Книга первая. Самуил и Саул и их время

Глава 1. Присъдата на първосвещеника Илий - раждането и младостта на Самуил След смъртта на Самсон позицията на народа на Израел остава същата. Всичките му героични дела не успяха да свалят тежкото иго на филистимците и само ги раздразниха още повече срещу израилтяните. Но те имаха голямо нравствено значение, събуждайки падналия дух на хората, които накрая започнаха все повече да стигат до убеждението, че техните нещастия няма да свършат, докато самите те не се преродят духовно и преди всичко не съборят ярема на неверието и вътрешното разделение, което тегне върху тях. И така, една стъпка към това вътрешно възраждане беше, че след смъртта на Самсон позицията на съдия беше дадена на лицето, което със своето положение повече от всеки друг можеше да допринесе за духовното издигане и обединение на народа, а именно първосвещеника Илия. Самото появяване начело на народа на първосвещеника, за когото през смутния период на предишните съдии историята напълно мълчи, показва пробуждането на религиозния дух сред народа, а комбинацията в негово лице и позицията на граждански владетел или съдия ясно свидетелства за това. Народът на Израел най-накрая разбра, че основната им сила е в религията и именно във вярата в истинския Бог, и чрез съчетаването на позицията на съдия с позицията на върховен служител на религията те искаха да покажат своята лоялност към Върховния цар на Израел. Само една религия със своята светиня можеше да обедини хората помежду си в една цялостна държава, способна най-накрая да отхвърли игото на идолопоклонниците. Първосвещеникът-съдия живееше, разбира се, в скинията, която от времето на Исус Навиев винаги е била в Сило, място, разположено на около тридесет мили северно от Ерусалим. Разположен на издигната долина, затворен от всички страни от планини, покрити с градини и лозя, Шило беше, поради централното си положение в страната, най-удобното място за национално светилище. Но общият разврат засегна и тази светиня. Хората се събираха на маси за жертвоприношения в скинията и за празнуване на празници, но много обичаи вече бяха смесени, заимствани от околните идолопоклонници, а религиозните празници често бяха придружени от същите танци, същите обществени веселби и разврат, както беше около езическите храмове и храмове. За да се пречисти религиозният живот от тази нечиста нечистота, беше необходим силен характер и, за съжаление, Илий не го притежаваше. Неговото висше свещеничество не е имало достатъчно оправдание, тъй като той произлиза не от най-големия син на Аарон Елеазар, а от последния му син Итамар. Но в същото време той беше слаб по самата си природа. Наистина, ние го виждаме вече в напреднала възраст и царуването му, доколкото може да се съди, се отличаваше като цяло с достойнство и кротост, които установяваха някакъв външен ред в живота на народа; но той нямаше твърдостта, която се изискваше от владетеля на такъв разпуснат народ. И когато към слабостта на характера му се прибавиха недъзите на старостта, той се оказа толкова слаб, че дори не успя да обуздае крайното своеволие и ужасното светотатство на собствените си възрастни синове Офний и Финеес, които със своето нагло и срамно поведение дадоха не само лош пример на хората, но и ги отблъснаха от скинията. Възрастният първосвещеник се наскърби от това поведение на синовете си и дори ги порица, но те не послушаха гласа на баща си, „защото Господ вече беше решил да ги умъртви“. Но когато по този начин се подготвяше Божият съд над дома на възрастния първосвещеник, в скинията израсна един младеж, на когото Божието провидение реши да прехвърли управлението на съдбините на народа. Това е именно Самуил, синът на Елкана и Анна, от Арматем, в племето на Ефрем. За великата си съдба той беше подготвен, така да се каже, от самото си раждане, станало при забележителни обстоятелства. Елкана беше левит от семейството на Каат и той живееше с малкото си семейство в град Арматема, който по-късно беше известен като Рама или, по-известен, Ариматея. Точното местоположение на този град е неизвестно. Той очевидно се намираше в рамките на племето на Вениамин, но толкова близо до планината Ефрем, която формира разделителната линия между племената на Вениамин и Ефрем, че в библейската хроника той се нарича принадлежащ към последния. Елкана беше доста богат човек и се радваше на влиятелна позиция, живееше на собствена земя и имаше две жени, Хана и Пенина, от които втората вероятно беше отнета, дори когато всяка надежда да има син от първата беше изоставена. Въпреки че според първоначалното библейско установяване бракът несъмнено е трябвало да бъде моногамен, все пак полигамията не е забранена в законодателството на Мойсей и онези, които се придържат към полигамията, не се оказват в пряко нарушение на който и да е официален указ. Подобно на робството, многоженството е съществувало и е било доста широко разпространено още преди законодателството на Синай и законодателят е намерил за възможно мълчаливо да признае съществуващия факт, опитвайки се само да го подложи на мъдри ограничения. Но наказанието за такова отклонение от примитивната институция се крие в самата особеност на такава бигамна държава. Спокойният и благословен дом на Елкана често бил помрачен от съперничеството на жените му. Първата му съпруга вероятно е била Анна, "благодат", чието име напомня за сестрата на картагенската царица Дидона, остарялата пророчица в храма (Лука 2:36) и майката на Пресвета Дева Мария. Тя беше благочестива, любяща и безкористна жена, която според човешките разсъждения би била най-способна да отгледа добре деца; но тя трябваше да понесе тежката съдба на безплодието. Колкото и тежка и срамна да беше тази съдба, която принуди някога огнената Рахил да крещи неистово на съпруга си Яков: „Дайте ми деца, или ще умра“ (Бит. 30:1), Анна, благодарение на своя кротък и спокоен характер, издържа тази тежка участ с достойно търпение. Отчаян да има деца от първата си жена, Елкана взе втора жена, Фенина, „перлата“, и имаше много синове и дъщери с нея. Самонадеяна в своята плодовитост, отнасяща се с презрение към тази, която нямаше такова щастие, и ревнувана от нея за любовта, с която се отнасяше нейният съпруг към нея, Фенана не пропускаше възможността да изрази своята подигравка и укор към Анна, което правеше както в дома си, така и на обществени места. Елкана беше религиозен и разумен човек и, отнасяйки се към Анна с пълна симпатия, той не само не показа презрение към нея, но напротив, се отнасяше към нея с пълна любов, разкривайки необичайни признаци на уважение. Тези чувства се засилиха в него още повече при вида на сълзите, които Анна често проливаше. Виждайки я често разплакана, мъжът й я утешаваше с нежни думи: „Ана, защо плачеш, защо не ядеш и защо сърцето ти скърби? Не съм ли по-добър за теб от десет сина? Възползвайки се от такова съчувствие от съпруга си, Анна най-накрая се научи да търпи търпеливо скръбта си и да разпознае в това специалното Божие провидение, което я изпита точно както някога изпита нейните велики предшественици Сара и Рахил. Обичаят на Елкана, като благочестив човек, беше стриктно да спазва закона, така че всички израилтяни от мъжки пол да присъстват всяка година на празнуването на трите големи годишни празника в скинията. Според този закон те трябваше да се явят пред Господа на празниците Пасха, Петдесетница и Шатрите. В тези смутни времена този закон, както може да се мисли, не беше изпълнен с особено внимание и с оглед на това още по-ясно се откроява благочестието на Елкана, който не само сам отиде на тези празници в Шило, но и взе жените си със себе си. И там, пред лицето на Господа, чувството на скръб обзема още по-силно Анна и тя още по-горещо се моли на Господа да премахне от нея срама на безчестието. При едно от тези посещения Анна особено ревностно се молеше за даване на деца и един ден, вероятно след като получи нова обида от своя съперник Фенана, след обичайния празничен празник, тя отиде в светилището и след това в лудост започна да се моли на Господ. За да подсили молитвата си, тя даде обет, казвайки: „Господи (Всемогъщи Боже) на Силите! Ако разгледаш скръбта на слугата Си и ме помниш, и не забравиш слугата Си, и дадеш на слугата Си дете от мъжки пол, тогава ще го дам на Господа (като дар) през всичките дни на живота му, и той няма да пие вино или спиртно питие, и бръснач няма да докосне главата му” (1 Царе 1:11) Молитвата й беше възторжена и продължителна, така че възрастният първосвещеник Илий, който беше седнал точно на входа на светилището, неволно привлече вниманието на молещата се жена, свикнал да вижда всякакви разврати и народни веселби около светилището, естествено си помисли, че вижда пред себе си една от жертвите на опиянение, затова се обърна към нея с укорителни думи: „Докога ще бъдеш пиян? Отрезвейте от вашето вино (и си отидете от присъствието на Господ).“ Но Анна беше още по-потисната от тази забележка и каза: „Не, господарю; Аз съм скърбяща духом жена, не съм пила вино или спиртно питие, но изливам душата си пред Господа; Не смятай слугинята си за безценна жена, защото от голямата си скръб и от скръбта си говорих досега. Виждайки грешката си, Илий й каза със съчувствие: „Върви си с мир и Бог Израилев ще изпълни молбата ти, това, което поиска от Него.” Последната забележка на Илия беше като лъч животворна светлина за помрачената душа на Анна и от този момент нататък тя стана весела и весела. С вярващото си сърце тя позна великата истина, провъзгласена по-късно от Спасителя на света: „каквото и да поискате в молитва, вярвайте, че ще го получите, и ще ви бъде“ (Марк 11:24). Точно това се случи с Анна. Господ чу молитвата й, тя зачена и роди син, и в изпълнение на обета си го нарече Самуил, „защото“, каза тя, „изпросих го от Господа Бога на Силите“. В края на годината, когато отново дойде време да посети Сило, Елкана, според обичая, отново отиде в светилището, а щастливата Анна този път остана у дома, за да кърми своя син, даден от Бога. На изток кърменето обикновено продължава две или дори три години. При персите момчетата обикновено се хранят две години и два месеца, а момичетата две години. Героичната майка на седемте братя Макавеи, убити от Антиох, кърми синовете си в продължение на три години и това изглежда е бил обичайният период на кърмене по това време. Така любимият син на Анна израства под благочестивите грижи на майка си в мирния дом на Рама. Благочестивата майка не само грижливо се грижела за неговото физическо развитие, но и за духовното му възпитание. Тя пося семената на светите мисли в душата на сина си, от самото пробуждане на ума му тя обърна мислите му към Господа, чийто особен дар беше той, и в това намери готова помощ от своя благочестив съпруг. Но тогава дойде времето, когато трябваше да се даде обет за детето, а именно посвещаването му на служба в скинията. Създаването на назирей вече не е ново явление по това време. Въпреки че нямаме исторически доказателства за съществуването на назареи преди Самсон, можем с основание да смятаме, че назирейството е съществувало още преди Моисей и че той в своите закони само е санкционирал тази институция и я е подложил на определени точни ограничения. То произлиза от онази религиозна ревност, която, не задоволявайки се с изпълнението на обичайните задължения на благочестието, се стреми към по-строги методи на самоосвещение, когато се освещава не само душата, но и тялото. Обетът на назирея бил троен: посветеният на Бога бил да се въздържа от всякакви упойващи напитки, да не подстригва косата си и да избягва всякакво ритуално оскверняване чрез докосване до мъртво тяло, дори до тялото на най-близките си роднини. Такъв обет, даден от родителите, несъмнено трябваше да има огромно влияние върху последващия живот на детето. Отделен от условията на всекидневния живот, поставен над връстниците си, особено посветен на Бога, назиреят изглеждаше предопределен за някакви специални по-високи цели и насочи целия си живот към постигането на тази цел, без да се забавлява с никакви странични интереси. Анна, давайки своя обет, посвещава сина си на доживотна служба в скинията и по този начин планира пътя към величие и слава за детето си. И така, когато щастливата Анна пристигна в Сило, тя отново се спря благоговейно пред светилището, но вече не потисната от скръб, както преди две години, а сияеща от радост, която изля в благодарствена молитва. Тя заведе детето си при първосвещеника Илия и се обърна към него с пламенни думи: "О, господарю мой! Да живее душата ти, господарю мой! Аз съм същата жена, която стоеше тук с теб и се молеше на Господа: молих се за това дете; и Господ ми изпълни молбата ми, каквото поисках от Него; и го предавам на Господа през всичките дни на живота му да служи на Господа." Първосвещеникът благосклонно прие предложението й; в памет на това бяха направени установени тържествени жертвоприношения и младият Самуил стана служител на светилището. В същото време благодарствената молитва на Анна беше изразена във възторжена песен, забележителна с това, че отделните й звуци впоследствие избухнаха със същия ентусиазъм от устните на благословената Вседева, когато тя се радваше на голямата си радост. Анна се помоли и каза: „Сърцето ми се радва в Господа; Моят рог е възвишен в моя Бог; Устата ми е широко отворена срещу враговете ми, Защото аз се радвам на моето спасение. Няма толкова свят човек като Господ; Защото няма друг освен Теб; И няма крепост като нашия Бог. Не умножавайте арогантни речи; Не позволявайте нахални думи да излизат от устата ви; Защото Господ е Бог на знанието, Лъкът на силните е счупен, Но слабите са опасани със сила. Дори неплодната жена ражда седем пъти, А многодетният изнемогва. Господ убива и дава живот, Слиза в подземния свят и се издига, Господ прави бедни и прави богати, От пръстта Той издига бедните, Издига просяка от глина, И престолът на славата им дава наследство; Защото с Господа са основите на земята, И Той установи вселената върху тях. Той наблюдава нозете на Своите светии, И беззаконниците изчезват в мрак; Защото човек не е силен със сила. Господ ще унищожи онези, които спорят с Него, Ще гърми върху тях от небето. Нека мъдрият не се хвали с мъдростта си, И нека силният не се хвали със силата си, И нека богатият не се хвали с богатството си, Но който не иска да се похвали, нека се похвали с това Че той разбира и познава Господ). Господ ще съди краищата на земята, И Той дава сила на своя цар, И ще възвиси рога на Своя помазаник” (1 Царе 2:1–10). Тази възторжена песен служи като една от онези прояви на вътрешна религиозна ревност, която неведнъж е избухвала от най-вдъхновените устни в Стария завет. Това са именно триумфалните песни на Мириам при преминаването през Червено море, на Мойсей на границата на Обетованата земя и на Девора след триумфа над враговете на избрания народ. Благодарение на особения ентусиазъм на тези песни, те заедно съдържат възвишено пророческо и месианско значение. Именно това е вътрешният смисъл на възторжената молитва на Анна. С духовното си око тя виждаше далеч отвъд настоящето и в знак на благодарност за оказаната й благосклонност тя разпозна божествената икономика в управлението на света и обещанието за бъдещо благоволение не само към отделни хора, но и към целия неин народ. Този, Който се грижи за бедните и нуждаещите се и издига ниските до висока позиция, ще бъде покровител на Израел и ще въздигне Своя депресиран народ в това време. Милостта, сполетяла я лично, ще послужи като гаранция за Божията милост към целия Израел; нейното собствено избавление от скръбта, която я потискаше, беше за нея прототип на извършеното от Бога спасение в историята на целия свят. В своята пророческа наслада тя предвиди голяма промяна в състоянието на избрания народ; правителството от началници и съдии ще трябва да отстъпи място на по-стабилна и твърда форма на управление. Знаейки от обещанията, дадени на патриарсите, и от много думи и алюзии в Петокнижието, че Израел е предопределен да бъде царство, тя възпява за царя, когото Бог един ден ще даде на своя народ, който ще ги обедини и управлява и на когото Господ ще даде сила и успех. И в този монарх тя е предвидила Помазаника Господен, някой по-велик от Давид и Соломон, а именно Месията. Тя изрази надеждата си за изпълнение на обещанията, свързани с кралското достойнство в Израел, идеята за чието установяване сега започваше да възниква в сърцата на хората; но Духът, който говореше чрез нея, й позволи да предвиди по-славно изпълнение, отколкото обикновено се очакваше от хората, и ние, в светлината на по-късната история, можем да прочетем в нейните значими думи предсказание за велико бъдеще, а именно идването на Царя Месия и славата на Неговото Царство. Именно в тази светлина древната християнска църква гледа на ентусиазираната песен на Анна 2. Отците на църквата обикновено гледат на Анна като на прототип на църквата и в нейните думи виждат пророческо предзнаменование за триумфа на Христос. И еврейските тълкуватели поддържаха същото мнение, което след това се потвърждава напълно от използването на тази песен от Захария и Благословената Дева Мария в Новия завет. Такива песни стават историческо достояние на народа, предават се устно от поколение на поколение, използват се в общественото богослужение, с течение на времето са записани и вписани в свещените книги от вдъхновени писатели, като по този начин завинаги улавят най-достойните изрази на религиозния живот, надеждите и стремежите на верните синове на Израел. Когато церемонията по посвещаването приключи, Елкана и съпругите му се върнаха в дома си в Рама, оставяйки малкия Самуел на грижите на Ели. Скръбта, която някога бе помрачила това малко семейство, сега беше премахната и животът течеше гладко и мирно в него. С течение на времето Анна родила още няколко деца, така че около нея непрекъснато се чувала музиката на нежното бърборене на трима сина и две дъщери, сладка за майка. Една еврейска легенда, с вид поетична справедливост, разказва как раждането на всяко от децата на Хана е било придружено от смъртта на едно от децата на Фенина; но тази легенда, очевидно носеща отпечатъка на по-късния егоизъм, едва ли прониква достатъчно в дълбините на душевното състояние на Анна и с по-голяма правдоподобност може да се вярва, че Анна би била много по-щастлива, ако щастието й не беше нарушено от скръбта по бившия й съперник. По-късният живот на тези нейни деца остава извън границите на свещената история и за тях не се знае абсолютно нищо. Малкият тригодишен Самуил, останал в светилището, беше даден за отглеждане под надзора на възрастния първосвещеник и неговите помощници. Въпреки целия разврат на времето, човек изобщо не може да мисли, че всички тези хора са били непременно груби синове на своето време и лишени от всякакво благочестие, както, за съжаление, много често се случваше по това време. Но освен тях в скинията обикновено имаше няколко жени, които също изпълняваха различни задължения във връзка с скинията и несъмнено на тях беше поверено основно отглеждането на момчето. Какви действителни задължения са изпълнявали тези жени в скинията, не е посочено никъде. Самото служение на жените в скинията, очевидно, датира от времето, когато Мойсей назначи няколко жени в скинията, които се отличаваха с особено усърдие, като донасяха огледалата си като материал за голямата умивалница, и тази институция продължи до разрушаването на храма. Човек може да си помисли, че известната пророчица Анна по-късно е принадлежала към такива жени, а вдовиците и дяконисите на древната християнска църква са може би естествено продължение на тази институция. За тях да помагат в действителните литургични части на службата е невероятно; техните задължения, по всяка вероятност, са били ограничени до някаква женска работа, варене на жертвена храна, почистване на съдове, грижа за деца и почистване, декориране и ремонт на различни завеси в светилището. Знаем, че в следващите времена, когато идолопоклонството е било установено в Обетованата земя, е имало специален ред от жени, които са тъкали завеси за Ашера, образа на Асторет (4 Царе 23:7). И това вероятно вече е било изкривяване на първоначалната институция на женски служители в скинията. Но ако жените се грижат за телесните нужди и физическото възпитание на Самуил, то неговото умствено и религиозно възпитание е под не по-малко внимателната грижа на самия първосвещеник Илий. Ако възпитанието му, както може да се мисли, е извършено в същия ред, както обикновено следва в следващите времена, тогава може да се предположи, че той рано е бил научен да чете и пише, е бил инструктиран в закона и е изучавал най-важните събития от еврейската история, запознавайки се с великите подвизи на своите предци. Много части от Петокнижието бяха научени наизуст и детето беше насърчавано да иска обяснение за значението на различни институции на празниците, на които беше свидетел. Той, разбира се, беше внушен с най-дълбоко уважение към думите на закона, така че прочутите думи на Филон са приложими за него, повече от всеки друг, че „като гледат на законите си като на вдъхновени послания от Бога и се назидават в тях от ранно детство, евреите носят образа на заповедите в самите си души” 3 . Подобно възпитание, основано изцяло на религията и морала, трябва да е попаднало на плодородна почва, тъй като душата на Самуил вече е била предразположена в тази посока. Може да се вярва, че благочестивата Анна през трите години на собственото си възпитание на сина си е успяла да посади в него семената на благочестието, които по-късно щели да разцъфтят великолепно. Като цяло Самуил по своята същност беше възприемчив към всичко добро, така че не му беше трудно да се приспособи към задачата на изключителното си положение и той с радост служеше на Господа, изпълнявайки възложените му задължения. Несъмнено имаше много други деца, отглеждани в Сило, но Самуил, дори от детството си, се различаваше от връстниците си със самото си положение на назирей. Като ръкоположен за доживотна служба в светилището, той носеше специално облекло - ленен ефод, като свещенически или левитски, и в него можеше да участва в богослужения. Неговото благочестиво възпитание се улеснявало още повече от факта, че благочестивата Анна, макар и да го посветила в служба на скинията, естествено не го оставила с майчините си грижи и внимателно наблюдавала развитието на неговия ум и сърце; и тя имаше всички основания да благодари на Бога, че детето й бързо израстваше за тази висока съдба, предчувствие за което тя вече беше изразила в своята благодарствена песен. Първосвещеникът Ели също скоро оцени необикновените таланти на детето и винаги го държеше близо до себе си, и това е още повече, че той виждаше с нарастваща скръб влошаващото се поведение на собствените си синове и неведнъж трябваше да мисли кой ще управлява съдбата на хората след неговата смърт. Поведението на неговите синове, Офний и Финеес, наистина ставаше все по-срамно и грозно. Те бяха хора, може да се каже, нерелигиозни, нечестни, алчни и разпуснати. За разлика от своя благочестив и вярващ баща, те загубиха всякаква вяра в Бога и бяха загрижени само за собствената си печалба и забавлението. Според закона на Мойсей определена част от жертвените дарове се предоставяла на свещениците срещу заплащане, а останалата част от животното обикновено се връщала на донора за консумация от самия него, заедно със семейството му и левита, който живеел наблизо. Това установяване е било напълно естествено и законно, така че впоследствие е потвърдено от апостола, който директно заповядва, че „служещите на свещениците ядат от светилището и онези, които служат на олтара, вземат дял от олтара“ (1 Кор. 9:13). Законът определя точно каква част е отивала в полза на свещениците. Но алчните синове на Илий не се задоволиха с този узаконен дял, а се опитаха да заграбят повече, отколкото трябваше. Без да изчакат жертвата да бъде тържествено осветена чрез изгаряне на тлъстината върху олтара, както законът постановява, тези нечестиви свещеници изпратиха своите роби да вземат частите, които им принадлежаха, дори преди жертвоприношението да бъде извършено, и по този начин ограбиха Бога, опозориха ритуалното поклонение. Освен законовата част, те дори запорираха това, което несъмнено принадлежеше на самия вносител. Нещо повече, когато в края на жертвоприношението жертвоприношителите и техните семейства варяха останалите части от жертвата за обичайния празник, грубите роби на Офний и Финеес дойдоха с дълги железни куки или вилици и безсрамно ги спуснаха в котли, тигани, тигани или гърнета, измъквайки всичко, което можеха да хванат (1 Царе 3:14). Такива безскрупулни и хищнически действия не можеха да останат незабелязани. Изискванията на закона бяха добре известни на хората, които посещаваха светилището. При вида на такива действия от страна на хората, които трябва да служат като пример за смирение, законност и благочестие, хората бяха изключително възмутени, така че мнозина в резултат на това спряха да правят жертви. Но като цяло такъв пример беше изключително пагубен за народния морал и религията, така че религиозните празненства все повече се превръщаха в езически празници, придружени от всякакви веселби и разврат. И това отново беше улеснено от нечестивите синове на Ели, които дори стигнаха дотам, че съблазниха жените, които дойдоха в светилището, което се случи особено по време на гроздобера, когато обикновено се провеждаха всякакви кръгли танци и танци. Въпреки общата поквара сред народа, още по това време започва да се забелязва появата на партии от по-строги хора, които започват да гледат с много недоволни очи на състоянието на нещата. Ревностни за възстановяването на религията и благочестието сред хората, тези сериозни хора скърбяха изключително много в сърцата си, че източникът на покварата идва от самите синове на първосвещеника. За да поправят, ако е възможно, злото, те се обърнаха към възрастния първосвещеник и му разказаха подробно за всичките нечестия на неговите разпуснати синове. Те поискаха той да използва авторитета си, за да повлияе на синовете си и дори да ги накаже. Но твърденията им нямаха голям успех. Винаги студен и апатичен, Илия на стари години стана още по-неактивен и неподвижен, така че за най-добро предпочиташе спокойно да гледа какво се случва около него. Той се ограничи с няколко думи на предупреждение и упрек към синовете си, но не предприе по-енергични мерки, за да ги обуздае. "Защо правите такива неща", каза им той, "защото чувам лоши неща да се говорят за вас от целия Господен народ. Не, деца мои, слухът, който чувам за вас, не е добър, не правете това; вие покварявате народа на Господа." И след това в подкрепа на думите си цитира една древна поговорка, която би могла да им покаже по-дълбоко опасността да оскърбят религията и да осквернят свещеното им достойнство. "Ако човек съгреши срещу човека, те ще се молят на Бога за него; Ако човек съгреши срещу Господа, кой ще се застъпи за него? Тоест, в случай на престъпление между хората, Бог, като посредник, може да разреши въпроса със своя справедлив съд; но когато човек съгреши срещу Бога, тогава кой може да се застъпи за грешника? След това спорът може да бъде разрешен само чрез присъда срещу виновния, присъда, последвана от наказание от ръката на Господ. Но това порицание беше твърде меко, за да повлияе на закоравялата съвест на разпуснатите младежи, и затова нямаше никакво значение. Офни и Финеес вече са достигнали това ужасно състояние, когато Светият Дух се е оттеглил от тях и грешникът е оставен на собствената си съдба. „Те не послушаха гласа на баща си, защото Господ вече е решил да ги умъртви. Грехът, според Божията воля, сам по себе си влече своето наказание; закоравява сърцето, удавя съвестта, убива вярата, завлича грешника в бездната на нечестието и прави покаянието невъзможно, освен ако не се случи някакво специално чудо. Това са неговите естествени последствия; но те винаги са в съгласие с Божиите допускания, в надлежно подчинение на Неговата морална икономика в света. Синовете на Илий израснаха във векове на разврат и поквара и, оставяйки наклонностите си да бъдат изцяло повлияни от влиянието на заобикалящата ги среда, на свой ред допълнително допринесоха за укрепването на тези наклонности. Може би в тях се е отразил мистериозният закон на наследствеността и се е проявил злият характер на някой от техните предци - характер, който не е намерил противодействие при внимателно възпитание. Възможно е да им е липсвало нежното напътствие и съчувствие на майка им; естествено слабият характер на бащата не беше в състояние да контролира духовете им, предразположени към злото от детството; Освен това служебните задължения можеха напълно да заемат времето и мислите на съдията, така че той не трябваше често да се рови в семейните си обстоятелства, да наблюдава склонностите на малките си синове, да избира правилните сътрудници за тях и дори в детството да потиска началото на злото. При такива обстоятелства не е изненадващо, че злото се разраства неимоверно и заплашва с тежки последствия. Тъй като самият Илия беше слаб да устои на развитието на злото, Бог по това време му изпрати специален пророк, който да му помогне, който се обърна към него със силни предупреждения. Скоро след като Самуил беше допуснат да бъде отгледан в скинията, „Божият човек“ се яви на първосвещеника и се обърна към него със следната реч: „Така казва Господ: Не се ли открих на дома на баща ти, докато бяха още в Египет, в къщата на фараона? И не го ли избрах от всичките израилеви племена за Мой свещеник, за да се качи при олтара Ми, за да кади, Той трябва да носи ефода пред Мене? И не дадох ли на дома на баща ти някои от жертвите на израилтяните, които бяха изгорени? Тогава Господ Бог Израилев каза: домът и домът на баща ти ще ходят пред Мене до века. Но сега Господ казва: Да не бъде така, защото Аз ще прославя този, който Ме слави, а който Ме позори, ще се посрами. Ето, идват дни, в които ще отсека ръката ти и ръката на бащиния ти дом, така че да няма старец в дома ти (винаги); и ще видиш нещастието на Моето жилище, въпреки че Господ прави добро на Израил, и няма да има старец в къщата ти през всичките дни. Няма да ви отдалеча всички от олтара Си, за да смущавам очите ви и да измъчвам душата ви; но всичките потомци на твоя дом ще умрат на средна възраст. И това е знамението, което ще последва двамата ви сина, Офний и Финеес: и двамата ще умрат в един и същи ден. И ще си назнача верен свещеник; той ще направи според сърцето Ми и според душата Ми; и ще укрепя дома му; и винаги ще ходи пред помазаника Ми. И всеки, който остане от твоя дом, ще дойде да му се поклони за сребърник и за парче хляб и ще каже: причисли ме към някоя левитска служба, за да имам храна” (1 Царе 2:27-36). В това предсказание има ясна препратка към Самуил, който отсега нататък е ясно предназначен за религиозна служба на своя народ. То обяви на Ели, че първосвещеничеството в неговото семейство ще престане, както наистина се случи по-късно, когато висшият свещенически пост отново премина към старшата линия на Аароновото първосвещенство, а именно към семейството на Елеазар; но в същото време човек не може да не види тук индикация за по-голям слуга на религията от Самуил или потомците на Елеазар. Самите условия на пророчеството сочат отвъд непосредственото бъдеще, обещанията, съдържащи се в тях, са по-големи от всички, които биха могли да бъдат реализирани в обикновен човек. Едно просто прехвърляне на висшето свещеничество от една линия на друга по-достойна и ограничаването на вечното свещеничество, обещано на първия Финеес (Числа 25:12, 13) от някой изключителен верен представител на линията, едва ли би било изразено с такива ентусиазирани думи. Трябва да погледнем по-нататък, а известно е, че самите евреи са били склонни да видят тук предсказание за по-величествено бъдеще, за божествения Самуил, за свещеника, който премахна първосвещенството на Аарон, конкретно за Месията, като първосвещеник, който пребъдва вечно. Тук отново може да се отбележи, че пророкът, подобно на Анна в своята молитва, също има предвид упражняването на царска власт в Израел. Един верен свещеник ще ходи с Божия помазаник завинаги. Но ако това предсказание в първоначалния си смисъл сочеше, че Самуил и неговите приемници ще бъдат главните водачи на духовния и религиозен живот в държава, управлявана от помазан цар, тогава несъмнено то сочеше и към Месията, в когото царската служба беше обединена с първосвещеническата служба. Когато нечестивите синове на Илий изпълниха мярката на своето беззаконие и в далечината вече се чуваха ехото на приближаващата буря, която се готвеше да избухне над дома на Илий, момчето Самуил служи на Господа, „добивайки все повече и повече възраст и благоволение пред Господа и пред хората“. Така изминаха дванадесет години 4 и благочестието на момчето най-накрая го направи достоен за ужасното Божие откровение. Като се има предвид общият упадък на религиозния и морален живот по това време, Бог рядко се разкриваше на своя народ чрез пророците; но сега, с оглед на приближаващото изпълнение на ужасната присъда над дома на Илий, Бог благоволи да избере Самуил като инструмент за обявяване на Неговата присъда. Самуил беше добър, чист и свят младеж и сърцето и съвестта му разпознаваха навсякъде присъствието и силата на Бог; но той все още не знаеше нищо за Него като личен Бог, като този, който ясно разкри волята Си, давайки заповеди и предупреждения, освен чрез тайно вдъхновение в сърцето. Досега дейността му обикновено се разделяше между грижата за светилището, в задълженията, които му бяха наложени, и службата на възрастния първосвещеник Илия, чиято слабост на зрението и нарастващите недъзи на старостта го направиха до голяма степен зависим от помощта на другите. Самуил например. те трябваше да заключат и отворят вратата на скинията, да запалят светилника със седем разклонения на светилището от южната страна на светилището, отляво на входа и срещу масата с присъствените хлябове. Лампите в тази лампа се запалваха всяка вечер, след което всяка сутрин се гасеха, пълнеха отново и се захранваха с чист зехтин. Първосвещеникът спеше в стаята, съседна на скинията, а Самуил беше постоянно близо до него, така че винаги да чува гласа на първосвещеника, когато трябваше да го повика за нещо. Една нощ, когато момчето лежеше на леглото си и часът наближаваше разсъмване, внезапно се събуди от глас, който го викаше по име. Мислейки, че първосвещеникът го вика, той се изправи и се приближи до него, очаквайки заповед. Но първосвещеникът се изненада от това, тъй като не го беше повикал, и когато същото се повтори отново, той разбра, че това е гласът на Бога, и заповяда на Самуил да се подготви да слуша божественото откровение. И наистина, когато за трети път се чу глас: „Самуиле! И тогава Господ, призовавайки младежа на най-високата позиция на Своя пророк, каза на Самуил ужасно откровение за Божия съд над дома на Илий. "И Господ каза на Самуил: Ето, Аз ще извърша дело в Израел, което ще накара и двете му уши да изтръпнат, когато го чуе. В онзи ден ще направя за Илия всичко, което съм говорил за дома му; Ще започна и ще завърша. Заявих му, че ще накажа дома му завинаги за вината, че той знаеше колко зли са синовете му и не ги обузда. И затова се кълна в дома на Илий, че вината на дома на Илий няма да бъде изкупена с жертви или зърнени приноси завинаги.“ Това беше ужасно откровение за един млад, неопитен младеж! Това беше голяма чест за неговото благочестие и в същото време беше границата, на която завършваше юношеството му и започваше духовната зрялост. Отсега нататък Самуил трябваше да научи отговорността и грижата на зрялата възраст. Младежът, естествено, беше изключително смутен от такова откровение и не знаеше какво да прави, как да информира възрастния първосвещеник за такова ужасно откровение. Когато настъпи сутринта, той стана, уморен от вълнение и чудно видение, и според обичая отвори вратата на светилището, за да служи на стареца. В същото време той не му каза нищо за случилото се, защото се страхуваше да не нанесе сериозна рана на първосвещеника, когото обичаше и почиташе. Но духът на Илия вече беше в беда. Имаше предчувствие, че се е случило нещо необикновено и, съдейки по външната загриженост на момчето, видя, че крие нещо от него. Тъй като беше сигурен, че Господ е направил някакво откровение на Самуил, Илий имаше предчувствие, че това откровение засяга самия него, и не можеше да се успокои, докато не му беше напълно съобщено. „Какво каза?“ Илий каза: „Не го крий от мен; Бог ще направи това с теб и ще направи още повече, ако скриеш от мен нещо от всичко, което ти беше казано.“ Тогава Самуил каза на Илия една ужасна тайна. Илий я изслуша в пълно мълчание и я посрещна с тъпа безнадеждност, като каза само: „Той е Господ, каквото Му е угодно, нека направи“. В устата на друг човек такива думи биха могли да означават най-дълбока вяра и надежда; но в устата на Иля те обаче показват подчинение на Божията воля, в същото време разкриват в него известна лекота на отношение към важни теми. Въпреки това двойно предупреждение, той не направи решителни усилия да спре злоупотребите; въпреки че навременната строгост и решителните мерки биха могли да предотвратят разрушаването на къщата му, той остави всичко да продължи както преди; той нямаше достатъчно сили да се бори с господстващото зло и, сякаш в безнадеждно отчаяние, остави всичко в ръцете на Бога, готвейки се да понесе с търпение каквото и да се случи. Офний и Финеес, като своенравни, упорити и арогантни хора, бяха останали твърде дълго необуздани в лошия си живот и сега решително пренебрегнаха слабите укори на баща си. Освен това те имаха мощна партия на своя страна. Всички младежи, възпитани под лошо влияние, които се отдаваха на свободомислие, разврат и всякакви удоволствия, бяха на тяхна страна и не се стремяха към нищо по-добро. Възрастният първосвещеник нямаше смелост да тръгне срещу тази силна партия, той прикриваше бездействието си с мантията на търпението и, смятайки се за напълно безсилен да лекува злото, решително си затваряше очите за него. Щеше да има още достатъчно време за поправка, тъй като присъдата не трябваше да бъде изпълнена веднага след произнасянето й; Самуил все още трябваше да постигне пълна зрялост и да стане упълномощен пророк на Господ. Но първосвещеникът изпадна в пълно бездействие. И така, докато влиянието и славата на Илий избледняха под влиянието на тези изпитания, славата на Самуил се увеличи. „И целият Израил, от Дан до Вирсавее, разбра, че Самуил е достоен да бъде пророк на Господа.