца архиепископският престол не бил сменен. След това време изборът паднал върху един константинополски свещеник, който многократно лъжесвидетелствал срещу законния епископ на събора в Дуба. Твърде много от духовенството се бяха опетнили по време на неотдавнашните раздори и враждебните чувства бяха твърде силно изразени, за да има някаква надежда за избиране на йоанист или човек, повече или по-малко заподозрян, че е йонит. Новият избраник, на име Атикус, бил арменец, родом от Севаст, където прекарал детството си сред последователите на македонската ерес, които поддържали, по думите на един църковен писател, „магазин на своята философия“. Достигнал пълнолетие, този арменец напуска родината си, идва в Константинопол и лесно се поддава на обръщането към православието, не толкова от убеждение, колкото от разчет, ако вярвате на същия историк. Скоро приел свещенически сан и тогавашният архиепископ Нектарий го задържал при църквата си. Младият последовател Македоний, привлечен от тънкостите на разсъжденията на своя манастир относно свойствата на Светия Дух и мястото му в Светата Троица, силно пренебрегнал науките и бил признат сред братята си за невежа. Освен това той извади от Себаст ужасно арменско произношение, което би могло да обезобрази и най-красноречивата реч. Тези недостатъци го разстройвали до такава степен, че той не смеел да говори без подготовка и учел своите проповеди наизуст. (Нямаше курсист, който да ги запише.) Като решителен човек, Атикус предприе енергични мерки за коригиране и реши на свой ред да осмее своите клеветници. Оттеглил се в пълна самота, той започнал да изучава ден и нощ, тайно от всички, великите образци на елинската литература и чрез усилия върху себе си да коригира арменското си произношение. След това един ден той се появи отново в компанията на братята си, говорейки с повече знания от тях за Аристотел и Платон и вече можеше да бъде сбъркан с атинянин. Всички се преклониха пред тази желязна воля и оттогава нататък Атикус беше уважаван, макар и повече като човек на действието, отколкото като човек на знанието. Той е един от водачите на последните интриги срещу Свети Йоан и това му донася подкрепата на придворните епископи при избора му. Избран в края на февруари 406 г., той е издигнат в ранг на архиепископ, точно като Арсас, в църквата на Светите апостоли, която служи като катедрала, докато църквата Света София малко по малко е възстановена от руините си. Гонителите на Съюза на Златоуст решават, че е дошло времето да се върнат към великия план за всеобщото подчинение на източните църкви на триумвирата. Сега е моментът да обясним какъв е бил този план. Разколът, чието възникване видяхме в Константинопол, след второто осъждане на Златоуст, проникна в съседните епархии, а след това и във всички провинции, и всяка Църква вече имаше своя собствена партия на йоанитите, които поддържаха отношения с изгнания архиепископ, и своя собствена партия на анти-йоанитите, които приеха общуване с архиепископа-измамник. И двете страни воюваха там една с друга, както в Константинопол, но с удвоена сила, присъща на азиатския и сирийския темперамент. Особено в Сирия, родината на Йоан Златоуст, чието нещастие сега занимаваше света, както някога неговият гений, каузата на йоанитите имаше пламенни поддръжници сред епископите и духовенството и главно сред масите. Затова преследвачите правилно казаха, че да се потисне това, което те наричаха схизма само в Константинопол, оставяйки го да се развива на други места, означава да се спечели само половината от победата, и те измислиха следните средства за изкореняването му в цялата империя. Те предложиха на императора да създаде за религиозно общуване трите най-важни патриаршии на Изтока - три центъра, към които трябваше да се присъединят всички епископи от определена област - под заплахата от сваляне и изгонване. Освен това тримата патриарси бяха надарени с властта, по силата на която можеха сами да назначават епископи вместо онези, които упорстваха. Техните права се простираха дори до правото да образуват градско духовенство и всяка съпротива беше наказана с отлъчване и наказателни граждански мерки - с една дума, избирателното право на църквите беше премахнато. The limits of power of these rulers captured, in addition to the space of the archbishop's possessions, some additional territories. Така Александрийският патриарх получава в своя власт Египет и Палестина, Антиохийският патриарх получава Сирия, Арабия и по-голямата част от Мала Азия, останалите църкви са причислени към ведомството на Константинополския патриарх. Слабият Аркадий побърза да даде законно одобрение на тази злоупотреба с църковните права и призна този триумвират със закон, издаден по време на живота на Арсас на 18 ноември 404 г. Този закон показва какви са били отношенията между Църквата и държавата по това време. Той, както съобщават историците, беше разделен на две части: едната се отнасяше за събранията на вярващите, а другата за наказанията, наложени на непокорните епископи. Първият беше следният: "Провинциалните управители трябва да бъдат уведомени, че трябва да забранят незаконните събрания на онези, които в нарушение на най-светите църкви се опитват да се съберат на други места. Освен това този, който преустанови общуването си с Арсас, Теофил и Порфирий (уважаемите първосвещеници на светия закон), трябва да бъде отлъчен от Църквата като разколник. Дадено в Константинопол на 14-ти календар на декември, в шестото консулство на Хонорий Август и Аристенет.