“ Предишните служители на светилището се оказаха неверни и Господ издигна нов пророк, който се отличаваше с благочестие, послушание, лоялност и високи таланти. Отсега нататък от време на време Господ се откриваше на Самуил ту във видение, ту му даваше да узнае за Себе Си с отделен глас и в други различни образи, а често той можеше да изрича думи на мъдрост, укор и предупреждение. Сред откритата корупция той действаше като праведен и смел свидетел на истинската религия и морал и всичко, което каза, получи изключително значение, тъй като всичките му думи бяха изпълнени. Той беше ръководен не от опит, не от прозрение, не от здраво разсъждение, а от Божието вдъхновение. Израел не можеше да не види, че този свят младеж беше ръководен от по-висша ръка и скоро целият народ започна да разпознава влиянието му, така че от северните граници до южните граници на земята стана известно на всички, че Самуил беше удостоен да бъде пророк на Господа. Дори в това безредно време на разделение и обща поквара, новината за такава велика Божия милост бързо се разпространи сред народа на Израел и всички благочестиви хора на земята се зарадваха да чуят, че Бог е посетил по този начин Своя народ. Наричайки Самуил пророк, свещеният историк обаче не казва, че способността за предсказване е задължително свързана с това име. Способността да предсказва бъдещето обаче често се дава на пророка при определени обстоятелства; но то не обхващаше цялата същност на неговото положение, а съставляваше само част от службата му. Пророкът е говорителят на Бога; той получава определени божествени откровения и ги съобщава на своите сънародници, на тези, за които е възложено служението му. Даровете, които получаваше, не бяха предназначени за собственото му издигане или назидание, а за благото на хората. Неговото призвание за длъжност беше вътрешно, зависимо от божествения избор и от собствената му възприемчивост. Духът на Йехова слезе върху него, давайки му откровение и правото да го съобщи. Така на пророка се казва Божият съвет и той на свой ред трябва да разкрие тази тайна, независимо дали хората ще го послушат или не. Пълното съзнание за това вътрешно призвание го насърчава в изпълнението на възложената му задача, издига моралния му капацитет и го прави готов да получава нови откровения. Бидейки не просто предсказател или вестител, а апостол на правдата, пророкът увещава, укорява и осъжда; той подсилва инструкциите си, като сочи към миналото, и предупреждава и потвърждава своето откровение, като предвещава бъдещето. Прозрението, съобщено му свише, му дава възможност да хвърли духовен поглед към настоящето и бъдещето; той вижда вътрешната страна на събитията, за които другите хора имат само повърхностно разбиране, и по този начин е в състояние да съобщи мъдър съвет и да избегне изненадата. Но всичко това не е продукт на човешки гений, мъдрост или ежедневен опит, а резултат от общуването с небето и Божието Слово. Това беше вдъхновението на Самуил. Призивът му към пророческия пост включваше други отговорности. Именно това специално призвание по-късно го упълномощи, на фона на общия упадък на свещеничеството и ритуализма, да прави жертви и да подкрепя поклонението на Йехова. Когато изпълняваше тези свещенически задължения, това в никакъв случай не беше незаконно намеса в свещеническото служение от негова страна; той имаше изключителна власт от Бог, който продължи да му се явява от време на време в Сило. Доколко самият той е бил наясно със значението на службата си по това време, не е известно; Несъмнено съзнанието му в това отношение се разкрива постепенно. Тъй като откровенията ставаха по-чести и важни, в душата му растеше убеждението, че тъй като възраждането на израелския народ изисква специален трансформатор, той е предопределен да бъде този трансформатор и да стане глава на това велико движение към съживление. Наближаваше голяма криза в живота на народа. За да запази притежанията си и да запази позицията си сред околните нации, Израел трябваше да се представи като холистична сила в лицето на своите врагове, сила, циментирана от единството на религия, интереси и държавност. През последните години целият живот на хората клони към разпад и разединение. Нито едно племе не е имало видно положение сред хората и, така да се каже, неоспорима хегемония; най-мощните градове всъщност бяха напълно независими общности и разединението стана общо правило в цялата страна. След смъртта на Исус Навиев нямаше един човек начело на народа, но старейшините отговаряха за администрацията, като представители на всички племена, събрани в някаква средна точка, като Сихем. Тук те се консултираха помежду си и оттук изпратиха представители, за да поискат съвет от първосвещеника, който единствен имаше възможността да научи волята на Бог чрез Урим и Тумим. В резултат на това значението на първосвещеническия пост беше много голямо и моралът на хората и ходът на обществените дела до голяма степен зависеха от неговия характер и енергия. Но когато националното единство се разпадна и желанието за егоистична независимост зае мястото на патриотичното чувство, властта на старейшините загуби всякакво значение и с намаляването на влиянието на свещениците, религията и моралът паднаха. До края на времето на съдиите нямаше абсолютно никакво общо патриотично чувство сред израелския народ; племената са били самоуправляващи се държави, които са държали своите дялове със собствените си сили, поглъщайки местните народи в себе си или ги прогонвайки със силна ръка, или, обратно, подчинявайки се дори на ханаанците, които не са били в състояние да лишат от предишните им владения. Взаимното съперничество между някои племена също допринесе за отслабването на националното единство. Тогава разединението се увеличаваше от привързаността, която всяко семейство изпитваше към собствените си селища, без да обръща внимание на интересите на съседните селища. След като станали земеделски народ, израилтяните започнаха да разчитат на цялото си национално благосъстояние на сигурността на индивидуалните си лични притежания и бяха по-загрижени за защитата на своите стада, ниви и производства, които биха могли да бъдат застрашени от нашествия на местни врагове, отколкото за обединяването в една обща сила, за да противодейства на опасностите, които заплашваха съществуването на целия народ. Съдиите, както видяхме по-горе, бяха диктатори, които се появяваха според нуждите в отделни области и следователно тяхното влияние беше ограничено до определена област. Когато опасността премина, те се върнаха към предишните си занимания и нито съдията, нито хората се интересуваха от общественото благо. За да се събуди чувството за единство сред хората, беше необходимо да настъпят някакви извънредни опасности, които наистина да застрашат смъртта на целия народ, и такава опасност се случи точно по времето на Самуил, въпреки че е невъзможно точно да се определи нейното време. Тази опасност сега беше застрашена от филистимците, които, ставайки все по-силни и по-силни, накрая решиха окончателно да завладеят цялата обетована земя, за да станат суверенни владетели на страната. Индивидуалните подвизи на Самсон, чиято дейност отчасти, очевидно, съвпада с царуването на Ели, нямаха решаващо значение за избавянето на страната от тези врагове и само временно спряха по-нататъшното разпространение на филистимското завоевание. След него филистимците всъщност завладяват значителна част от страната и налагат изключително тежко иго на израелския народ, което може да го удуши и завинаги да го лиши от надеждата да си върне свободата. Но това иго същевременно послужи като начало за избавление от външни врагове и същевременно за вътрешно възраждане на народа. Глава 2. Пленяване на Ковчега на завета от филистимците и връщането му Когато игото на филистимците станало непоносимо за израилтяните, те се разбунтували срещу своите потисници. Но това въстание очевидно е само изблик на отчаяние и в резултат на това е извършено без никакъв правилен план, съвет или разсъждение. Нещо повече, нищо не се знае дори за хората, които се обръщат да поискат волята Божия за това, нищо не се чува за молитва и жертва, която да освети началото на това начинание. Изгонени от търпение от робското си състояние и виждайки в пророческия дух на Самуил знак, че Господ е посетил своя народ, и разчитайки изцяло на плътските си оръжия, хората събраха сили и се разположиха на стан близо до мястото, което в памет на победата, станала впоследствие тук, беше наречено Авен-Езерг, тоест „камък на помощта“. Филистимците, които вече бяха чули предварително за движението между израилтяните, на свой ред напреднаха въоръжените си сили и сега бяха разположени наблизо, точно на място, наречено Афек, тоест „крепост“. Тъй като имаше много места с това име, трудно е да се определи точно местоположението на последното; но се намираше близо до Евенезер, чието местоположение е точно определено и което се намираше между Масфа и Шен (1 Царе 7:12). Мицпа, според първата книга на Макавеите, лежи срещу Йерусалим (1 Мак. 3:46) и е идентифициран от най-новия изследовател (Робинзон) с Неби-Самбел, най-известният хълм, на около седем мили северно от Йерусалим. Sen или Ga-Shen е може би най-новият Deir-Iesin, разположен недалеч оттук. Афек вероятно може да се види във Вади Фукин, на девет мили западно от Витлеем, въпреки че това очевидно би било твърде далеч на юг. Не знаем нищо за подробностите на последвалата битка. Резултатите от него бяха изключително значими. Израелците бяха незабавно и брутално победени, оставяйки четири хиляди убити на бойното поле. Всички почувстваха, че това е сериозен удар и след като се върнаха в лагера, водачите сформираха военен съвет, за да обсъдят причините за бедствието и да вземат най-добрите мерки за подобряване на положението. Имаха достатъчно време за подобни разсъждения и не бяха в непосредствена опасност, тъй като лагерът им беше укрепен и комуникациите им бяха все още отворени. Нито Самуил, нито синовете на Илий бяха с израелската армия и обсъждането на въпроса беше изцяло в ръцете на старейшините. Те, очевидно, бяха уверени в победата и бяха изключително изумени, че победата остана на страната на враговете. Те не можеха да не мислят, че това може да се случи само защото Бог беше оттеглил помощта си от тях. Как могат да осигурят Неговата помощ в бъдеще? Във всеки случай, без да се надяват вече да устоят срещу врага сами, израилтяните прибягнаха до Божията помощ и, за да го осигурят, решиха да донесат най-голямата светиня на армията. „Нека вземем от Сило ковчега на завета Господен“, казаха старейшините, „и той ще отиде между нас и ще ни спаси от ръката на нашите врагове.“ Спомниха си как река Йордан се раздели пред ковчега и даде на хората преминаване по дъното му; те също си спомниха как стените на Ерихон паднаха, докато Ковчегът на завета се носеше около тях; Те си спомниха и много от чудесата, извършени в присъствието на светинята, и затова решиха този път да се възползват от нейната чудотворна помощ. Веднага беше изпратено посолство в Шило, което беше недалеч оттук, и помоли духовенството, отговарящо за светилището, да вземе „Ковчега на завета на Господа на Силите, седнал на херувимите“ и да го пренесе в лагера. Тук, точно между херувимите, беше видимото седалище на невидимия цар на Израел и той, според старейшините, трябваше да поддържа своята слава и славата на своя народ Израел. В този случай, когато Ковчегът на Завета беше издигнат, древният химн, който обикновено придружаваше движенията на Ковчега на Завета, имаше особено пълно приложение: „Стани, Господи, и враговете Ти ще се разпръснат, и онези, които Те мразят, ще бягат от присъствието Ти!” (Числа 10:35). И така, с дължимата почит, издигнатото светилище беше тържествено носено от левитите, назначени за тази цел, и, придружено от двама свещеници, нечестивите синове на Офни и Финеес, най-накрая пристигна в лагера на израилтяните. Появата на народната светиня веднага повдигна духа на израелската армия, от чието радостно ликуване „земята стенеше“. Филистимците, като чуха такива необикновени и ентусиазирани викове, видяха такова вълнение във вражеския лагер, изпратиха шпиони, за да се уверят какво става и когато чуха, че тайнствено светилище е донесено на армията на израилтяните, те бяха объркани и уплашени, така че в лагера им се чуха тъжни възгласи: "Горко ни! Кой ще ни избави от ръката на този могъщ Бог? Това е Бог, който порази египтяните с всякакви язви в пустинята”, тъй като до тях достигнаха страшни, но не съвсем ясни слухове. Но унинието все още не им отне смелостта. Каквато и опасност да ги заплашваше, те не й се поддадоха без съпротива. Тяхната груба природа, вярно, трепереше при мисълта, че техният почтен Дагон нямаше да бъде по-нисък по сила от израилското светилище, което беше извършило такива удивителни чудеса в предишни времена; но с характерната си смелост те решили да изпитат сравнителната сила на боговете. За тях предстоящата битка била битка за честта на техния бог и взаимно се подсилвали смелостта си с думите: „Бъдете силни и смели, филистимци, за да не бъдете поробени от евреите, както те са поробени от вас; бъдете смели и се бийте с тях.“ Последва битка и филистимците, биейки се със смелост и енергия, нанесоха такова поражение на израилтяните, че последните избягаха в безпорядък, губейки тридесет хиляди убити. Напразно израелците се концентрираха с отчаяна смелост близо до святото място на народа: всичко беше изгубено! Но най-страшното беше, че най-свещеното нещо на хората, Кивотът на завета, беше пленен и двамата синове на първосвещеника бяха убити в защитата му. Никога досега такова бедствие не е сполетявало народ, откакто са напуснали Египет. Свещеният паметник, който е направен по заповед на Господа изключително от ръцете на техния велик пророк Мойсей, който ги е водил през всичките им скитания в пустинята, водил ги е към победа, съдържал е присъствието на Йехова, сега е изгубен за тях! Беше ужасна поличба! Това означаваше, че Божията милост напълно изостави израилтяните, че греховете на свещениците и хората поставиха разделителна линия между тях и Бог, че те вече не можеха да се обърнат за помощ към Този, когото така позорно бяха изоставили и оскърбили. Тяхната слава изчезна, политическата им независимост загина и в бъдещето ги чакаше само безнадеждно робство. Ужасната новина бързо се разпространи навсякъде. В самата вечер на поражението тя вече беше стигнала до Шило. Един отчаян беглец, вениаминец (когото една древна, но недостатъчно основана традиция идентифицира със Саул), изтича в града с разкъсани дрехи и прах по главата в знак на неописуема скръб. Появата на този пратеник говорела сама за себе си и ужасната тайна станала известна на всички. По това време възрастният първосвещеник „седна на място до пътя до портата и гледаше, защото сърцето му трепереше за Божия ковчег“. Но населението изпаднало в ужасно объркване и „целият град стенеше силно“. Деветдесет и осем годишният първосвещеник разтревожен попита пратеника, който сякаш стоеше мълчаливо пред него, без да има сили да разкаже страшната тайна: „Какво стана, сине мой?“ - „И пратеникът отговори и каза: Израел избяга пред филистимците и настъпи голямо поражение сред хората и двамата ви синове, Офни и Финеес, умряха и ковчегът беше взет.“ Старейшината не можеше да понесе последната новина: щом пратеникът спомена за ковчега, „Ели падна от мястото си и падна назад при портата; счупи гърба си и умря; защото беше стар и тежък. Съпругата на убития Финеес, от ужасната новина, е родила преждевременно; когато жените около нея искаха да я утешат с радостната вест за раждането на сина й, тя беше неутешима и, умирайки, плачеше не за мъртвия си съпруг, а за това, че „славата се оттегли от Израел, защото Божият ковчег беше взет“, в тъжен спомен за това тя даде на сина си името Ихавод, тоест „позор“. И наистина, това ужасно бедствие заплашваше не само позор, но и пълно унищожение на хората. Самият Бог го беше изоставил и с ковчега на завета не само неговата слава, но и политическото му съществуване се оттегли от него, след което трябваше да последва робство и пълно унищожение от триумфалните му врагове. Когато погребението на Илий и съпругата на Финеес, които представиха ярък пример за благочестие и религиозен патриотизъм в това мрачно и мрачно време, беше завършено и когато унинието вече беше малко отслабнало, беше установено, че е необходимо да се вземат мерки за осигуряване на скинията и аксесоарите и декорациите, съдържащи се в нея. Ковчегът обаче беше изгубен; но в скинията все още имаше много ценни аксесоари, които бяха скъпи за хората поради тяхната свещеност, древност и паметна употреба. Това бяха различните завеси, големият меден олтар за всеизгаряне, олтарът за тамян, умивалникът, хлябовете на предложението и златният светилник. В допълнение към тях имаше много други по-малко ценни предмети, използвани по време на богослужението в светилището, сред които също одеждите на свещениците, музикални инструменти и преписи на закона и хроники. Всичко това трябваше да бъде преместено на някое безопасно място, преди филистимците да стигнат до Шило. Това, че са били готови да продължат своето победоносно движение навътре, чак до Шило, е доста вероятно и затова е било изключително необходимо да се вземат тези предпазни мерки. Каква роля играе младият Самуил, който беше на около двадесет години, в тези събития, не е известно. Въпреки че все още беше твърде млад, за да действа като водач, той несъмнено помогна със своите божествено напътствани съвети и съдействаше за изпълнението на разумни мерки. Табернакълът, с всичките му принадлежности и националните записи, съдържащи се в него, беше преместен на някое съседно място, където можеше да бъде по-безопасно от оскверняване. Ако там заплашваше опасност, тогава той се пренасяше отново и след различни подобни промени накрая беше поставен в Ноб, място, разположено в непосредствена близост до Йерусалим, така че някои го идентифицират със северния връх на Елеонския хълм, а други с Мицпа в племето на Вениамин, където в следващите времена Самуил провежда публични събрания. Той все още стоеше там много години по-късно, точно по време на управлението на Саул (1 Царе 21:10). След като загуби Ковчега на завета, тя загуби и основната си слава, така че хората вече не гледаха на нея като на единственото място, където могат да се правят жертви. От тук виждаме, че олтари са издигани и в други градове, като напр. Рама, Мицпа и Галгал; но там, където се намираше скинията, някои от свещениците все още живееха и поддържаха обичайното богослужение, въпреки че то беше лишено от основната си чест и въпреки това продължаваше да представлява тържествен протест срещу нечестието и забравата на Бога. Отделен от светилището, което беше главно целта на самата конструкция на скинията, той никога не придоби предишното си значение и благоговението, което го заобикаляше, беше повече исторически факт, отколкото действителен. Веднага след като скинията беше преместена от Сило и свещениците й избягаха на различни места за безопасност, ужасна буря избухна над града и го заплаши. Филистимците, увлечени от неочаквания си успех и убедени, че техните богове са по-могъщи от боговете на Израел, веднага тръгнаха към Сило. Градът беше беззащитен, тъй като обезсърчените и разпръснати израилтяни дори не се опитаха да окажат съпротива. Въпреки че свещеният историк не дава повече подробности, ние знаем от произволни указания, че градът е бил разграбен и разрушен, а жителите, млади и стари, всички са били подложени на тежки кланета. Това ужасно разрушение, на което беше подложен Шило, никога не беше забравено впоследствие и дълго време служеше като предмет на морално учение. „Елате“, възкликна по-късно пророк Еремия, „на мястото Ми в Сило, където за първи път поставих името Си да пребъдва, и вижте какво му сторих поради нечестието на Моя народ Израил“ (Еремия 7:12). И псалмистът, посочвайки това поражение на Израел и последвалите бедствия, също каза: „Бог чу и се разгневи, И той беше силно възмутен против Израил; скинията, в която Той обитаваше сред хората; И Той предаде крепостта Си в плен, И Неговата слава в ръцете на врага. И той подложи народа си на нож, И беше ядосан на наследството си. И не пееха сватбени песни на момите му, Свещениците му паднаха от меч, И вдовиците му не плакаха” (Пс. 78:59–64). Ужасна тишина на запустение се настани на мястото, където някога се чуваха хваленията на Йехова и се пееха тържествени химни от молещия се народ. По тези разрушени улици вече не се чуваха брачни песни и дори не се чуваше погребален вик. Гробно мълчание се възцари над него. От руините си Сило никога повече не се издигна достатъчно, за да има някакво значение, така че беше заобиколен от Йеровоам, когато избра мястото за своето идолопоклонническо светилище. Такава беше съдбата на Шило; но какво стана с ковчега на завета? Заловен от победителите, той е отнесен от тях в един от най-близките им градове като победен трофей. В очите на тези идолопоклонници изходът от битката беше доказателство за превъзходството на техния бог над Бога на Израел и, според тях, Израел, загубил своето светилище, сега завинаги беше лишен от небесна защита. Желаейки да си осигурят завинаги плодовете на своята победа, както и да отнесат у дома плячката, филистимците се оттеглиха със силите си и триумфално отнесоха ковчега на завета от бойното поле на Афек в своя велик град Азот. Той беше един от петте главни града на филистимската страна. По това време той лежеше на морския бряг, въпреки че най-новият му остатък, Ездуд, поради плитчината, образувана от пясъка, сега се намира на около пет мили от брега и има опасност да бъде напълно покрит с пясък след няколко години. Намира се на нисък кръгъл хълм, леко югозападно от Йерусалим, от който се намира на около тридесет до пет мили. Силата на позицията му се показва от самото му име, което означава „силен“, а силата му се потвърждава от отпора, който той дава през 635 г. на Псаметтик, царя на Египет, който го обсажда неуспешно в продължение на 29 години 5 . Главното божество на този град беше Дагон, когото филистимците идолизираха като символ на плодородието или продуктивна сила, точно както ханаанците обикновено боготворяха подобна сила във Ваал. В изображенията, които са оцелели от него, той представлява фигура с глава и ръце на човек, но с тяло на риба. В Ур са намерени надписи от 2000 г. пр.н.е., които съдържат името му. От Вавилон този култ се разпространява в други части на Азия; в Асирия Дагон е идолизиран като рибен бог и свещениците, посветени да му служат, носели дрехи, направени от рибени кожи. В един от своите надписи Навуходоносор споменава, че е посветил няколко декорации на храма на Дагон 6 . Такова божество ясно показва морската инициатива на населението и естествено може да служи като обект на поклонение в такъв крайбрежен град като Азот. Съпругата му била Атергатис или Деркето, която някои идентифицират с Астарта и която имала специален храм в Аскалон. Считайки последната си победа за триумфа на своя бог-покровител, филистимците искаха да отбележат това велико събитие с някакъв видим и ясен знак. За да унижат Йехова и да принудят Бога на евреите да прояви уважение към своя триумфиращ бог, те поставили ковчега в храма на Дагон. Такъв обичай не е бил непознат сред асирийците. Така Тиглат-Пилазер I, който царувал по това време и разпространил завоеванията си от Вавилон до Ливан и Средиземно море, споменава в своите хроники как донесъл двадесет и пет изображения на богове като трофеи от Кирга и други северни региони, които поставил в храма на Сала, съпругата на Асур. В същото време той добавя: „Посветих ги на боговете на моята страна Ану, Бир и Истара в моя град Ел-Асур“ 7. По същия начин, при друг случай, приписвайки залавянето на Самсон на застъпничеството на небето, филистимците, както е известно, доведоха слепия герой в храма на Дагон в Газа, за да му се подиграят в присъствието на своя идол. Впоследствие, когато Саул и синовете му паднаха във фаталната битка при Гилбоа, филистимците изпратиха новини за това в храма на своите идоли и окачиха оръжията на убития цар в храма на Астарта. В конкретния случай обаче нещата се оказаха съвсем различни от очакванията на филистимците. Те, вярно, победиха Израел, но не победиха Бога на Израел и скоро трябваше да получат практическо доказателство за незначителността на своя идол, който беше подложен на крайно унижение. В интерес на истинската религия беше необходимо Йехова да покаже Своята слава и гордостта на езичниците и тяхното фалшиво мнение да понесат дължимото наказание. Те трябваше да научат, че израилският Бог е над всички богове, а не просто местно божество, а Единственият владетел на небето и земята. Свещеният ковчег на завета с тържествени викове беше внесен в мрачния храм на идола и поставен пред самия образ на този въображаем бог. Жреците извършиха обичайните ритуали, заключиха вратите и оставиха ковчега в храма за през нощта. Но какво беше тяхното учудване, когато на следващата сутрин, отваряйки вратите, те видяха пред себе си странна и ужасна гледка. Дагон, проснат пред ковчега, като човек, умоляващ крал, или пленник, унизително пълзящ в нозете на своя победител, лежеше пред ковчега. Идолът лежеше с лице надолу и беше в ужасно унизено положение. Тъй като не искаха да приемат такава лоша поличба и решиха да не виждат нищо свръхестествено в това странно събитие, свещениците се опитаха да гледат на това като на обикновен инцидент. Те вдигнаха Дагон от земята и го поставиха обратно на пиедестала. Сякаш посочвайки това, пророк Исая впоследствие саркастично казва: „Вдигат го на рамо, носят го и го поставят на мястото му, той стои, не мърда от мястото си, викат му, той не отговаря, не го избавя от беда” (Ис. 46:7). Свещениците, разбира се, в същото време не можеха да не се замислят по-дълбоко за истинската причина за самото събитие, но оставиха ковчега на завета за още една нощ в храма на Дагон, надявайки се, че това няма да се повтори. Но когато на следващата сутрин те отново отвориха вратите на храма, те видяха същото с още по-голям ужас и сега вече не можеха да смятат подобно събитие за нещастен случай. Техният идол не само беше отново хвърлен на земята пред ковчега, но и ужасно осакатен. Главата и ръцете на идола бяха отделени от тялото и лежаха на самия праг, където краката на непосветените можеха да стъпят върху тях, и само една част от идола остана непокътната, а именно рибената опашка, с която фигурата завършваше, сякаш за да убеди тези идолопоклонници, че техният бог лъжливо е взел върху себе си човешка глава, емблема на разума, и човешки ръце, емблема на дейност, и сега, лишен от тях, се оказа в истинската си грозота и безсилен, под формата на безформена риба. Колко силно е било впечатлението от това обстоятелство, може да се види от обичая, който произлиза оттук и продължава да съществува до по-късни времена. Оттогава нататък нито един свещеник или почитател на входа на храма на Дагон не се осмелява да пристъпи прага на вратата, за да не оскверни с краката си мястото, където лежат останките на въображаемия бог. Макар и принудени да признаят поражението на своето божество в присъствието на върховната сила на Йехова, филистимците обаче не изоставиха предаността си към Дагон. Това бил техният народен бог и поради сполетялото го нещастие те се смятали задължени да му се покланят с още по-голяма ревност. Според тях той беше способен на човешки страсти и с дребна злоба можеше да отмъсти за всяко пренебрежение към себе си. Унищожаването на неговия образ не води до премахване на култа или подкопаване на доверието в неговото покровителство; това, което се е случило с неговия образ, може да не е засягало самия Бог лично. С негова помощ те спечелиха голяма победа, щетите, нанесени на идола, бяха лесни за коригиране и ако Богът на Израел не е в състояние да направи повече за своя народ, освен да събори образа на Дагон, тогава това все още не е голямо нещастие и те могат да бъдат доволни от последния си успех. Така те разсъждаваха в своята идолопоклонническа слепота. Въпреки това, за да премахнат източника на такава голяма беда за Дагон, филистимците взеха ковчега на завета от храма и го поставиха в града. Но бедствието започна да преследва филистимците, където и да се появи това израелско светилище. В самия град се появиха различни болести, а именно някои болезнени образувания по жителите на самия град и околностите му, а мишките се умножиха в страната, така че голямо отчаяние се настани в града. Какво точно е това заболяване, което е засегнало филистимците, не е известно, но във всеки случай подобни факти са известни в историята. Херодот разказва легенда, че скитите, ограбили храма на небесната Афродита в Аскелон, били наказани, като им причинили някаква мистериозна болест, която може да бъде същата като, разбира се, в този случай. Един по-късен еврейски историк, посочвайки тези събития, казва: „Скоро след това божественото провидение посети град Азот и неговите околности с чума. Хората умираха от дизентерия, най-болезнената болест, която причиняваше неописуемо страдание, облекчавано само със смъртта, защото вътрешностите на болните се разлагаха и всички хранителни вещества, които болните ядеха, бяха изхвърлени несмлени и изгнили. В допълнение, цели рояци мишки се разпространяват, привидно израстващи от земята, които унищожават цялата растителност, без да щадят нито дървета, нито произведения от какъвто и да е вид" 8. Що се отнася до атаката на мишки, този факт също намира съответни примери дори в съвременните времена. Така един скорошен последовател казва: "Късоопашатата полска мишка, както я наричат натуралистите, се среща в изобилие в цяла Западна Азия и трябва да има голяма репродуктивна способност, тъй като има много врагове. През нощта бухал ловува за нея, а през деня, заедно с други хищни птици, ястреб, който, бързайки по небето, моментално се втурва към нея и я отнася в гнездото си; неуморният малък пор се катери в дупката й, успешно се бори с нея и унищожава малките й, но въпреки всичко това мишките изобщо не намаляват. Виждате ги на всички обработваеми земи; тичат по нивите, усърдно трупат зърно за зимата, весело цвилят от време на време; сядайки на задните си крака, за да ви видят по-добре, те ви изчакват и след това, когато се приближите, бързо се втурват в дупките им. Това животно е способно да се размножава толкова много, че понякога причинява значителни щети на посевите и фермерите като цяло се страхуват повече от опустошението, което причиняват, отколкото от щетите, причинени от къртиците. Един напълно достоверен приятел ни каза, че през 1863 г., докато беше във фермата на свой познат, в западната част на Мала Азия, той видя около обяд опустошението, причинено от огромен брой от тези мишки, пресичащи полето, като маса млади скакалци, цели полета, с развявани зърна и ечемик, изчезнаха за невероятно кратко време, а що се отнася до лозята и черничевите дървета, те бяха напълно изгризал корените и в резултат на това умрял. Годишната реколта на фермата, състояща се от 105 акра, която обещаваше да бъде необичайно голяма, тогава беше напълно унищожена; Съседните ферми са пострадали по подобен начин” 9 . Виждайки причината за бедствията, които се случиха в присъствието на Ковчега на завета и усещайки ръката на Йехова върху себе си, жителите на Азот искаха по някакъв начин да се отърват от тази мистериозна кутия и по този начин да се освободят от вредните последствия за себе си. В града настана смут и се чуха викове: „Нека ковчегът на Израилевия Бог не остава с нас, защото Неговата ръка тежи както върху нас, така и върху Дагон, нашия Бог.“ Но този национален трофей не беше толкова лесен за изхвърляне. Правителството на Филистия беше в ръцете на съюзен съвет, състоящ се от главите на всеки от петте съюзнически града. Без решението на този съвет нищо не можеше да се направи. Азотанците изнесоха въпроса пред старейшините си, като в същото време изразиха решимостта си да не задържат повече този ужасен символ. Старейшините, не вярвайки на това, което казват хората и не искаха да се разделят с толкова важен знак за победа, решиха да изчакат. Според тях или причината за сегашното бедствие изобщо не е Ковчегът на завета, или самите азотци по някаква причина са си навлекли гнева на Йехова, или дори богът на техния град е бил по-слаб от Бога на Израел; при други обстоятелства и на друго място тези странни събития може и да не се случат. В резултат на това изпратиха ковчега в град Гет, където вече нямаше храм на Дагон. Този известен град се намираше на около 18 мили югоизточно от Азот и следователно беше по-близо до границите на израелските владения. Действителното му местоположение все още не е установено. Томсън го поставя в Бейт Джебрин, който той смята за древен Елевтерополис и близо до който са останките от древни руини, сега известни като Хурбет Гет, тоест руините на Гет. Друг изследовател (Потър) го идентифицира със забележителния коничен хълм, сега известен като Тел ес-Сафи, който пази входа на долината на дъба (Ела) и трябва винаги да е бил от голямо значение. Издигайки се самотно величествено от долината, този хълм представлява естествена крепост, недостъпна от север и запад, където представлява бяла пропаст с височина няколкостотин фута, позволяваща лесна защита от други страни. Именно в този град е изпратен ковчегът с надеждата да разсее унинието, което е причинил в Азот. Но същите бедствия последваха и тук. Жителите на Гет веднага бяха поразени от някаква отвратителна болест и умряха в големи количества. Бог на Израел, според псалмиста, „порази враговете Си в тила и ги предаде на вечен позор“ (Пс. 77:66). Но все още неучени от този горчив опит, филистимците преместиха ковчега в третия от своите съюзнически градове, а именно в Екрон 10, на 18 версти североизточно от Азот и на 13 версти от морето. Това място, сега наречено Акир („безплоден“), е описано от Робинсън по следния начин: „Акир се намира на възвишение, от северозападната страна на Уади Рубин, и докато се приближавахме, пътеката водеше през добре култивирани градини и полета с най-богата почва, през цялото време по протежение на ниска ивица, покрита с растителност и всякакви плодове.“ Този град беше най-северният от петте филистимски града и се намираше на северната граница на племето на Юда, а останалите четири града лежаха дори в самите граници на територията на това племе (Исус Навиев 13:3; 15:11, 47). Евсевий и Йероним го описват като еврейско село, между Азот и Ямния (Джебне) на изток, тоест на изток по права линия между тези места, и точно това е действителното положение на Акира по отношение на Ездуд и Джебне в момента” 11. След като беше поставен в Екрон, ковчегът се оказа още по-разрушителен за жителите, отколкото дори в Тези фенове на Веелзевул (Вижте 4 Царе 1:2) са имали дори по-зле от феновете на Дагон. И всяко по-нататъшно движение на ковчега носеше все повече и повече бедствия и наказания за злощастните филистимляни. Не е изненадващо, че екронците енергично се разбунтуваха срещу присъствието на такъв фатален дар в техния град и в отчаяние извикаха: „Донесоха при нас ковчега на Бога на Израел, за да убият нас и нашия народ.“ Те настояха ковчегът да бъде премахнат, тъй като бяха напълно убедени, че именно той е причината за сполетялото ги бедствие. Те поискаха управниците или старейшините да се съберат на съвет и да решат как най-добре да се отърват от бедствието, което ги беше сполетяло, и да преместят ковчега на собственото му място. „Изпратете“, казаха те, „ковчега на Израилевия Бог; нека се върне на мястото си, за да не избие нас и народа ни.“ Подобно настойчиво искане е много разбираемо: „защото“, казва библейският историк, „имаше смъртен ужас в целия град; Божията ръка беше много тежка върху тях (когато ковчегът на Израилевия Бог дойде там). И онези, които не умряха, бяха поразени с израстъци, така че викът на града се издигна до небето“ (1 Царе 5:10-12). Въпреки всички тези обстоятелства, владетелите на филистимците все още не желаеха да се разделят с толкова голям трофей от своята победа и по този начин наистина да признаят превъзходството на Йехова. Тази мистериозна кутия им принадлежеше по право на завладяване; поставен в храма му, това би било постоянен знак на триумф и би могло да възнагради много години поражение и унижение. Но с оглед на общия протест те не посмяха да го държат отговорен и накрая с изключително нежелание стигнаха до заключението, че той трябва да бъде върнат на израилтяните. Целият въпрос сега беше как да се направи това връщане. Те се обърнаха към свещеници и гадатели за съвет по този въпрос. Очевидно, знаейки много малко за религията на израилтяните, те са имали много фалшиви и низки концепции за Бога на Израел. Евреите не бяха прозелитизиращ народ и изобщо не притежаваха този мисионерски дух, който отличава християнската църква. Филистимците може да са живели векове наред в непосредствена близост до тях и въпреки това да са били напълно незапознати с техните религиозни доктрини и поклонение и са имали само много неточна информация за тяхната минала история. Свещениците и гадателите винаги са играли важна роля в решаването на такива трудности, каквито сега сполетяха филистимците. И така, фараонът, удивен от чудесата на Мойсей и Аарон, повика на помощ своите мъдреци или магьосници; Навуходоносор, поразен от мистериозния си сън, също призова маговете, астролозите, заклинателите и халдейците да му обяснят съня. Пророк Езекил споменава три форми на пророчество (Езек. 21:21, 22) и те, очевидно, са били общи за всички източни народи, а във времена на упадък са били възприети от техните съседи дори от израилтяните. Първият метод е това, което гърците наричат ​​веломантия, тоест гадаене чрез стрели. Произвежда се по различни начини. Понякога се хвърляше стрела във въздуха и се търсеха поличби в посоката, в която падна; понякога изписваха имена върху стрелите, които след това се връщаха обратно в колчана и слепецът ги изваждаше оттам. Вторият метод е много разпространен сред арабските племена и се състои в следното. Три стрели бяха поставени в един съд; на едното беше написано: “моят Бог ми заповядва”; от друга - „Бог ми забранява“, а третата остана без надпис. След това съдът се разклащаше, докато една от трите стрели изпадне, а ако първата изпадне, това се тълкува в смисъл, че предстоящата задача трябва да бъде изпълнена; ако беше второто, тогава трябваше да се избягва, а ако изпадне стрела без надпис, тогава съдът трябваше да се разклати отново, докато изпадне една от надписаните стрели. Третият метод бил да се наблюдават вътрешностите на жертвените животни. Имаше много други начини, по които при важни обстоятелства те се опитваха да открият бъдещето. Но няма нужда да ги описваме. Във всеки случай, без значение към какъв метод са прибягнали филистимските гадатели, те, след като са се консултирали по този въпрос, са дали отговор, който, имайки характер на по-висше откровение, съвпада с желанията на хората. Те обявиха, че ковчегът трябва да бъде върнат на собствениците му и в подкрепа на това откровение посочиха миналото на израилтяните. „Защо да закоравяваш сърцето си“, казаха те, точно както египтяните и фараонът закоравиха сърцата си? Ето, когато Господ показа силата Си над тях, те ги пуснаха и те продължиха пътя си. С това те изясниха, че ако съветът им не бъде приет, още по-големи бедствия могат да сполетят филистимците. В същото време те предложиха и някакво умилостивение на оскърбеното Божество, което сега за първи път разпознаха под собственото Му име - Йехова 12. Според техния съвет е било необходимо да се направи някакъв вид принос в умилостивение за вината, в която са замесени филистимците. Тази милостива жертва трябваше да се състои от специални предмети, съответстващи по брой на градовете и владетелите на филистимците, а именно „пет златни израстъци“ и „пет златни мишки“, т.е. златни предмети, представящи бедствията, преживени от филистимците. Хората бяха в такова развълнувано и объркано състояние, че беше достатъчно само да се посочи и въпросът беше готов. Значими дарения потекоха отвсякъде, с намерението да умилостивят ужасния извънземен Бог, а броят на златните мишки дори далеч надхвърли необходимото количество. Особеността на това приношение е в някои отношения подобна на обичая, широко разпространен сред езическите народи и отчасти практикуван и до днес. Този обичай се състоеше в посвещаване на принос на храма, който представляваше или изразяваше специално благоволение, получено в отговор на молитва. Имаше много примери за това. Така моряците, избягали от корабокрушение, донесоха изображения или дрехите си в храмовете; страдащите, излекувани от болести, посвещавали изображения на излекуваните части. Теодорит споменава, че християните през 4-ти век са имали обичая да носят златни или сребърни ръце, крака, очи в църквите, в знак на благодарност и спомен за изцеленията, които са ставали чрез молитва по тези места. Този обичай продължава и до днес 13 . Тези умилостивителни жертви, по съвет на гадателите, трябваше да бъдат поставени в специална кутия, специално направена за тази цел, и поставени на нова количка, до ковчега. Това последно обстоятелство, т.е. използването на количката, която никога преди не е била използвана за други низши цели, на свой ред показва чувството на благоговение, пробудено сред филистимците от ковчега на завета. Самата тази количка вероятно е била подобие на една от онези колички или едноколесни колички, които все още се използват в тези страни. Те имали здрави дървени колела, закрепени с железен шип и въртящи се върху дървена ос, която се движела свободно под каруцата. Ковчегът заедно с даровете бил поставен в такава и такава количка и в нея били впрегнати две „първородни” крави. Несъмнено, подобно на новата количка, използването на първородни крави се определя от специалното благоговение на филистимците, тъй като такива животни обикновено се избират за жертвоприношение; но имаше и друга мисъл в ума. С това филистимците се надяваха да установят дали бедствията, които сполетяха хората, са случайни или свръхестествени. Такива крави за първи път, изложени за първи път на игото, бяха естествено упорити и неспокойни, особено след като и телетата бяха отнети от тях и затворени вкъщи. Съвсем естествено беше да се очаква, че оставени на произвола на съдбата, тези крави бързо ще се върнат при телетата си. Жреците и гадателите явно са си направили експеримент, очаквайки самото събитие да покаже, че мнението, че бедствията, сполетели хората, имат чудодеен източник в ковчега на завета, е неоснователно. Ако, помислиха те, животните, оставени сами на себе си, последват майчиния си инстинкт и се върнат в оборите си, където са затворени телетата, тогава ще стане ясно и очевидно за всички, че цялата работа е обикновена случайност; но, напротив, юниците спокойно и директно носят колата до границите на Юда, тогава във всеки случай, според свещениците, те ще бъдат под ръководството на по-висша божествена сила и следователно бедствията, които поразиха филистимците, бяха пряко наказание от Йехова. Така те подложиха Бога на Израел на специално изпитание и му предоставиха нова възможност за изява на Неговото Провидение. Най-близкият израелски град до Екрон беше Ветшемеш, разположен на разстояние от двадесет и две мили в югоизточна посока. Името на този град означава „дом на слънцето“ и е бил мястото на известен храм по време на управлението на ханаанците. Не се виждаше от Екрон, тъй като беше покрит от междинно възвишение, но след това възвишение пътят, в продължение на няколко мили, върви направо, като е напълно видим от този еврейски град. Неговите руини се намират в непосредствена близост до най-новото село Айн Шемс, тоест „източникът на слънцето“, отлично разположен на заобления връх на нисък хребет, който има Сурар вади на север и друг по-малък вади на юг. Вади Сурар се намира между Екрон и Бетшемеш и когато Робинзон го посети, той граничеше с „добре обработени градини и полета с богата почва, като обикновено представляваше ниско разположена ивица, покрита с растителност и всякакви отлични плодове“. Каруцата със свещения й товар беше изнесена извън града и юниците бяха пуснати без шофьор. Кравите, сякаш водени от някаква висша заповед, се придвижиха право към Бетшемеш. Филистимците ги наблюдаваха с тревога, докато се изкачваха на високото място и след това се насочваха към израилския град. Беше вече месец май и цялото население на Ветсемес беше на нивите и жъне житната реколта. Приближаването на странната колесница неволно привлече вниманието на всички. Тъй като скоро разбраха какво е, всички бяха обхванати от необикновена радост; работата била преустановена и всички, оставили полевите си оръдия, се втурнали да гледат станалото чудо. Радостни викове се чуха из полята: изгубената и опечалена светиня се върна на хората, Господ все още беше милостив към тях. Междувременно кравите продължиха да се движат бавно напред, докато стигнаха до нивата на определен Исус (човек, който носеше името на великия водач, който пренесе ковчега на завета в Обетованата земя), и самите те спряха там до скала, която се издигаше над почвата и дълго след това беше смятано за място, което получи специална святост в резултат на това обстоятелство. Ветсемеш беше свещенически град и в него живееха свещеници и левити, запознати с разпоредбите на закона. Те с радост приеха народната светиня, превърнаха скалата в олтар, насякоха каруцата за дърва и принесоха крави в жертва на Господа, оказал толкова голяма милост. Екронианците наблюдаваха всичко това отдалеч и след това се върнаха в границите си с изумление. Не се задоволявали само с формална жертва, бетшемитците демонстрирали радостта си с други приноси. Под ръководството на свещениците и в присъствието на ковчега на завета, който беше превърнал мястото в светилище, те принесоха всеизгаряния и благодарствени приноси, придружени от обичайния жертвен празник. Излишностите, допуснати на този празник, заедно с всеобщото веселие, накараха някои от хората да забравят дължимото благоговение пред материалния образ на съприсъствието на Божественото. Свещениците не покрили ковчега със свещено покривало, както е заповядано в закона (Числа 4:5, 19, 20), и както сами, така и другите, без дължимото благоговение, отворили свещения ковчег, което дори филистимците не смеели да направят, и прегледали съдържанието му. Господ, който така славно защитаваше честта си сред езичниците, не искаше да остави безнаказано такова светотатство от страна на своя народ. Дали израилтяните са вдигнали златния капак на ковчега просто от богохулно любопитство, за да разгледат известните плочи със заповеди и други паметници от престоя си в пустинята, или са искали да видят дали филистимците са повредили тези свещени съдове, не е известно; но каквито и да са били мотивите им, във всеки случай беше тежък грях да се отнасят по този начин към най-голямата Божия светиня. По отношение на това имаше най-строги разпоредби в закона; Само свещениците можеха да отворят ковчега на завета и всеки непознат, който се осмели да погледне в него, подлежеше на смърт; дори самите левити не можеха да „погледнат светилището, когато го покриват, за да не умрат“ (Числа 1:50, 51, 4:20). С такива укази се цели да се приучат хората към правилното уважение към Божията светиня. И така, когато ликуващите израилтяни нарушиха този указ, настъпи голямо поражение сред хората и (петдесет хиляди) седемдесет души бяха бити 14 . Според превода на гръцки сред убитите са синовете на някой си Йехония, които се отличават най-вече с липсата на почит към светилището, в резултат на което, както се казва в този текст, „синовете на Йехония, сред мъжете на Ветшемеш, не се зарадваха, защото видяха ковчега на Господа“. Това, може би, показва, че те, страхувайки се, че присъствието на ковчега няма да им донесе същите бедствия, които поразиха филистимците, следователно упрекнаха хората, че го приемат толкова радостно; В резултат на това побоят се стоварва основно върху тях. Които и да бяха тези мъртви, във всеки случай смъртта на толкова много хора в малък град беше много голяма и ужасна катастрофа. Те болезнено осъзнаха своята греховност и поради голямата си скръб бяха готови да извикат заедно с вдовицата от Сарепта: "Какво е за мен и за теб Божият човек? Ти дойде при мене да си спомниш греховете ми и да убиеш сина ми" (3 Царе 17:18); или с ап. Петър, когато той, удивен от чудото на Христос, възкликна: „Иди си от мене, Господи, защото съм грешен човек“ (Матей 8:34). Ветшемците казаха ужасени: „Кой може да устои пред Господа, този свят Бог? И при кого ще отиде Той от нас?“ Като видяха обиталището на Йехова в ковчега, те искаха да го предадат на други. На около седем версти югоизточно от Бетшемеш, на хълм, издигащ се на хиляда фута над Айн Шемс, се намираше друг израелски град, който някога, преди да бъде завладян от израилтяните, е бил известно светилище на Ваал. Това беше градът Кириат-Йеарим, тоест „градът на горите“, сега идентифициран с Хурбет-Йерма, руина на гъсто покрит хребет сред храсти и гъстал от мастиково дърво и глог, към който все още е прикрепено името Херма, съответстващо на по-късната форма на Арим, която замени оригиналния Ярим (1 Ездра 2:25). Тази руина е само на около пет мили от голямата долина, която гледа. Той се намира близо до хребет от ниски хълмове и високи планини на Юдея и носи всички признаци на древен град. Тъй като Шило вече не беше подходящо убежище за светилището, бетшемитците се обърнаха към жителите на Кириат-Йарим с молба да приемат от тях ковчега, който се оказа толкова пагубен подарък за тях. Жителите на това последно място, вероятно след консултация със Самуил, охотно отстъпиха на молбата им. Те тръгнаха и донесоха ковчега по древен, все още съществуващ път, който минава на север от днешните руини и води право към Бет-Шемеш, по покрайнините на долината Исмайн. След като ковчегът бил транспортиран, той бил поставен в къщата на някой си Абинодаб, разположена на върха на хълм. Кириат-Йарим не е бил левитски град, но Абинодав може да е бил левит. На това място обаче нямаше свещеник и тъй като неотдавнашният опит показа опасността от кощунствено отношение към светилището, синът на Авинодав, Елеазар, беше посветен за пазач на ковчега, тоест не с цел да изпълнява свещенически задължения или да извършва жертвено поклонение на Йехова, което би било напълно незаконно, а с цел защита на светилището от светотатство и следене на дължимото благоговение за това. За ковчега беше приготвено специално място на хълма. Един по-късен пътешественик (Кондер), който изследва това място с цел да го идентифицира с библейския разказ, открива, че тази скала е издълбана точно по същия начин, както в Шило. След като споменава "дръзко разклонение, което върви на север от южния хребет и се отличава с малка естествена кула или скалиста платформа, издигаща се над група маслинови дървета, под които отново има покрити с гъсталаци планини", той продължава: "но най-любопитната особеност на района е скалиста платформа, която носи всички признаци на древно "високо място" или централно светилище. Тази платформа е с размери около петдесет фута от север на юг, с трийсет фута от изток на запад; повърхността му, очевидно изравнена изкуствено, се издига на около десет фута над околната почва, като цяло изглежда естествена, но основата на хълма е изкопана от три страни, с грубо изсечени каменни блокове, монтирани към основата на стената.На изток тази стена се състоеше от скала, висока три и половина фута. Освен това има друга външна платформа, широка около десет фута, която може да се види на юг и югоизток, а също така има поредица от стъпала с ширина три фута, като всяко стъпало е високо един фут и широко един фут и води до тази долна платформа в югоизточния ъгъл. Така, след седеммесечен плен сред езичниците, ковчегът се завърна отново в собствената си земя и там остана тих много години, докато след това цар Давид не го пренесе в Сион, което радостно събитие беше възпято в сто тридесет и първия псалм, където, като се посочва, че в пътуването си от Сион до Кириат-Йарим, ковчегът е минал покрай гроба на Рахил, псалмистът казва: „Ето, чухме за него в Ефрат, Намериха го в полетата на Йеарим." Пс.132:6. Глава 3. Самуил като съдия и пророк Унищожаването на светилището в Сило бележи цяла епоха в историята на избрания народ, тъй като точно от това време в религиозния и морален живот на народа започва да се извършва важна революция, която води до трансформация на вътрешния живот на народа и неговото политическо възраждане. В продължение на двадесет години след поражението при Афек Израел пълзи безпомощно в краката на своите филистимски завоеватели. Вярно, последните бяха принудени да върнат Ковчега на Завета на първоначалните му собственици, но те запазиха господство и потискаха израилтяните по всякакъв възможен начин. Нямаше висше свещеничество; вече не беше останал център, към който благочестивите хора да се стичат, за да се покланят на Йехова; свещеният ковчег беше отделен от своето светилище, скинията; съществувала опасност от пълното падение на всяка религия и безнадеждно робство под езическото иго. Но Самуил, когото историята изгуби от поглед за известно време, беше издигнат, за да задоволи неотложните нужди на времето. Бившият съдия Самсон можеше случайно да нанесе жестоки удари на враговете на народа, можеше да ги смири, показвайки какво може да направи една силна ръка, укрепена от вътрешното съзнание за божествена помощ; но сега, за да се възстанови изгубената слава на Израел, беше необходимо нещо друго, различно от тези случайни подвизи. Самуил видя, че индивидуалните усилия за бунт, проявени в определени области и на различни интервали, са безполезни и могат да доведат само до още по-голямо потисничество. Той знаеше къде всъщност се крие злото, знаеше, че под моралното правителство на Израел просперитетът зависи изцяло от религията, че националното освобождение трябва да бъде предшествано от национално покаяние и той щеше да приложи всички сили на своя велик ум, за да постигне религиозно и морално възраждане. Славата за него като пророк вече се е разнесла из цялата страна. Без значение колко млад беше той, депресираните и потиснати израелци вече бяха склонни да се вслушат в съветите му. Неговите чести откровения бяха известни навсякъде и влиянието, придобито толкова рано, естествено проправи пътя за общото признание на неговото съдийство. Последното беше естествен резултат от неговата пророческа служба и беше под негово ръководство и управление. Не знаем дали той е участвал в издигането на скинията в Кириат-Йарим; но е ясно, че самият той тогава и впоследствие, в продължение на двадесет години, е превърнал родния си Рама в основна резиденция. През този период той се оженил и станал баща на двама сина, които нарекъл: единия Йоил, тоест „Йехова, мой Бог", а другия Авия, тоест, Йехова, мой баща", като по този начин изразявал своето благочестие в самите имена на децата си. Но семейните връзки изобщо не го възпирали да изпълни планираната си цел. Като левит, назарянин и пророк, той имал всички качества да предизвиква уважение и да действа като учител. Животът на благочестие и себеотричане, последователно преследван във всички отношения, добре познат на всички хора, включва авторитет, който не може да не бъде признат от всички действителни израилтяни. През двадесетте дълги години между младостта и средната възраст на Самуил той работи усилено, за да постигне целта си. Предстоеше му голяма задача и той се посвети изцяло на нея. Злото, което доведе хората до настоящите им бедствия, беше нечестието на идолопоклонството. Хората изоставиха Господа, останаха в нечестие, напълно забравиха закона на Мойсей и тежките бедствия бяха само пряка последица от тези беззакония. В Обетованата земя бяха инсталирани изображения на филистимски божества, които сега бяха идолизирани вместо Йехова или заедно с Него. На местата, където са отсядали жреците на Всевишния Бог и са се извършвали установените жертвоприношения, хората са построили храмове с изображения на Ваал и Астарта и там са извършили отвратителното идолопоклонство на своите езически завоеватели. Между тях се беше установил фалшив мир, който притъпи духовните им способности и ги подтикна да вървят по пътищата на своите езически съседи. Филистимците несъмнено изискваха уважение към тяхната религия като доказателство за подчинение. Слабостта на човешката природа, разпуснатостта на морала, осветена от такава религия, склонността да се примирява с това, което изглеждаше неизбежно, страхът от по-лоши страдания в случай на противопоставяне - всичко това представляваше сериозна пречка за всяка промяна към по-добро; Самуил трябваше да се бори срещу всичко това. Той беше par excellence човек на молитвата; любовта му към ходатайството беше забележителна черта в неговия характер. Общуването му с Бог го подкрепя през този труден период. В Рама, където влиянието му беше много силно, той издигна олтар и се покланяше на Йехова с толкова верни израилтяни, колкото можеше да намери около себе си. Постепенно той събира тесен кръг от ученици и приятели и излага пред тях своите възгледи, желания и стремежи. Тук той основава първия възел на тази пророческа школа, която, започвайки от малка, продължава да съществува до края на еврейската история и има такова огромно влияние върху историческите събития и характера на хората. Упорито и упорито той продължаваше да проправя пътя към сърцата на своите сънародници. С нестихващо усърдие той непрекъснато се луташе между тях, движеше се от единия край на земята до другия, упорито укорявайки и увещавайки. Той им напомни за древната слава, изля в сърцата им отдавна забравени идеи, толкова скъпи на техните предци - а именно идеи за специалното Провидение, което се грижи за тях, за дарените им милости и напътствия, доказа, че просперитетът зависи изцяло от послушанието и че всяко нарушение на Божиите заповеди неизбежно следва наказание. Често в опасност от филистимците, които, разбира се, знаеха, че обръщането към Йехова означава бунт срещу тях, срещайки съпротива и упоритост от страна на нечестивите израилтяни, които бяха доволни от своето робство и не искаха да се бунтуват, за да си възвърнат независимостта, Самуил продължи да изпълнява своята мисия през всичките тези години, като никога не изпускаше от поглед набелязаната си цел и се опитваше да накара израилтяните да признаят своята греховност, да признаят справедливостта на тяхното наказание и да станат достойни за подновена закрила на Бог, с пълен и сърдечен призив към Йехова. Най-накрая, след тези дълги приготовления, въпросът изглеждаше достатъчно узрял, за да бъде направена промяна; народът е научил много от своя исторически живот; бедността и потисничеството го принудиха да се покае; самите хора откриха източника на своите нещастия и в същото време видяха къде е единственото спасение. Тогава Самуил, който дълго време действаше тайно и към когото хората вече бяха свикнали да се обръщат за съвет и подкрепа, изведнъж се появи явно, като водач, изпратен свише. Израел „извика към Йехова“, оплака се за миналите си грехове и отново се обърна към Господ, на чиято божествена помощ възложи цялата си надежда. И сега Самуил не само с частни упреци или тайни увещания, но открито излезе с указание за пътя за съживление. Той постави само едно условие като истински и единствен признак на искрено разкаяние, а именно, че те трябва открито да се откажат от идолопоклонството и следователно да бъдат готови да понесат последствията от този подвиг. Ако, възкликна той, „се обърнете към Господа с цялото си сърце; тогава махнете изсред себе си чуждите богове и Астартите и насочете сърцата си към своя Господ и служете само на Него, и Той ще ви избави от ръката на филистимците“ (1 Царе 7:3). Израелците откликнаха сърдечно на този призив; всичките хора се развълнуваха; сякаш под въздействието на някакъв общ импулс, те смело решили да сложат край на унизителното идолопоклонство, което дотогава ги било завладяло; разрушиха храмовете и разбиха идолите. Подобно поведение било равносилно на открито възмущение срещу филистимските потисници. Това показа какво прекрасно влияние имаше Самуил, колко дълбоко неговият пламенен призив повлия на хората, така че последните, почти невъоръжени и напълно недисциплинирани, без велик водач начело, който да ги води уверено към победа, решиха да излязат да се бият с жестокия си враг и да го победят. Но сега израелците трябваше да възлагат надеждата си не само на своите плътски оръжия. За да ги подготви за великия подвиг, Самуил ги призовал към покаяние и молитва. От този момент нататък той решително действа като водач на народа. Сега той свика голямо събрание в Масфа, за да вдъхнови хората за война чрез извършване на тържествена служба. Името Мицпа, което означава "стражева кула", е дадено на много върхове в Палестина; но всъщност тук имаме предвид онзи прекрасен хълм, най-високият в централна Палестина, който, извисяващ се на 500 фута над околната страна и почти 3000 фута над морското равнище, се намира на около седем мили северно от Йерусалим и сега е известен като Неби Самвил. Ако това е същото място като Ноба, тогава то е избрано за мястото на това велико събрание не само поради високото му положение, което го прави безопасно от неочаквано нападение, но и защото там се намира скинията. Забележително е, че на върха на този хълм, както при Шило и Кириат-Йарим, има равна платформа, около пет или шест фута, изсечена в скалата, върху която несъмнено е била издигната някаква сграда за свещената скиния. "Гледката от това място, обикновено идентифицирано с Мицпа, е много далечна. Тя обхваща планината Геризим и израстъка на Кармел на север; Яфа, Рамла и обширна ивица крайбрежна равнина на запад; Джебел Фурейдис (така наречената планина на Франк), далечните планини Джевала, град Керак, Джебел Шиган (най-високата точка в Обетованата земя) са видими за на юг и югоизток; по-голямо пространство от трансйордански плоски хълмове, с частично вълнообразни очертания, се простира на изток и североизток” (Кондер). В умилостивение за миналото и в посвещение за бъдещето, хората, под ръководството на Самуил, извършиха два тържествени ритуала. Най-напред хората постеха, изпълнявайки предписания от закона обред за великия ден на умилостивението, изповядваха греховете си, оплакваха душите си и се смиряваха пред Йехова. Този общ пост беше придружен от друг обред, който досега не беше споменат, но се практикуваше от незапомнени времена на Заговезни. А именно те „вадят вода и я изливат пред Господа“. Впоследствие този ритуал се извършвал през всеки от седемте дни на празника, когато свещениците излизали от храма, придружени от левитския хор, до извора на Силоам и там те загребвали вода в златен съд, който изливали върху олтара като възлияние по време на утринната жертва (вж. Исая 12:3; Йоан 7:37, 38). Не беше ли този обред, толкова дълго поддържан и толкова често споменаван от равинските писатели, установен точно в памет на това велико национално възраждане, в спомен за помирението на един неверен народ с Бога? Забележително е, че след завръщането от Вавилон този Празник на шатрите беше празнуван тържествено от цялата общност (1 Ездра 3:4-6), а след това отново, по времето на Неемия, хората се събраха, за да чуят четенето на закона точно на същия този празник; така че, очевидно, този празник се оказа най-удобният повод за провъзгласяване на голямо национално движение. Разливането на водата се обяснява по различни начини. По време на храмовата служба това беше спомен за вода, изтичаща от скала, и послужи като прототип на изливането на Свети Дух. В случая то се обяснява, във връзка със съпровождащия го пост, като знак на себеотрицание, както Давид отказа да пие вода от Витлеемския извор, но я изля пред Господа (2 Цар. 22:16); други виждат в него знак за покаяние, пълен отказ от греха, тъй като водата е била сякаш символ на сълзите или, излята на земята, образно измива земята от оскверняване чрез идолопоклонство; или накрая може да изобрази жалкото състояние и безпомощност на хората, показвайки, че те са като вода, разлята на земята, която вече не може да бъде събрана отново 15. Самуил, като свика това събрание, действа като пророк; но отсега нататък той трябваше да изпълнява друга длъжност. Хората признаха властта му над себе си; той виждаше в него човек, способен да му стане владетел в обществените и държавни дела, и тук, в пълното си събрание, израилтяните с всеобщо одобрение го избраха за свой съдия. По-достоен избор не можеше да бъде направен. Вярно е, че Самуил не беше войн, не беше брилянтен командир, който, имайки опита от много битки, можеше да ги доведе до победа; но той беше силен в молитва, силен във вяра; притежаваше благоразумието на спокойната мъдрост, познаваше отлично сънародниците си, разбираше точно колко може да разчита на тях и как може да им повлияе. В това съдийско достойнство той взе необходимите мерки, за да ги формира в повече или по-малко съгласувана сила, така че да могат да устоят на неизбежната атака. Филистимците, разбира се, не пропуснаха да забележат, че сред хората под техен контрол имаше силно движение към бунт. Общото унищожаване на техните идоли и това велико събрание в Масфа бяха събития, чието значение не можеше да бъде разбрано погрешно. Следователно те бързо започнаха да вземат енергични мерки. Те събраха всичките си сили, за да потушат въстанието в зародиш. Всеки град изпрати свой собствен отряд и армията, която изглеждаше непреодолима в силата си, се придвижи към Масифа. Израилтяните се отчаяха, но не загубиха кураж. Увереността на Самуил ги вдъхнови с надежда за божествена помощ; той им напомни как чрез молитвата на Мойсей амаличаните бяха победени, как Господ се бори за Израел през живота на техните бащи и те решиха да посрещнат атаката и да оставят въпроса на Божията воля. Те се обръщат към Самуил, като го молят (този „син на молитвата“, „човек на молитвата“) да се моли на Бог да ги избави от ръцете на приближаващия враг. И Самуил веднага действа като ходатай. Той извика към Бога в гореща молитва и, като взе едно агне от гърдите си, го принесе във всеизгаряне на Господа. Той би могъл да извърши тази жертва дори и без да принадлежи към семейството на Аарон, тъй като той беше, така да се каже, свръхщатен свещеник, на когото беше поверено да заеме мястото на редовното свещеничество при това необичайно състояние на нещата. Бог установява определени заповеди и хората са длъжни да се подчиняват на тези заповеди; но той не се обвързва до такава степен с тези институции, че никога повече да не може да действа независимо от тях. Възможно е, както видяхме по-горе, скинията да е била в Масфа; в този случай жертвоприношението можело да се извърши на определено място, макар и не от обикновен свещеник; но, както и да е, пророкът имаше право да издига олтари и да убива жертви на други места и като цяло да бъде посредник в комуникацията с Всемогъщия. Когато димът от жертвеното агне (изображението на самопосветеността на един унил народ) се издигна към небето и силният молитвен вик на Самуил отекна във въздуха, филистимската армия се приближи и израилтяните от техния възвишен лагер се насочиха към врага. Техните полувъоръжени и недисциплинирани сили трудно можеха да се противопоставят на закоравелите във войната филистимляни. Но Господ воюва за Израел. Гласът на Бог отговори на гласа на пророка и библейският историк вижда ясната помощ на Бог в това, което последва. Страшна гръмотевична буря се разрази над езическата армия, всявайки страх и объркване в тях, и Самуил, като умел командир, се възползва от този момент, за да тръгне смело с народа си срещу враговете им. С непреодолима смелост израилтяните се втурнаха от хълма, пробиха бойната линия на филистимците и под тази бърза атака последните потрепериха, паниката се разпространи в редиците им и те, забравили за всяка съпротива, започнаха да бягат ужасени пред израилтяните. Еврейската традиция разказва и за друго обстоятелство, допринесло допълнително за тази победа. "Бог разстрои редиците на филистимците със земетресение; земята се разклати под краката им, така че нямаше място, на което да могат да стоят в безопасност, и те паднаха безпомощни или на земята, или дори в някои от пропастите, които се отвориха под тях. Последва много голям побой. Филистимците избягаха в дълбоката долина, сега пълна с поток, който се втурва по скалистото корито, и бяха преследвани отблизо от победоносните израилтяни, които не пропуснаха да се възползват от оръжията, разпръснати от ужасения враг. Преследването завърши едва при Бетхор, сегашния Айн Карим, филистимска крепост, която лежеше на един издатък, на половината път до източните планини. Тук малките останки от езическата армия намериха убежище без страх от по-нататъшно нападение. Дълго време след това евреите стояха с възторг от тази победа и синът на Сирах си спомня това с триумфални редове: "Самуил, пророкът Господен, беше възлюбен от своя Господ, съдия на хората според закона Господен, и Господ погледна Яков. Чрез вярата си той беше истински пророк; и в думите му се разкри верността на видението. Той извика към Всемогъщи Боже, когато враговете му го притискаха отвсякъде, и той принесе в жертва младо агне, и Господ гръмна от небето; и Той направи гласа Си чут с голям шум, и унищожи водачите на Тир и всичките филистимски князе” 17. В памет на това велико избавление и с оглед на нуждата от божествена помощ в бъдеще, Самуил издигна по-голям камък на мястото, където се състоя победа и го нарече Ебенезер, „камък на помощта“, казвайки: „Господ ни помогна да стигнем до това място“. Това беше същото място, където 20 години по-рано израилтяните претърпяха тежко поражение, което завърши с пленяването на Ковчега на завета. Според определението на свещения историк, той лежеше между Мицпа и Сен („зъб“), както се наричаше една заострена скала. Последното се идентифицира с Деир Йесин (който запазва името си и до днес), място, разположено на пет мили западно от Йерусалим и на две мили и половина северно от Бетхор. Тържественото издигане на този паметник показва какво важно преобразяване е извършил Самуил и какъв дух е вдъхнал у своите сънародници. През следващите векове всеки благочестив пътешественик може да прочете на този паметник какъв точно е бил ръководният мотив на неговите действия и в основата на всеки национален успех: „нашата помощ в името на Господа, който създаде небето и земята“. Тази победа беше придружена от някои непосредствени последици. Филистимците бяха отслабени за известно време и не предприеха повече атаки срещу израилтяните. Националният дух на израелците беше напълно възроден отново; Те не само запазиха границите си, но дори си върнаха всички градове и околностите между Акарон и Гет, които бяха превзети от филистимците по време на тяхното потиснато състояние. Аморейците, които живееха в околностите на Йопия и взеха страната на ханаанците, сега също намериха за по-изгодно за себе си да застанат на страната на Самуил и да се предадат под защитата на израилтяните (1 Царе 7:14). Този успех на Израел при Евенезер не беше просто изолирана победа, а знак за онзи нов дух в Израел, който оживяваше хората през целия живот на Самуил, а също и по време на управлението на Давид, Соломон и други велики царе. Дребните съперничества изчезнаха и отстъпиха място на голямото желание за национално единство. В отделните племена народът вече не се бореше за славата и благоденствието на едно или друго племе, а за славата и благоденствието на целия Израил. Предишното ханаанско идолопоклонство, което беше покварило и унизило всяка националност, беше до голяма степен отхвърлено и унищожено сред избрания народ и чистата религия на Господа на Силите вече не беше поверена само на грижите и защитата на племето на Леви, което се оказа не напълно достойно за поверената му задача. Левитите все още служеха в светилището и избраното семейство на Аарон, от семейството на първо Итамар и след това на Елеазар, само носеше скъпоценните камъни и свещената дреха на първосвещеника; но по религиозни въпроси силата на свещеническото племе никога повече не е заемала върховна позиция в обетованата земя. От времето на Самуил се появява нов свещен орден, а именно орденът на пророка, чиито точни задължения по отношение на ритуалното поклонение не са определени, но който е признат от хората като легитимен посредник за комуникация с истинския цар на Израел. Ударът, нанесен върху управлението на филистимците, като цяло беше толкова силен, че свещеният историк, пишейки малко по-късно след това събитие, можеше да впише в своята хроника триумфалните думи: „Така филистимците се успокоиха и не влизаха вече в пределите на Израил; и ръката Господня беше върху филистимците през всичките дни на Самуил” (1 Царе 7:13). Така се установява мир в Обетованата земя, което дава възможност на Самуил свободно да изпълнява високото си призвание. Предишните съдии бяха в по-голямата си част прости воини и генерали; След като изпълниха длъжността си и освободиха хората си от един или друг враг, те обикновено се оттегляха в личния живот, без никога да предприемат по-ефективни трансформации. Междувременно Самуил не беше нито командир, нито военачалник. Току-що разказаният инцидент е, доколкото е известно, единственият, в който той е действал като водач във война. Неговото призвание беше по-високо, а именно да образова своя народ за прилагане на теократично управление и да живее, така да се каже, под очите и под прякото управление на Йехова. Той не успя съвсем да постигне тази цел, защото не можа да издигне падналите си сънародници дотолкова, че да придобият такъв възвишен възглед; но той работи усилено, за да постигне тази цел и я изостави само с изричното разрешение на Бог. Ние вече видяхме как той се е опитвал да постигне осъществяването на своята мисъл, какви мерки е предприел, за да утвърди своето влияние всред народа и да разпространи в него истинското съзнание за своята велика съдба. Уважението, на което се радваше, и големите услуги, които оказваше на хората, улесниха тази трудна задача за него и той се опита да разшири личното си влияние върху всички свои сънародници като цяло, поне в южната част на страната, като ежегодно посещаваше някои от най-известните места по религиозни въпроси, правеше жертви там и изпълняваше длъжността си като граждански съдия. От резиденцията си в Рама той обикновено отиваше в древния, свързан с велики спомени, Ветил, където Господ се яви два пъти на неговия велик праотец Яков и където се намираше седалището и олтарът на Авраам. Оттук той след това пътува до Гилгала в долината на река Йордан, мястото на първия лагер на израилтяните след влизането им в Обетованата земя, на около пет мили източно от Йерихон и сега известен като Тел Гилджули. Това място е свещено от незапомнени времена. Самото му име, което означава „кръг“, показва примитивни каменни паметници на някаква древна религия, въпреки че Исус Навиев даде ново тълкуване на това име, свързвайки го със спомена за поставянето на дванадесет камъка, които служеха като паметник на чудотворното преминаване на Йордан. От Гилгала Самуил посети Масфа и след това отново завърши обиколното си пътуване в Рама, където несъмнено имаше някакво наследствено имущество. Но той не ограничава своите съдебни посещения до тези известни места; той често ходеше на други места на определени интервали, за да подреди оплакванията, да накаже престъпленията или да извърши поклонение 18. В Шило той установи правилното поклонение, въпреки че не е ясно дали, след като построи олтар там, той премести скинията там. Възможно е жреците от рода на Итамара да са го смятали за своя собственост и да са го прехвърляли от един град в друг, без да срещат съпротива от Самуил. Въпреки строгото правило на Моисеевия закон, което повелява всички жертви да се принасят само пред ковчега на определеното място, олтари са издигнати и на други места, като напр. Гедеон в Орфа и Маное в Цор (Съдии 6:24; 13:19). В Миган има доказателства, че преди построяването на скинията поклонението на високите места е било разрешено и едва след това е било забранено. След разрушаването на Сило стана временно позволено да се принасят жертви на различни високи места и това разрешение продължи до построяването на нова скиния в Йерусалим. Жертвите на Самуил в Евенезер, Рама и други места очевидно са били осветени от Бог; претекстът за жертвоприношението във Витлеем, по случай помазанието на Давид, дори е особено вдъхновен от самия Господ (1 Царе 16:2). Сега, когато скинията и ковчегът на завета бяха отделени един от друг и нямаше определено определен Божи дом, Моисеевият указ беше временно отменен и това, което би било престъпление в друго време и след построяването на храма, в този смутен период беше разрешено или поне толерирано. Благоприятното приемане на жертвите от ръцете на Самуил в същото време показва, че свещениците на Аарон не са били считани по онова време за безусловни и изключителни служители на религията и че Бог със специална власт е позволил на пророците да извършват свещенически действия. Докато служи като народен съдия, Самуил, чрез неуморните си дейности за доброто на народа, придоби огромно влияние върху народа, такова влияние, каквото никой владетел не е имал от времето на Моисей. Бидейки едновременно левит, назирей, пророк и съдия, той съсредоточи в личността си както духовна, така и гражданска сила сред народа и като пламенен ревнител на вярата на отците реши да използва това влияние за благото на народа, и то не само в настоящето, но и в бъдеще. За тази цел той, самият пророк и учител на вярата, стигна до идеята да основе институция, която да служи завинаги като източник на учение и просвещение за хората и от която да излязат просветени ревнители на вярата. Такава институция се появява под формата на пророчески училища или така наречените „войти от пророци“. Пророците, като особени вестители на Божията воля, се явяват пред Самуил, но те все още не носят високото звание пророци в истинския смисъл на думата, а просто се наричат ​​„прозорливи“, „божии хора“. Само Самуил започва да се нарича в собствен смисъл пророк (наби), а след него и всички, които го следват. Още по-рано, по времето на съдиите, когато религиозният и нравственият упадък на народа достигна най-големите си размери, на места се появиха „божии хора”, които с богооткровеното си слово се опитваха да събудят съвестта на хората, да събудят духа в тях или да ги укорят за нечестие. Но по времето на Самуил много такива фанатици вече се бяха появили и именно от тях Самуил основа правилните „войти от пророци“, които образуваха нещо като религиозни братства или училища. Въпреки че Светото Писание ни казва много малко за външния и вътрешния живот на братствата, все пак е възможно да добием известна представа за тях. Онези, които им принадлежаха, се наричаха „синове“ или „ученици“, а главата им се наричаше „баща“. Повечето от тях бяха млади хора, знак, че по-младото поколение, като най-чувствително към добрите морални влияния, най-вероятно е откликнало на призива на Самуил. Те живееха в общности, наслаждаваха се на обществено съдържание, хранеха се заедно, носеха специална роба, която ги отличаваше, с кожен колан, ходеха в цели групи или тълпи и бяха толкова многобройни, поне в по-късни времена, че се споменават случаи, когато пророците се събираха на групи от сто или повече души (3 Царе 18:4; 22:6). Основните училища бяха в родния град на Самуил Рама, след това във Ветил и Галгал, но по-малки училища съществуваха и в други градове. Отделните общности са били под надзора и грижите на по-възрастните и най-известните пророци, към които „синовете“ или „учениците“ са проявявали дължимото подчинение и уважение, а някои от членовете на общностите дори са им прислужвали, когато е трябвало по-възрастните пророци и учители да бъдат на страната. По-възрастните пророци или учители от своя страна са се грижили за благосъстоянието на своите „синове“, а има случаи като напр. Веднъж, по време на глад, пророк Елисей нахрани най-малко сто души и след смъртта на един от тях даде възможност на вдовицата си да плати оставените от него дългове (4 Царе 4). Източникът на издръжка на братствата е поне в някои случаи обикновеният труд в земеделието и скотовъдството, както и общите занаятчийски дейности, за които някой е свикнал и способен. Но в същото време те приемаха и онези предложения, които им бяха дадени от външни хора, които търсеха тяхното назидание, утеха и просветление. Приемането в братствата очевидно беше безплатно: приемаха се всички, които в живота си бяха повече или по-малко способни да вършат работата, която беше задачата на тези братства. Основната цел на тяхното основаване е да насърчават продължаващото движение за възстановяване на правата вяра и възраждане на религиозния и морален живот на хората. В съответствие с тази цел основният предмет на изучаване в пророческите школи беше Божият закон, и то не само по буква, но и по дух. В същото време те изучават религиозни ритуали и свещена музика. Последното беше една от отличителните черти на „войнствата“, чието пророчество беше придружено „с псалми и тимпани, свири и арфи“, което беше особено способно да привлече хората. Животът в общността, под благоприятното религиозно и морално влияние на по-възрастните пророци, успя да укрепи характерите на „синовете“ на пророците и от тях се появиха онези доблестни мъже, които безстрашно изричаха горчивата истина на властта. Вдъхновени от безкористна ревност за истинското благо на хората, те бяха безстрашни защитници на истинската религия и действаха като решителни нейни защитници при всяка опасност, която я заплашваше. Тяхната дейност се развиваше и укрепваше с напредването на историческия живот на народа и с течение на времето те се превърнаха в страшни отмъстители за всяко посегателство върху религията, истината и справедливостта и с неуморната си проповед оттогава не престанаха да пробуждат съвестта на народа и неговите управници и с това поддържаха в тях духа на истинската религия и добрия морал. Най-добрите години от живота на Самуил 19 са прекарани в тези работи по духовно възпитание и обществено управление на народа. Но тъй като тежестта на годините пада върху раменете на Самуил и хората все повече го търсят за съвет и помощ, той открива, че не е в състояние сам да изпълни всички задължения, които лежат върху него. В резултат на това той привлече двамата си синове да му помагат в неговите съдебни дела и ги направи, така да се каже, свои управители в южната част на Юдея, във Вирсавее, на филистимската граница. Това назначение показва колко голям е бил неговият авторитет. I. Флавий заявява, че влиянието му се простира и на север, тъй като според неговото свидетелство един от синовете на Самуил е назначен за съдия във Ветил. Трудно е да се разбере как този велик религиозен и държавник е могъл да знае толкова малко за характера на своите синове, когато ги е назначавал на толкова високи позиции. Примерът на Илия можеше да го предупреди срещу подобна грешка. Във всеки случай, лесно е да си представим с каква скръб беше поразен великият старейшина съдия, когато скоро след това до него достигнаха слухове, че синовете му „се отклониха в личен интерес, взеха подаръци и съдеха неправилно“. С оглед на строгия характер на Самуил е очевидно, че това поведение на синовете му не е резултат от бащинската му слабост към децата, какъвто е случаят с първосвещеника Илий. Най-вероятно това е жертва на неговата безкористна социална дейност, която напълно поглъща силата и вниманието му и го лишава от възможността да отгледа правилно децата си и това обстоятелство послужи като пряка причина за важна революция в историята на израелския народ. Времето на съдиите беше време на анархия и свързаните с нея бедствия, тъй като поради липсата на твърда власт хората губеха политическа власт и постоянно търпяха поражения от съседни народи, които имаха силна кралска власт начело. Виждайки сега, че дори синовете на такъв благочестив и мъдър владетел и съдия като Самуил са неспособни да управляват народа, израилтяните се събраха на събрание и старейшините решиха да помолят Самуил да постави над тях цар, който да ги „съди като другите народи“. Това желание на хората не беше незаконно, а беше предвидено в законодателството. Мъдрият законодател на народа Моисей, предвиждайки с пророческия си поглед бъдещата съдба на историческия живот на своя народ, даде предварително закон, който определи кръга на царската власт. „Когато дойдеш в земята“, каза той, „която Господ Бог ще ти даде, и ти я завладееш, заселиш се в нея и кажеш: Ще поставя цар над себе си, както другите народи, които са около мен; тогава постави над себе си цар, когото Господ, твоят Бог, избере“ (Втор. 22:14, 15). Но възрастният съдия реагира неблагосклонно на това искане и не само заради недостойните си синове, но главно защото желанието на народа беше изразено, без първо да се пита Божията воля. Очевидно хората, които се обърнаха към Самуил с тази молба, не прецениха достатъчно важността на този въпрос. Той поиска владетел, който да го управлява като другите народи, и по този начин сякаш забрави, че особеното му предимство е да се различава в управлението си от другите народи и не само да не подражава на тези народи, но да им бъде образец във всичко. Израелтяните, очевидно, не разбираха напълно великата идея за управление от Бог, според която те трябваше да бъдат изключително поданици на единствения небесен Цар Йехова, трябваше да бъдат управлявани само от Него, чрез онези специални владетели, които Той призова и които бяха под Неговото специално ръководство. Всъщност принципът на монархията в никакъв случай не беше отхвърлен от Закона на Моисей, но само според този закон израилтяните трябваше да се подчиняват на небесния монарх, а не на земния. Такова управление им беше дадено като видима гаранция за поверената им велика истина за монотеизма и за да запазят тази истина, те бяха изолирани от останалия свят в Св. земя; за да им напомня постоянно за тази истина, им беше определено само едно място за обществено поклонение и те трябваше постоянно да чувстват своята пълна зависимост от Бог във всичко, така че Йехова постоянно ги наказваше за престъпленията им и Йехова им даваше избавление от външни бедствия. Техният единствен глава и лидер трябваше да бъде един, невидим Бог. Но хората никога не са разбрали напълно тази велика идея; тя беше твърде възвишена за неговия корав врат и изискваше за себе си по-силна вяра, отколкото той беше способен. Подобно на техните предци в пустинята, които, без да се доверяват на невидимия Бог, извикаха на Аарон „да им направи бог, който да ходи пред тях“, те се нуждаеха от някакъв осезаем владетел и лидер; те забравиха как Бог ги управляваше, бореше се за тях и ги подкрепяше, когато само те бяха верни на Него. Въпреки че не са се заблуждавали в самата вяра, че след време ще трябва да бъдат управлявани от цар, както се вижда от закона и различни пророчества (като напр. и песента на Анна), обаче, те явно съгрешиха, като поискаха точно такъв цар, какъвто имаха езичниците. Кралят, от който се нуждаеха, не беше просто воин, а представител на Йехова, който щеше да действа във всичко под върховно ръководство и чрез собственото си подчинение на Божия закон и чрез установяване на това подчинение сред своите поданици щеше да спечели благоволението на Господ. Естествено, предвид всичко това, Самуил изслуша тази молба със скръб. Но наранените му чувства не го правеха несправедлив или чужд на всяко благоразумие. Той предаде този въпрос на решението на Онзи, Чийто беше слуга, и се обърна с въпрос към Господа и на въпроса му беше отговорено: "Слушай гласа на народа във всичко, което ти кажат; защото те не са отхвърлили теб, но те са отхвърлили Мен, за да не царувам над тях. Както направиха от деня, в който ги изведох от Египет, до този ден, като Ме оставиха и служеха на други богове, така ще постъпят и с теб. Затова слушай техните гласове; просто им представи и им обяви правата на царя, който ще царува над тях” (1 Царе 7:8-9). Самуил постъпи в съответствие с тази инструкция и тук не е излишно да спрем, за да посочим себеотрицанието на този истински патриот. Идеалът, за който той бе живял и работил, сега внезапно беше разбит и съборен; теократичното правителство, на което той беше посветил цялата си енергия, сега претърпя изключително важна промяна; Поданиците на Йехова изглежда се разбунтуваха и предадоха своята вярност; хората, които той обичаше и спасяваше, очевидно не искаха повече да се доверяват на мъдростта и силата на своя върховен Цар - и въпреки всичко това Самуил не роптаеше; той прие новото състояние на нещата с рядко себеотрицание, мислеше само как да уреди всичко това възможно най-добре за своя народ, посвети всичките си усилия да направи този преход възможно най-правилен и да го насочи към подобряване на религиозния и обществено-политическия живот на народа. „Самюел,” правилно казва Евалд, „е един от онези малко велики мъже в историята, които в критични времена, със силата на техния характер и непобедима енергия, прекратяват предишната форма на великата съществуваща система, първо против собствената си воля, но след това, убедени в нейната неизбежност, се посвещават да й служат с цялата сила и желание на своята природа и след това въвеждат по-добра форма с по-щастливи резултати, въпреки личното страдание и дори потисничество. Какво мотивира Не е някаква нова истина, която надхвърля първите Мойсееви принципи; но той весело и живо възприема тези принципи като свои собствени и в неговото време е било голяма необходимост да не остави тези истини, които са достигнали силна жизненост в собствения му дух, той е имал силата и себеотрицанието да въплъти отново в живота на своя век и да организира целия живот на хората според тях по такъв начин, че е било възможно само в условията на онзи век. Като човек по-скоро със смела и неуморна енергия, отколкото с мисъл и разум, Самуил отначало се отдаде изцяло на установената система и използва всички сили и съществуващи институции, съдържащи се в нея, стремейки се към укрепване и възраждане на своя народ, давайки дори на зрелите си години, чрез блясъка и превъзходството на своя дух, съвършенство на всички онези порядки, върху които се простираше неговото влияние. Тук, противно на собствените му предположения и очаквания, внезапно го осенява убеждението, че цялата съществуваща система е станала безнадеждна и че хората могат да бъдат спасени само с напълно ново устройство. И в този момент, който трябваше да реши съдбата на цели векове, той наистина е герой, който може да пожертва предишните си убеждения и всички почести на своето положение, за да даде на хората това, което им липсва, и дори да вземе всички мерки, за да може извършената промяна действително да донесе плодовете, на които хората се надяват. Въпреки че отначало той беше съзнателен противник на новото учреждение, което народът искаше от него, Самуил, обаче, от момента, в който осъзна необходимостта от тази революция, стана най-преданият и най-полезният организатор на новото учреждение. Така Самуил се явява духовен герой на два напълно различни периода, като е еднакво известен и в двата, но особено щастлив във втория, през който не само е живял, но и който той, така да се каже, е създал, а именно период не само на ферментация, но и на прогрес, в който доброто семе, което е посял, може да расте и да просперира. Ако видимите дела на Давид са по-велики и по-блестящи от тези на Самуил, не може да има съмнение, че блясъкът на Давидовата слава не би бил възможен без по-малко славния, но придружен от много по-голямо влияние подвиг на Самуил и че цялото величие на следващия век трябва да се припише на него, като негов истински виновник. Въпреки че редът, който Самуил беше поддържал и ценял в своя живот и работа, сега беше на път да се промени, все пак великият старейшина-съдия, в своя безкористен патриотизъм, не изрази нито дума на личен укор, а просто продължи да изпълнява Божията заповед и да създаде нова институция по най-добрия възможен начин. Първо, той напълно информира хората за това, което Господ му е казал, след това той обясни какви могат да бъдат последствията от назначаването на такъв цар, какъвто те желаят, какви трябва да бъдат правата му и как може да ги използва. От тези доклади те не можеха да не научат, че на хората е наложена много голяма отговорност и че след време те може дори да се покаят, че са премахнали нежното и справедливо управление на Самуил и са предпочели управлението на неограничен цар пред общинското управление. „Това ще бъдат правата на царя, който ще царува над вас“, каза Самуил на народа в тържествено събрание: „той ще вземе синовете ви и ще ги тури в колесниците си, и ще ги направи свои конници, и те ще тичат пред колесниците му; и той ще ги направи хилядници и петдесетници, и те ще обработват нивите му и ще жънат житото му, и ще му направят бойни оръжия и негови И ще вземе дъщерите ти, за да готвят храна и да пекат хляб, ще вземе твоите ниви и твоите лозя и ще ги даде на слугите ти и ще ги даде на евнусите и слугите ти и ще ги използва Той ще вземе една десета от стадата ви, а вие ще бъдете негови роби, и тогава ще въздишате своя цар, когото сте избрали, и Господ няма да ви отговори. Тази реч рисува ярка картина на обичайния характер на управлението на царете на изток. Подобно предупреждение може да накара хората да забавят решението си и да помислят добре към какво се стремят. Старейшините наистина подложиха въпроса на ново обсъждане, но срещата им завърши само с подновяване на предишното искане. Те отново дойдоха при Самуил и като повториха молбата си, казаха още по-настойчиво: „Не, нека царят бъде над нас; и ние ще бъдем като другите народи: нашият цар ще ни съди, ще върви пред нас и ще води нашите войни.