“ Втората част на закона, която не беше в кодекса, но беше възпроизведена от съвременни писатели, съдържаше следните разпоредби: „Ако някой от епископите откаже да има общение с Теофил, Арсас и Порфирий, нека бъде изгонен от престола си; както паричното му имущество, така и поземленото му имущество се отнемат от него. Тези потиснически инструкции, чието прилагане беше възпрепятствано от слабостта на Аркадий, получиха нов живот при Атик, който вложи цялата строгост на своя упорит и студен дух в изпълнението на тези мерки, докато Порфирий, новият патриарх на Антиохия, ги извърши със срамна жестокост, която заклейми името му завинаги. При изучаване на историята на църковните вълнения често е трудно да се приеме оценката на писателите за хората като напълно надеждна, но осъждането на Порфирий от всички църковни писатели от онова време е толкова добре потвърдено от действията му по въпроси, които не подлежат на никакво съмнение, че няма голяма опасност да клеветите мъртвите, като повтаряте казаното за него жив. От детството си Порфирий води живот, който е напълно неприличен за държавата, в която иска да влезе, а покварените му наклонности, според историка, подкрепяни и възпитавани с истински бащинска грижа, се развиват само с годините. Гуляк, любител на всякакви зрелища, страстен любител на шутове, с които живееше на къс крак, което беше върхът на безчестието дори за миряните, той освен това се занимаваше с окултизъм и беше известен като магьосник. Противно на подобно поведение, което би трябвало завинаги да блокира достъпа му до свещеничеството, той обаче го постигна с помощта на интриги и низост, защото беше хитър човек, ласкател на началниците си, който умееше под прикритието на ласкателство и сервилност умело да прикрива завистливата злоба, която разяждаше сърцето му. По времето, за което говорим, Порфирий вече бил старец. Трудно би било да си представим у такъв свещеник, опозорил сана си, амбициозно желание да стане епископ. Междувременно това беше в него и тъй като чувстваше, че може да стане архиепископ само случайно, той усърдно чакаше такава възможност. Откакто започна раздорът между Златоуст и двата събора, той взе страната на враговете на децата на Антиохия, надминавайки всички по силата на своите атаки и по този начин се опитваше да компенсира липсата на заслуги от своя страна и презрението, което заслужаваше. Междувременно, когато Златоуст отиде във второ изгнание, старият епископ на Антиохия, Флавиан, почина след дълго боледуване и страната на йоанитите загуби значителна подкрепа в него, борбата при избирането на неговия наследник обеща да бъде много оживена. Севериан от Гавал и двамата му съучастници, сикофантите Акакий и Антиох, и тримата сирийци, напуснаха Константинопол, като че ли се върнаха в своите епархии, но тайно се промъкнаха в Антиохия. Те се скриха там, за да видят с очите си какво ще стане и, ако трябва, да се намесят в случая. Нещо повече, те си осигуриха заповеди и правомощия от съда, за да принудят гражданските и военните власти да действат в съответствие с техните намерения. С наближаването на времето на изборите духовенството се раздели на две партии, но хората се облегнаха изцяло на страната на свещеник Констанций, онзи приятел на Златоуст, за когото говорихме за покръстването на Финикия и който спечели благоразположението на народа както с личните си добродетели, така и с лоялността си към изгнанието. Сред тези срещи Порфирий застана на страната на партията, която поиска изгонването на всички йоанити, и само чрез значително разпределение на пари сред по-ниските слоеве на народа и духовенството обяви собствената си кандидатура. Отначало никой не придаде никакво значение на това изявление - преди това всички смятаха този човек за недостоен, но Севериан и неговите другари, победени от неговата сръчност, се споразумяха с него тайно и тяхното съгласие даде на предложението на Порфирий сила, която не е имало преди. В този малък таен кръг всички признаха, че успехът ще зависи само от изненадата на действията, ролите бяха разпределени; Епископите на двора предупредиха военния командир и останаха на стража, за да се възползват от първата възможност. Няколко дни по-късно в Дафне, място за забавление в Антиохия, трябваше да се проведе