“ Всеки протест след това беше безполезен и тогава Господ каза на Самуил да задоволи желанието на хората и да постави цар над тях. Желанието да имат цар беше породено в народа на Израел от окончателното съзнание за тяхната неспособност да се самоуправляват според тези възвишени принципи на управление, които бяха изложени в законодателството на Мойсей. По времето на съдиите целият живот на народа, както религиозно-нравствен, така и държавно-обществен и семеен, се разстройва. Въпреки че поклонението продължава да се извършва главно в скинията, жертвоприношенията се правят и на други места, което лесно води до развитие на суеверия и директно до отклонение в идолопоклонство. При липсата на твърд орган, който да следи за прилагането на законите, моралът, за голямо съжаление на някои благочестиви хора, падаше все повече и повече. Своеволието и хищничеството, които преобладаваха навсякъде, все повече отслабваха силата на народа, от което се възползваха ханаанците, които безнаказано ограбваха царството на Йехова. Това условие беше още по-трудно, защото през това време просвещението на израелтяните бе напреднало значително. В лицето на пророците се появиха достойни учители, които, като поучаваха хората на Божия закон, събуждаха у тях съзнанието за неговото висше предназначение и показваха доколко действителността не съответства на него, разпалваха у тях патриотизъм и ги принуждаваха да търсят изход от едно пагубно положение, какъвто изход им се представяше само в установяването на твърда царска власт. Глава 4. Помазването на Саул за цар Когато решението на народа да има цар намери окончателното одобрение от страна на върховния цар на Израел, пророк Самуил не трябваше да чака дълго за допълнителни инструкции, за да изпълни това дело. Обстоятелствата, привидно напълно случайни, но ясно разкриващи ръката на Провидението в същата тази злополука, скоро го изправиха лице в лице с човека, който беше предопределен да бъде първият цар на избрания народ. В град Гавая, от племето на Вениамин, живееше семейството на някой си Киш, който имаше единствен син Саул. Генеалогията на Киш е много неясна, отчасти поради еврейския обичай да се пропускат семейните връзки и отчасти поради ужасното изтребление на Вениамин по време на периода на съдиите, когато много от племенните записи вероятно са били изгубени. Това семейство не е било богато и е изкарвало насъщния си хляб чрез селскостопанска работа, която е вършил самият баща заедно със сина си и няколко слуги. Но беше щедро надарен от природата и се отличаваше с външно величие и красота и в същото време с непреодолима смелост, калена в борбата с враговете. И така един ден работните магарета на това семейство изчезнаха. Тази загуба беше много значима за бедния Киш и за да ги намери той изпрати сина си Саул, който по това време беше вече на средна възраст, заедно със своя слуга. В неоградена и не гъсто населена страна не беше лесно да се намерят тези изгубени животни дори за двама опитни хора. Слугата, който отиде със Саул, не беше роб в истинския смисъл на думата, а доверен и близък човек. Ако традицията правилно го смята за едомеца Доик, който впоследствие безмилостно изпълни жестоката заповед на Саул да убие свещениците в Ноб (1 Царе 22:18), тогава той беше добре запознат с обичаите на тези животни и можеше да му се вярва при намирането на изгубени магарета. Напускайки Гавая, Саул и неговият слуга първо прекосиха веригата от планини на Ефрем, отивайки при племето на Вениамин, а след това се насочиха към Рама или Маспа. Това пътуване беше доста дълго и уморително и въпреки това никъде не можаха да намерят изгубените магарета. Те прекараха цели три дни в търсене и Саул, който обикновено се отличаваше със силна привързаност, започна да мисли за безпокойството, което такова дълго отсъствие може да причини баща му и семейството му, и затова предложи на слугата да се върне у дома, въпреки че търсенето им не беше увенчано с успех. „Да се ​​върнем“, каза той на слугата, така че баща ми, като остави ослите, да не се тревожи за нас“ (1 Царе 9:5). Слугата обаче не искаше да се върне у дома, без да изпълни възложената му задача, и отбеляза на Саул, че има възможност да опита късмета си, преди да се върне у дома. Той специално съветва да отидете в най-близкия град, където по думите му имало „божи човек, уважаван човек, каквото каже, се сбъдва“; ще им покаже ли къде да търсят изгубените си магарета? Саул се съгласи, но в същото време изрази съжаление, че няма с какво да плати на „гледача“. Да отидеш при някой велик човек без съответен подарък е нечувано на изток; и ние знаем от презрителното загатване на пророк Езекил за „шепа ечемик и парчета хляб” 21, че лъжепророците винаги са получавали заплащане от хората, които са измамени за техните фалшиви предсказания. Пратениците, които помолиха Валаам да помогне на Валак, също дойдоха при него с дарове; Жената на Йеровоам, която отиде да се посъветва с пророк Ахия относно болестта на сина си, взе със себе си дар от хляб и мед. Няма нужда да се предполага, че Самуил е получил заплащане за съветите си, подобно на езическите гадатели; най-вероятно Саул, притеснен, че няма с какво да плати на гледача, се е ръководил само от текущия обичай. Трудността в този случай относно плащането беше разрешена от слугата, който отбеляза, че има една четвърт от сикъл сребро и с готовност ще я пожертва за полученото послание. Невъзможно е да се определи каква точно е тази сума с най-новите пари. Във всеки случай можем да предположим, че един шекел в това далечно време е бил около 80 копейки или една рубла; но тъй като по това време имаше малко сребро и стойността на парите беше сравнително по-висока, тогава, разбира се, покупателната способност на тези пари беше много по-висока, отколкото е сега. Тълкувателите смятат, че сикълът е разделен на четири части с кръст и, ако е необходимо, всъщност е счупен. Така отделената четвърта част от шекела беше около 20 или 25 копейки и можеше да се счита за доста значително плащане по това време. Както и да е, трудността сега изчезна и те отидоха в града, където живееше „Божият човек“. Така търсещият магарета отишъл при пророка, който трябвало да му даде царството. Библейският разказвач не казва кой всъщност е градът, но по всяка вероятност е бил или Рама, или Масфа, където Самуил пристигнал по това време за жертвоприношение. Когато наближили града, срещнали момичета, които излезли да налеят вода и ги попитали: „Има ли тук прорицател?“ Те им отговориха и казаха: "Да; ето го пред вас; само побързайте, защото днес той дойде в града, защото днес жертвата на хората е високо. Когато дойдете в града, ще го намерите, преди да се е изкачил на тази височина за обяд; защото хората няма да започнат да ядат, докато той дойде, защото той ще благослови жертвата, а след това поканените ще започнат да ядат. И така, вървете, сега ще намерите него.” Очевидно в града течеше подготовка за народно тържество, което беше съчетано с жертвоприношение. Жертвоприношението обикновено се извършвало на някаква „височина“, т.е. на върха на хълма, където бил издигнат олтарът. Самуил, като пророк, обикновено произнасял благодарствена молитва по време на жертвоприношението, благославял самата жертва, след което започвало яденето на жертвеното месо. Докато Самуил се подготвяше за жертвоприношението, той получи божествено вдъхновение, че в този ден ще срещне човека, определен от Бог да бъде цар на Израел. Предупреден в това отношение, той направи всички необходими приготовления за такова велико събитие. За да придаде възможно най-голяма тържественост на жертвоприношението и последвалия празник, той покани тридесет от най-важните старейшини на града да се съберат на височината и след това отдели най-добрата част от месото за благородния скитник. В определеното време пророкът излезе извън града, за да излезе от портите и да се изкачи на висините. Внезапно той вижда пред себе си човек с много впечатляваща външност и забележителна красота; неволно обръщайки внимание на този човек, той неволно си помисли дали това не е точно този човек, който е предопределен да бъде монарх над избрания народ. Нерешителността му веднага била премахната и гласът Божий проговорил в душата му: „Това е човекът, за когото ти казах, той ще управлява моя народ“. Точно в този момент Саул се приближава до Самуил и, без да знае с кого всъщност говори, го пита дали може да му каже къде е къщата на гледача. - Аз съм гледач - отговори Самуил, - върви пред мен във висините; и днес ще вечеряш с мен, а на сутринта ще те изпратя и ще ти кажа всичко, което е на сърцето ти. Подготвяйки по този начин неволно удивения скитник за великото събитие, той същевременно, за да събуди у него увереност в своето пророческо прозрение, проникнало в тайните мисли на сърцето, добави: "И не се тревожете за магаретата, които ви липсват от три дни; те се намериха." След това Самуил добави някои мистериозни думи, намеквайки, че някаква голяма промяна е на път да се случи със Саул. Посланието беше направено с известна неяснота, но във всеки случай показваше, че в тях има нещо изключително; пророкът беше този, който добави: „И кой има цялата похот в Израел? не е ли за теб и за целия ти бащин дом? Тоест, с други думи, Самуил искаше да каже на Саул: защо трябва да се тревожиш за магарета или да се притесняваш за някаква незначителна ферма на планината Ефрем? Нещо много по-високо ще трябва да заеме мислите ви, защото на кого ще принадлежи всичко най-добро в Израел? Не е ли за теб и не за бащиния ти дом? (1 Царе 9:20) Подобно предсказание, заедно с мистериозен намек, изключително удивиха Саул, тъй като дотогава той никога не се беше занимавал с нещо подобно, никакви подобни сънища никога не бяха нарушавали спокойния поток на живота му и той едва ли можеше дори да придаде значение на думите на пророка или да види в тях нещо повече от хиперболичното изказване на мил прорицател. Затова той скромно му отговори: “Не съм ли син на Вениамин, едно от най-малките израилеви племена? И не е ли моето племе най-малкото между всичките племена на Вениаминовото племе? Защо ми казваш това?“ Племето на Вениамин все още не се е възстановило напълно от жестокия побой, на който е било подложено преди няколко години, а семейство Киш, макар и удобно в поземлените владения, не е от голямо значение; как би могъл член на такова племе да стане обект на толкова големи обещания? Самуил не даде никакъв отговор на този въпрос на объркания Саул. Той събуди в него високи мисли, вложи големи стремежи в ума му и се ограничи с това, докато дойде време за самото събитие. Междувременно той заведе Саул и слугата му в стаята, където беше приготвена вечерята и където се бяха събрали вече поканените. Саул получи почетно място не само като скитник, но именно поради онази висока съдба, за която ясновидецът вече знаеше. Слугата, който го придружаваше, също получи пълно уважение като спътник и слуга на толкова важна личност. Тогава Самуил му предложи най-добрата част от месото, тази, която И. Флавий нарича „царската част“ 22. Това беше именно плешката с цялата тлъстина, която не беше изгорена на олтара. Ако това беше дясното рамо, това беше тази част, която обикновено принадлежеше на свещеника и можеше да бъде дадена на мирянина само от властта на пророка, който имаше властта да променя обичайните ритуали. Подобно предложение беше знак за най-висока чест. Когато готвачът, който приготвяше вечерята, донесе определената част на Саул и я постави пред него, Самуил отбеляза: „Това остана, сложи го пред себе си и яж, защото за това време беше запазено за теб, когато свиках хората.“ Когато вечерята свърши и гостите се разотидоха, Самуил покани Саул със себе си в къщата си в града, помоли го да отложи завръщането си у дома за следващия ден, а след това, за да поговори по-добре с него, го покани на покрива на къщата. Тези плоски покриви на изток винаги са били любимо място за почивка, не толкова заради уединението си, колкото защото са били най-добрите места за водене на разговор, без да бъдете обезпокоявани от непознати. Тук възрастният Самуил имаше възможност да се запознае напълно със Саул, но този път той все още не му беше разкрил напълно целта си, отлагайки по-пълното съобщение за това до утре; но той можеше да обясни на бъдещия цар своя възглед за положението на народа и страната и да разкаже за дългогодишните си усилия да подобри нещата; може също така да посочи до какъв религиозен и политически упадък са достигнали хората, как не са били в състояние да осигурят повече или по-малко значителна съпротива на враговете си, как са се нуждаели от активен и силен лидер, който, като се подчинява на заповедите на Господа и се посвещава изцяло на Неговата служба, може да действа като избавител на хората. С една дума, в разговора си Самуил можеше да изпълни душата на своя слушател с благочестива амбиция и да внуши в него желанието да стане оръдие за извършване на великото дело, което предстои за възраждането и укрепването на народа; можеше да изложи пред него великите принципи на Божието управление, които за съжаление бяха забравени; би могъл също така да посочи онези средства, които сами биха могли да отговорят на нуждите на кризата, която се преживява. До този момент Саул не се интересуваше от обществените дела; Той се занимаваше само с обикновени домакински дела в бащиния си дом и изобщо не мислеше за общите съдби на страната си. По време на своя отчужден живот той не знаеше нищо за религиозните или политическите движения, протичащи сред хората, и затова беше необходимо да се събудят в него най-високите стремежи и най-благородните надежди, за да не би по-пълното обявяване на бъдещата му съдба да го намери напълно неподготвен. След този дълбоко важен разговор за Саул беше приготвено легло на покрива и той беше оставен там за самотен размисъл върху всичко, което се беше случило. "През голяма част от годината", казва Томсън, "покривът е най-приятното място за пребиваване в ориенталска къща, особено сутрин и вечер. Те обикновено спят там през лятото, където само миазмата не го прави опасен. Този обичай е много древен. Саул, млад и силен, но уморен от дългото си пътуване в търсене на магаретата, не можа да намери по-добро място за спане от този покрив." 23 Много рано на следващата сутрин той беше събуден от по-възрастния пророк, който го покани да се подготви за пътуването и изрази готовност да го изпрати извън града. Това беше чест, която изненада още повече Саул, който вече беше изключително смутен от изключителния прием, който получи от гледача, и от неясните намеци за бъдещата съдба, които чу от него. Веднага след като напуснаха града и вече бяха сами на откритото поле, Самуил предложи на Саул да изпрати слугата си напред, за да може той да предаде на Саул насаме словото на Господа, което имаше за него. Това беше тържествен момент, за който всички предишни обстоятелства и действия послужиха като подготовка. Каква верига от така наречени инциденти доведе до този момент! Случайната загуба на няколко магарета, заминаването на Саул да ги търси, идеята на слугата да се посъветва с гледача, присъствието на Самуил в града, срещата на Саул с пророка, празникът, на който този непознат беше поканен - ​​всички тези събития, очевидно тривиални и случайни, бяха инструмент за изпълнението на предвидената воля на Бог. Без да дава повече обяснения, възрастният пророк внезапно спря и нареди на младия си спътник да застане пред него. После извади съд от пазвата си, един от онези дълги съдове с тесни гърла, от които съдържанието бавно изтича на капки. Този съд бил пълен с осветеното масло, използвано при помазанието на първосвещеника, и пророкът излял маслото „върху главата на Саул и го целунал“. Евреите са имали обичая да помазват владетели още преди това време, както може да се види от известната притча за Йотам (Съдии 9:8), в която дърветата са събрани, за да се помажат за цар. Впоследствие стана обичайно да се извършва тази церемония при възкачването на престола на нова династия или като цяло, когато наследството се оказа спорно. Ето как впоследствие бяха помазани Давид, Авесалом, Соломон, Йоас, Йоахаз и Ииуй; но при обикновени обстоятелства принцовете изобщо не са били помазвани, като помазанието на техния законен предшественик се е считало за достатъчен авторитет за тях и титлата „помазан от Бога“ е била прилагана към всички законни царе, независимо дали са били официално помазани със свещеното миро или не. Тази церемония беше от голямо значение. Това означаваше, че всички висши длъжности бяха съсредоточени в помазаника; помазанието го освещаваше и отличаваше от всички хора около него, придаваше му величие и святост, каквито още никой не беше притежавал сред хората, и правеше личността му неприкосновена, така че престъпление срещу него вече се смяташе за предателство към Господа, чийто наместник той се смяташе. След като по този начин определи Саул за трона, Самуил го целуна в знак на уважение и преданост. Всичко това, както помазанието, така и изключителното уважение от страна на такъв високопочитан съдия и пророк, разбира се, силно удивиха Саул и той по-скоро с учудени очи, отколкото с език, попита какво означава всичко това. И тогава Самуил, като обяснение на действията си, му отговори: „Ето, Господ те помазва за владетел на Своето наследство (в Израел и ти ще царуваш над народа на Господа и ще ги спасиш от ръката на враговете им, които ги заобикалят).“ Израел беше специалното наследство на Йехова, както се нарича в закона и писанията на Мойсей (Втор. 9:26, 29; 32:8 и сл.), и следователно никой не можеше да стане цар над него без специално по-висше призвание. Но тъй като Саул все още не можеше да повярва достатъчно в своята толкова висока съдба, Самуил, за да го увери в реалността и истинността на всичко, което се случи, че това е помазанието, извършено върху него, станало по божествена заповед и че великата съдба пред него не е просто сън, му даде три знака, по които той можеше да провери истинността на своята съдба. Първият знак беше, че близо до гроба на Рахил, близо до границите на Вениамин, той ще срещне човек, който ще го информира, че изчезналите магарета са намерени и че Киш вече е много притеснен от дългото отсъствие на сина си и скърби за него. Местоположението на гробницата на Рахил е добре известно и традицията я поставя на една и половина мили северно от Витлеем. Това първо знамение, чрез своето изпълнение, трябваше да потвърди посланието, дадено по-рано от пророка, и да укрепи вярата на Саул във високата съдба, която беше предсказана от думите и действията на пророка. Оттук нататък той стана нов човек, изпълнен с нови надежди и цели, нетърпелив да посрещне съдбата, която го очакваше. След това бяха дадени две други знамения на Саул: "И ти ще отидеш по-нататък оттам, каза му Самуил, и ще стигнеш до дъбовата горичка на Тавор, и трима мъже ще те срещнат там, отивайки при Бога, към Ветил: единият носи три ярета, друг носи три хляба, а третият носи бутилка вино. И те ще те поздравят и ще ти дадат два хляба, и ти ще го вземеш от ръцете им. " Всичко това също се случи, както Самуил беше предсказал. И накрая, третото знамение трябваше да се случи над Саул, който вече беше близо до собствената му къща в Гита, на един хълм. На това място той ще срещне множество пророци, слизащи от висините, и те ще пророкуват. Точно това се случи. Когато се приближи до уреченото място, от пророческите училища, основани там от Самуил, действително излезе цяла тълпа ученици, придружаващи шествието си с музика и псалмопение. Сред музикалните инструменти, използвани от пророческите ученици, беше псалтирът, тоест арфа без трета страна, състояща се от десет струни, свирена на ръка и имаща много нисък тон; тимпан или дайре, инструмент с тръба или тръстика, като кларинет, и арфа с осем или девет струни, на които се свиреше с плектър, малка костна пръчка, използвана вместо пръсти. Тези четири музикални инструмента често се използват при церемониални поводи, както впоследствие се споменава повече от веднъж, когато се съобщава за празненствата на разпуснатите израилтяни (Ис. 5:12). Сега, когато Саул срещна този домакин, видя ентусиазма им, чу вълнуващата им музика, сърцето му беше странно развълнувано; Божият Дух дойде върху него и той неволно се поддаде на очарователното влияние на тези ентусиазирани песни и възхвали, които идваха от устните на пророците, „и той пророкуваше сред тях“. Това събитие беше толкова необичайно за всички, които познаваха Саул преди, когато той, очевидно, не се отличаваше с някаква особена религиозна ревност, че всички сред хората си казаха: "Какво стана със сина на Киш? Дали Саул също е пророк? Промяната в него беше толкова дълбока, че последният израз дори стана част от поговорка ("храна и Саул на пророка"), използвана за изразяване на учудване при вида на всяко необикновено и удивително Те очевидно не разбираха, нито можеха да разберат причините за тази необикновена промяна в състоянието на Саул. Но един жител, по-проницателен от останалите, погледна по-задълбочено този въпрос и отбеляза: "Изненадани сте какво се случи със сина на Кисов. Но какво общо има пророческата дарба с родството? Кой е бащата на тези други пророчески ученици? Пророчеството наследствена дарба ли е? Ако те са получили способността си от Бог, тогава същото не се случи ли сега със Саул?" 24. Така духовната трансформация, извършена от Св. Духът в сърцето на Савел, започна да става ясна за хората около него. Когато този временен ентусиазъм премина, той остави известно чувство в душата, което вече не можеше да бъде задоволено от нищо друго освен от по-нататъшно общуване с Бога. Сега в Саул действаха нови сили, зараждаха се нови чувства и наклонности; той пожела да бъде оставен сам за тих размисъл и молитва. Затова, преди да се върне в дома си, той отиде на онзи висок хълм, който малко преди това беше изоставен от пророческото войнство, и остана там известно време в спокойно уединение. Някои смятат, че там се е провеждал празник в специално светилище и че Савел отишъл там с цел да присъства на него и там срещнал чичо си, който започнал да го разпитва за всичко, което се е случило. Но много по-вероятно е той да се е изкачил на тази височина с религиозна цел, тъй като в противен случай, ако там имаше празник, самите пророци биха предпочели да отидат там, а не да слязат от планината, както беше в действителност. Едва след това той се прибра вкъщи и беше посрещнат с голяма радост от баща си, който, като човек с изключително спокоен и непретенциозен характер, беше твърде доволен от намерените си магарета и завърналия се син, за да направи повече въпроси за приключенията му по време на пътуването. Но неговият чичо, вероятно или Нер, брат на баща му, или негов братовчед, по-късно известният Абнер 25, беше със съвсем различен характер. Като чул за срещата на Саул със Самуил и за оказаната му чест пред цялото събрание гости, както и като забелязал промяна в поведението и обичаите на Саул, той се обърнал към него с подробни въпроси. Но Саул не задоволи любопитството си. Той не му каза нито дума относно обещаното му царство. Вероятно е знаел достатъчно за характера на Авенир, за да види, че роднината му веднага ще вземе мерки, за да изпълни великото обещание, дадено му, а това би било в противоречие с вдъхновението на пророка и не би било в съответствие със собствената му скромност. Затова той не каза на никого от близките си за тайната си. Преди да освободи Саул след тържественото помазване, Самуил му даде ясни инструкции, като добави, че във всички останали отношения трябва да се ръководи от обстоятелствата и да действа според вдъхновението на Духа. „Когато тези знамения – каза Самуил – дойдат при теб, тогава направи каквото ти намери ръката, защото Бог е с теб. След това Самуил даде някои заповеди, за да подготви по-нататъшното провъзгласяване на Саул за цар. Той, между другото, му заповяда да отиде в Гилгала, където самият той обеща да дойде да принесе всеизгаряния и примирителни жертви. Въпросът беше за освобождаването на обетованата земя от филистимците, които въпреки поражението, което претърпяха, не изоставиха напълно властта си над Палестина и, след като запазиха някои области, дори имаха свои собствени гарнизони за сигурност на различни места. Но сега дойде времето за открит избор на бъдещия подарък. Личните срещи и тайното помазване трябваше да бъдат допълнени от тържествен акт в очите на целия Израел. Царят трябваше да бъде избран в голямото народно събрание чрез жребий, което се смяташе за обичаен начин за установяване волята на Всевишния, и за тази цел Самуил, като най-влиятелният човек в страната, свика целия народ в Масфа, която от времето на голямата жертва преди поражението, нанесено няколко години преди това на филистимците, се превърна в основното място на такива срещи. За да се придаде особена тържественост на тази среща и да се получи индикация за Божията воля, мистериозните Урим и Тумим бяха донесени там или от самия първосвещеник, или, ако тази позиция беше вакантна, от свещеника, който временно го заместваше. Когато всички се събраха, Самуил стана и се обърна към хората с реч. Той им припомни всичко, което Господ беше направил за тях в древността, как ги спаси от ръката на враговете им и от всичките им потисници; но освобождението винаги е било обусловено от тяхното подчинение на Неговите закони и признаване на зависимост от Него. Сега те искаха да имат крал, който да ги води срещу враговете им и да ги избави, в допълнение към това условие; те очевидно клоняха към светската политика и искаха да имат монарх и военна организация, като околните нации, и по някакъв начин да се освободят от всички религиозни ограничения. По този начин те по същество се оказват недостойни за благословиите на една истинска теокрация. „Сега – каза Самуил с тъга – ти отхвърли своя Бог, Който те спасява от всичките ти беди и скърби, и Му каза: Постави цар пред нас.“ Те имаха достатъчно време да обмислят напълно тази стъпка и тъй като най-накрая решиха да настояват за нея, сега Бог благоволи да изпълни молбата им и им позволи да пристъпят към избирането на крал. Изборът трябваше да стане чрез жребий. Този метод на избиране е бил много разпространен сред евреите, както и сред други народи. Състоеше се в следното: имената на лицата, които трябваше да бъдат избрани, се записваха на плочи, които се поставяха в специален съд или урна; след това съдът се разклащаше, докато всички дъски изпаднаха освен една. Останалата плоча с изписаното име се смятала за тази, на която била указана Божията воля. Ето как беше избрана изкупителната жертва, така бяха разпределени парцелите на обетованата земя между различните племена, така беше открит Ахан, който незаконно присвои част от плячката на Йерихон, и което е много забележително, ап впоследствие беше избран по същия начин. Матю. Голямото значение, придавано на този метод на избиране, е очевидно от такива пасажи от Светото писание като Притчи. 16:33 „Жребий е хвърлен на земята, но всичките му решения са от Господа.“ В настоящия случай хората са били разпределени между своите племена и техните семейства или хиляди; зарът беше хвърлен и падна първо върху племето на Вениамин, след това върху племето на Матри и в него върху Саул, сина на Киш. Самият Саул обаче не присъстваше: от скромност той остана във влака с багаж. Като научиха за това, хората избягаха и го взеха оттам. И така" "той стоеше сред народа и беше от раменете си над всички хора." Възхищавайки се на смелия вид на новоизбрания цар, Самуил каза на народа: „Виждате кого избра Господ: няма подобен на него в целия народ. Тогава целият народ възкликна и каза: Да живее царят!“ Народът на Израел приветства въплъщението на своя политически идеал в новоизбрания цар. Наистина Саул беше олицетворение на самите хора, техните добродетели и недостатъци. Добрите му качества се състояха главно във величествения му външен вид, който особено харесваше хората в негово благоволение; и неговите вътрешни качества, качествата на неговия ум и сърце, трябваше постепенно да се изработят и развият в покорство на Божията воля. Помазанието вече беше просветило ума му с Божия Дух, но в своята дейност той сам трябваше да покаже съзнание за висотата на своето призвание и с добри дела трябваше да оправдае избраността си, подобно на самите хора, които, избрани отвън, можеха да станат истински избраните Божии хора само чрез послушание към Божиите заповеди и Моисеевия закон. До каква степен Савел оправда избора си в подчинение на Божията воля, това трябваше да се покаже от бъдещите му дейности; но тъй като народът беше доволен от избора, Самуил обясни на народа правата на царството, тоест правата и задълженията на царя, записа ги в книга и ги постави в скинията заедно с други паметници от историческия живот на народа. След като извърши това велико дело, Самуил разпусна събранието и се върна в дома си. Саул не започна веднага новото си задължение; той не прояви неприлично бързане да завземе кормилото на управлението, но спокойно се върна у дома в Гавая и се отдаде на обичайните си занимания, чакайки благоприятен момент, за да покаже, че е достоен за своето възвисяване. Върна се обаче не сам. Най-добрите и най-смелите от присъстващите на събранието тръгнаха с него, като го придружиха с всички възможни почести и му донесоха дарове, според източния обичай. Тези хора, като най-съзнаващи важността на настъпилата промяна в политическия живот, се сплотиха около новия цар, за да се подготвят заедно с него за предстоящата борба и да му служат като съветници за благото на народа. Но ако всички осъзнаваха необходимостта от тази промяна в народното управление, тогава не всички бяха еднакво склонни да приемат задълженията и тежестите, необходими за създаване и поддържане на нова институция, а някои дори бяха готови да се подиграват на цялото събитие и дори да се подиграват на самия избраник като неспособен да изпълни възложената му задача. В същото време, както се случва във всеки случай, когато един голям избраник е номиниран от хората, не закъсняха да се появят различни завистници, които не биха се противили да предложат собствената си личност на мястото на избрания. Може би някои амбициозни хора от такива големи племена като Юда и Ефрем са завиждали на Саул, като представител на най-незначителното от всички племена, а именно Вениамин, и затова са казали презрително и подигравателно за Саул: „Той ли трябва да ни спаси?“ Но въпреки че подобни подигравателни изрази и заедно с отказа да се донесат дарове бяха равносилни на бунт, Савел обаче с рядко смирение не обърна внимание на тази подигравка и се държеше така, сякаш нищо не знаеше за нея. Това беше изключително благоразумно от негова страна. Ако той покаже, че чува тези подигравки и въпреки това не им обръща никакво внимание, тогава веднага ще бъде обвинен в малодушие; от друга страна, ако наказваше недоволните, това би се считало за жестокост от негова страна и можело да доведе до междуособна война, чиито резултати биха били крайно пагубни. Тези недостойни амбициозни мъже обаче нямаха причина да се съмняват във военните способности на Саул. Племето на Вениамин винаги е било най-войнственото племе сред народа на Израел и е запазило този характер до по-късни времена. То доказа своята смелост и издръжливост в ужасното поражение, което претърпя по време на съдиите. От последващите доказателства е известно, че воините от това племе са превъзхождали всички останали в изкуството да хвърлят прашки и стрели; някои от тях действаха еднакво сръчно както с дясната, така и с лявата ръка, което даваше изключително по-голямо предимство в боя. Следователно недоволните не бяха водени от нищо повече от обикновена завист и долно съперничество. И скоро се случи събитие, което доказа колко грешат в мнението си за военните способности на Саул, който скоро имаше възможност да докаже с какво усърдие се грижи за доброто на държавата и има достатъчно таланти, за да оправдае напълно избора си с блестящ подвиг. Глава 5. Първият подвиг на Саул и отричането на Самуил Скоро се появи възможност, която даде възможност на Саул да оправдае дарбата си. След избирането си на трона Саул с чисто патриархална простота отива в родния си град Гавая и там продължава да се занимава със земеделие. Но тогава до него достига слух за нападение на амонитите над трансйорданските племена, придружено с изключителна жестокост. Амонците са заемали една част от трансйорданската страна и като цяло са били див, хищен народ, произлязъл от Лот и тясно свързан с моавците, въпреки че не са участвали в тяхната цивилизация и усъвършенстването на социалния живот. Преди около сто години Йефтай им нанася жестоко поражение, което ги успокоява за дълго време; но израилтяните по това време не се възползваха достатъчно от тази победа; Те не се възползват от благоприятната възможност да завършат своите завоевания и да укрепят своята морална и политическа сила, така че амонците, очевидно, отново успяха да се възстановят от претърпяното поражение и отново започнаха настъпателно движение, атакувайки трансйорданските племена и третирайки ги с обичайната си варварска жестокост. Ако вярвате на I. Flavius ​​​​26, те превзеха много градове и поробиха жителите им и като цяло отслабиха трансйорданските племена толкова много, че нямаха смелостта да се разбунтуват срещу игото, което ги потискаше. Тези, които се разбунтуваха и бяха заловени по време на битката, спасиха живота си само при условие, че им отнеха дясното око, към която мярка прибягнаха амонците, за да ги направят неспособни да воюват в бъдеще, тъй като другото ляво око обикновено беше покрито с щит, който по време на битката войниците държаха пред себе си. Амонитите били общоизвестни със своята възмутителна жестокост и необуздано хищничество. Пророк Амос, няколко века по-късно, свидетелства за тяхната жестока природа. „Заради три престъпления на синовете на Амон“, казва той, „и за четири няма да ги пожаля, защото те нарязаха бременните жени в Галаад, за да разширят границите си“ (Ам. 1:13). Царят на амонците по това време беше Нахаш, вероятно бащата на царя със същото име, за когото ще чуем по-късно по времето на Давид. Сега той обърна оръжието си срещу галаадците и нападна техния главен град Явис-галаад, смятайки този момент за благоприятен за отмъщение за древното поражение, тъй като съдията Самуил беше обременен с години и, доколкото той знаеше, никой все още не беше заел мястото му. Джабес, град, принадлежащ тогава на полуплемето на Манасия, стои в покрайнините на Уади Ел-Джабис, куха криволичеща котловина близо до планината Галаад, на около десет мили южно от Пела. Местоположението му е белязано от няколко руини, известни като Ед-Дейр, тоест „манастир“, често срещано име, което арабите често дават на руини, за които нямат традиционно обяснение. Той е бил опустошен и разрушен преди няколко години, защото не се е присъединил към другите племена по време на известната междуособна война срещу Вениамин (Съдии 21:8 и сл.), но по това време вече е успял да се възстанови и отново се е превърнал във важен град. Той заемаше силна позиция и не можеше да бъде превзет от внезапна атака, но жителите нямаха надежда да устоят успешно на нападателите за дълъг период от време; те нямаха надежда в Бог и искаха само да постигнат възможно най-добрите условия, за да се предадат на враговете. Отчужденото им положение и липсата на единство сред народа ги направиха неспособни за единно движение за самоотбрана, а малкият амонитски деспот можеше да ги потиска и да се подиграва по всякакъв начин. Неговите претенции към тази страна, претенции, които неговите предшественици вече бяха направили (Съдии 11:13), те нямаха смелостта да оспорят. И така, те изпратиха депутация от своя град, която помоли Наас да приеме условията, при които градът се съгласи да му служи. Наас, презирайки този нещастен народ и искайки да отмъсти на Израел за унижението, което неговият народ е претърпял преди, предложи условието, вече споменато по-горе. „Ще сключа съюз с вас“, каза гордо амонецът Нахаш, но за да извадя дясното око на всеки от вас и по този начин да опозоря целия Израил.“ Това беше ужасно състояние, но хората бяха вече толкова изпаднали в бездушие и безсилие, че бяха готови да се подчинят на това варварско състояние; посланиците поискаха само седем дни за размисъл, надявайки се през това време да изпратят онези, изпратени до другите племена на Израел с неясното очакване, че ще бъдат намерени някакви средства да се отървем от това бедствие. Нахаш се съгласи с това последно условие, не от някакво благородно чувство, разбира се, а защото не виждаше голяма надежда да превземе града през този период и, като не знаеше нищо за последните събития, които се случиха отвъд Йордан, той се смяташе за напълно защитен от всяка смела атака от страна на западните израилтяни. Той беше още по-готов да се съгласи с това искане, защото новините, разпространявани навсякъде за това, можеха да послужат само за разгласяване на неговия триумф и презрението му към враговете му. Беше изминал само месец от избирането на Саул и новината за това събитие все още не беше достигнала до галаадците, така че когато изпратиха посланици да поискат помощ, те все още не се бяха обърнали към царя, а се обърнаха към целия народ, „всички предели на Израел“. Най-напред, както беше естествено, посланиците отидоха при племето на Вениамин, което беше най-близко до тях и заради което те бяха толкова жестоко пострадали в миналото. Тъй като само те отказаха да участват в безмилостното побой над вениаминците и им дадоха своите девойки за жени, когато вениаминците бяха заплашени от пълно изчезване, сега, в знак на благодарност за това, те очакваха помощ в сегашното им ужасно състояние. Без да губят ценно време, посланиците скоро пристигнаха в Гавая и, като не знаеха нищо за новата държавна институция, изложиха своя случай пред хората като цяло. Хората изслушаха тъжната новина със съчувствие и приеха горещо каузата им в сърцата си, така че „целият народ надигна вик и плаче“. Но какво можеше да направи? Той още не беше свикнал да вижда в своя крал водач, към когото да прибягва при всякакви нужди; хората са били толкова дълго в състояние на разединение и безпорядък, че дори не са знаели къде да потърсят помощ в настоящия случай и, тъй като не са били в състояние да осигурят помощ, без да разбират позицията си на народ, който се радва на божествена закрила и вече има център на единство и организация, те само ограничават съчувствието си към галаадците до безсилно оплакване. Междувременно Саул продължаваше да се занимава мирно със своите земеделски работи и, вече като цар, не бързаше да хване юздите на управлението в свои ръце, а с тях и отговорностите, свързани с тази нова позиция. Израелтяните, свикнали с общинско управление, все още имаха малко разбиране за задълженията, властта и привилегиите на царя; и беше много по-разумно в собствения интерес на Саул, особено с оглед на обявената опозиция от страна на недоволната страна, да изчака благоприятно обстоятелство, за да се представи незабавно пред очите на народа като техен избран владетел. Ръководен, несъмнено, от съвета на Самуил, той остана в скромната позиция на земеделец и само тайно се занимаваше с мисли за уреждането на бъдещото си положение. Той не събра постоянна армия; дори тези смели мъже, които се бяха присъединили към него в началото, сега се върнаха у дома, заявявайки готовността си да се присъединят към него отново, когато доброволното признаване на властта на краля или други обстоятелства направиха службата им желана, особено след като самият крал не търсеше власт и търпеливо чакаше момента, който щеше да го призове към действие. И това обстоятелство сега се представи. Всеки знае отличната римска история за това как посланиците, които Сенатът изпратил да извикат Квинций Цинцинат, за да спаси страната си, като приеме длъжността диктатор, го намерили да оре в скромната си нива и как, след като завършил великото си дело, което го извадило от неизвестността, той отново се върнал към земеделската си работа 27 . Същото се случи сега със Саул. Саул, след тежък ден работа на полето, караше уморените си волове към дома си и внезапно чу странен вик в града - онзи вик, който дори сега жителите на изтока издигат във времена на беда, тъй като мълчаливото страдание на по-апатичните народи на север е непознато в тези горещи страни. Чувайки причината за това всеобщо оплакване и научавайки за позора, който заплашваше целия Израел, Саул пламна от искрено възмущение. Духът Господен дойде върху него, както беше предсказал Самуил; Бог беше с него, изпълвайки го със сила и сила, както някога беше вдъхновил Своите съдии. Гневът от заплашената обида беше праведно и като че ли вдъхновено чувство, което подтикна Савел незабавно да вземе мерки за освобождаването на страдащите си братя. Това беше огнена ревност за честта на истинския Бог и тя събуди нови сили в душата на младия цар, събуди високите качества на безкористната смелост, които до този момент бяха скрити в него, и му даде възможност да вземе възможно най-ефективните мерки. Мигновено превърнат в герой и крал, Саул смело пристъпва напред, поема управлението на нещата и издава заповеди с бързина и власт, като човек, който има право на всеобщо подчинение. Спомняйки си може би постъпката на онзи левит, който наряза опозорената си и измъчена наложница на дванадесет парчета и ги изпрати по всичките предели на Израел (Съдии 19:29), Саул веднага уби воловете си, с които ореше, наряза ги на парчета, предаде тези кървави части на специални пратеници и заповяда да ги разнесат из цялата страна със строгата заповед, че „това ще се направи с воловете на този, който не следва стъпките на Саул и Самуил. Тук той поставя себе си на първо място като човек, на когото е предоставена върховната власт, и добавя почетното име Самуил, за да покаже, че действа под божествено ръководство и да повлияе на онези, които се отнасяха към него с презрение и дори изобщо не го признаха за цар. С това той сякаш казваше: нека тези, които не се чувстват призовани да следват Саул, следват Самуил. Ако сте дошли като един човек, за да накажете престъплението на племето на Вениамин, тогава се въоръжете сега, всички до един, за да отмъстите за тази жестока обида, нанесена на целия Израел от вашия древен враг. Споменаването на Самуил също по този въпрос доказва, че той продължава да упражнява висока длъжност не само като пророк, но и като водач, съвместно с царя, чиято монархия е ограничена до теократичния принцип на управление. Заплахата, че тези, които не се подчиняват на призива, ще бъдат унищожени, воловете им ще бъдат унищожени, със своята сравнителна умереност показва ограничената власт на новоиздигнатия крал, който все още не може да контролира живота на своите поданици със собствената си власт. Но загубата на волове може да бъде разруха за един трудолюбив фермер и страхът от такова разорение може успешно да насърчи притока на хора под знамето на краля. Подобен военен знак не беше непознат и в други страни. Евалд посочва съществуващия в Норвегия обичай за изпращане на военна стрела от племе на племе, за да призове хората на оръжие. Според Уолтър Скот нещо подобно е съществувало сред шотландците. "Когато известен вожд възнамеряваше да събере клана си по някакъв повод, той обикновено убиваше коза и, правейки кръст от някакво светло дърво, поставяше краищата му в огъня и потушаваше този огън в кръвта на животното. Това се наричаше огненият кръст, а също и кръстът на срама, защото неподчинението на този символ води до безчестие. Този символ се разпространи с невероятна скорост във всички области под юрисдикцията на този командир, както и сред неговите съюзници и съседи, ако ги заплашваше опасност; и при вида на огнения кръст всеки мъж от шестнадесет до шестдесет години беше длъжен незабавно да отиде в най-добрата си броня и екипировка на мястото на набора, който беше подложен на наказание с огън и меч, което беше емблематично обозначено с кървави и обгорени знаци на това войнствено знаме. 28. Тази ужасна новина, обхванала племената на Израел, направи дълбоко впечатление навсякъде. Страхът, внушен от Господа, обхвана и всички хора; всички израилтяни се страхуваха да не се подчинят на заповедния призив; в енергичното действие на Саул те разпознаха Божията ръка, откликнаха на призива с усърдие и започнаха да се събират на маси под знамето на царя. Обединявайки се за първи път под ръководството на своя крал, всички хора излязоха на полето, за да избавят един от градовете си от срама и бедствието. Цялата земя беше оживена от същото чувство. Като заплашва Галаад, Нахаш застрашава и независимостта на Израел като цяло. Една обща опасност обедини разпръснатите племена. Сега те разпознаха своята отговорност да отблъснат амонците, осъзнаха, че имат мисия да унищожат идолопоклонството и дори им бяха дадени специални инструкции по отношение както на този народ, така и на техните лоши съюзници, моавците. „Амонец и моавец, казва законът, не могат да влязат в събранието на Господа и десетото поколение от тях не може да влезе в събранието на Господа завинаги. Не им пожелавай мир и просперитет през всичките си дни до века" (Второзаконие 23:3, 6). И така израилтяните от околните райони се събраха в огромен брой на определеното сборно място във Безек. Това беше място в племето на Манасия, разположено на около 25 версти северно от Сихем (Наблус). Сега това място най-вероятно се идентифицира с Ибзик, разположен в покрайнините на хълмовете, точно срещу Джабез, на около 20 мили североизточно от Наблус. Имаше и друг град или област със същото име, столицата на Адони-Везек, чиито останки могат да се видят в най-новата Безка, на около 10 мили югоизточно от Лида (Съдии 1:4, 5); но този град беше твърде отдалечен от сцената на действието, за да се смята за идентичен с този Уезек. Тук се събираха хора отвсякъде. Саул прегледа тълпата и имаше 330 000 от тях, от които 30 000 принадлежаха на племето на Юда, а останалите 300 000 на всички други племена. Такъв огромен брой войски показва, че е имало, така да се каже, всеобщо набиране на всички, способни на оръжие, това, което сега може да се нарече милиция. Споменаването на племената на Израел и поотделно на Юда дава повод на някои критици да считат този пасаж за допълнение от по-късен редактор, който е живял след разделянето на царството и е бил склонен да се отнася благосклонно към северните племена в ущърб на южните. Но това предположение е напълно неоснователно. Отчуждението между северните и южните племена е съществувало още преди времето на Давид и Ровоам и в обикновеното съзнание това отчуждение обикновено е представлявано от разделянето на целия народ на Израел и Юда. Окончателното разпадане е само завършването на предишно разединение, следи от което могат да се видят още в много по-ранно време. Малкият брой мъже на Юда се дължи на същата причина. Вероятно силите им са били заети с някакъв друг, собствен бизнес, например. борба с филистимците, които можеха да атакуват собствените си владения; но както отбелязва един неотдавнашен изследовател, "Юда винаги стоеше настрана, докато не беше избран цар, принадлежащ към това племе. Едва тогава, точно по времето на Давид, това племе за първи път започна да проявява активен интерес към националното благосъстояние и огромните му владения и численост го направиха толкова могъщ." По това време племето на Вениамин също е включено в името Юда, докато в момента се счита за племената на Израел. Аса можеше да събере 300 000 воини, принадлежащи към собственото му племе, и 280 000 от Вениамин, и дори в най-добрите времена на просперитета на северното царство Израел никога не превъзхождаше племето на Юда с повече от два пъти 29 . Да се ​​събере такава огромна милиция, въодушевена от обща ревност за посрещане на обща опасност и наказване на враг, който заплашваше да обиди целия народ, беше все още сравнително лесна задача; но много по-трудна беше задачата да се организира тази огромна милиция и да се превърне в нещо подобно на редовна армия. Вероятно не са имали много оръжия. Филистимците, както знаете, повече от веднъж лишаваха страната не само от всички оръжия, но дори и от методите за подготовката им, вземайки ключари и ковачи в плен. В настоящия случай всеки от появилите се можеше да се въоръжи само с това, което имаше под ръка, и може да се мисли, че повечето от тях бяха въоръжени само с такива земеделски инструменти като коси, волски остриета, колове и др. В древността много победи са спечелени с такива оръжия. При вида на това въоръжено събрание, задрямалият дух на войнственост, който отличаваше членовете на Вениаминовото племе като цяло, се прояви в Саул и той, след като прегледа и преброи събралите се, ги раздели на стотици и петдесет, отделни отряди и взводове, постави над тях специални командири и самият той стана глава на всички. След като направи всичко това и задържа някои от галаадските пратеници близо до себе си, за да има в тях верни водачи по най-краткия път, той пусна останалите с радостна вест на сънародниците им за наближаващото избавление. Всички тези приготовления отнеха почти седмица и когато всичко беше готово, Саул изпрати тържествено съобщение до жителите на град Ябес: „Утре ще ви дойде помощ, когато слънцето се стопли.“ Разчитайки на божествената помощ и справедливостта на своята кауза, Саул тук изразява пълна увереност в успеха на своите оръжия, а пратениците, виждайки увереността му и насърчени от голямото военно събрание във Безек, при завръщането си в Явис, вдъхновяват жителите със същата смелост. Изпратените да стигнат до техния град трябваше да преминат през лагера на амонците, възползвайки се от свободата на преминаване, която им беше презрително дадена от гордия Нааш. Но в същото време те мъдро премълчаха случилото се във Безек, особено след като до амонците не достигнаха никакви новини за това. От своя страна, за да заслепят още повече враговете си относно състоянието на нещата и по този начин да направят атаката на Саул още по-неочаквана за тях, жителите на Явис изпратиха фалшива новина на обсаждащите, че след като са изоставили всякаква надежда за избавление, сега са готови, след изтичането на определеното им време, да се подчинят на жестокото условие, предложено от Нахаш. „Утре“, изпратиха да кажат, ще излезем при вас и правете с нас каквото искате. Тези думи всъщност са много двусмислени и, подобно на древния оракул, могат да се тълкуват в двояк смисъл. Докато амонците ги взеха в смисъл на намерение да се предадат, галаадците всъщност имаха предвид: „Ние наистина ще излезем, но ще излезем срещу вас с оръжия в ръцете си и вие ще направите каквото можете, а не каквото искате.“ Безек беше на около 30 мили от Явис по най-прекия път. Тъй като една недисциплинирана милиция, ако се движи масово, ще бъде хвърлена в безпорядък от самата си численост, Саул мъдро я разделя на три дружини, така че всяка дружина да може да се движи по различен път до местоназначението си и да атакува от три различни страни. Тръгвайки на енергичен поход същата вечер, той стигна до покрайнините на Явис, когато вече беше тъмно, но врагът все още не знаеше нищо за случващото се и презираше израилтяните твърде много, за да вземе някакви специални предпазни мерки в лагера си. Спрял за известно време, за да подсили армията си, Саул, имитирайки тактиката на великия съдия Гедеон, решил да атакува от три страни. Беше вече сутрешната стража, последната от трите стражи, на които евреите разделиха нощта, и вероятно около пет или шест часа сутринта, когато вражеската армия беше в дълбок сън. Възползвайки се от това обстоятелство, царят внезапно премести огромната си армия към спящия враг; В същото време самите жители на Явис излязоха и с обединените си сили нападнаха амонците, започнаха да извършват страшен побой. Поразени от такава внезапна атака, амонците, в ужас и в ужасно безредие, се втурнаха да бягат във всички посоки и бяха толкова разорени, че „нито двама от тях не останаха заедно“, а по време на това объркване самият им цар падна 30. Побоят и преследването продължиха до обяд и победителите прекратиха това кърваво дело едва когато изтощените и изтощени членове отказаха да им служат повече. Тази велика и навременна победа незабавно доведе Саул до неговата царска позиция като глава и лидер на народа. Сега с ентусиазъм признавайки способността на избрания от тях цар и скърбени, че сред хората може да има хора, които някога са оспорвали властта му и са се подигравали с претенциите му, израилтяните масово заобиколиха Самуил, който беше придружавал младия цар в тази кампания и му помогна с влиянието и съветите си, и поискаха наказанието на онези, които някога бяха казали презрително: „Саул ли ще царува над нас?“ Сега те упорито настояваха за незабавна екзекуция за такива недоволни хора, като се обърнаха към самия цар с тази молба. Но царят великодушно отговори: "В този ден никой не трябва да бъде убит; защото днес Господ извърши спасение в Израил." Този отговор беше изключително политически и предпазлив. Ако Саул се бе поддал на народното искане и беше увлечен от естественото чувство за отмъщение, тогава от това бързо щяха да последват ужасни последици. Съперничеството между племената ще се засили и ще намери основа за себе си в това обстоятелство; Между тях щеше да възникне изключителна вражда и самият Саул щеше да бъде жестоко укорен, че е започнал царуването си с кръвопролития и слаби репресии. С благоразумната си умереност той спаси страната си от всички тези бедствия, както с военното си умение я избави от позора, който я заплашваше. Но отговорът му е нещо повече от това. Тук той показа най-добрата си страна. Той с благодарност призна Божията ръка в последните събития и приписа победата си само на нея. Под впечатлението на успех и увереност, подкрепени в него от съзнанието за божествена помощ, той се издигна до високо ниво на щедрост и благочестие. За съжаление тези добродетели бяха само временни и преходни и нямаха твърда основа в сърцето и характера му. Известно изкушение му беше достатъчно, за да открие други страни на характера си, но сега, така или иначе, той се показа като мъдър владетел и благочестив, мил човек. След тази славна победа, която така брилянтно оправда избора на Саул, Самуил видя, че сега е настъпил най-благоприятният момент за установяване на царството в ръцете на Саул и за отказ от собственото си съдийство в полза на нов цар. Затова той покани хората да се съберат в Галгал, известното светилище на Вениамин в долината на река Йордан и в района, който е най-близо до Явис-галаад. Колко много спомени бяха свързани с това място! Именно тук предците на хората, влизайки в Обетованата земя, прекараха първата си нощ; Тук са поставени 12 камъка, съществували още от времето на бл. Йероним, сякаш образувайки вечен паметник на чудотворното преминаване на Йордан; тук се е извършвал обредът на обрязването, останал неизвършен по време на скитанията в пустинята и така е премахнат укорът за необрязването и тук е празнуван първият Великден в Обетованата земя. Когато израилтяните, събрани около олтара, погледнаха почтения паметник на минали събития, те нямаше как да не почувстват своята зависимост от свръхестествена помощ и от непрестанното благодеяние на Йехова към тях. Тъй като някои от тях при първото избиране на Саул в Масфа изразиха недоволството си и отказаха да признаят властта му, сега Самуил реши да „поднови царството“, тоест да провъзгласи монарха чрез общо гласуване на народа сред молитви, жертвоприношения и всеобщо народно веселие. „И хората отидоха в Галгал и там направиха Саул цар пред Господа в Галгал.“ „Обновяването на царството“ се състоеше в единодушното потвърждаване на предишния избор; беше равно на тържествената коронация на суверени от ново време; народът призна върховенството на краля и изрази решимостта си да го защитава и да му се подчинява; царят вече не е трябвало да води личен живот, а е трябвало да поеме кормилото на правителството и да изпълнява задълженията на суверен. Самуил, както може да се мисли, отново информира народа за законите на царството и както царят, така и хората се заклеха да ги спазват. Всичко това беше извършено пред Господа, тоест, както може да се мисли, в присъствието на ковчега на завета и първосвещеника с неговите тайнствени Урим и Тумим, или просто с подходяща тържественост, придружено от религиозно поклонение и жертвоприношения. Това събитие, под впечатлението от неотдавнашната блестяща победа на Саул, трябваше да предизвика изключителен ентусиазъм сред хората, така че след богослужението и мирните жертви хората бяха изключително щастливи, доволни от окончателното влизане в пътя на нов, по-удобен държавен живот. „И Саул и израилтяните се зарадваха много там.“ Следователно, когато това велико дело беше завършено и важното желание на народа беше изпълнено, Самуил беше готов да напусне поста си на съдия, за да действа само като съветник на царя и посредник в общуването с Бога. Но преди всичко той искаше да прегледа предишните си дейности и още веднъж да покаже на хората грешката, която направи, като настояваше за промяна на формата на управление, както и великата истина, че тяхното благополучие зависи от поведението на царя и неговите поданици по отношение на Бога. За тази цел на тържествено събрание, говорейки заедно с новоизбрания цар, той се обърна към народа с реч, която трябваше да направи значително впечатление. "Ето", каза Самуил, говорейки на събрания Израил, "Послушах гласа ти във всичко, което ми говори, и поставих цар над теб. И сега царят ходи пред теб, а аз съм стар и посивял, и синовете ми са с теб; ходих пред теб от младостта си до днес. Ето ме тук; свидетелствайте против мене пред Господа и пред Неговия помазаник: от когото взех вол, от когото взех магаре, когото оскърбих и когото угнетих, от когото взех дар и затворих очите си в това, и ще ви го върна. Такава реч на стареца, дълбоко почитан от народа, направи изключително силно впечатление на хората и хората единодушно отговориха, че никой никога не е изпитвал несправедливост или обида от Самуил. За да потвърди тяхното свидетелство в честността и справедливостта на своето управление, Самуил отново се обърна тържествено към народа, призовавайки Бог за свидетел: „Господ е свидетел против вас и Неговият помазаник е свидетел днес, че не сте намерили нищо зад мене.“ Признавайки това доказателство за пълната справедливост на Самуил в неговото управление, хората в същото време осъдиха себе си; той очевидно нямаше причина да бъде недоволен от управлението си и нямаше достатъчно причини да прибърза със смяна на управлението. След това, посочвайки още веднъж, че при избора на цар, хората по някакъв начин са действали срещу своя невидим цар Йехова, Самуил каза: "Господ е свидетел, Който постави Моисей и Аарон и Който изведе бащите ви от Египетската земя. Станете сега и аз ще се съдя с вас пред Господа за всичките добри дела, които Той показа на вас и на бащите ви" (1 Царе 12:1-7). След това старецът припомни на хората забележителни събития от тяхната история. Йехова точно направи Мойсей и Аарон това, което бяха, издигна ги до високите им позиции и, действайки като цар на Израел, ги издигна до степента на свободен национален живот, извеждайки ги от Египет. Въз основа на исторически факти Самуил показа колко често, когато израилтяните бяха наказвани за греховете си чрез потисничество от ръцете на могъщи врагове, Господ се вслушваше в техния вик на покаяние и издигаше специални герои, за да ги избавят от бедствия; никога не ги е оставял без помощ и управление; никога не им е давал причина да имат нужда от друг владетел; винаги е бил верен на обещанието си, както се доказва от техните летописи. Поредицата от тези славни дела започна с великото доказателство за божествената любов към тях по време на изселването от Египет и заселването в Ханаан. Когато се заселиха в обетованата земя и поради трите си идолопоклонства, които бяха негодувание срещу невидимия Цар, бяха поробени от враговете си, тогава винаги, при всяко ново покаяние, Господ им осигуряваше Своята защита и Своята защита. Едно време те бяха жестоко угнетени от ханаанците, от непобедимия и жесток Сисара, но когато се обърнаха към Господа, Той им изпрати Девора и Барак за избавление и Сисара безславно загина от ръката на една жена. След това, по време на последващи бедствия, отново причинени от собствената им вина, Господ издигна други избавители за тях, като Аод, Гедеон, Йефтай и Самсон 31 . Да, те не трябва да забравят, че дори при самия Самуил те спечелиха голяма победа над филистимците и се отърваха от жестокото им управление и „заживяха безопасно“. Но въпреки всичко това те, страхувайки се за съдбата си в бъдеще и чувайки за предстоящото нашествие на амонците, не се обърнаха към самия Самуил и към Господа, а решиха да поставят цар над тях. И сега, след като най-накрая завършиха тази промяна в правителството, те трябва твърдо да се придържат към законите и разпоредбите. "Ако се боите от Господа и Му служите, и слушате гласа Му, и не се противите на заповедите на Господа, и вие и царят ви, който царува над вас, следвате стъпките на Господа, вашия Бог, тогава ръката на Господа няма да бъде против вас. И ако не слушате гласа на Господа и започнете да се противите на заповедите на Господа, тогава ръката на Господа ще бъде против вас, както беше против вашите бащи." Хората очевидно са били склонни да обяснят своите нещастия в миналото не с невярността си към Йехова, а с недостатъците на своето правителство; пророкът сега им дава по-разумен урок и предупреждава, че тяхното благополучие и сега, въпреки установяването на царската власт, ще зависи изцяло от собственото им поведение. Техните страхове и недоволство произтичат от недостатъчно доверие в Бог. Те силно викаха за смяна на управлението, когато трябва преди всичко да коригират живота и поведението си, тъй като никоя външна структура в управлението не може да осигури просперитет без вътрешното изпълнение на волята и закона на Бога от хората. Ако искат доказателство за истинността на това, нека погледнат и видят как Господ потвърждава предупреждението на своя слуга. Това беше времето на жътвата на пшеницата, която продължи от началото на май до юни, когато дъждът е напълно непознат в Палестина. Но сега, за да покаже на хората греха им в съмнението в управляващото Божие Провидение и да ги научи на истината, че Божият съд винаги пада върху нечестивите, Самуил се изправи и извика към Господа и Господ чу вика му, в резултат на което се разрази силна гръмотевична буря, придружена от проливен дъжд. Израилтяните винаги са били склонни да виждат специални поличби в такива явления, несъвместими с времето на годината. В настоящия случай, под впечатлението от трогателната реч на Самуил, те решително бяха обзети от страх, защото тази необичайна дъждовна буря се случи в отговор на молитвата на Самуил и съвестта им беше поразена от съзнанието, че заслужават Божия гняв. Сърцата им бяха изпълнени със страх и те, треперейки от небесния гръм и страхувайки се за живота си и за имуществото си, се обърнаха към Самуил с молитва, признаха голямата си вина, че поискаха цар за себе си и го помолиха да се застъпи за тях. Те извикаха: Молете се за слугите си пред Господа вашия Бог, за да не умрем; защото към всичките си грехове добавихме още един грях, когато поискахме цар.” Тогава трогнатият Самуил отговори на хората: “Не бойте се, вие извършихте този грях; но не се отклонявайте само от Господа, а служете на Господа с цялото си сърце и не вървете по стъпките на незначителни богове, които няма да донесат полза и няма да избавят, защото те са нищо. Господ няма да изостави народа Си заради великото Си име; защото Господ благоволи да ви избере за Свой народ. И аз също няма да си позволя да съгреша пред Господа, за да спра да се моля за вас, и ще ви водя по добрия и прав път. Бойте се само от Господа и Му служете истински с цялото си сърце; защото видяхте какви велики неща стори Той за вас. Но ако вършиш зло, и ти, и царят ти ще загинете” (1 Царе 12:20–25). Глава 6. Царуването на Саул и първото отхвърляне Блестящо декларирайки своите кралски способности, Саул след първия си подвиг действа като истински цар и на първо място започва да формира възел от постоянни войски. По това време настъпи прекъсване на враждебните отношения между израилтяните и филистимците и въпреки че последните окупираха още няколко точки в земята на Израел, те всъщност не нападнаха израилтяните. Саул видя, че недисциплинираните му сънародници не могат да хранят надежда за успех срещу този мощен враг. Той решил напълно да освободи народа от езическото иго, към което Самуил го насърчил със съветите си; но, като мъдър командир, той подходи към този въпрос с необходимата предпазливост. Възползвайки се от голямото събиране на представители на племената в Галгал и тяхното единодушно признаване за цар, той започна да събира армия от смели и умели воини, които не само можеха да служат като негов отряд за сигурност, негови бодигардове, както беше необходимо за него в неговата царска позиция, но също така можеха да формират основата за цяла военна система и да подготвят целия народ за изкуството на войната. Този път, освобождавайки останалите хора, той се ограничи до формирането на охранителен отряд от 3000 души, от които остави 2000 под собствен надзор и постави отряд от хиляда души под командването на сина си Йонатан. Тук за първи път този доблестен, но злополучен принц се появява на сцената на историята, приятелството между когото и Давид представлява едно от най-трогателните явления в библейската история. Приятен на външен вид, смел до смелост, изкусен в използването на бойни оръжия, бърз като планински елен, прям, верен, любящ, Джонатан напълно заслужено беше наречен най-съвършеният пример за израелски воин. Доверието, което царят му оказа, когато повери отряд под негово командване, беше напълно оправдано от него и той ръководи своя малък отряд много умело, изпълнявайки плановете на баща си с щастлива смелост. Самата позиция, избрана за тези два отряда, показваше много познаване на стратегията. Кратко описание на района най-добре обяснява тактиката на Саул. Започвайки на запад от Ай (най-новата Гаян, руина, разположена близо до село Геир-Диван, която дори и сега показва останките от огромна надгробна плоча, издигната над нея от Исус Навиев), има голяма долина, дълга осемнадесет мили, и заобикаляйки Ай от изток, тя се спуска към Йерихон. Пътеката по нея, въпреки планинския характер на терена, е изключително гладка и тя, преминавайки през вълниста местност и спускайки се на повече от 2000 фута, стига до самия бряг на Мъртво море. Подобна ивица води на изток до Бетел. Тази долина сега се нарича Wadi Suwainit, т.е. „долината на малкото трънливо дърво“ и в древността е била главният път от изток към хълмистите райони на централна Палестина. На около три версти от началото си долината се превръща в тесен врат, с вертикални стръмни склонове, надвиснали над него, до 800 фута височина. Приближавайки се от юг, тази голяма клисура отначало е напълно невидима; но следвайки път, спускащ се по стръмни склонове, стигате до нещо като нос, от който можете да видите това, което преди е било затворено за вас, тоест самият проход, изглеждащ много величествен с отвесните си скали от двете страни. От южната страна на това дефиле стои Гибеа Вениаминова, разположена на скалист хълм, с пещери под къщи и обработваема земя на изток. Ако погледнете от другата страна на долината, тези скалисти хълмове върху бяла варовикова скала изглеждат пусти, а от противоположната, тоест северната страна, много по-ниско от Гива, има малко село Михмас (Мук-мас), разположено на нещо като седловина, към която отзад граничи открита долина, богата на зърнени полета. На около верста и половина западно от селото скалата е увенчана с площадка, спускаща се отзад към хълм с кръгъл връх. Бетел се намира на около шест мили на север и пролуката е заета от верига от хълмове, наречена „планината Бетел“. В Михмаш, разположен на по-малко от миля и половина северно от мястото, където долината започва да се стеснява, и на някои други възвишения в околността, Саул разположи своя двехиляден отряд от избрани войници, за да наблюдава движението на филистимците, ако решат да се придвижат на юг. Йонатан и неговият отряд се установиха в Гавая, родината на баща му, където можеше да разчита на подкрепата на семейството и приятелите си и може би на помощта на мъдър съветник и водач Авенир, най-близкият му роднина, който със своята мъдрост се открояваше в семейството на Кис и сега, с издигането на Саул до царството, се придвижваше все повече и повече напред, докато накрая зае високото положение на Саул главен съветник по военните и държавните въпроси. Известно време и двете страни, издигнали, така да се каже, колове, бдително се наблюдаваха една друга, но се въздържаха от враждебни действия. Накрая пламенният Йонатан, уморен от бездействие и вътрешно раздразнен от ежедневния спектакъл на голямата колона, издигната от филистимците на най-близкия хълм в знак на тяхното надмощие, не можа да устои на изкушението да предприеме стъпка, която веднага да вдъхнови сънародниците му и да покаже на врага, че израилтяните са способни да се борят за своята независимост. Със знанието и мълчаливото съгласие на баща си той внезапно разруши този паметник и беше готов за всички последствия от този акт на своите 32 години. Тези последици несъмнено бяха сериозни, макар и не съвсем неочаквани. Филистимците, след като чуха от своя патрулен отряд за случилото се, видяха в това началото на въстание. Саул също не остана бездействащ след това и с характерната си енергия се обърна към народа с призив да се подготви незабавно за война. Тревога е била в цялата страна. „Саул затръби“ и неговият призив: „нека юдеите чуят“! се разпространява във всички племена. Този тръбен звук е бил добре познат на израелците и е чуван повече от веднъж в критични моменти от историческия живот на народа. И така, Гедеон използва подобна тръба, за да събере сънародниците си, за да се бият с враговете си, а още по-рано звукът на сребърни тръби обикновено свикваше събрания и насочваше движенията на хората в пустинята (Съдии 6:14; Числа 10:2 и сл.). Новината за това събитие предизвика изключителна ярост сред филистимците. Те вече гледаха със силно подозрение на избора на израелския цар; последвалата победа над амонците и славата, придобита от Саул чрез това, ги предупредиха за опасност, която стана още по-заплашителна поради факта, че Саул събра около себе си отряд от смели воини. Затова те незабавно започнаха обширни приготовления за война и Саул, за да не бъде победен от голямата численост на вражеската армия, слезе в долината на Сувеините, която, както видяхме, представляваше удобен път към равнината на Йордан. Той се разположи в Галгал, древния щаб на армията на Исус Навиев и най-свещеното място в цялата земя, и призова хората да се присъединят към него там. На обаждането му обаче не се откликна бързо и с особено усърдие. Дали в резултат на страхливост, или в резултат на някаква необяснима липса на доверие в своя лидер, израилтяните не се стекоха към стандарта на Саул в особено голям брой и преди той да е събрал повече или по-малко значителна армия, филистимците вече бяха навлезли в полето и той беше абсолютно неспособен да се изправи срещу тях с наличните си сили, тъй като филистимците, очевидно желаещи да нанесат решителен и последен удар на възродената сила, израилтяните излязоха срещу тях с огромна и ужасна армия със силата си 33. Когато Саул се оттегли от Михмас и Ветил, филистимците окупираха тези точки и, държейки проходите в ръцете си, блокираха пътя за подкрепления, идващи към царя от тази страна. Северната част на областта, която заемаше територията на племето на Ефрем, беше окупирана от филистимците без никаква съпротива. Израилтяните бяха поразени от ужас и, както по времето на съдиите, избягаха в планините и пещерите, търсейки убежище от врага. Това пълно бягство на израилтяните пред филистимците показа какъв страшен враг са били последните за тях, след като са доминирали над Палестина толкова дълго време. Ужасът се засилва още повече от факта, че една от целите на филистимското нашествие в земята на Израел е да заловят колкото се може повече пленници, които те продават на своите пазари за роби, печелейки много пари от продажбата на тази жива стока на търговци от съседни богати страни - Египет и Финикия. Някои от израелците, дори не разчитайки на достатъчната недостъпност на пещерите и планините, преминаха Йордан, търсейки убежище в свободните степи отвъд Йордан. Дори онези, които вече се бяха събрали около Саул в Галгал, далеч не бяха надеждни и ясно разкриха страхливостта си, така че Саул трябваше да напрегне всичките си сили и цялото си влияние, за да задържи събраните войници под своето знаме, много от които вече бягаха. Няколко години преди това, когато Саул за първи път беше ръкоположен за цар, Самуил тържествено беше предсказал на младия цар, че ще настъпи голяма криза в живота му в Галгал. Именно там трябваше да започне освободителната война и преди да започне е необходимо да се направи жертва, която самият пророк обеща да извърши. Тъй като бил само служител на Йехова, Саул не трябвало да предприема никакви важни подвизи без съгласието и съвета на вестителя на Йехова. Когато Саул пристигна в Галгал, му беше наредено да чака седем дни за пристигането на пророка и да не прави нищо, докато не бъде извършена религиозната служба и пророкът не му обясни как да действа. Тази команда беше ясна и изразителна. През времето, изминало от съобщаването на тази заповед, Самуил несъмнено беше напомнил на царя за неговия дълг и настоя за стриктно подчинение. Но сега дойде времето за тестване. Саул беше в Галгал; в живота му беше настъпил много важен момент; той трябваше да покаже доверието си в Господ и спокойно да се подчини на Неговия слуга и всичко щеше да бъде наред. Но Саул не направи това. В състояние на тревога той очакваше с нарастващо нетърпение пристигането, обещано от Самуил. От ден на ден положението му в Галгал изглеждаше все по-опасно; лагерът му на откритата равнина не можа да устои на вражеската атака; пътят му за отстъпление към планините можеше да бъде прекъснат по всяко време; Постоянно идваха нови новини за движението на филистимците напред; обезсърчената армия все повече бягаше и се разпръскваше и дори значителна част от избрания от него отряд го остави в тази опасност. Намирайки се в крайно объркване и колебаейки се между желанието да се заеме с работата възможно най-бързо и заповедта на Самуил, Саул не знаеше какво да прави: трябва ли в бездействие да чака Самуил да бъде забавен от пристигането си и да види как армията му ще се разпръсне напълно и как по този начин всяка надежда за успешна съпротива на врага ще загине, или трябва да действа по свое усмотрение, преди времето да е напълно изгубено? Той отлага решението до последния момент; но когато настъпи седмият ден и пророкът все още не беше дошъл, той най-накрая реши да действа сам. Виждайки, че неговата армия няма да се бие, ако Божията милост не му бъде гарантирана чрез принасяне на жертва, той реши незабавно да направи жертва и, възползвайки се от присъствието на свещеник Ахия в лагера (Вижте 1 Царе 14:3), направи жертвата. Но щом първата част от жертвата беше завършена и димът от олтара все още се издигаше към небето, така че жертвата на мира все още не беше принесена, самият Самуил неочаквано се появи на сцената. Забавянето му зависеше или от трудността да върви по правия път пред очите на врага, или той умишлено се забави, за да изпита вярата и търпението на Саул. Във всеки случай към края на седмия ден той внезапно се появи в лицето на нетърпеливия цар. Винаги изпитвайки уважение към великия пророк, на когото дължеше толкова много, и желаейки да му отдаде публична почит, Савел излезе да го посрещне със смирени поздрави. Самуел се огледа наоколо и като видя димящия олтар и останките на жертвите, попита с очевидно недоволство: „Какво направи?“ Саул, като видя недоволството на Самуил, отговори объркано: „Видях, че хората бягаха от мен, а ти не дойде в определеното време: филистимците се събраха в Михмас; тогава си помислих: сега филистимците ще дойдат срещу мен в Галгал; а аз още не съм помолил Господа и затова реших да принеса всеизгаряне. Но това оправдание не беше достатъчно в очите на пророка и той му отговори: „Ти постъпи лошо, защото не изпълни заповедта на Господа, твоя Бог, която ти беше дадена.“ Извършвайки това своеволие, Саул извърши по-голямо престъпление, отколкото може да се мисли от съвременна гледна точка. С това той ясно доказа, че разчита не толкова на висша помощ, колкото на силата на своята армия. Такова своеволие представляваше голямо престъпление. В израелската монархия основният принцип беше подчинението на гражданската власт на Божията воля в лицето на пророците и свещениците. Нарушавайки този принцип, Саул наруши основното условие за избирането му в царството, тъй като той обяви незаконно желание да действа не като представител на върховния цар, а като неупълномощен независим владетел. Той твърди, че обединява в личността си не само независима гражданска кралска власт, но и религиозна, свещеническа власт и такова обединение от тях в едно лице, от една страна, би могло да придаде прекомерна тежест на кралската власт в ущърб на свещеничеството, а от друга страна, самото свещеничество би загубило своята независимост, ставайки подчинено на гражданската власт. Тази постъпка на Савел веднага показа, че по-нататъшната му дейност ще бъде против волята на Бога, че, увлечен от политически интереси, той е готов да пренебрегне религиозните. Затова Самуил сериозно го укори и като предупреждение му каза, че с това незаконно действие той е разклатил стабилността на царуването си. Ако Саул се беше издигнал до висотата на своето призвание в този критичен момент, който изискваше най-високото доверие в Господа, тогава като награда за това „Господ щеше да установи царуването си над Израел завинаги“. Но тъй като той не е открил тази правилна вяра в себе си, сега, каза Самуил, „твоето царуване не може да устои; Господ ще намери човек според сърцето Си и Господ ще му заповяда да бъде водач на народа Му, тъй като ти не си изпълнил това, което Господ ти е заповядал” (1 Царе 13:13, 14). И така, крайно разстроен от случилото се, възрастният пророк тъжно напуска своенравния цар, не без надежда, че той все пак ще осъзнае грешката си и с навременно разкаяние ще предотврати заплашващата го участ. Самуил знаеше, че Божиите присъди, както и Неговите обещания, са условни, че не потискат свободната воля на човека, а зависят в изпълнението си от поведението на хората. Затова със скръб той се връща в дома си в Рама, спирайки само за малко по пътя си в Гавая, за да насърчи хората и малката група войници, събрани там, и да предаде послания от царя на сина му Йонатан. Тези съобщения бяха, че Джонатан при първа възможност ще се присъедини към отряда на баща си със своите сили, така че с общите си сили да могат да окажат възможно най-голяма съпротива на врага. Междувременно армията на Саул намаляваше; той не спечели абсолютно нищо с непокорството си; самата цел на неговата неразрешена жертва не беше постигната, разпръскването на хората не беше спряно и когато трябваше да тръгне от Галгал, от цялата си армия той имаше не повече от шестстотин души. Въпреки това трябваше да се предприемат някои действия и Саул, напускайки Галгал с малкия си отряд, се укрепи на едно укрепено място в град Гавая, който, както видяхме, се намираше от южната страна на Вади Сувайнит, на три мили източно от Рама, откъдето беше възможно да се наблюдава тактиката на врага, разположен срещу него в Михмаш, и да блокира пътя на войските му, в случай че те се опита да проникне в района на племето Вениаминова. Тук Джонатан се присъедини към него с войската си от избрани воини. Това движение беше ловко и показваше изкуството на благоразумен военачалник. Не знаем защо филистимците не смазаха незначителната армия на Саул в равнината на Йордан, където кавалерията и колесниците им щяха да имат свободно пространство за своите действия и където израилтяните не можеха да им окажат съпротива. Защо след това позволиха на враговете си да се оттеглят без никаква вреда към крепостта Гавая и да се укрепят там, е също толкова неразбираемо от военна гледна точка. Вероятно съзнаващи собственото си превъзходство, филистимците се отнасяха към противниците си с изключително презрение и, като се осъзнаваха способни да ги смажат по всяко време, не сметнаха за необходимо да се свържат с тях, докато не се стигна до нанасяне на решителен удар. Междувременно те насочиха цялото си внимание към опустошаването на страната, която остана беззащитна от техните войски. Поддържайки лагер в Михмас като свой щаб, те изпратиха отделни отряди от мародери в различни посоки; тъй като срещу тях нямаше опозиция, в резултат на това хората бяха подложени на ужасно потисничество. Библейският историк внимателно отбелязва самия ход на тези хищнически походи. Само югът беше защитен от присъствието на силите на Саул, докато останалата част от страната беше на пълно разположение на врага. И така, един отряд от тези леко въоръжени филистимци се насочи към град Офра, разположен близо до Ай, седем мили североизточно от Ветил, на двадесет мили от Йерусалим и сега представен от село Тайибе, стоящо на видно възвишение. От този град един вади се спуска към долината на река Йордан, но който по-късно е последван от римски път. Вторият отряд се придвижва на запад, към Веторон, днешен Бейт-Ур, място, известно с победата на Исус Навиев над царя на аморейците (Исус Навиев 10) и разположено на главния проход от Филистия към вътрешността на страната. Третият отряд извършва своето опустошение до долината на река Йордан на югоизток, в така наречената „долина на Цевоим“. В такива хищнически набези е минало доста време, може би година или две. До края на това време състоянието на израилтяните стана напълно безнадеждно. Филистимците отдавна са имали политика на разоръжаване на народите, които са завладели. Известно е, че съдия Самегар, който навремето освободи израилтяните от филистимците, трябваше да действа срещу тях, поради липса на оръжие, с волски острън; и в историята на подвизите на Самсон също няма споменаване на мечове или копия, които биха били използвани от него или хората около него. Вярно е, че израилтяните получиха значителни запаси от оръжие от враговете си след успешната битка при Евенезер; но това оръжие отново им беше отнето от филистимците, когато съдбата отново се обърна към тях. Същата съдба сполетя плячката, придобита от победените амонити. Изглежда, че е имало обичай на филистимците да обикалят завладените земи в определени моменти, да събират данък, да събират оръжия, да плячкосват села и да издигат паметници в чест на своите победи на различни места. В описаното време те не само лишават израилтяните от всички средства за защита, но, както се е случвало и по-рано, те вземат със себе си ковачи и оръжейници, така че библейският писател, говорейки за това време, директно заявява, че по това време „нямаше ковачи в цялата Израилева земя, защото филистимците се страхуваха да не би евреите да направят меч или копие“ (1 Царе 13:19). Стига се до там, че дори за да поправят земеделските си сечива, плугове, сърпове, коси и брадви, израилтяните трябваше да се обърнат към най-близките филистимски селища и това се оказа толкова трудно и унизително, че много от тях предпочетоха да оставят сечивата си без корекция, отколкото да отидат при филистимците за тази задача. С оглед на всичко това само няколко от израилтяните можеха да имат достатъчно оръжия и във всеки случай бяха напълно неспособни да посрещнат враговете с равни оръжия в ръцете си, тъй като последните бяха не само отлично въоръжени с мечове и копия, но и защитени от непробиваема броня. Много е възможно израилтяните да са имали лъкове и стрели, с чиято употреба са били известни, а вениаминците да са били въоръжени с прашки, с чиято сръчност са се отличавали сред всички хора. Но такива оръжия биха могли да имат много малка стойност срещу воини, защитени от брони, шлемове и метални щитове, така че те нямаха голяма надежда за успешна битка срещу противниците си и в резултат на това бяха принудени да заемат само отбранителна позиция и със съзнанието за своето безсилие да наблюдават как хората са подложени на грабеж и всякакви видове унижения и потисничество. Виждайки пълното безсилие на израилтяните да предотвратят тяхното нахлуване, филистимците се придвижиха още по-далеч и се преместиха от лагера си в Михмас на един хълм малко по-близо до Гавая, така че да могат по-лесно да превземат израилтяните, ако решат да направят някакво настъпателно движение. Филистимският лагер, според описанието на I. Flavius ​​​​34, който беше добре запознат с тази област, беше разположен на много стръмен хълм, който с три върха завършваше с дълъг, тесен шпор и беше защитен от скали, които почти напълно заобикаляха лагера. „Точно такава естествена крепост“, казва най-новият изследовател, лейтенант Кондер 35, „се намира на изток от Михмас и все още се нарича крепост сред местните селяни.