голямо тържество на така наречените олимпийски игри, в които животът и подвизите на Херкулес бяха ярко изобразени пред очите на зрителите, с конни надбягвания и юмручни боеве. Всички познаваха страстта на антиохийците към зрелища, състезания с колесници и гладиаторски битки, а Порфирий знаеше добре, че щом заеме място на пейката в цирка или в амфитеатъра на магьосниците, антиохиецът няма да мръдне от това място дори за нещо крайно необходимо. Докато жителите, както стари, така и млади, езичници и християни, напускаха града и отиваха в гората Дафни, Порфирий, с помощта на своите съучастници, събра няколкостотин души и част от духовенството и отиде с тях в църквата, където тримата епископи вече бяха пристигнали по-рано. След пристигането му вратите се заключват, свещените съдове се вземат - започва подобие на избор: той коленичи и епископите го поставят. Всичко това се случи толкова набързо, че те дори не довършиха четенето на обичайните молитви - толкова се страхуваха от някаква изненада или случайно завръщане на хората. Севериан и приятелите му веднага напуснаха църквата, а след това и града, за да се скрият в съседните планини и оттам в своите епархии, защото се страхуваха от гнева на жителите, ако измамата им бъде разкрита. И наистина, вечерта антиохийците, връщайки се от игрите, бяха изключително изненадани, че вече имат епископ и че този епископ е Порфирий!! Този въпрос не им хареса, но, без да знаят какво да решат, прекараха нощта в събрания. На следващата сутрин решението било взето и раздразнената тълпа се втурнала към дома на епископа, където Порфирий поставил бариери и се престорил, че ще се защитава сериозно с помощта на своите духовници и слуги. Започна обсада и някои хора натрупаха слама и дървета срещу къщата, за да изгорят къщата. Войската беше повикана, тя пристигна навреме, спаси епископа и разчисти площада с мечове. През следващите дни битката е възобновена с участието на повече войски - с една дума, Порфирий е издигнат от войниците на архиепископски престол. В съответствие с желанията на двора, губернаторът наредил на духовенството и хората да ходят на църква под заплахата от наказанията, посочени в императорския указ. Мнозинството от хората отказаха и се опитаха да отслужат лития по улиците, носейки кръст отпред; тогава управителят (княз Валентин) заповяда участващите в ектенията да бъдат удряни, сякаш са бунтовници; в хаоса те събориха кръста и го стъпкаха под копитата на конете... От Антиохия недоволните излязоха извън града, там бяха преследвани и сцените на насилие, които опозориха и опетниха с кръв Константинопол и околностите му, се повториха в архиепископията на Сирия. Разчитайки на гражданските власти и силата на оръжието, новият патриарх потиска не само клира на своята Църква, но и клира на съседните църкви. Беше преврат в цялата провинция. Порфирий заговорничи навсякъде, принуди изгонването на епископи или сам ги свали, като постави нови - и тогава се случи изкушение, което далеч надхвърли онези, които Златоуст някога беше обуздал в Мала Азия. Епископията се продаваше на търг, искаше се, предлагаше се, пазареше се като нещо, което се продаваше на пазара, и най-малко достойният винаги беше най-препоръчан от Порфирий. Кражби, ограбване на църковни имоти, гнусни нарушения на каноните - всичко беше използвано в този процес на получаване на епископски сан и църковни имоти. За да получат корумпиран епископ, те първо подкупиха избиратели, духовенство и миряни и прибягнаха до най-долните средства. По улиците се разпъваха трапези, угощаваха се всеки срещнат и се раздаваха пари. "Преди", казва Паладий с горчивина, "апостолите се подготвяха с молитва и пост за святата задача да изберат епископ, но сега те се подготвят за нея с веселба и пиянство. Църквите са се превърнали в пазари, където всеки кандидат за епископска или свещеническа позиция идва да обяви своите обещания и да раздаде подаръци." Друг автор добавя, че няма да каже колко епископи са били низвергнати, колко други са били поставени на тяхно място, колко крадци са наводнили Църквата. „Тази тема е твърде тъжна“, казва той, „за да бъде включена в историята.“ Имаше обаче нещо толкова безславно, че историята трябваше да го включи на страниците си: назначаването на епископски пост на един евнух, бивш роб, а по това време слуга на някакъв трибун, мръсен човек, когото православните наричаха „мерзостта на запустението“. Този негодник беше избран за епископ на Ефес вместо Хераклид, бившия дякон на Златоуст. "И те не се срамуваха", възкликва Паладий, "да поставят Евангелието върху главата на такова чудовище." Това е началото на патриаршеството на Порфирий, което му дава честта да бъде посочен в императорския указ като един от трите модела на православието на Изток. Арсас, който като архиепископ на Константинопол имаше първенство в триумвирата, гледаше на всички тези църковни „сатурналии“ в