“ Това е „планински хребет, издигащ се с три заоблени скелета над отвесна скала, завършваща в тясна ивица на изток със скали отдолу и има открита долина зад нея, а на запад седловидна област, върху която се намира самият Михмас. Срещу тази крепост на юг има скала със същата височина, изглеждаща непревземаема": с една дума, районът отговаря точно на описанието, дадено от библейския разказвач, казвайки, че "имаше остра скала от едната страна и друга скала от другата" (1 Царе 16:4). Южната скала се нарича Сене, а северната скала се нарича Боцед, тоест блестяща. Долината който лейтенант Кондър описва, тече почти право на изток и по този начин е почти постоянно в сянка от южната страна през деня. Контрастът между този тъмен, хладен цвят на южната страна и червеникавите или кафяви нюанси на северната скала, увенчан от ослепителната белота на горните слоеве тебешир, е поразителен и живописен.За да наблюдава движението на филистимците, Саул заема северния край на хълма от Гавая, 36 където под едно нарово дърво в Мигрон той вдигна копието си в знак на своята заповед. Тук той бдително наблюдаваше врага и тъй като беше твърде слаб, за да започне настъпателно движение, изчака по-благоприятна възможност. Но в неговата армия имаше един смел човек, който не можеше търпеливо да издържи такова бездействие и нетърпението му нарастваше всеки ден. Беше смел Джонатан. Той не можеше повече да търпи дръзкия враг, който се хвалеше със своето превъзходство, и вдъхновен от патриотизма и народната памет за подвизите на древните съдии Гедеон, Готониил и Самсон, той реши да се опита да нанесе някакъв отчаян удар на врага или, ако не успее, да умре. Той не каза нищо на баща си за намерението си; дори не потърсил съвет от първосвещеника Ахия (правнука на Илий), който бил във войската с Урим и Тумим, но, пряко разчитайки на помощта на Всевишния и на собствената си смелост, той предприел един от най-смелите подвизи, известни в древността. Гледайки на израилтяните като на недисциплинирана, невъоръжена тълпа от страхливи хора, които нямат от какво да се страхуват, филистимците естествено не пазят охрана с особена строгост и не са много подготвени да противодействат на всяка неочаквана атака. Йонатан видя това от високата си позиция в Гавая и реши да се възползва от това. Той съобщи намерението си на своя оръженосец, младеж, оживен от същата смелост и вдъхновен от същата вяра в божествената защита като него. След като направи всякакви по-нататъшни приготовления, Йонатан се обърна директно към своя оръженосец, казвайки: „Иди, нека преминем към отряда на тези необрязани; може би Господ ще ни помогне; защото не е трудно за Господа да спаси чрез много или малцина. Скуайърът веднага се съгласи да участва в това начинание с господаря си и да сподели опасността, която можеше да го заплаши. Но преди да започне работа, Йонатан, според обичая на своята епоха и страна, искаше да получи Божието благословение за това начинание срещу враговете на истинската религия. Подобно на слугата на Авраам, Елеезер от Дамаск, когато отиде да изпълни задачата си да уреди брака на Исаак (Бит. 24), или като Гедеон, който искаше да получи уверение, че Бог наистина възнамерява да спаси Израел чрез Своята ръка (Съдия 6), Йонатан, с пълното си доверие в Провидението, също искаше да получи някакъв решителен знак, за да освети своето начинание. Подобно желание произтича от силното убеждение, че Израел е Божият народ и че, когато предприема борба срещу враговете на истинската религия, всеки човек счита за най-добре да поиска Божието разрешение за това. Те избраха следното преживяване като знак за това потвърждение на Божията воля. Йонатан и неговият оръженосец трябваше да преминат към филистимската страна на долината и когато филистимците ги видяха, трябваше да видят какви първи думи ще им бъдат казани. Ако филистимците кажат: „Останете, докато дойдем при вас“, тогава това ще послужи като знак за провал на начинанието и то ще трябва да остане неизпълнено; ако филистимците кажат: „Елате при нас“, тогава това е сигурен знак за успех и че Господ ще предаде врага в ръцете им. И така, смелият Джонатан, заедно със своя оръженосец, се впускат в опасно начинание. След като се спуснаха от стръмните скали на Сена, те пристигнаха в долината и след като я прекосиха, започнаха да се изкачват по отсрещната скала на Боцец и след това започнаха да чакат изпълнението на знака. Не е избран без военни умения. Ако филистимците им бяха извикали да изчакат, докато дойдат, това щеше да покаже, че са внимателни, зорко наблюдават всичко около себе си и не могат да бъдат нападнати безнаказано; но ако им кажат да се качат в лагера им, това ще бъде доказателство, че са небрежни и твърде презрителни към израилтяните, за да вземат каквито и да било предпазни мерки срещу изненадваща атака. Беше рано сутринта и филистимците най-накрая забелязаха тези двама самотни воини, които пресичаха долината и се насочваха право към вражеския лагер. Може би вече са се изкачили на известно разстояние до най-стръмния склон, който се издигаше до около шестдесет фута, преди филистимците да ги открият. Забелязвайки ги, филистимците извикаха подигравателно: „Ето, евреите излизат от дерета, в които се криеха“, и добавиха: „Елате при нас и ще ви кажем нещо“. Филистимците явно искаха да изразят подигравката си с тези, според тях, луди израелски войници. Но за Йонатан този призив беше благоприятен знак за начинанието и той незабавно каза на своя оръженосец: „Върви след мен, защото Господ ги предаде в ръцете на Израил.“ Джонатан и неговият оръженосец трябваше да се изкачат по стръмен склон и филистимците можеха лесно да ги унищожат, като хвърляха каменни блокове отгоре им; но те се отнасяха към тях само с добродушно презрение и наблюдаваха с любопитство какво ще направят по-нататък. И така, по този начин младите смели мъже безпрепятствено се изкачили на скалата и се появили пред враговете си, въоръжени със смъртоносните си лъкове. Според свидетелството на I. Flavius ​​​​37, веднага след като беше получен благоприятен отговор от врага, Йонатан и неговият оръженосец изчезнаха от погледа на филистимците и заобиколиха от другата страна на скалата, която беше оставена без охрана. След като го изкачиха, те влязоха в лагера от противоположната страна и намериха филистимците да спят във въображаема безопасност. Както и да е, смелите воини, изкачили се на върха на филистимския лагер, се втурнаха към враговете с невероятна смелост и започнаха да ги удрят с копия, прашки и камъни. Скуайърът беше много достоен помощник на господаря си. Филистимците, озадачени от изненадата на тази атака, оказаха много слаба съпротива и след няколко минути двадесет вражески трупа бяха доказателство за силата на атаката и смелостта на израилтяните. Такава безпрецедентна дързост веднага разпространи паника сред филистимците; те дори не можеха да си представят, че двама души, без никаква помощ, ще се осмелят да нападнат цял ​​гарнизон; те не можеха да не си помислят, че тези двама воини са само стрелци на цялата армия и следователно, без да окажат по-нататъшна съпротива, те избягаха объркани към главния лагер, всявайки ужас и там. Паниката се разпространи сред мародерските войски, обикалящи околността, и те също избягаха. Объркването се увеличи още повече от примеса на чужденци във филистимската армия, така че с ужаса, който ги завладя, те престанаха да различават приятел от враг и се отдадоха на взаимно самоунищожение. „И настъпи ужас в лагера, на полето и сред всички хора; авангардът и онези, които опустошиха земята, бяха в страх (и не можеха да се бият); цялата земя трепереше и имаше голям ужас от Господа.“ Стражите на войските на Саул в Гавая можеха ясно да видят какво се случва в Михмас и дори частично можеха да чуят виковете на битката, идваща през долината. С изключително учудване те видяха признаците на борба във вражеския лагер, блясъка на оръжия и обърканото движение на безредните маси напред-назад и веднага съобщиха за това странно събитие на Саул. Веднага виждайки, че въпросът тук се отнася до някакъв подвиг на собствените му войници, кралят нареди незабавна поименна проверка на войските си и по време на тази поименна проверка незабавно се разкри липсата на Джонатан и неговия скуайер. Тогава беше необходимо да се вземат мерки. Саул веднага заповяда на първосвещеника Ахия да донесе ковчега на завета и да подсили войниците си с присъствието си. Вик на вдъхновение се чу из цялата израелска армия и тя се насочи към врага. Но врагът вече не беше в състояние да окаже активна съпротива. В лагера му имаше ужасно объркване: филистимците и техните съюзници се биеха един друг, така че израилтяните можеха само да нанесат окончателното поражение на своя страховит враг. Освен това израелците също получиха неочаквани подкрепления. Може би някои от съюзниците, които са служили на филистимците, са се възползвали от тази възможност, за да обърнат оръжията си срещу самите филистимци; във всеки случай е сигурно, че много от израилтяните, които също вероятно са служили като роби на филистимците, открито са преминали на страната на своите сънародници и по този начин са хвърлили филистимската армия в още по-голямо безредие. Без да мислят повече за съпротива, филистимците избягаха. Новината за това събитие бързо се разпространи навсякъде; селяните, които бяха избягали по домовете и клисурите си при приближаването на филистимците, сега се появиха от местата си за убежище и се присъединиха към победоносната армия. В безпорядък объркване врагът избяга през долината, покрай Бет-Авен, бледата пустиня източно от Бетел; без да спира и там, той се насочи на запад - първо към горния Веторон, а след това по стръмен склон към долния Веторон, с цел да достигне страната си през Аялонската долина. Това е широка и красива долина, минаваща в северозападна посока през редица хълмове и след това минаваща на югозапад през голямата западна равнина. Самият Аялон, остатъкът от който сега се появява в село Яло, стоеше на склона на дълъг хълм, граничещ с долината от юг. По протежението на този вади жалките останки от филистимците, напълно обезсърчени, страдащи от рани и изтощение, в резултат на бягство от разстояние от тридесет мили през скалиста и изровена почва, най-накрая достигнаха собствената си земя, загубили оръжията си, всичките заграбени съкровища и припаси. Така, както някога Господ избави израилтяните при Червено море, така и сега ги спаси от ръката на враговете им и им даде голяма победа, по време на която загинаха 60 000 филистимци! 38 Но се случи едно обстоятелство, което направи тази победа по-малко пълна, отколкото би могла да бъде. Армията на израилтяните, подсилена от потока от селяни и израилтяните от филистимския лагер, достигна до 10 000 души и Саул, искайки да се възползва от тази многобройна сила, както и да ускори преследването на врага, глупаво взе клетва от своя народ, че няма да яде храна до вечерта. Очевидно Саул беше толкова зает с мисълта да отмъсти за дългите обиди, които филистимците бяха нанесли на него и на царската му власт, че забрави човешката слабост на своите войници и границите на човешката издръжливост и заплаши със смърт всеки, който едва преди края на деня прекрати военните действия и спря за почивка или подкрепление. Последиците от този глупав обет се проявиха в слабостта и нежеланието на неговите последователи, които поради крайно изтощение не бяха в състояние да продължат преследването с необходимата постоянство. Пътят им минаваше през гората, където медът се намираше в изобилие, тъй като дивите пчели изграждат пчелните си пити в скали и хралупи на дървета и често има толкова много мед, че, особено под въздействието на дневната топлина, той се излива от пчелните пити и пада на земята. Ханаан, както знаем, е бил земя, в която текат мляко и мед, а пътешествениците разказват, че и днес на по-удобни места там се срещат огромни рояци пчели 39 . Евреите са били изключително любители на меда и са го консумирали до голяма степен вместо храна; но в този случай никой не посмя да го докосне от страх да не наруши клетвата, която бяха положили. Междувременно Джонатан не беше там по времето, когато баща му взе тази неразумна клетва от хората, и той не чу нищо за това; следователно, след като стигна до гората и видя пред себе си средство за подсилване, той, "протягайки края на пръчката, която беше в ръката му, натопи я в пчелна пита и я обърна с ръка към устата си и очите му светнаха." Но един от другарите му, като видя какво е направил и се смути от мисълта, че царският син е нарушил общото проклятие, му отбеляза за това, като каза: „Баща ти прокле хората, като каза: Проклет всеки, който яде храна днес; хората са уморени от това. Като чу за това, Йонатан, съдейки по общата умора на войските, изрази крайно възмущение и каза: "Баща ми смути земята; Вижте, очите ми светнаха, когато вкусих малко от този мед. Ако хората бяха яли днес от плячката, която намериха от враговете си, нямаше ли поражението на филистимците да е по-голямо?" Преследването продължи цял ден, движейки се от град на град и, както видяхме, стигна до долината Аялон, която вече беше далеч от Михмас. И накрая, силната умора на армията я лиши от възможността да продължи да преследва филистимците, въпреки че последните, за да улеснят бягството си, изоставиха всичките си запаси от провизии и добитъка, който беше с тях по пътя. И когато слънцето залезе и обетът загуби силата си, хората, изключително изтощени от глад, алчно нападнаха тази плячка, овцете, воловете и телетата, оставени от филистимците, и, неспазвайки изискванията на закона, алчно задоволиха апетита си с животинска храна, без дори да я подлагат на подходяща подготовка. Тъй като кръвта се смяташе за живот и беше мистериозно свързана с ритуала на пречистване, законът даде много строги разпоредби относно клането на животни за храна. Всяко животно се смяташе за вид мирна жертва и отнемането на живота му беше като тържествен акт на жертвоприношение. Според закона е необходимо да се убие с изключителна предпазливост, като се пререже гърлото му с остър нож, без да се разкъсва; кръвта изобщо не можеше да се яде, но трябваше да изтече на земята и след това да бъде покрита с пръст 40. В своя необикновен глад хората сгрешиха в повече от едно отношение. Той не изчака, докато трупът се освободи напълно от кръвта, и след като уби животните, алчно грабна парчета месо и ги изяде с кръв, докато законът директно казва: „който яде кръв, душата му ще бъде отсечена от народа му“. Някои бяха толкова гладни, че без да изчакат месото да се сготви добре, дори го изядоха сурово. В същото време израелците нарушиха друго много забележително правило, което имаше за цел да поддържа нежността на чувствата и да им внуши висотата на връзката между родител и дете. Противно на закона, който забраняваше да се убиват крава и телето й в един и същи ден (Лев. 22:28), те, в своята безмилостна алчност, безразлично убиха и двете заедно. Тези закононарушения не можеха да минат без дължимите упреци. Някои от левитите, които придружаваха войската, дойдоха и съобщиха на Саул за всичко, което се случи, и той, въпреки че самият той беше виновник за това престъпление, в резултат на необмислената забрана, която издаде, веднага разбра тежестта на греха на хората и взе мерки, за да гарантира, че буквата на закона е изпълнена. „Вие съгрешихте“, извика гневно той на хората и за да елиминира по-нататъшните нарушения на закона, заповяда да се постави голям камък, върху който да се убиват животни, според закона. В същото време Саул изгради олтар на благодарност към Бога за победата и принесе жертви върху него. Това беше първото публично признание, което той направи за своите задължения към Бога на множеството на Израел. Той спечели и други победи, но не се сети да припише успеха си на божествена помощ. В благодарност за сегашното неочаквано щастие той въвежда онзи обичай, който е следван от царете в следващите времена, а именно обичая да се издига олтар на Йехова в памет на велики национални победи. За да се възползва напълно от победата си, Саул реши след временна почивка на хората да започне отново да преследва врага през нощта. Той съзнаваше, че собствената му необмислена клетва силно забави изпълнението на това намерение и сега искаше да поправи грешката си, като предприеме нова и неочаквана атака. Хората, подсилени от грубата им храна и готови да следват, където и да ги водят, охотно се съгласиха на това предложение. След като си почина малко, армията стана от мястото, около което горяха лагерните огньове, взе оръжие и се подготви за по-нататъшния марш. Но първосвещеникът се намесил. Той не се зарази от страстта на царя и със смелост, придобивайки сила от съзнанието за справедлива кауза, го помоли да не започва ново предприятие без надлежно потвърждение на Божията воля. Саул не отрече разумността на това предложение и чрез Урим и Тумим зададе два въпроса: "Трябва ли да отида след филистимците? Да ги предадем ли в ръцете на Израел?" Но за негово пълно учудване нямаше отговор. Когато учуденият Саул се обърна към първосвещеника за обяснение на това странно явление, първосвещеникът обясни на Саул, че причината е, че по време на предишния случай магията, обявена от царя, е била развалена. Изуменият цар не знаеше нищо за случилото се с Йонатан и сега, след като научи за нарушаването на клетвата и видя в нарушаването й отчасти обида за негово кралско величество, той възкликна: "Нека всички началници на народа дойдат тук и да разберат, и да разберат кой е виновен сега. Защото жив е Господ, който спаси Израел, ако това се случи със сина ми Йонатан, и той непременно ще умре." И така, без никакво проучване на въпроса, без достатъчно размисъл, Саул отново даде клетва, която трябваше да доведе до смъртта на собствения му син. Поразени от ужаса и гнева на царя, хората не му отговориха нито дума, въпреки че мнозина от тях знаеха кого заплашва тази клетва. Тъй като нямаше отговор на предишния въпрос на Саул, царят реши да разкрие виновника чрез теглене на жребий. Вината трябваше да лежи или върху него и сина му, или върху някой воин от неговата армия. Уверен както в своята невинност, така и в тази на Йонатан, царят нареди на хората да застанат от едната страна, докато той и синът му заеха място от другата страна. След това той се обърна към Бог в молитва и каза: "О, Господи, Боже на Израел! (Защо не отговори на слугата Си сега, независимо дали е по моя вина или на сина ми Йонатан, Господи, Боже на Израел) дай знак (ако е в Твоя народ Израел, дай му освещение"). И така, жребият беше хвърлен и за учудване на краля падна от страната, където той стоеше със сина си. Жребият беше хвърлен втори път и падна върху Джонатан като виновник. С ужасен гняв Саул се обръща към сина си с въпроса какво е съгрешил, че Бог е отвърнал лицето си от него. Йонатан, който междувременно вече беше научил, че причината за мълчанието на божествените Урим и Тумим е именно нарушаването на дадения от него обет, призна какво точно е направил: „Вкусих малко мед с края на пръчката, която беше в ръката ми, и сега трябва да умра!“ В сирийския превод последните думи са във въпросителна форма: „Наистина ли трябва да умра за това?“ - сякаш Джонатан се оплакваше от жестоката си съдба. Но изразът му по-скоро означава необикновено себеотрицание и подчинение на съдбата. Въпреки че престъплението му първоначално е извършено поради незнание, той обаче изобщо не е мислил да избегне наказанието. Той беше абсолютно убеден, че обетът на баща му, колкото и необмислен и пагубен да е, трябва да бъде изпълнен. Йосиф Флавий, който винаги се опитва да издигне своите герои в очите на римските си приятели, влага в устата на Йонатан реч, изразяваща пълно себеотрицание. „Моля те да не ме щадиш, баща ми“, каза той на Саул. Ще ми бъде сладко да претърпя смърт, за да изпълня твоята клетва и след такава славна победа; защото най-голямата ми утеха ще бъде да знам, че оставям израилтяните победители" 41 . Колкото и да беше тъжно за Саул да види такива ужасни последици от необмисления си обет, той не искаше да се отклони от клетвата, която беше дал веднъж, и беше готов да изпълни заклинанието. „Нека Бог направи това и това за мен", извика Саул, и направи дори повече; Ти, Йонатане, трябва да умреш днес!“ Но това не трябваше да се случва: младият живот на един славен воин не трябваше да приключва толкова преждевременно. Трябваше да свърши друга работа, преди да срещне тъжния си край. Хората, изумени от всичко, което се случваше, досега бяха мълчаливи и напълно се подчиниха на Саул; но когато се стигна дотам, че прибързаният обет на Саул трябваше да доведе до смъртта на най-храбрия млад мъж, на когото хората и дори самият крал дължаха победата, която току-що бяха спечелили над най-големия си враг, хората единодушно се разбунтуваха срещу това. Господ показа, че даде силата и помощта си на Йонатан в неговото героично дело. Така че наистина ли е възможно сега да обвиняваме някой, чиято кауза е одобрена от Бог? Единодушен ропот на протест прозвуча през лагера и хората казаха на Саул: "Ще умре ли Йонатан, който донесе толкова голямо спасение на Израел? Нека това не се случи! Господ е жив; нито косъм от главата му ще падне на земята, защото той работи с Бога днес. " Саул, който се бореше между това, което смяташе за свой дълг, и протеста на хората, най-накрая беше принуден да се предаде на хората, а Джонатан беше спасен от ужасните последици от грешката си. Кралят призна, че вината за цялата тази работа е главно на самия него; Той се вслуша в съвета на Ахия и спря да преследва филистимците, като по този начин остави врага, макар и победен, но не толкова отслабен, че да го лиши от възможността да прави атаки в бъдеще. Така своеволието и нетърпението на краля до голяма степен помрачиха яркия триумф на израелския народ над най-големия му враг. Глава 7. Окончателното отхвърляне на Саул и помазанието на неговия наследник Царуването на Саул беше изцяло заето от войни. Веднага щом поражението на филистимците и тяхното оттегляне в собствената им земя освободи царя и неговите владения от този могъщ враг и хората, излизайки от скривалищата си, се стичаха отново към местата си на пребиваване и се концентрираха около царя, Саул веднага започна да формира редовна армия и насочи цялото си внимание към укрепване и осигуряване на своето правителство. Във времена, когато личната смелост и сръчност в използването на оръжие бяха основните условия за успех във военните предприятия, а тактиката и стратегията бяха в примитивно състояние, за краля беше изключително важно да има около себе си отряд от опитни воини, на които винаги можеше да се разчита, за да изпълни плановете си с постоянство и умение. Точно тези хора сега Саул набираше и когато срещнеше някой, който се отличаваше или с физическа сила, или с доказана смелост, или с изключителна сръчност в използването на копие и лък, той го привличаше на своя служба. По този начин той събра за себе си силна армия и положи основата на тази военна мощ, която позволи на Израел не само да запази собствените си владения, но в по-късни времена, подобно на една от големите източни монархии, да разшири своите завоевания далеч отвъд границите на своята земя. Положението на Саул по това време беше доста трудно. Враговете го заобиколиха от всички страни. Чувствайки, че новият монарх е способен командир и че ако бъде оставен на свобода, ще превърне народа си в могъща държава, съседните племена го атакуват и използват всички възможни усилия, за да свалят или отслабят властта му. С последната си победа филистимците бяха само спряни в своето завоевание и смирени за известно време. Силата им все още беше страхотна и те бяха едни от най-опасните врагове, с които Саул трябваше да се бори. Саул дължеше победите си на своята смелост, енергия и умения. Библейският разказвач не дава никакви подробности за много от войните, в които протича целият му обществен живот. От краткото описание, което той дава, виждаме, че Савел се е сражавал с всички народи, чиито страни са в съседство със Светата земя. Моавците и амонците го тормозеха от изток; едомците, винаги оставащи непримирими врагове на Израел, нападнали от юг; в същата посока бяха амаличаните, войната с които е описана по-подробно, поради важните последици, които тя доведе. От запад сега, както винаги, филистимците, които започваха да настъпват отново, заплашваха, а от североизток царете на Сова, страна, простираща се от Дамаск до Ефрат, се опитаха да разширят завоеванието си до северните части на Палестина. Саул успешно отблъсква всички тези врагове; веднъж придобитата свобода никога не се губеше от хората; Израел вече не стенеше под тежкото езическо иго и, спокоен в разпределенията си, имаше време и възможност за вътрешно развитие, което Самуил насърчаваше със своите школи от пророци. Библейският историк, оставяйки настрана времето на просперитет и успех, насочва мислите си към по-тъмна сцена; оставяйки подробни разкази за войни и битки на цивилни писатели, той се занимава само със събития, които разкриват характера на краля и имат морално значение. Така, оставяйки героичните военни подвизи на Саул и великите дела на неговите силни и могъщи воини на забрава, той говори подробно само за войните с амаличаните и филистимците. Първата от тях доведе до окончателното отхвърляне на царя и до непоправим разрив между него и Самуил и следователно е от голямо, макар и много печално значение. Амаликитите заемат Негеб, т.е. страна, разположена на юг от Палестина, където водят скитнически живот в Синайската пустиня, пасяйки стадата си в зелените вади на този полуостров. Това беше първият враг, който нападна израилтяните малко след като прекосиха Червено море, когато претърпя тежко поражение. За тази коварна атака Бог реши да ги унищожи напълно. Щастливо завършил тази битка, Моисей издигнал олтар в памет на тази победа и го нарекъл Йехова-Ниси, тоест „Господ е мое знаме“, добавяйки: „Господната война е срещу Амалик от поколение на поколение“ (Изход 17:15), след което беше дадена заповед, че когато израилтяните най-накрая се заселят в Обетованата земя, те не забравят да „заличат спомена Амалик от под небето” (Втор. 25:19). Времето за дълго отлаганото отмъщение е настъпило. Амаликците напълно заслужиха своето наказание. Това беше жестоко, кръвожадно, номадско племе. Като хищни номади, те непрекъснато атакуваха Палестина, ограбваха и убиваха, след което бързо се оттеглиха на конете си в пустинята, така че след известно време отново да направят подобен хищнически набег. Те направиха същото и във въпросния момент. Виждайки, че израилтяните са напълно заети с войната с филистимците, те, под ръководството на своя хищен цар, който носеше общото име Агаг, направиха разрушителни и кръвожадни набези в южните области на Ханаан. Междувременно, след поражението на филистимците, измина доста време и средствата на Саул се увеличиха толкова много и военните му сили бяха станали толкова силни, че сега той беше в състояние да извърши опасно начинание и да го доведе до успешен край. Сега той беше този, който получи заповед да унищожи напълно амаличаните. В същото време, между другото, става дума и за изпитание на самия Савел: ще изпълни ли заповедта на Господ? Той вече беше съгрешил веднъж в това отношение през първите години от царуването си и беше наказан със заплахата да лиши потомството си от трона. Сега дойде вторият тест. Неговият характер вече беше напълно развит, той вече беше изпитал напълно силата и значението на върховното водачество на Бог, той знаеше собствените си силни и слаби страни: ще покаже ли сега, без колебание, пълно подчинение на божествената заповед и ще докаже ли законната си способност да бъде крал на теократична държава? За тази цел Самуил дойде при Саул, като предшества посланието си, като напомни на царя, че той не е бил назначен от самия него, а е бил помазан от Йехова да царува над Божия народ и че следователно той носи специална отговорност към Бог и своя народ. С тези предварителни забележки Самуил накара царя да обърне специално внимание на съобщението, което тогава му беше направено. Посланието беше направено с безусловни думи и беше следното: „Сега отидете и разбийте Амалик и унищожете всичко, което има; (не вземайте нищо за себе си, но унищожете и объркайте всичко, което има); и не му давайте милост, но умъртвявайте от мъж до жена, от дете до кърмаче, от вол до овца, от камила до магаре“ (1 Царе 15:1-3). Присъдата беше ужасна. Ако съвременното човечество е възмутено от подобни масови побои и опустошения, тогава хората от онова време са гледали на подобни събития в съвсем различна светлина. Самите амаличани бяха безнадеждно покварени; продължаващото им съществуване като народ допринесе само за по-нататъшна корупция и следователно те заслужаваха пълно изтребление, а израилтяните бяха инструментът на Бог в извършването на такова наказание. Подобно на мор, глад или буря, те изпълняваха Божиите заповеди. Изпълнявайки Неговите заповеди, те премахнаха всяка нежност и съжаление и, смятайки се за изпълнители на Божията присъда, измиха ръцете си в кръв без ни най-малко колебание или угризение. В това древно време човешкият живот като цяло не е бил ценен толкова високо, колкото сега; тогава народите не се смущаваха от проливането на собствената си или на чужда кръв, ако това беше причинено от обстоятелствата, а когато заповедта дойде от невидимия цар на Израел, тогава не трябваше да има колебание в нейното изпълнение, дори и да доведе до най-жестоки и кървави последствия. От тези обстоятелства хората трябваше да си извлекат поука колко отвратителни са човешките грехове за Бога. В моралното управление, установено чрез земни награди и наказания, такива сурови уроци бяха абсолютно необходими и силата на тези уроци се осъзнаваше още повече, когато самите хора, които трябваше да се възползват от тези уроци, трябваше да извършат определеното отмъщение със собствените си ръце. Освен това това масово изтребване на едно племе или племе не беше някаква нечувана жестокост: това беше доста обичайно нещо, душата на хората беше свикнала с подобни идеи и не изпитваше никаква тръпка, когато изпълняваше командата. Както един земен цар, давайки такава заповед, би действал само по обичайния начин, така и царят на Израел, когато предложи унищожаването на амаличаните, защити само Неговата истина, както е характерно за Него. Този век беше суров и изискваше сурови уроци, адаптирани към настоящото морално състояние. По-меки мерки не биха били достатъчни за постигане на поставената цел. Саул не беше против да се подчини на божествената заповед, дадена му от Самуил. Той отдавна беше разтревожен от тези хищни номади, не беше непознат за проклятието, произнесено върху тях по времето на неговите предци, и се радваше да се възползва от възможността веднъж завинаги да сложи край на по-нататъшните им набези. Задачата обаче не беше лесна - да се унищожи цял номадски народ, който трудно би се съгласил да даде възможност за решителна битка и чиито движения бяха по-бързи и неочаквани от движенията на редовна армия. Савел направи големи приготовления за кампанията. Той събра силите си в северната точка, в Телким, който лежеше на югоизточната граница на племето на Юда и може би идентичен с Дулам, главното седалище на арабите Дулам. На призива му се отзоваха 10 000 души от племето на Юда, което беше най-застрашено от хищници, и 200 000 от останалите племена. Отделна поименна проверка на тези два отряда отново показва известно отчуждение между северните и южните племена, което вече беше споменато по-горе. Такава армия, голяма дори и според най-новите изчисления, обаче не беше твърде голяма за поставената задача. Амаликците не са градостроители; те рядко дори са имали постоянно местожителство и тяхното строителство никога не е надхвърляло укрепването на лагера им с кръгла стена. Останките от такива сгради все още се намират в районите, където е известно, че е живяло това племе. Саул и армията му се насочиха към един от тези лагери на Амалик (град Амалик) и там, в храстите на сух вади, те устроиха засада. Откривайки, че някои кенити живеят там, той ги предупреди да напуснат, за да не претърпят съдбата, определена за амаличаните. Кените, произлезли от Авраам и свързани с Моисей чрез съпругата му Сеппора, винаги са били в приятелски отношения с израилтяните. Те бяха мирен, пастирски народ и с готовност взеха предвид предупреждението, като се оттеглиха за известно време на друго място, безопасно от срещата на вражеските войски. Библейският разказ не дава подробности за войната, но походът е пълен успех. Във всички срещи между израилтяните и амаличаните Саул печелеше победи, врагът бягаше от него и оставяше огромна плячка на победителите. „И Саул порази Амалек от Хавила до областта около Сура, която е преди Египет.“ Това географско определение показва необятността на прехода. В Битие 25:18 Ето как обикновено се определят границите на земята на Израел. Хавила беше място, все още неоткрито до ден днешен, в южната част на племето на Юда, в пустинята, а Сур, което означава стена, е или онази стена, която е построена от египтяните, за да защити североизточната им граница от набезите на номадските племена в пустинята и се простира от Пелусиум, покрай Мигдол, до Ироополис, или като цяло онази стеноподобна варовикова планинска верига, която се простира на юг от Суец и поради забележителната си форма, се нарича от арабите Джебел Ер-Раха (“планина на дланта”). По този начин опустошението на израелските войски се простира от южната граница на племето на Юда до границата на Египет, така че те да могат да превземат множество вражески лагери с цялото богатство от плячка и пленници, съдържащи се в тях. В съответствие с предварителната заповед всичко, заловено от този заклет враг на народа, трябваше да бъде подложено на безмилостно унищожение и изтребление. Саул всъщност приложи това наказание без никаква милост към всички амаличани, които паднаха в ръцете му, и към целия по-малко ценен добитък. Несъмнено много от тези закоравели обитатели на пустинята избягаха, както поради многото трудности при залавянето им, така и поради отслабването на преследването, когато израилтяните заловиха стадата в свои ръце. Но дори и извън това, ужасната заповед не беше изпълнена с цялата си строгост. Самият Саул пощадил живота дори на царя на Амалик, или с надеждата да получи богат откуп за него, или за да увеличи триумфа си, като покаже такъв благороден пленник на хората. Този цар се нарича Агаг, но това вероятно е само официалното или общо име на амаликийските царе, точно както фараон е общото име за египетските царе 42 . В други отношения строгата заповед не беше изпълнена напълно. Воините, в своята алчност, не можеха да се разделят с толкова богата плячка, която попадна в ръцете им. За овчарите изкушението да се възползват от заловените стада беше неустоимо, в резултат на което с разрешението на Саул те се възползваха от най-добрите от овцете, воловете и агнетата, оправдавайки се с мисълта, че заклинанието е достатъчно изпълнено чрез унищожаването на хората и всичко, което се оказа повече или по-малко безполезно сред стадата. Но по този начин те нарушиха пряката Божия заповед. Да оставиш и да присвоиш за себе си това, което е обречено на пълно унищожение, означаваше да нарушиш свещен дълг и като че ли да лишиш Бог от това, което Му принадлежи по право. Това нарушение на заповедта от Саул беше разкрито на Самуил, който беше в дома си в Рама. Той получи висше послание, което му каза, че Саул се е отклонил от пътя на следване на Господ, че се стреми да бъде независим от божествената воля и започва да действа като абсолютен владетел на народа на Израел. И в същото време божественият глас добави: „Съжалявам, че направих Саул цар, защото той се отвърна от Мен и не изпълни думата Ми.” Това беше изключително тъжно послание за възрастния пророк. Той не само скърбеше за недостойнството на онзи, когото толкова обичаше, но в същото време беше възмутен, че неговата всеотдайност към задоволяване на желанията на хората и неговото доброволно себеотрицание доведоха до такъв печален резултат. Савел беше човек, избран под негово ръководство, тържествено и публично помазан от него да служи на хората, човек, който, може да се каже, беше избран от Бог и той толкова лесно наруши ясна и положителна заповед, без да разкрива в себе си нито благоговението, нито послушанието, в което трябваше да служи като модел за хората! Най-опасното и най-тъжното беше, че подобен инцидент можеше да даде повод на враговете на израелския народ да укоряват Бога на Израел. Наистина, пророкът можеше да скърби, виждайки толкова жалки плодове от всичките си трудове и, очевидно, пълното унищожаване на предположенията на самия Йехова. Но подобно чувство не би трябвало да доведе пророка до пълно забравяне на своя дълг. През цялата нощ, до зори, Самуил се молеше на Господа за заблудилия се цар, молейки го да бъде приведен на пътя на покаянието и отново да получи милостта, която сега беше изгубил. Но всичко беше напразно. В сърцето на Саул нямаше ни най-малка мисъл за покаяние; просперитетът и властта закоравиха сърцето му и засилиха в него чувството за горда независимост, така че за него не можеше да има прошка. На Самуил беше предсказано съдбата, която щеше да сполети Саул, и той трябваше да я предаде на съгрешилия цар. Междувременно Саул се върна от похода, носейки със себе си богатата си плячка. За да прослави победата си колкото е възможно повече, той отиде в Кармил (сега Курмул), където издигна паметник на себе си, върху който имаше надпис за победата над амаличаните. Подобни паметници са били в обичая на източните царе и моавският паметник, издигнат в Дивон от Меса, царят на Моав, в памет на успеха на неговото въстание срещу израилтяните, става особено известен. Подобни паметници има и в Египет. След като отпразнува триумфа си, Саул отиде в Галгал, който се намираше на 22 версти от Рама, а Самуил отиде там, за да го види. Когато пристигна там и царят беше уведомен за него, последният излезе да го посрещне и го поздрави с обичайните почтителни думи: „Благословен си от Господа!“ След това, или за да предотврати всяко възражение срещу неотдавнашното си нарушение на заповедта, или тъй като беше толкова заслепен от самочувствие, че вече не виждаше обидата си, Саул спокойно и самодоволно заяви на Самуил, сякаш дори очакваше поздравленията и одобрението на пророка: „Изпълних словото на Господа.“ Това беше отчасти вярно, но не напълно. Той изпълни тази задача само дотолкова, доколкото му беше приятно, а не я изпълни във вида, в който му беше заповядано. Подобно твърдение вече беше опровергано от гласовете на животни, които не са били унищожени и са били в лагера. В резултат на това възрастният пророк с тъжна ирония го попитал: „Какво е това блеене на овце в ушите ми и мучене на волове, което чувам?“ Саул не можа да избегне този директен въпрос; Тези животни са донесени от амаличаните и формират част от плячката, обречена на унищожение; той трябваше да признае грешката си, но по същество той прехвърля вината върху своята армия. То сякаш настояваше да остави най-доброто от стадото; но всичко това е направено уж с най-добри намерения, именно за да се принесе в жертва Господ, на когото Самуил служи толкова пламенно и който (както Саул сякаш загатва) е твърде взискателен в исканията си. Той направи всичко, което можеше разумно да се изисква: „останалото, казва той, ние унищожихме“. В цялото това обяснение лицемерието и низкият тон на морала проличаха много ясно. Подобно оправдание показва тъжен упадък във вярата и почитта към Божиите помазаници. Хората винаги му се подчиняваха без никаква съпротива. Колко лесно можеше да използва силата си, за да потисне желанието им да нарушат строга заповед! Да се ​​обвинява поданиците за собствената алчност и непокорство беше постъпка, недостойна за крал, низка и измамна. В резултат на това Самуел не искаше да слуша повече. Трябваше да му съобщи присъдата, тази присъда, за чиято отмяна се молеше цяла нощ, и тези престорени извинения, за съжаление, му показаха как е станало необходимо да се изпълни тази присъда. "Чакай", извика Самуил, "ще ти кажа какво ми каза Господ през нощта." И когато Саул високомерно му отговори: „Говори!”, Самуил се обърна към него с думите: „Не беше ли ти малък в очите си, когато стана глава на Израилевите племена и Господ те помаза за цар над Израил?” След като напомни по този начин на Саул как той е бил издигнат от незначителен до високото достойнство на цар и че по силата на това възвисяване той трябва постоянно да показва покорство на волята на Бог, Самуил след това продължи да му обяснява важното престъпление, което сега беше извършил. Беше му заповядано да унищожи амаличаните, чиято вреда за народа на Израел и тяхното нечестие пред Бога ги обрече на пълно унищожение: „Защо не послушахте гласа на Господа, а се втурнахте към плячката и сторихте зло пред очите на Господа?