Сирия, като очевидно изобщо не се възмущаваше от тях. Атикус, по-сръчен, замени тези произволни действия с преследване от учен, издигнат до правило, и същият метод беше приложен в цялата Източна империя. Първо беше издаден втори императорски указ, който, потвърждавайки наказанията, наложени в първия, замени името на Арсас с името на Атикус, след това те започнаха общо „прочистване“ на епископи и духовенство, в една епархия след друга, като всеки патриарх ръководи служебната работа на своята територия. Епископи, осъдени за принадлежност към йоанитите, бяха свалени, изгонени от своите църкви и изправени пред светския съд като престъпници. Онези, които бяха само заподозрени в съучастие с Йоан Златоуст или които, без да отказват да общуват с патриарсите на триумвирата, поддържаха отношения с йоанитите, бяха преместени в други епархии; тяхната низост не винаги ги е спасявала. Епископите на Сирия, Кападокия и проконсулска Азия са преместени в епископските седалища на Тракия или Понт и обратно. Тези движения се прилагат дори към монасите: монасите са били принудени да се местят от една част на империята в друга и това често е означавало смърт за синовете на пустинята. От низвергнатите епископи онези, от които се страхуваше повече, бяха затворени, изгонени и хвърлени в ареста по-жестоко, отколкото в гражданските затвори - в ареста на техните врагове, патриарсите. Други бяха третирани по-предпазливо: те бяха доволни да унищожат имуществото им и след това да ги оставят да живеят както могат. Някои получиха помощ от частни благотворителни организации на вярващи - благородни души ги обличаха и хранеха. Те разказват за един свален епископ, който, след като бил приет от един от братята си, останал там три години, без да прекрачи прага на стаята си - толкова се страхувал да не предаде господаря си. Други се заеха със занаяти, за да живеят от труда на ръцете си: епископ Бризон, брат на Паладий от Хеленополис, обработваше собствен малък парцел, епископът на Троада купи лодка и живееше на брега на Егейско море, като лови риба. За разлика от апостол Петър, който от рибар стана рибар на човеци, той се превърна от рибар на човеци в рибар. Сред тези бедствия, които съкрушиха православния Изток, мнозина се опитаха да се скрият на Запад, но морският път беше труден и те бяха възпрепятствани да го направят. Дяконът и свещеникът, изпратени от Златоуст от заточението му в Кукуза, за да предадат писмо на папа Инокентий, дълго търсили по бреговете на Азия възможност да отплават - и накрая изчезнали с писмото си безследно. В този общ смут много църкви се подчиниха на триумвирата. Устоялите докрай са прославени от историята и Църквата. Сред тях са карийските църкви, които се споразумяха помежду си да изпратят изявление на своите възгледи до папа Инокентий; палестинските църкви, които въпреки несъгласието, което ги разкъса, изгониха свещеника, който им донесе призовка за съд от триумвирата; църкви на Киликия, Писинунта, Фригия и др. Когато съдът се опита да сплаши или съблазни архиепископа на Солун, чиято църква остава под юрисдикцията на Запада, въпреки че нейната територия, както и цяла Източна Илирия, принадлежи след Теодосий към държавните владения на Изтока, смелият епископ отговаря: "Аз съм в общение с Римската църква. Както тази църква действа, така ще правя и аз." Епископите и духовенството, които дойдоха от Константинопол и от вътрешна Гърция в Италия и които азиатците се опитаха да обединят отново, образуваха в Рим, така да се каже, специално население, което спешно поиска процеса на Златоуст в името на своите нещастия и в името на справедливостта; там се подготвяше ново време за тази голяма борба, която от изток се разпространи в целия свят. Колкото и вълните да се надигат и бият, Христовият кораб няма да загине. Защо да се страхувам? Смърт? Но аз ще кажа с Апостола: „Животът ми е Христос, а смъртта е моя придобивка“. Изгонване? Но земята принадлежи на Господа и с всичко, което съдържа. Лишаване от собственост? Нищо не съм донесъл на този свят и няма да взема нищо от него със себе си. Всичко, което може да накара човек да трепери, презирам. Смея се на богатството, смея се на почестите, които другите толкова жадуват. Богатството за мен не е нищо повече от бедност. И ако искам да живея, то само за да бъда с вас, за да работя върху вашето духовно усъвършенстване. Казвам ви, докато действам, и се обръщам към вашата любов, нека тази любов бъде доверчива... Църквите няма да бъдат разрязвани или осакатявани! Църквата е неделима. В него главите не се отделят от членовете, те остават в единство, независимо от каквото и да е казано за съпруга и съпругата, или по-скоро по отношение на пастира и стадото: те са едно и това, което Бог е съединил, не може да бъде разделено в силата на човека. Това е природата на скърбите: те издигат над всички страдания онези, които ги преживяват спокойно и великодушно...