“ Но дори и след това обяснение Саул все още не призна вината си. Или той знаеше малко за важността на закона, който беше нарушил, или искаше да покаже, че като цар той нямаше никого над себе си и можеше да върши делата си без никакво външно предложение, но той отново повтори предишното си извинение, очевидно не обръщайки внимание на присъдата, която падна върху начина на неговото действие от страна на Човека на сърцето, и желаейки само да се оправдае пред Самуил: „Аз слушах гласа на Господа, отговори Саул и тръгна по пътя, където ме изпрати Господ, и доведе Агаг, царя на Амалик, и той погуби Амалик. Вярно е, че хората задържаха част от плячката за себе си и взеха най-доброто от проклетите блага от овцете и воловете, но всичко това беше направено, за да се принесе жертва на Господ Бог. Виждайки колко упорит остава Саул в своето самооправдание, Самуил не го слуша повече. Той прекъсна тази оправдателна реч, като провъзгласи онзи величествен възглед, който впоследствие беше упорито и постоянно проповядван от пророците и който беше проповядван от самия Спасител, а именно, че външните обреди и жертвоприношения не са толкова угодни на Господа, колкото покорството на Неговия глас. Развълнуваният пророк беше обхванат от възмущението си от духа на ентусиазирано пророчество и произнесе възвишена поетична реч, която показва цялата висота на неговите религиозни възгледи и в същото време разкрива как Савел в своите религиозни и морални възгледи стои под своето призвание: „Са всеизгаряния и жертви Също толкова угодно на Господа Как е подчинението на гласа на Господ? А покорството е по-добро от тлъстината на овните. Защото непокорството е същият грях като магията, И проклятието е същото като идолопоклонството. Понеже отхвърлихте словото на Господа, за да не бъдеш цар над Израил." 43 Тази тържествена присъда порази Саул с ужас. Наистина ли той принадлежи към същата категория като идолопоклонниците и хората, които практикуват магии? И наистина ли е възможно да му бъде отнета властта, с която вече толкова е свикнал и с която вече е донесъл значителна полза на хората? Колкото и да беше паднал морално обаче, не можеше да понесе тази присъда без трепет. Той потръпна от думите на пророка и в изключително вълнение възкликна на Самуил: „Съгреших, защото престъпих Господната заповед и твоето слово“. Тези думи прозвучаха като покаяние, но в действителност в сърцето нямаше такова покаяние. Саул беше разтревожен от обрата на нещата, страхувайки се, че е в опасност да бъде лишен от власт, но дори и да признае вината си, той се опитва по някакъв начин да я смекчи и омаловажи, веднага заявявайки, че не е действал свободно и се е страхувал от хората, на чиито желания той само се е подчинил. Но подобно извинение още повече разкри непригодността му за поста. Трябваше да използва силата си, за да потиска подобни незаконни желания. Той трябваше да служи като модел на подчинение на Божия закон и да го подкрепя с всички сили на своята власт. Как би могъл да заеме позицията на цар сред избрания народ, когато постави популярността си над дълга? Той очевидно все още не изпитваше никакво разкаяние за тримата си и скърбеше само за последствията, както настоящи, така и бъдещи. Саул видя, че този открит разрив между него и великия и високопочитан пророк ще намали авторитета му и ще му нанесе непоправима вреда; затова той помоли Самуил да не го оставя в този опасен момент. Очевидно, уплашен повече от слугата на Йехова, отколкото от самия Йехова, той се обърна към Самуил с молбата: „Сега отнеми греха ми от мен и се върни с мен, за да се поклоня на Господа твоя Бог.“ Но Самуил остана глух за молбата му и му отговори: „Няма да се върна с теб, защото ти отхвърли словото на Господа, и Господ отхвърли теб, за да не бъдеш цар над Израил.“ Като каза това, Самуил се обърна от царя, за да се отдалечи от него. Но Саул, искайки да получи неговата прошка, го държеше толкова силно, че дори разкъса полите на дрехата му, към което Самуил добави: „както ти разкъса полите на моята дреха“, така сега Господ е откъснал царството на Израел от теб и ще го даде на твоя ближен, който е по-добър от теб. Преди това Саул беше лишен от правото да предаде трона на своите потомци, но сега той загуби собственото си право. Самуил все още не знае кой точно е човекът, който ще наследи Саул, и следователно използва общата титла „съсед“; но този „ближен” ще бъде по-послушен от Саул и, потвърждавайки тези думи, той добави: „И верните на Израел няма да говорят лъжа, и верните на Израел няма да се покаят; защото Той не е човек, та да се покае.” Божието намерение остава непроменено. Изборът на Саул и продължителността на неговото управление бяха условни, отхвърлянето му беше безусловно и окончателно. Въпреки неотменимостта на тази присъда обаче, Самуил най-накрая се поддаде на настоятелната молба на Саул и се съгласи да скрие пропастта между тях от очите на хората, като остана да присъства на тържественото жертвоприношение. Пророкът не е възнамерявал да създаде анархия и напълно да отвърне лицето си от царя, преди да бъде назначен наследник. Той видя, че напълно да отхвърли искането на Саул и по този начин да унижи монарха в очите на неговия народ би означавало да даде нова сила на частично съществуващото недоволство и да подкрепи антагонизма, който вече беше забелязан по отношение на Саул. Затова Самуил се отказал от намерението си и участвал в тържественото богослужение заедно със Савел. Но трябваше да изпълни още едно задължение, преди да напусне тази среща. Той трябваше да покаже, че като присъства на тази служба, той в никакъв случай не одобрява нарушаването на божествената заповед и трябваше да докаже това с акт, който осезаемо да покаже на всички голямото значение на целия въпрос. Агаг, нечестивият цар на нечестиви хора, трябваше да бъде умъртвен. Саул, в своята зле обмислена милост, пощадил живота му; но не трябваше да живее. Заклинанието сигурно му е повлияло. Сега Самуил заповяда да го доведат при него. Агаг беше доведен, окован с ръце и крака и когато беше поставен в присъствието на царя и строгия пророк, тогава, въпреки че знаеше, че такъв голям национален празник се празнува в чест на победата и следователно, по всяка вероятност, собственият му живот ще бъде пожертван на фестивала, все още не беше изоставил всяка надежда за избавление и с известна увереност отбеляза: „Разбира се, горчивината на смъртта е преминала?“ Но той сгреши. Самуил му отговори: „Както твоят меч лиши жените ти от деца, така нека майка ти, сред жените, да бъде лишена от сина си“ и като каза това, със собствената си ръка разсече Агаг на парчета. Такова действие от страна на пророка изглежда толкова противоречащо на съвременните концепции и несъвместимо с характера и службата на пророка, че мнозина смятат, че Самуил просто е дал заповед за екзекуцията на Агаг и екзекуцията е била извършена от други. Но в буквалния текст няма нищо, което да подкрепя подобно мнение и ние нямаме право да въвеждаме в свещения запис тълкувания, които се основават само на нашите предубеждения. От това, което се съобщава за това събитие, виждаме, че Самуил, развълнуван от всички обстоятелства на случая и за известно време надарен с необикновена сила, уби Агаг със собствените си ръце. Така че той изпълни заклинанието, направи това, което царят не беше направил, и премахна от хората вината, натоварена върху него от Саул за нарушаване на клетвата. Така той даде необходимия пример на тази сурова епоха на непоколебимо подчинение на Божиите заповеди и остави за всички времена урока, че Божието дело трябва да бъде извършено напълно и ничия собствена мисъл не трябва да влияе върху омаловажаването или ограничаването на правилното изпълнение на Неговите заповеди. Възстановявайки по този начин правата на Йехова, Самуил се отдели от Саул и се върна в Рама, изоставяйки държавните дела и посвещавайки се изключително на образованието на млади пророци и граждани и поставяйки националното благосъстояние на по-здрави основи от народната любов или кралския каприз. Досегашната връзка между него и краля била напълно прекъсната. Саул вече не беше теократичен цар, на когото пророк щеше да предаде словото на Господ и който щеше да живее и да действа под негово ръководство. Саул все още беше в действителност цар, но неговото царство принадлежеше изцяло на реалния свят; той се отдалечаваше все повече и повече от Бога и сега вече нямаше никаква комуникация с Бога. Укорителните думи на Самуил в Галгал му бяха много неприятни; Оттогава Саул никога не е търсил възможност да се консултира със Самуил. Още по-рано в Михмас той започна битката, без да го попита за съвет, и не го покани да присъства на тържествената благодарствена жертва в памет на победата над амаличаните. Но Самуил все още беше близо до царя, въпреки различните злодеяния от негова страна. Сега, най-накрая, той беше принуден напълно да го изостави. Не искаше никога повече да го види до края на живота си. Вярно, те се срещнаха отново в една от пророческите школи, но тази среща не беше умишлена и по време на нея нищо не се случи между тях. Самуил обаче никога не забрави Саул. Той го обичаше заради надеждите, които преди това бе дал, заради високите му благородни качества, заради доблестните му услуги на народа, а сега оплакваше падането му, както баща оплаква падането и смъртта на своя любим син. Може би той също е видял в своята подозрителност и необуздано своеволие признаците на онази ужасна болест, която помрачи последните години от живота на Саул и добрият остарял пророк го оплакваше не само като крал, който по този начин беше лишен от цялото си велико бъдеще, но просто като човек, чието бъдеще беше застрашено от всякакви изпитания. Оплаквайки задочно царя, който беше толкова неуспешно помазан от него, Самуил скърбеше не само лично за царя, но и за целия си народ. Той все още не знаеше кой ще заеме трона и се страхуваше отхвърлянето на сегашния цар да не доведе до отслабване на цялата власт в държавата и да не установи отново онова разединение и онази политическа слабост, от която Саул беше избавил израилтяните. И така, в резултат на това, той не престана да се обръща към Бога с молитва за по-добро уреждане на съдбата на хората. В отговор на молитвата му възрастният пророк чу гласа на Бог, който го извади от скръбното му бездействие и му заповяда да отиде и да помаже наследник на отхвърления Савел. Той трябваше да вземе съд със свещено масло и да отиде във Витлеем и там да помаже един от синовете на Йесей, известен жител на този град. Не му беше казано кой точно трябва да бъде помазан и той трябваше да действа в своя избор, така че всички да видят, че този избор идва от Бога и че в него не са примесени лични чувства. Витлеем, разположен на около 28 мили от Рама, не беше едно от онези места, които Самуил посети по време на обиколките си на окръжни съдии, и семействата, живеещи в него, вероятно не му бяха познати и следователно той също не беше запознат с Давид. Но това посолство беше много опасно. Самуел, разбира се, не беше човек, който би се поддал на страх или колебание, когато трябваше да изпълни задължение, и все пак не беше имунизиран срещу известен страх. „Как ще отида?“ Самуил каза: „Саул ще чуе и ще ме убие.“ Ревността и подозрението, които бяха помрачили последните години от живота на Саул, вече бяха започнали да се появяват в него и от момента на отхвърлянето му те се развиха бързо. Освен това, бидейки в действителност все още крал, Саул естествено би гледал на помазанието на друг на негово място като на акт на предателство, което според него би могло справедливо да доведе до смъртно наказание и въпреки че той вероятно е имал твърде голямо уважение към възрастния пророк, за да се отнася с него толкова жестоко, той обаче би могъл да подложи свободата му на ограничения, да го изгони от страната или като цяло да подложи самия Джеси и семейството му на кървави отмъщение. Следователно страхът на Самуил не беше неоснователен и му беше казано как може да избегне опасността и в същото време да изпълни мисията си успешно. Той отдавна имаше навика да посещава различни места с цел извършване на жертвоприношения, което, предвид необичайното състояние на религиозните дела, когато ковчегът на завета беше отделен от скинията, беше допустимо за него като упълномощен пророк на Бог. Сега той беше вдъхновен отгоре да използва този обичай, за да скрие истинското си намерение от подозрителните очи на Саул. Той трябваше да вземе юница от стадото си и да отиде във Витлеем, заявявайки, че е там, за да принесе жертва на Господа. След това той трябваше да покани Джеси и синовете му на жертвения празник, който щеше да последва, и тогава Бог щеше да му покаже как да действа по въпроса за самото помазване. Следователно целта на посещението на Самуил във Витлеем може да е изглеждала, поне в очите на хората, просто въпрос на обикновена жертва. Ако той имаше някакво друго намерение, което не засягаше хората в момента, то той в никакъв случай не беше длъжен да го разкрива. И така Самуил, пазейки в дълбините на сърцето си тайната на дадената му задача, отиде във Витлеем. Това посещение беше изключително необичайно. Пророкът никога не е бил на това място и старейшините на града бяха изключително разтревожени при вида на тържественото шествие на пророка с юница и дълъг съд в ръце. — Спокойно ли идваш? — попитаха го загрижено старейшините. Идвал ли е при тях да разследва някакво престъпление? Или това неочаквано пристигане не е в някаква връзка с разрива, който, както можеха да чуят, наскоро беше станал между него и краля? Защо избра техния незначителен град за посещението си? Самуил бързо разсея страховете им и обяви, че е пристигнал за жертвоприношението, като им нареди да се очистят и да се подготвят да присъстват на празненството и празника, който ще последва. Тази покана беше специално отправена към Йесей, главния старейшина на града, и към неговите синове. Когато жертвата беше направена, преди поканените гости да седнат на празненството, което трябваше да се състои малко по-късно, Самуил отиде в къщата на Йесей и заповяда да бъдат представени всичките му синове, очаквайки Божието указание за този, когото ще трябва да помаже. Той очевидно не каза нищо на Джеси за целта на това представление и действаше по мистериозен начин, изчислен по-скоро да възбуди, отколкото да задоволи любопитството. Когато видя сина на Йесей, Елгава, отличаващ се с величествения си и красив вид, той неволно си помисли: „Наистина това е Неговият помазаник пред Господа!“ Но той не трябваше да бъде убеден в това, защото гласът на Бога му каза: "Не гледай на външния му вид, на височината на растежа му; аз го отхвърлих; аз не изглеждам така, както изглежда човек; защото човек гледа външността, а Господ гледа сърцето." След това, след Елгаб, други шестима Есееви синове бяха представени на Самуил, но нито един от тях не беше избран, въпреки че всички се отличаваха с красив външен вид, сила и мъжественост. Чувствайки се малко объркан и несигурен как да постъпи в това затруднение, Самуел попита Джеси дали всичките му синове са там. Джеси отговори, че има друг, най-малък син, който сега е на полето и пасе овце. Самуил незабавно заповядал да изпратят за него и когато най-малкият син се явил на пророка, той се оказал съвсем различен на вид от другите си братя. Той беше още тийнейджър, „светлокос, с красиви очи и приятно лице“. На външен вид не беше нищо особено, не беше повече от среден ръст, много семпъл в овчарското си облекло, с тояга в ръце и раница на раменете. Но в красивите му очи грееше огънят на вътрешното величие. Живеейки месеци наред сред стадата си и заобикалящата го природа, той от малък се научава да се вглъбява в себе си и да черпи вдъхновение от собствената си богато надарена душа, вълнуваща се от звуците и красотите на родната природа. Неговото самотно положение сред хищните зверове рано го научи да се бори с такива кръвожадни хищници като лъвове и мечки и разви в него сила и смелост, които изненадаха дори по-големите му братя. Но най-вече животът на овчаря с неговото свободно време развиваше неговия духовен живот. Родните му планини, изцяло покрити с лозя и маслинови дървета, възхитиха духа му с красотата си и той изля възвишените си чувства в чудното свирене на арфата, която беше неразделен спътник на младия пастир. Този млад пастир беше Божи избраник. Веднага щом Самуил го видя, божествен глас го вдъхнови да помаже Давид. Самуил взе съда с масло и, без да прави повече обяснения, всъщност помаза Давид в присъствието на братята му. Какво всъщност са мислили хората около нас за това, не се знае. Несъмнено нито Давид, нито те са виждали в това незабавно посвещаване на царството; високата съдба, към която беше призован този младеж, още изобщо не се споменаваше и той се върна към обичайните си дела, сякаш нищо не му се беше случило. Това помазание може да се е явило на братята му като прост знак за назначаване на момчето като помощник при извършването на жертвоприношение или в смисъл на записването му като ученик в пророческо училище. Но във всеки случай това имаше вътрешен ефект върху самия Дейвид; Божият Дух дойде върху него и почива върху него от това време; неговият характер се разви във всички посоки и божественото влияние се разкри в онези високи и благородни качества, които той започна да проявява в още по-голяма степен от това време. След като изпълни поръчката си, Самуил се върна в Рама. Но какво се случи с отхвърления, макар и все още несвален Саул? Библейският историк описва състоянието му с ужасни думи: „Духът Господен се оттегли от Саул и зъл дух от Господа го смущаваше.“ Не е известно дали Саул наистина е бил обладан или просто е бил победен от психично заболяване. В древни времена всяко психическо заболяване, епилепсия и т.н. се приписваше на прякото влияние на духа на злобата, но несъмнено Бог понякога действително позволяваше на злия дух да има определено влияние върху телата и душите на нечестивите хора. Състоянието на Саул се смяташе за наказание, изпратено му отгоре. Имайки предвид всички известни обстоятелства, можем да стигнем до следния извод. Тежките упреци на Самуил, лишаването от царството както на самия него, така и на потомството му, чувството на обида, гордото своеволие, което не искаше да се подчини на никакъв външен укор, и неспокойното очакване на появата на някой съперник на трона - всичко това силно повлия на Саул и го направи мрачен, подозрителен и раздразнителен. Той се отдаде изцяло на подобни чувства; пристъпите на униние зачестяваха у него все по-често и той все по-малко успяваше да им устои; недоволен от себе си, той не полагаше усилия да се подобри; всяка година и всеки ден злото се увеличаваше, докато накрая душата му най-накрая се разруши и той стана до известна степен наистина луд. Когато тези пристъпи на лудост станаха по-опасни, близките на Саул започнаха да се тревожат и започнаха да мислят как може да се облекчи тази болест. В такива случаи влиянието на музиката се смяташе за особено полезно и благотворно. Ескулап го е използвал при лечението на психично болни и изобщо в древния Изток е смятан за едно от най-добрите средства за успокояване на възмутен и облекчаване на унил дух. Следователно те посъветваха Саул да потърси някой умел свирач на арфа, който може да облекчи душата му със сладките си звуци и да го върне към мир и спокойствие. И това доведе до първата среща на Саул с бъдещия му наследник Давид. Притежавайки нежна душа и посвещавайки голяма част от времето си като пастир на музиката, Давид се усъвършенства толкова много в музикалното изкуство, че придоби широка слава, така че обкръжението на царя го сочеше като човек, който най-добре може да разсее мрачните мисли и тежката меланхолия на Саул със сладкото си свирене. И така, наистина, младият овчар бил поканен в двореца и когато трябвало, свирил на царя. По това време той е на около 18 години. Кралят бил изключително доволен от свиренето на младия музикант. Той винаги се отнасяше с любов към обещаващите млади мъже, които обикновено включваше в своята армия, и сега му хрумна идеята, че Дейвид може в крайна сметка да стане не само умел музикант, но и добър воин. От своя страна Давид изпълни дълга си с любов и ентусиазиран ентусиазъм, въпреки че трябваше да изпълнява това задължение толкова рядко, че имаше възможност да отиде в родния си град за дълго време и продължи да се занимава с овчарския си бизнес. Една случка обаче го сближава с царя. Неспокойните филистимци по това време отново започнаха да нахлуват в земята на израилтяните, за да ги подчинят на своето иго. Не е известно какви действителни обстоятелства са ги принудили да предприемат тази нова атака, но във всеки случай те тръгнали с голяма войска и, научени от горчивия опит, вече не разчитали само на силата си, но прибягнали и до стратегическото изкуство. След като нахлуха във владенията на племето на Юда, те съсредоточиха силите си между Сукот и Азек, в Ефес-Дамим. Тези области вече са идентифицирани до разумна степен на удовлетворение. Сукот, сегашната Шувейке, лежи, така да се каже, на естествена тераса, две версти над долината на Ела, тоест теребинт или дъб, в хълмиста област, на 24 версти югозападно от Йерусалим. Азек, сегашният Дейр ел-Аспек, се намира в по-открита област, под Вади Сурар, на 2 версти северно от Сохоеа, на главния път от долината Ела. На около две версти на юг е Veit-Fazed, тоест „къщата на кръвопролитието“, което показва самото място на филистимския лагер, това място със зловещото име Ефес-Дам-мим, тоест „пределът на кръвта“, което се нарича така, защото е сцена на чести и кървави сблъсъци. Саул тръгна с армията си да се противопостави на врага и се разположи на лагер близо до долината Ела, във Вади Сунд, на един от ниските скалисти хълмове, покрити с малки мастикови храсти, с които тези хълмове изобилстват и сега. Между двете враждебни армии лежеше широка, открита долина, богата и плодородна, но разделена по цялата си дължина от значителна клисура в средата, чието присъствие достатъчно обяснява защо противоположните армии, тъй като бяха близо една до друга, не бяха в състояние да се включат в подходяща битка. Най-новият изследовател, Conder 44, казва, че тази дупка е като дълбок изкоп, образуван от планински поток, който тече буйно тук през зимата, въпреки че пресъхва през лятото. Това корито, на някои места широко до 20 фута, със стръмни вертикални страни до 10 или 12 фута дълбочина, на определени места беше напълно непроходимо. И двата бряга на това дере са обсипани с кръгли камъчета, много подходящи за прашка. Когато, следователно, и двете враждебни армии се изправиха лице в лице, една срещу друга, филистимците решиха да разрешат въпроса чрез двубой, обичаен в древността, и за тази цел изгониха от средата си един известен боец, а именно Голиат, от град Гет, който се смяташе за град на древните великани на анакимите (Исус Навиев 11:22). Голиат предложи да реши въпроса с войната чрез единоборство с него. Този воин беше страшен враг. Според библейския разказвач той бил висок „шест лакти и педя“, тоест 4 аршина и 14 вершока, или с други думи 11 фута 4½ инча. Такъв растеж на филистимския гигант е наистина необикновен; но историята познава много примери за много гигантски хора освен Голиат. И така, Плиний казва, че по време на управлението на римския император Клавдий в Рим дошъл арабин, който бил висок 9 фута и 9 инча, а по време на управлението на Август в Рим имало един мъж дори по-висок от него. В Берлин през 1857 г. е показан гигант, който е дори по-висок и почти равен на Голиат. В Англия е известен и великанът Джон Мидълтън от Ланкашир, роден през 1578 г.: той беше висок 9 фута и 3 инча и се отличаваше с изключителна сила. Портретът му все още се пази в Оксфорд. Голиат получи още по-страшно величие от чудовищните си оръжия. Той беше облечен от главата до петите във военни доспехи: имаше меден шлем на главата си, а самият той беше облечен в люспеста броня, така че теглото на доспехите му беше пет хиляди сикъла мед 45. Той имаше медни наколенници на коленете си и огромен меден щит висеше на раменете му. Самата дръжка на копието му беше с огромни размери и копието му тежеше шестстотин сикъла желязо. Всички тези оръжия бяха толкова тежки, че трябваше да има оръженосец със себе си. Такъв ужасен враг ужаси израелците. Излязъл от средата на филистимската армия, той започна да ругае израилтяните по всякакъв възможен начин и предложи един от тях да излезе в битка с него. Подобно на героите на Омир, той започна да се хвали със собствената си смелост и да се подиграва на малодушието и незначителността на враговете си: "Защо излязохте да се биете? Той извика с гръмовен глас на израилтяните. Не съм ли аз филистимец, а вие слугите на Саул? Изберете човек от себе си и го оставете да дойде при мен. Ако може да се бие с мен и да ме убие, тогава ще бъдем ваши роби; ако го победя и убия, вие ще бъдете наши роби и ще ни служите. След това, без да се ограничава до това предложение, той започна да крещи на израелците: „Днес, каза той нахално, ще опозоря израелските полкове, дайте ми човек и ще се бием заедно.“ Когато такова предложение беше направено от филистимците, Саул и армията му, при вида на гиганта, който се приближаваше, изпаднаха в униние и никой не посмя да влезе в единоборство с него. Въпросът се отнася до въпрос, който е твърде важен за битката, за да бъде поверен на който и да е обикновен човек, но въпреки това сред израилтяните нямаше никой, който да поеме върху себе си защитата на каузата на Божия народ. Самият крал, поради самото си достойнство, не можеше да приеме това предизвикателство; Животът на Джонатан се смяташе за твърде ценен, за да се позволи да бъде изложен на опасност в такава неравна борба. В такова затруднено положение обаче Савел не се обърна за съвет към Бог или Неговия първосвещеник, но цели четиридесет дни трябваше да търпи обидните подигравки на Голиат, без да знае как да им отговори. За да събуди лов и смелост във войската, Саул дори даде голямо обещание, а именно да предложи на този, който би се сбил с дръзкия филистимец и го убие, голямо богатство, омъжена дъщеря му и всякакви права и облаги за семейството му. Въпреки тази блестяща награда обаче никой не се включи доброволно, тъй като животът изглеждаше по-ценен за всички от всяка награда. Но когато израелската армия трябваше да понесе всякакви обиди от врага, Дейвид случайно посети лагера. Баща му, Джеси, го инструктира да донесе няколко подаръка в лагера за братята, които бяха на кралска служба. „Вземете“, каза той, „ефа сушено зърно и десет хляба за братята си и бързо ги занесете в лагера при братята си.“ В същото време Джеси не забрави да даде подаръци на военния командир: „и занесете тези десет сирена, добави той, на командира на хилядата и попитайте за здравето на братята и разберете за техните нужди.“ Когато Давид пристигна в израелския лагер, с него отново филистимският гигант, според обичая, излезе от редиците си и с гръмотевичен глас започна да се подиграва на малодушието и малодушието на израилтяните. Това много учуди Давид и той попита какво означава това. Казаха му, че този великан "излиза, за да укори Израел. Ако някой го беше убил, царят щеше да му даде голямо богатство и щеше да му даде дъщеря си за жена, и щеше да освободи дома на баща му в Израел. " Когато Давид разбра какво става, младата му душа не можеше да понесе такъв упрек срещу армията на живия Бог и той започна да кипи от неконтролируема смелост. В пустинята той уби лъвовете, които нападнаха стадото му; с Божията помощ той реши да убие този лъв, който укоряваше народа му. Той доброволно се бие с Голиат. Решението му беше докладвано на Саул, но царят, виждайки уютния млад мъж пред себе си и го смяташе за по-способен да свири на арфа, отколкото да участва в единоборство с ужасен великан, отхвърли предложението му и само ентусиазираната увереност и смелост на Давид го принудиха да се съгласи да приеме предизвикателството. „Господ, който ме избави от лъва и мечката“, каза Давид на Саул, „ще ме избави и от ръката на този филистимец.“ За да даде на Давид някакъв войнствен дух, Саул му предложи своята броня; но те бяха твърде големи и тежки за Давид и той реши да се бие с Голиат с оръжията на своя пастир. И така, когато гигантският филистимец, както обикновено, излезе да се подиграе на израилтяните, млад мъж в просто овчарско облекло, с тояга и прашка в ръка и с раница на раменете, се отдели от редиците на армията на отсрещния бряг на долината. Той смело се спусна в долината и след като събра гладко измити кремъчни камъни, най-удобни за прашка, застана във войнствена позиция пред гигантския враг. Такъв противник можеше да изглежда на Голиат само като подигравка с него и той, в надменно възмущение, само забеляза, че не е куче, за да тръгне срещу него някакво момче с пръчка в ръце и камъни. "Защо идваш срещу мен с тояга и камъни? Голиат извика заплашително, аз куче ли съм? Когато Давид смело му отговори, че не е куче, а по-лош от куче, Голиат избухна в ругаене срещу него, прокле го с боговете си и извика на презрения пастир да се приближи до него, а Голиат, без унизителна борба за себе си, щеше да даде тялото си на птиците и На това ужасно проклятие и подигравка Давид скромно отговори на филистимеца: „Ти идваш срещу мен с меч, копие и щит, но аз идвам срещу теб в името на Господа на Силите, Бога на армиите на Израил, когото ти похули. Днес Господ ще те предаде в ръката ми и аз ще те убия и ще сваля главата ти, и ще предам трупа ти и труповете на филистимската войска на небесните птици и земните зверове. И цялата земя ще познае, че има Бог в Израел. И цялата тази тълпа ще разбере, че Господ не спасява с меч и копие, защото това е войната на Господа и Той ще ви предаде в нашите ръце. Разгневен от тази реч, Голиат премести ужасното си копие и се насочи към Давид. Точно в това време Давид с добре насочена и свикнала ръка хвърли камък от прашката си и зашеметеният гигант падна на земята, а Давид, скоквайки към него със скоростта на сърна, отряза главата му със собствения си меч. Филистимците, удивени от такъв чуден подвиг на младия мъж, избягаха в объркване, преследвани от израилтяните. Тук не можеше да става въпрос за подходяща битка и филистимците избягаха към страната си, за да се скрият зад планините, някои бягайки в Гата, а други в Ашкелон. Целият лагер стана плячка на израилтяните, които получиха богата плячка. Касапницата беше доста голяма; според свидетелството на Йосиф Флавий, тридесет хиляди филистимци са били бити и два пъти повече са били ранени. Няма нужда да вярваме, че всичко това се е случило за един ден, но може да се мисли, че въпросът е продължил дори няколко месеца и е бил придружен от няколко други кампании, крайните резултати от които са предадени в Библията. В края на битката Давид беше доведен при Саул и донесе в ръцете си огромната глава на Голиат, като ужасен трофей от победата му. Такъв подвиг естествено принуди царя да попита по-подробно за произхода на младия герой, за когото, според обещанието си, той трябваше да ожени дъщеря си. Давид му каза, че баща му е Йесей, витлеемец. Саул се отнесе изключително любезно към младия мъж и го издигна до позицията на свой оръженосец или адютант. Плячката, получена след смъртта на убития гигант, беше дадена на Давид. Той отнесе оръжията у дома във Витлеем и впоследствие постави тези трофеи в скинията в град Ном. Главата на Голиат беше запазена като постоянен паметник на силата на вярата в Йехова. Впоследствие той е запазен като забележителност в Йерусалим, когато този град става столица на кралството. На тази среща между Саул и Давид присъстваше човек, който можеше да оцени още по-пълно храбрия характер на младия победител и се радваше на успеха му. Беше Йонатан, смелият, благороден и щедър син на Саул. Когато Давид отговори на въпросите на царя и откри необикновена скромност, смелост, възвишена вяра и мъдрост, необикновена любов към този млад мъж пламна в сърцето на Йонатан, така че, по думите на библейския разказвач, „душата на Йонатан се прилепи към душата на Давид и Йонатан го обикна като собствената си душа“. Приятелството, което започна по този начин, никога не отслабна, никога не помрачи нито за миг. Тя продължи да съществува непроменена през останалата част от живота на Джонатан. За самия Давид победата му над Голиат е една от повратните точки в живота му. Тя запали поетичния дух в него и той възпя това събитие на своята мекозвучна арфа в известния псалм: Аз бях най-малък сред братята си И най-малкият в бащиния ми дом; Пръстите ми настроиха псалтира. И кой би казал на моя Господ? Сам Господ ме чу. Той изпрати Своя пратеник, И той ме взе от овцете на баща ми, И Той ме помаза с маслото Си за помазване. Братята ми са красиви и велики; Но Господ не благоволи да избира от тях. Излязох да посрещна чужденеца, И той ме прокле с идолите си, Но аз, като грабнах меча му от него, го обезглавих, И той избави израилтяните от укор. 46 Глава 8. Завистта на Саул и неговото преследване на Давид Войната с филистимците не завършва с поражението, нанесено им при убийството на Голиат. Враждебните действия продължиха няколко месеца и през това време Давид, чрез подвизите си, печелеше все повече благоволение и любов от Саул и неговия народ. Той изпълни всички възложени му задачи толкова мъдро и успешно, че Саул му повери позицията на един от командирите на своята армия. Но скоро се случи едно обстоятелство, което събуди ревнивото подозрение на царя, което никога не се успокои, но винаги беше готово да се превърне в открито насилие, особено когато царят страдаше от пристъпи на болестта си. В края на военните действия Саул, заедно с Давид и армията, тържествено се завръща у дома, доволен, че за известно време е възстановил пълния триумф на Израел в Палестина. Дейвид особено допринесе за този безпрецедентен успех със своите военни умения и лична смелост, доказани по много различни поводи. Народът ясно разбра това и открито призна величието на неговия подвиг като покорител на великана Голиат. Славата му гърмяла из цялата страна и бързо нараствала с течение на времето, така че скоро заплашвала дори да засенчи славата на самия крал. Когато най-после се върнали от похода, жените от градовете, минавали покрай войската, излизали да ги поздравят с песни и танци и други знаци на всенародно веселие. Те излязоха с цимбали и триъгълници и докато изпълняваха обичайните си тържествени танци, пееха антифонно победна песен, създадена от народното творчество, чийто главен рефрен беше думите: Когато Саул чу този обиден за него рефрен, мрачно подозрение потъна в душата му към младия герой. Той не забрави, че той, по същество, чрез устата на Самуил, беше детрониран и на негово място беше поставен друг, по-достоен за него. Неведнъж му се налагаше да разсъждава с мрачно недоволство за това предстоящо бъдеще и подозрително търсеше признаци, по които да разбере за своя наследник, който щеше да поеме властта. Изминаха години, откакто му беше направено това съдбоносно съобщение, но изминалото време не намали страховете му за бъдещето. Това предречено лишаване от трона тежеше на душата му и засилваше мрачния му нрав. Но какво ще стане, ако този домашен герой-пастир е кралят, предопределен от Йехова да заеме мястото, което Саул загуби поради недостойнството си? Този любимец на народа наистина може да се превърне в съперник, който може да лиши както себе си, така и семейството си от трона. Давид действаше като боец ​​за Израел, когато всички могъщи воини от царската армия се оттеглиха в ужас; този млад мъж показа изключителен успех във всички битки и спечели сърцата на всички, с които се срещна; славата му беше толкова възторжено възпята в страната, че народът в своята победна песен го призна за десет пъти по-достоен от царя и главата на народа. Във всеки случай народната песен силно разстрои Саул, този рефрен му беше изключително неприятен и той мрачно отбеляза: „Дадоха на Давид десетки хиляди, а на мен хиляди, липсва му само царство.“ От този момент нататък той започна да се отнася към Давид със смесени чувства на омраза и любов. Предишната щедрост, която проявяваше към враговете си в ранните си години, беше унищожена в него от години на подозрение и недоволство, а лошото настроение, на което се предаваше понякога, напълно потискаше в него цялата предишна любов към неговия млад приятел и сладка певица и не оставяше нищо на нейно място, освен чувство на коварна завист и злобна ревност. Когато той се отдаде на такива зли подозрения и постоянно се измъчваше от мисълта, че хората явно издигат над него този нищожен пастир, той започна да се измъчва още по-силно от онзи зъл дух, който вече беше помрачил душата му. Това беше Божието разрешение и на злия дух беше позволено да доминира над царя и да изпълни божествената присъда над душата му. Саул беше оставен на произвола на съдбата и злото безспорно царуваше в болната му душа. Неговият естествен ум беше отслабен от тази болезнена страст и в него се разви нова фаза на лудост. След като отначало беше само мрачен, тъжен и подозрителен, сега той започна да става жесток и кръвожаден; човекоубийствените наклонности започнаха да вземат все по-голямо господство в душата му; речите му станаха несвързани. Действайки като човек с воля, по-силна от собствената му, той „вилнее в къщата си“; Вдъхновен от зъл дух, той изрече думи, чието значение той самият не разбираше и които на присъстващите изглеждаха наистина като ярост на луд. Когато опасното настроение на царя стана особено силно, близките му не се поколебаха да прибегнат до старите средства за успокояване на душата на царя и повикаха Давид. И Дейвид, с обичайното си умение, свиреше на сладката си арфа, но сега без обичайния си успех. Злият дух в Саул вече беше твърде силен, вече имаше твърде свободен контрол над душата му, за да избяга от звуците на сладката музика. Музиката изгуби силата си за него, но самият арфист все още не искаше да напусне изпълнението на позицията си, подхранвайки дори и най-малката надежда да бъде от полза на разярения монарх, въпреки че не можеше да не осъзнае, че тази ярост беше отчасти причинена от присъствието на самия Давид. И тогава един ден, доведен до необикновена лудост, Саул започна да размахва копието си, което носеше като символ на своята царска власт, заплашвайки да го хвърли към Давид, докато прокарваше пръсти по арфата. Два пъти той насочи смъртоносното си оръжие към музиканта и два пъти задържа смъртоносната си ръка, тъй като или Давид се отдалечи навреме от присъствието му, или неговият антураж успя да успокои разярения цар навреме. Но този опит за убийство на царя само допринесе за още по-голямата слава на Давид и на свой ред само увеличи болката на Саул. Той видя Божията ръка във всичко това; но неговото убеждение, вместо да го доведе до помирение с настоящите обстоятелства и до признаването на безсмислието на всеки опит да се елиминира младежът, който му беше служил толкова добре и вярно, го накара да го мрази още повече и да се страхува от него още повече. Самият Давид не напускаше двореца; той гледаше на враждебността, разкрита от царя, като на знак за болезненото състояние на душата му и не отмъщаваше за това. Саул обаче дори в моменти на по-здравословно състояние вече не можеше да издържи постоянното присъствие на човек, когото смяташе за свой съперник и когото признаваше за безсилен да нарани, като в същото време не можеше да не признае високите качества, които бяха спечелили на Давид любовта на цялата армия. Затова той се опита по някакъв начин да премахне този постоянен източник на раздразнение от себе си и повери на Давид командването на хиляден отряд войници, на които повери различни военни експедиции. В положението на такъв военачалник последният действаше толкова добре, че във всичко имаше необикновен успех; Израел и Юда, както северните, така и южните племена, с радост се предадоха на неговото ръководство и всички го обичаха. Саул не можа да предотврати подобни успехи на Давид, но те още повече отровиха душата на царя, който все повече се вбесяваше от безсилен гняв. Чувайки хвалебствия за Давид навсякъде, самият Саул на свой ред се опитваше по всякакъв начин да омаловажава подвизите му, считайки ги само за случайност, благоприятна за него, и в същото време намери за възможно да наруши дори царската си дума. Царят обеща да даде дъщеря си за жена на войн, който ще победи филистимския великан Голиат; той, разбира се, чувстваше задължението да изпълни това обещание, но се поколеба с него и когато най-накрая реши да го изпълни, той обуслови това изпълнение с факта, че Давид ще извърши още няколко подвизи и, освен това, такива, които, както Саул тайно се надяваше, биха могли да доведат до пълното унищожение на Давид. И така, той предложи на Давид най-голямата си дъщеря Меров, но при условие, че ще направи още няколко кампании срещу филистимците, надявайки се, че безкористната смелост на Давид, особено при тези обстоятелства, ще послужи за неговата смърт. Във всеки случай той тайно си помисли: „Нека не моята ръка бъде върху него, а ръката на филистимците да бъде върху него.“ Давид, разбира се, охотно прие тази поръчка, въпреки че веднага изрази недостойнството си да бъде зет на царя: „Кой съм аз и какъв е животът ми“, каза той на Саул, „и семейството на баща ми в Израел, че трябва да бъда зет на царя?“ Въпреки това той изпълни точно всички инструкции, дадени му, за голямо съжаление на Саул. Когато дойде времето за изпълнение на обещанието, Саул намери за възможно отново да наруши царската си дума и вместо да омъжи дъщеря си за смел герой, той я даде за жена на някой си Адриел от Мехола, който може би като богат човек предложи на царя голям дар в замяна на тази чест. Давид не можеше да не се почувства обиден от такова предпочитание към него от страна на богат човек, който не се беше обявил за благото на хората, но скръбта му беше смекчена от факта, че Мера всъщност не обичаше бившия пастир, а напротив, той се радваше на любовта на втората дъщеря на Саул, Михала, която открито показваше любовта си към младия герой. Когато това беше съобщено на Саул, той се възползва от тази възможност да изкупи донякъде недостойната си постъпка по отношение на Давид и реши да му даде тази своя дъщеря, обаче, с намерението отново да обуслови изпълнението на обещанието с някаква задача, която може да послужи като смърт на Давид. Сега Давид знаеше от опит неприязънта на царя и неговите коварни планове и затова, когато беше информиран за решението на Саул да му даде втората си дъщеря, младият герой не беше особено щастлив от тази новина и тъжно отбеляза: „Лесно ли ти се струва да си зет на царя? Аз съм беден и незначителен човек.“ Въпреки това той трябваше да приеме това предложение и Саул обуслови изпълнението си с факта, че Давид ще извърши нов подвиг по отношение на филистимците. Може би войната с филистимците все още продължаваше по това време, но освен това в онази епоха на разстроени международни отношения винаги беше възможно група воини да нахлуе в земята на врага и да причини някакво опустошение в нея. Давид беше инструктиран да направи нахлуване във филистимската земя и като доказателство за своята смелост, като условие за женитба за царската дъщеря, да извърши опасния подвиг да обреже сто филистимци. Такъв подвиг естествено изискваше не само смелост, но и специална хитрост и разбира се, най-вече изложи живота на Давид на опасност, точно това, което Саул имаше предвид. С обичайната си ловкост Давид с отряд войници извърши смел набег в граничната област на Филистим и преди да изтече времето, определено за извършване на подвига, той се върна в двора, като донесе със себе си като веществено доказателство обрязването дори не на сто филистимци, както беше посочено в условието, а на двеста. След такъв подвиг Саул нямаше друг избор, освен да изпълни обещанието си, дадено в такава тържествена и открита атмосфера, и затова той наистина даде дъщеря си Михала на Давид и така младият пастир от Витлеем стана зет на царя. Но тази нова връзка между тях само още повече засили ирационалната омраза на Саул. He had no doubt that the Lord assisted David and protected him in all dangers, or even if he did not recognize the work of God here, in any case he looked at David as one of those happy people who are successful in everything and against whom it is useless to act with deceit. Близките отношения на Давид с царя допълнително засилиха влиянието му, така че дори царят не можеше да го потиска открито. In addition, the very consciousness that Michal loved her husband and was ready to use every effort to protect him from the evil tricks of her king father, even more hardened Saul’s feelings and poisoned his entire state of mind. How different all this would have been if the unfortunate king had reconciled himself to the situation given to him and recognized the hand of God in all these circumstances! Лицето, което впоследствие беше назначено на негово място, беше прието в семейството му; смяната на династията при такива обстоятелства не би имала смисъл; съпругът на дъщеря му може естествено да бъде избран за негов приемник и по този начин той може да се примири с добрата воля на хората, да задоволи любовта на сина си и дъщеря си и да обвърже самия Давид със себе си с връзки на благодарност и любов. Но Саул упорстваше в злата си омраза и постоянният успех на Давид само разпали пламъка, който поглъщаше сърцето му, и в резултат на това „Саул започна да се страхува от Давид още повече и стана негов враг за цял живот“. Той започна открито да преследва народния любимец и негов таен наследник и оттук започна поредица от невероятни приключения на Давид, с които Провидението постепенно го подготви да заеме трона. Това беше трудно училище за изпитание, в което трябваше да се затвърди убеждението на Давид, че съдбата и животът на човека са в ръцете на Бога и дори царят с цялата си армия, лишен от Божията помощ, става по-беззащитен и безпомощен от последния роб. Сега Саул беше напълно завладян от тъмните си страсти. In his jealous hatred he lost all self-control; той дори се осмели да говори открито на Йонатан и неговите сподвижници за намерението си да убие Давид при първата благоприятна възможност 47 . Той вече не можеше да търпи успеха на младия си героичен зет, опасната му популярност и явно заподозря в него намерение да претендира за трона и да основе нова династия. Той се опита да убеди себе си и своите сътрудници, че смъртта на Дейвид е абсолютна необходимост, предпазна мярка, която, за съжаление, трябва да бъде взета поради важни държавни причини. Потиснат от мрачни страхове, той потисна всички най-добри чувства в себе си, сближи се с мисълта за престъпление, така че вече нищо не можеше да спре кръвожадните му планове. Но Дейвид имаше приятел в двора, който видя опасността и го предупреди за това. Доблестният Джонатан, благородният син на злия крал, знаеше, че в двора има много такива безсрамни придворни, които след такова изявление от своя суверен много лесно биха могли да му помогнат да елиминира такъв неприятен за него човек. Затова, въодушевен не само от любов към своя приятел, но и от истински патриотизъм, Йонатан предупреди Давид за опасността, която го грози, и го помоли да се скрие за известно време, докато научи истинските намерения на баща си и се опита да го отклони от злото му намерение. След това, като се възползва от първата възможност, Йонатан спокойно разговаря с болното сърце на царя, напомни му за услугите на Давид и за голямата радост, която самият той изпита в резултат на успеха на младия човек, и в заключение го помоли да не си навлича вина за проливането на невинна кръв. Саул не можа да устои на подобна молба от любимия си син и, все още запазвайки остатъците от предишните си благородни чувства, се преклони пред тези убеждения и дори се закле, че животът на Давид ще бъде пощаден: „Заклевам се в живота на Господа!“ Саул възкликна: „Давид няма да умре.“ Това обещание беше дадено тържествено, така че Йонатан беше напълно уверен в искреността на баща си и радостно съобщи на Давид, че царят очевидно е променил намеренията си и е започнал да разкрива предишната си благосклонност към Давид. В резултат на това Давид наистина, след временно отстраняване, отново се върна в двореца и зае предишната си длъжност. Това помирение продължи известно време и Давид дори отново влезе в тези близки отношения с царя, в които беше преди последния изблик на гняв на царя. Но нова случка отново събуди задрямала ревност у Саул и то в още по-голяма степен. Филистимците отново нападнаха земята на Израел и в битката с тях Давид отново показа обичайната си смелост, което му даде още по-голяма популярност сред народа и армията. Този нов подвиг веднага събуди всичките му зли чувства в Саул и ги доведе до най-висока степен. Той не направи ни най-малък опит да потисне злите мисли в себе си; напротив, той като че ли насърчава и подхранва зло чувство в себе си и напълно се предава на властта на тъмните си страсти, така че библейският разказвач отново заявява, че „зъл дух от Бога нападна Саул“. Този ужасен пристъп на лудост беше пряко наказание за неговото непокаяние и коравосърдечие. Когато страдаше от това ужасно психическо заболяване, Давид отново му се яви с цел, ако е възможно, да успокои бушуващия дух на царя със своята сладка музика. Но болестта на Саул вече беше станала толкова тежка, че такива леки лекарства нямаха ефект върху него. Напротив, при вида на играта на Давид в душата на Саул проблесна мрачна мисъл, че сега неговият смъртен враг е близо до него без никакви оръжия и следователно е в пълната му власт; Дали да не се възползва от това обстоятелство и веднага да му нанесе смъртоносен удар? В ужасна ярост той грабна копие, стоящо близо до него и, напълно отдадено на кръвожадното желание, го хвърли върху музиканта, опитвайки се да го убие направо. Давид обаче с острото си око можеше вече да забележи опасното вълнение на царя и странните му движения и затова успя да избегне удара, който го заплашваше навреме, така че копието се втурна покрай него с писък и прониза стената. След това Давид нямаше друг избор, освен да избяга, а Саул, кипящ от безсилен гняв и нов провал, на свой ред взе мерки да хване Давид и да го убие. Бягайки от заплашващата опасност, Давид тайно се оттегли в собствената си къща и мислейки, че царят, който страдаше от моментни пристъпи на ярост, вече може да се покае за постъпката си, си въобрази, че сега е в безопасност. Междувременно Саул заповяда къщата на Давид да бъде заобиколена от стражи, за да може да бъде убит през нощта. Йосиф Флавий вярва 48, че Савел е имал намерението да го хване и да го изправи на съд като предател, като същевременно вземе мерки да го осъди на смърт; но в сегашното състояние, когато злополучният крал вече беше загубил всякакво самоуважение и напълно се беше предал на властта на кръвожадната си завист, той едва ли можеше да мисли за някакви формални съдебни процедури, а просто искаше да се отърве от врага си със собствената си тиранична сила. Положението на Давид, заобиколен от слугите на кръвожадния цар в самия му дом, беше изключително тежко и той потърси утеха в молитвата към Бога, своя единствен покровител, и изля скръбта си в пламенен псалм: Избави ме от враговете ми, Боже мой! Пази ме от онези, които се надигат срещу мен, Избави ме от онези, които вършат беззаконие; Защото ето, те дебнат душата ми; Силните се събират срещу мен, Не за моето престъпление и не за моя грях, Господи, Без моя вина те бягат и се въоръжават; Преместете се на помощ и погледнете. Те имат силата, но аз прибягвам до Теб, Похарчи ги, за да ги няма, Нека се върнат вечерта Вият като кучета и се разхождат из града, И ще пея за Твоята сила, И от ранна сутрин провъзгласи милостта Си; И прибежище в деня на скръбта ми. Моята сила! Ще ти пея хваление; Боже мой, който се смили над мен 49. Пламенната молитва беше чута и надеждата на Давид за Божията помощ беше оправдана. Може би благодарение на съобщението на Джонатан Михал научи за опасността, заплашваща живота на съпруга й, и тъй като вратите на къщата бяха внимателно пазени от пазачи, тя прибягна до специално средство за спасяване на Давид и като спусна въжето от прозореца, тя даде възможност на Давид да избяга по такъв незабелязан начин. Но след като даде възможност на Давид да си тръгне безопасно, Михал прибягна до друго средство, за да забави по някакъв начин преследването. Тя изпрати да кажат на пазачите, че Дейвид се е разболял много предишната нощ и сега лежи в стаята си болен и неспособен да се движи, и за да придаде достоверност на историята си, тя направи хуманоидна фигура на леглото, която трябваше да представлява нейния отсъстващ съпруг. Измамата беше разкрита, разбира се, но не и преди да изпълни целта си. Междувременно кралският беглец, виждайки, че кралският двор вече не може да му служи като място за тихо пребиваване, отиде при своя стар приятел и съветник Самуил, който все още живееше в Рама. Пророкът, въпреки че се оттегли от обществени дейности, въпреки това продължи да използва предишното си влияние и не само можеше да даде добър съвет на Давид в тъжната му ситуация, но също така можеше да предложи убежище, където в мир и молитва Давид можеше да утеши тревожния си дух и да намери подкрепление за бъдещи изпитания. В близост до дома си Самуил издигна няколко сгради, които служеха като училище за пророческите ученици, чието обучение той ръководеше. Тук пророческите ученици живееха заедно и се занимаваха с обучение и подготовка за великото дело, което им предстоеше сред техния народ. Приет в тази общност, Давид се чувства в безопасност за известно време и там, сред множеството пророци, с пеене и музика той облекчава душата си, уморена от преследване, като в същото време се подготвя за бъдещата си дейност като просветен цар. Но това спокойствие не продължи дълго. Скоро Саул беше информиран къде Давид е намерил убежище и царят, без да обръща внимание на светостта на убежището му, изпрати пратеници да го арестуват. Но това намерение на краля беше унищожено от по-висша сила, отколкото самият крал можеше да има на свое разположение. Когато пратениците пристигнаха в Рама и точно на мястото на престоя на Давид в Наваф (както се наричаха сградите на пророческото училище), не беше направен опит от страна на пророческите ученици да попречат на приближаването им, а напротив, всичко беше тържествено и мирно. Пратениците влязоха в обществената стая и видяха невероятна картина пред себе си. Пред тях имаше множество благочестиви ученици, които образуваха голям хармоничен хор; цяла маса просветени пророци, вече в зряла възраст, активно се занимаваха с обучението на своите ученици, а начело на всички беше високопочитаният Самуил, вече в напреднала възраст, но все още активен и жив - и всички те, при влизането на пратениците на царя, пееха песен на хваление на Бога, безстрашно посрещайки въоръжените пратеници на Саул. Поразени от цялото това необичайно за тях зрелище, пратениците се спряха в недоумение и после сами се поддадоха на влиянието на възторжените песни на пророците. Забравяйки за назначението си, те се присъединиха към пророците и сами започнаха да пророкуват. Когато вестта за това стигна до Саул, той изпрати други пратеници да изпълнят волята му, но същото се случи и този път, и дори трети път. Божият Дух, присъстващ сред пророците, се оказва твърде силен, за да му устоят и най-преданите слуги на царя. Разярен, Сауле най-накрая реши сам да отиде при Рама. Той отдавна беше потиснал всички движения на съвестта в себе си, нищо не можеше да събуди по-добри чувства в него и той дори реши да наруши светостта на обиталището на пророците, да нахлуе лично в тяхното убежище и лично да сложи ръка на своя смъртен враг. Следователно той веднага се премести от резиденцията си в Гавая и отиде в Рама. След като стигна до едно място, което отдавна е посочено от традицията, но което сега е трудно да се определи точно, а именно големият извор в Сефа, Сауле започна да разпитва съседните жители къде точно се намират сега Самуил и Давид. Той беше информиран, че са в Наваф, в Рама, и той отиде направо там. Но когато се приближи до това свещено място, с него се случи напълно необичайно нещо. Щом влезе в Наваф и чу звуците на познатите му пророчески песни, мрачната му душа се проясни, духът на злобата се оттегли от него и Божият Дух отново слезе върху него. В неразбираема страст той захвърли царските си одежди и, останал само по долната дреха, се втурна към Самуил и в необикновен ентусиазъм пееше и пророкуваше. Но какво точно би могло да повлияе толкова много на духа на краля в такъв момент? Дори и да не виждаме нищо свръхестествено тук, във всеки случай тази промяна е много забележителна. Вълнението, от което Саул страдаше толкова дълго, завърши в състояние, което едва ли би могло да се очаква. Разбира се, той можеше да бъде повлиян от самата мисъл, че ще трябва да се срещне тук със своя стар приятел и водач Самуил, когото беше толкова дълбоко обидил и с когото беше в пълно отчуждение от няколко години; и тъй като заедно с тази мисъл в душата му кипеше и чувство за отмъщение, борбата на тези противоположни чувства трябваше да доведе Саул до необикновена възбуда. Тогава самият вид на Самуил начело на училището на пророците, сладките звуци на музиката, някога толкова познати на ушите му, му напомниха за онзи по-ранен период от живота му, когато самият той беше развълнуван по подобен начин. Струваше му се, че се е върнал към онези предишни щастливи дни от живота си, когато е бил под святото влияние на Самуил; този спомен сякаш го съживи; обхванат от неудържимо вълнение, той напълно се отдаде на това родно чувство и „пророкува пред Самуил и целия този ден и цялата тази нощ лежа съблечен“, сякаш изтощен и потиснат от излишъка на чувствата си. Но дали това необикновено вълнение е същият знак за неговото изпитание като това, което придружава избирането му за кралството? Или това не беше последната милостива атака на Свети Дух в сърцето му, мощното Му влияние, за да събуди в сърцата на царя най-добрите чувства, които биха могли да го доведат до покаяние и поправяне? Във всеки случай промяната във външното състояние на царя беше очевидна за всички и това послужи като причина да се повтори и потвърди поговорката, която вече беше съставена по-рано: „Наистина ли Саул е един от пророците?“ Ако вече изглеждаше необикновено на всички, че такъв малко религиозен и неподготвен човек като Саул трябваше да се озове сред пророческото множество, тогава изглеждаше още по-чудотворно сега, че човек, който очевидно беше под властта на зъл дух и дойде в Рама с враждебни намерения, опитвайки се да осъществи своя кръвожаден план дори в това светилище, сега изпита прилив на божествено влияние и пророкува. И от всички тези обстоятелства както самият той, така и неговите последователи могат да направят поучителен извод за себе си, че Бог държи сърцата на хората в ръцете Си и ръководи тяхната воля, че Господ не е искал да допусне смъртта на Давид и че, опитвайки се да я постигне, Саул се противопостави на волята на Бог. Следователно Давид отново беше по чудо избавен от кръвожадния гняв на царя и той изпя това избавление в специален псалм: Как казваш на душата ми: Да отлетя в планината си като птица? Защото всички нечестиви опънаха лъка, Те сложиха стрелата си на тетивата, Да стреля в мрака право в сърцето. Когато основите са разрушени, Господ е в светия Си храм, Господ, Неговият престол е на небето, Неговите водачи изпитват човешките синове. Господ изпитва праведния И злите и насилствените Той ще вали върху нечестивите, Горящи въглища, огън и жупел; И парещият вятър е техният дял от чашата. Защото Господ е праведен и обича правдата: Лицето му гледа праведния 50 . Душата на Саул обаче вече беше станала толкова груба, че той се поддаде на висши влияния само за известно време и в моменти на лудост. Когато извънредното вълнение, обзело Саул, премина, той забрави за дадения му урок; Това необикновено предупреждение не остави дълбока следа върху волята му и само още повече закорави сърцето му. Събитието в Рама, заедно с необикновената лудост на Саул, продължила цял ден, направиха възможно този път Давид да избяга от своя непримирим враг. Той побърза да отиде при приятеля си Йонатан и се посъветва с него какво да прави при настоящите обстоятелства. Вярно, може би, в резултат на ходатайството и ходатайството на Самуил, царят донякъде отслаби враждебността си към Давид и дори показа склонност да се помири с него, така че Давид отново можеше да посети двора; но нямаше увереност в бъдещето и във всеки случай животът му зависеше изцяло от каприза на този непостоянен в чувствата тиранин. Джонатан обаче се опита да повярва и искаше да убеди приятеля си, че последното действие на баща му трябва да се припише само на пристъп на болестта му и че когато дойде отново на себе си, всяка опасност изчезна. Дейвид обаче не беше убеден от това. Царят не влезе в лични отношения с него, не го увери в промяна в чувствата си към него и Давид естествено се страхуваше да се появи отново в негово присъствие, спомняйки си предишния опит за убийството му. За да се увери в истинското настроение на царя, Давид, чрез своя приятел Йонатан, решава да направи експеримент в това отношение. Познавайки любовта на Йонатан към Давид, Саул, разбира се, едва ли е могъл да информира сина си за плановете си за живота на Давид; но настроението му можеше да се разбере и по друг начин. В началото на всеки месец денят на новолунието по закон се отбелязваше като религиозен празник от всички благочестиви израилтяни и в двореца на Саул обикновено имаше голям граждански празник, голям празник, на който присъстваше цялото кралско семейство и главните представители на държавата. Давид, като зет на царя и военачалник на неговата армия, очевидно също трябваше да присъства на този празник. Ако сега, в случай на неговото отсъствие, Саул гледа на това благосклонно, тогава можем да заключим, че той не е в някаква особена опасност; ако, напротив, кралят е много ядосан от отсъствието му, тогава това ще бъде сигурен знак, че скорошното събитие не е променило чувствата на краля и че той все още не е изоставил своите крайни мерки. По този начин въпросът за отношението на царя към Давид може да бъде окончателно разрешен. Саул се върна от Рама в по-спокойно настроение, отколкото беше преди. Пристигна обичайният празник на новолунието, възвестен от звуците на тръби, и той празнува с обичайните жертвоприношения. В двора се устройвал редовен празник, който продължава цели два дни. Всички висши сановници на държавата присъстваха по надлежния ред. Царят заемаше почетно място на предната стена на стаята, Йонатан беше срещу него, а Авенир седеше до него. Саул веднага забеляза, че мястото на Давид остава свободно, но не направи забележка по случая, мислейки, че има някаква основателна причина за отсъствието му. Но когато Давид не се появи на празника на втория ден, Саул се усъмни, че вероятно има някаква специална причина, която го възпрепятства да присъства на царската трапеза. Той се обърна към Йонатан, като човек, който най-вероятно знае за движенията на Давид, и го попита защо този „син на Йесей“, както той го нарече подигравателно, намеквайки за ниското му потекло, не присъства на празника през тези два дни. Джонатан отговори, както беше предварително уговорено между него и приятеля му, че Давид е бил повикан от по-големия си брат да присъства на публичното жертвоприношение във Витлеем и поиска разрешение да присъства. Подобно извинение, независимо дали е вярно или не, във всеки случай беше много правдоподобно. Но за подозрителния характер на Саул подобно извинение само увеличи недоволството му и го разгневи, защото го лиши от възможност, от която той очевидно възнамеряваше да се възползва. На този празник, заобиколен от приятелите си и подкрепен от придворните, които, разбира се, се радваха на отсъствието на Давид и се надяваха да се възползват от тази възможност за пълната му смърт, царят възнамеряваше най-накрая да изпълни своя кръвожаден план. Значи той отново е лишен от тази благоприятна възможност и може би в резултат на предателството и намесата на собствения си син? Воден от тази мисъл, Саул се ядоса изключително много, когато чу отговора на Джонатан. "Синът е нищожен и непокорен! - извика той в изключителен гняв. Не знам ли, че ти се сприятели със сина на Есей за свой срам и за срам на майка си? Докато синът на Йесей живее на земята, нито ти, нито царството ти ще устоите. Сега идете и го доведете при мен, защото той е обречен на смърт." Такъв силен гняв на Саул обаче не уплаши храбрия Йонатан и той, мислейки, че все още е възможно да успокои гнева на царя с кротък отговор, започна да пита баща си за отсъстващия Давид, питайки го защо трябва да бъде убит и какво е направил, което би заслужавало смърт в него. Тогава Саул, неспособен повече да сдържа чувствата си, беше обзет от пълна ярост. Чувстваше, че Давид крои заговор срещу него и в душата му потъна подозрение, че Йонатан също му помагаше в това, може би заедно да се стремят да лишат Саул от престола, който заемаше. В неистов гняв той грабна копието си и започна да го размахва в лицето на Джонатан, заплашвайки да го убие на място. Джонатан не можеше да понесе такава обида, в лицето на огромна група гости и такова обидно подозрение срещу невинния му приятел. Със силно и справедливо възмущение в благородното си сърце той бързо стана от масата, излезе от трапезарията и повече не се появи на празника. Той нямаше друг избор, освен да информира Дейвид за злощастния резултат от експеримента, който бяха планирали. На следващия ден, сутринта, Йонатан излезе на полето във времето, което беше определил за Давид, придружен от един слуга. За да запази тази среща в тайна, Джонатан инструктира един слуга да събере изстреляните от него стрели и да ги занесе в града, а самият той отиде на среща с Давид и между приятелите се разигра изключително трогателна сцена на сбогуване. "И те се целунаха един друг, и двамата плакаха заедно, но Давид плака повече. И Йонатан каза на Давид: Върви си с мир и в каквото и двамата се заклехме в името на Господа, като казахме: Господ да бъде между мен и теб, и между моето име и твоето потомство, така да бъде до века." Любовта между тях беше невероятна, каквато може да съществува само между две доблестни и чисти души. Разделиха се почти завинаги и се срещнаха само още веднъж в живота си, след което съдбата ги раздели напълно. След като се раздели с приятеля си, Давид отиде в свещеническия град Ноб, където по това време се намираше скинията и първосвещеникът живееше с нея. Той пристигна в града гладен и изтощен и за да укрепи силите си, той, под претекст на важна кралска поръчка, която изискваше изключителна бързина, измоли от първосвещеника Ахимелех хляба на предложението и меча на Голиат, който се съхраняваше в скинията като победен трофей, и по този начин се възползва от доставката на свещен хляб, който според закона можеше да се яде само от лица от царството. свещенически сан. За нещастие един от най-лоялните и безсрамни слуги на Саул, едомецът Доик, началник на царските пастири, присъства на този случай. Странно е, че този непознат е бил на служба при царя на Израел и се е ползвал с високото му доверие. И това е първият пример за подобен случай в цялата история. Не е известно каква точно е била причината за появата му в Nomva. Може би той е бил прозелит, който е искал да получи достъп до обществото на израилтяните и в резултат на това е получил религиозно обучение там; или може би е дал някакъв обет или е участвал в някакъв вид ритуално пречистване. Някои смятат, че той е бил там за преглед по повод изцеление от проказа, докато други смятат, че е извършил някакво престъпление и е живял там в самота, докато не се очисти от греха си чрез принасяне на законни жертви. Но каквато и да беше причината за присъствието му там, във всеки случай Давид веднага усети опасността да бъде с човек, за когото знаеше, че е предан слуга на Саул и следователно винаги можеше да докладва на царя за всичко, което беше видял; затова той не спрял в Номва, а потърсил убежище на друго място. За да се скрие по-удобно от преследването на Саул, Давид дори се оттегли извън границите на родната си страна и там, под формата на обикновен скитник, спря във филистимския град Гет. Но и там убежището се оказало ненадеждно. Приближените на Анхиш, царят на Гет, започнаха да изразяват подозренията си към непознатия и му казаха: "Не е ли това Давид, царят на онази страна? Не на него ли пееха хороводи: Саул победи хиляди, а Давид - десетки хиляди?" За да отблъсне това опасно подозрение, Давид беше принуден да се престори на луд и когато беше доведен при царя, „той дръпна вратите, хвърли се на ръцете си и се лигави по брадата си“, така че Анхус изгуби всякакво подозрение и Давид, възползвайки се от това, побърза да напусне тук, в дивата пещера на Адолам, където родителите и братята му се събраха около него, които вероятно започнаха да бъдат преследвани от Саул, както и всички недоволни от отхвърления цар, така че около Давид се събраха до 400 души. След като остави родителите си под закрилата на царя на Моав, Давид и неговите другари отново се върнаха в границите на родната си страна. Междувременно Саул беше изтощен от безсилен гняв. Но тогава той беше информиран, че Давид и хората му са в гората Херет, място, известно сега като Хараса, разположено на един от разклоненията на планинската верига Хеврон, на около пет мили източно от Кеила, по пътя между Адолам и Хеврон. Като чу за това, Саул веднага тръгна да го преследва. Но преди да тръгне, той намери за необходимо да се обърне към заобикалящите го сановници и войска със специална реч. След като се изкачи на планината и седна под един дъб в Гавая, където, разбира се, беше приготвена луксозна кралска квартира за него, той, пристъпвайки напред с копието си в ръка, се обърна към заобикалящите го слуги с тържествени думи: „Слушайте, синове на Вениамин – каза им той, – наистина ли синът на Есей ще ви даде всички ниви и лозя и ще ви направи всички хилядници и стотници, защото вие всички заговорничихте срещу мен и никой не ми разкри кога синът ми влезе в приятелство със сина на Иесей, и никой от вас не се смили над мен и не ми разкри, че синът ми е подбудил слугата ми срещу мен, както е очевидно сега? Тези думи очевидно бяха разтревожени и се промъкнаха в тях, че мрачното настроение на царя, изразено в такива враждебни действия срещу Давид и Йонатан, може в крайна сметка да се обърне срещу тях и те не знаеха какво да отговорят на царя. Но когато всички млъкнаха, безсрамният Доик, който беше тук, видя приема, който първосвещеникът даде на Давид в Ноб, реши да измъкне близките си от затруднението и за да отклони от тях подозрението на царя, го насочи в другата посока, а именно към първосвещеника. Пристъпвайки напред, той каза на Саул: „Видях сина на Йесей да идва в Ноб при Ахимелех, сина на Ахитуб, и той поиска от Господа за него, даде му храна и му даде меча на филистимеца Голиат.“ Това доносване постигна напълно целта си. На Саул веднага му хрумна идеята, че първосвещеникът е в заговор с Давид и в главата му, замъглена от гняв, бързо беше съставен план за ужасно отмъщение на предателите. Той веднага поиска Ахимелех и свещениците около него да дойдат при царя. Този Ахимелех беше правнук на Илий и наследи първосвещеничеството от своя брат Ахия или дори сподели тази длъжност с него, като единият от тях придружаваше Саул, а другият оставаше в светилището. Нова се намираше недалеч от Гавая и свещеническото семейство, което живееше там, наброяващо 85 души, скоро беше доведено при Саул. Ядосаният цар упрекна Ахимелех в предателство и съчувствие към Давид в неговите зли планове, разказа му за съобщението на Доик, че той уж е помогнал на Давид, искайки Божиите инструкции за него, снабдил беглеца със свещен хляб и дори му дал национален трофей, а именно меча на Голиат. Ахимелех не отрече това обвинение. Той наистина действаше така, както го обвиняваше царят, но действаше напълно без никакво съзнание за вина, без злонамерено намерение и дори не знаеше, че по този начин си навлича недоволството на Саул. Давид, съобщи той, самият зет на царя, най-верният от всички негови слуги, този, който се радваше на предимството на достъп до царя по всяко време, дойде при него в Ноб под претекст, че е пристигнал там от името на краля, в резултат на което той искаше да се възползва от неговия съвет и ръководство. С оглед на всички тези обстоятелства, каза първосвещеникът, той няма абсолютно никаква причина да откаже на Давид такова искане. Що се отнася до предполагаемия заговор на краля срещу него, първосвещеникът решително отказа да признае това обвинение и настоя на своята преданост към Божия помазаник. „Не“, каза той, „не обвинявай за това, царю, своя слуга и целия ми бащин дом; защото във всичко това твоят слуга не знае нито малкото, нито голямото.“ По този начин невинността на Ахимелех и други свещеници беше очевидна и повдигнатото срещу него обвинение се оказа неоснователно. Но предубедените очи на Саул не гледаха така на цялата работа. Според него както първосвещеникът, така и всички свещеници около него са несъмнени предатели и затова трябва да страдат от съдбата на подобни престъпници. Пренебрегвайки самозащитата на първосвещеника, той строго и безсърдечно му казал: „Ти трябва да умреш, Ахимелех, ти и целият ти бащин дом.” Той ги смяташе за опасни бунтовници, тъй като, както смяташе, те във всеки случай тайно симпатизираха на Давид, което се доказва от факта, че те не информираха царя за неговите движения; и изобщо не се смущаваше от техния свещен ранг, той, напротив, намери за себе си в това отношение благоприятна възможност с изключителна строгост да покаже на другите пример за това какво ужасно наказание би подложил кралят на всеки предател на неговия трон. Сред свитата на краля на изток обикновено има цял отряд пешеходци, които винаги го придружават във всички движения. Саул също имаше такива ходещи и те бяха най-отдадените му последователи. След като произнесе смъртната присъда на невинните свещеници, царят заповяда тези пешеходци да бъдат бити. Но това жестоко, хладнокръвно убийство беше толкова ужасно нещо, че възмути дори тези безсрамни слуги на краля. Жестокото поведение на краля и неговото забележимо ненормално състояние вече успяха частично да отслабят дисциплината и дори силата му не беше в състояние да принуди слугите му да екзекутират невинни слуги на религията. Те отвърнаха на царската заповед с гробно мълчание. Никой не прояви готовност да изпълни тази кръвожадна заповед. Първосвещеникът и неговите служители в техните очи бяха представители на Йехова и дори лоялността към суверена не можеше да победи съвестта им, която беше възмутена срещу такова кощунствено дело. Но когато всички израелски слуги на царя отказаха да изпълнят такава заповед, безсрамният Доик едомецът се появи сред хората около него. Съвестта му беше напълно чужда на онези чувства и недоумения, които възпираха израелците. Цялата му амбиция се състоеше в това да бъде във възможно най-добри отношения с краля, да се отдаде на страстите си, да запази собственото си положение и да забогатее. И затова, когато Саул, раздразнен от непокорството на своите стражи, му заповяда да изпълни жестока заповед, той и неговите слуги, чужденци като него, веднага нападнаха свещениците и, без да се смущават от свещените им дрехи, ги подложиха на пълен побой. Без дори да се ограничава до тази безпрецедентна и безумна жестокост, този древен Нерон разшири отмъщението си до целия град Номва. Виждайки предатели на себе си в целия град, той изпрати там Дойк с отряд, който победи цялото население в него, включително жени и деца, и унищожи самия град, така че останаха само димящи руини. От цялото население на града се спаси само синът на първосвещеника Авиатар, който, като взе със себе си някои свещенически принадлежности (ефод), изтича при Давид и му разказа за ужасното престъпление на Саул. Така, без да го осъзнава, Саул изпълни Божията присъда над дома на Илий. Това беше изключително нечовешка и изключително безумна афера. Всички благочестиви израилтяни бяха ужасени от това престъпление. Такова мрачно престъпление отслаби любовта към него дори в най-преданите му последователи. Беше трудно да се оправдае подобен акт дори с психическото заболяване на краля, защото в действията имаше известна коректност. Съдейки по себе си, Саул не можеше да си представи невинността на Давид или ненамесата на свещениците в неговите планове. Той, очевидно, вече изпитваше пълно презрение към религията и нейните служители и решително пое по пътя на враждата със самия Бог. Той отказа да признае избрания за него наследник и не само не беше просветен от изпитанията, които Бог му изпрати, но от ден на ден ставаше все по-лош, моралът му падаше все повече и повече, а мрачният му дух ставаше все по-горчив, така че всяка следа от човеколюбие и справедливост изчезна в него. Следователно единствената цел на всичките му усилия беше да залови Давид, в когото сега ясно виждаше своя съперник за царството - съперник, който не излезе с претенциите си само поради своята слабост. Навсякъде изпращал войници да наблюдават движенията му, за да могат при удобна възможност да го хванат и да излеят целия си натрупан гняв върху него. Чувайки за ужасното престъпление на Саул, Давид можеше само да скърби, че е станал неволна причина за такова бедствие и като даде убежище на Авиатар, самият той беше принуден да избяга от царя, който го настигаше. Давид изля скръбта си за всичко случило се и за злощастното си положение в пламенен псалм, в който ярко е изобразена злата низост на Доик и в същото време собствените чувства на сладкия псалмист се проявяват в цялото им благородство. „Защо се хвалиш с подлост, о, силни? Божията милост винаги е с мен. Езикът ти измисля разрушение; Имаш го като сложен бръснач, коварнико! Обичаш злото повече от доброто, Повече лъжи, отколкото казване на истината. Обичаш всякакви пагубни изказвания, коварен език. Но Бог ще те смаже накрая, Той ще ви отреже и ще ви изтръгне от дома ви И твоят корен е от земята на живите, Праведните ще видят и ще се уплашат; Те ще му се изсмеят и ще кажат: Ето един човек, който не е в Бога И той се надяваше на изобилието на богатството си, Укрепнал в злобата си! И аз съм като зелена маслина в Божия дом, И аз вярвам в Божията милост завинаги. Винаги ще Те славя за това, което направи, Защото това е добро в очите на Твоите светии" 51. Водейки сам скитнически живот и преследван от царя, Давид обаче не пропуска възможността да защити родната си страна от най-злите си врагове. Един ден той беше в град Кеила, разположен в планините на Юда, на около десет мили източно от Елевтерополис, където пристигна с цел да избави този град от нападението на хищнически отряд на филистимците. Той освободи града от врагове, но самият той едва не стана жертва на своята щедрост. Саул веднага беше информиран за местонахождението на Давид и царят веднага заповяда градът да бъде обкръжен, след което лично отиде в този град, за да залови Давид. Но преди да успее да вземе подходящи мерки, Давид напусна града и се оттегли от него, така че Саул беше пълен провал. Злополучният цар обаче все още се утешавал с надеждата, че провидението още не го е изоставило напълно. След като напусна Кеила, Давид намери убежище в пустинята Зиф, на около шест мили южно от Хеврон. И тук се състоя последната среща между него и Джонатан. Преданият приятел, въпреки трудностите на собственото си положение в двора, никога не изпуска Дейвид от поглед и сега, възползвайки се от възможността, отново решава да насърчи изгнаника. Като се промъкна тайно в гората при него, той го утеши, като каза: „Не бой се, защото ръката на баща ми Саул няма да те намери; и ти ще царуваш над Израил, а аз ще бъда втори след теб, и баща ми Саул знае това. Тук те сключиха завет помежду си, като го скрепиха с религиозна клетва, и Давид остана в гората, а Йонатан незабелязано отново се отправи към централата на Саул. Сред жителите на Зиф имаше няколко ревностни привърженици на Саул и сега те побързаха да му съобщят за присъствието на Давид сред тях. Защо са били враждебни към Давид не е известно. Може би е имало някаква стара вражда между тях и семейството на Йесей или, което е още по-вероятно, те са гледали на Саул като на законния цар и, без да искат да обсъждат претенциите на Давид, са действали просто като лоялни поданици и естествено са искали да помогнат на законния цар в залавянето на човек, който в техните очи е бил бунтовник и престъпник. Във всеки случай те съобщиха на царя, който беше в Гавая, че Давид се крие с тях на недостъпни места, в гората, на хълма Хахила, на десет мили източно от Зиф, който се вижда ясно от него, и на дванадесет мили югоизточно от Хеврон. Това е пуста, открита местност, състояща се от варовикови хребети, набраздени от зимни потоци, пресечени от широки долини и изцяло; лишен от всякаква растителност или дори извори. Именно в тази непроходима пустиня Давид и неговите 600 последователи намериха убежище, а зифитите, които познаваха добре тази област, предложиха услугите си да поведат армията на Саул да преследва беглеца. В отчаяното си състояние Савел използваше всяка помощ и се радваше на всяко доказателство, че все още има искрено съчувствие към него и че не е оставен сам в борбата си с врага. „Благословени сте от Господа“, любезно им отговори Саул, задето се смилиха над мен. Иди, пак се увери, разузнай и потърси мястото му, къде ще му е кракът и кой го е видял там, защото ми казват, че е много хитър. И внимавай и разпитай за всички скривалища, в които се крие, и се върни при мен със сигурни новини, и аз ще отида с теб, и ако е в тази земя, ще го търся сред всичките хиляди на Юда.“ И така, наистина, кралят, зарадван от тази нова възможност да изпревари своя смъртен враг, тръгнал да го преследва. Но Давид имаше свои съучастници, които го информираха за всичко, което се случи, и той веднага се премести на друго място и спря в пустинята Маон. Саул го последва в тази пустиня. Пустинята Маон, сега наричана Майн, се намираше само на около десет мили от Зиф. Тук, по петите на войските на Саул, Давид беше в голяма опасност да бъде заловен. Тази област е внимателно проучена и описана от Кондер, който пише: „между билото на Ел-Кола (Гахила) и съседния Маон има голяма врата, наречена „долината на скалите“, тясна, но дълбока пропаст, която може да бъде пресечена само по кръгова пътека от няколко мили, така че Саул да може напълно да види Давид, като в същото време не може да го грабне. Виждайки Давид пред себе си, Саул раздели силите си, за да поеме врага и да пресече всяка възможност за бягство. Така, въпреки че Саул трябваше да направи кръгова обиколка от няколко мили, за да се измъкне от някакъв край, спасението на Давид във всеки случай беше много съмнително. Но в този момент, когато съдбата на бъдещия цар на Израел изглеждаше решена, се случи едно от онези събития, които хората наричат ​​злополука, но в действителност представляват дело на мъдрото Божие провидение, водещо страстите и плановете на хората към изпълнението на дадения отгоре съвет. Пратеник внезапно изтича при Саул, носейки новини, че филистимците са нахлули в съседната област, и го призова да побърза с всичките си сили, за да отблъсне враговете. Този въпрос не можеше да бъде пренебрегнат. Личната вражда трябваше да отстъпи на заден план пред обществената необходимост. С изключително неохота Саул изостави преследването на Давид този път и се придвижи с войските си, за да отблъсне външния враг. Но след като успешно отблъсква врага, Саул отново започва да преследва Давид. Последният междувременно, както съобщават зифитите, се оттеглил в околностите на Енгеди, топъл извор, разположен близо до средата на западния бряг на Мъртво море и разположен на 500 фута над нивото му. Този извор извира в изобилие от тясна безплодна зона от варовик и, стичайки се от скалите, разпространява навсякъде богата растителност, така че в резултат на това напояване се образува оазис, който представя една от най-поразителните картини на този иначе безплоден район. Скалите около извора, издигащи се на 2000 фута над нивото на морето, както и тези, които се простират към брега, са разчленени от всякакви дупки и изобилстват от пещери, които и сега се използват от овчарите за спане, както са били използвани от овчарите от времето на Давид. Вземайки със себе си отряд от три хиляди войници, Саул последва съперника си в тази дива скалиста страна. Тук всички предимства бяха на страната на Давид и ако царят трябваше да се справи с по-безсрамен и яростен враг, тогава той щеше да сложи край на злополучния си живот тук и щеше да плати със смърт за жестокото преследване на невинния младеж. Случи се така, че един ден, следвайки един беглец, Саул, поради необходимост, влезе в една от тези пещери, чийто мрак и прохлада представляват освежаващ контраст с блясъка и топлината на околните скали. Но точно в тази пещера Давид се криеше с част от своите последователи. Те, като тези, които бяха вътре в пещерата, можеха да видят напълно всичко, което се случваше на входа към нея, докато за тези, които влизаха отвън, вътрешността на пещерата беше обгърната от непрогледен мрак. Саул мислеше, че тази пещера е напълно празна или дори да чуеше някакъв шепот или движение, можеше да си представи, че това е един от пастирите, които обикновено се изкачваха в тези пещери, за да си починат, и затова не им обърна повече внимание. Междувременно бегълците с голямо учудване видяха, че самият цар е влязъл в пещерата. Те веднага го разпознаха и прошепнаха за това на Давид и дори го насърчиха да се възползва от тази възможност да се отърве веднъж завинаги от жестокия преследвач и по този начин да се възползва от царството, което му беше обещано от пророка. Ако Давид, дори за един момент, някога е таил чувство за отмъщение срещу царя, той много лесно би могъл да се поддаде на това изкушение. Но въпреки че държеше в ръката си смъртоносния меч на Голиат и последователите му бяха готови незабавно да атакуват Саул, самият той се въздържа и възпираше другите да го направят. Колкото и жестоко да се отнася към него самият Саул, във всеки случай той е Божий помазаник и затова личността му е свещена. С безпрецедентно великодушие за онези варварски времена Давид пощади живота на своя опасен съперник, но в същото време искаше да покаже, че животът на царя наистина е в негова власт и по този начин да докаже собствената си невинност за каквото и да е намерение или покушение срещу личността на царя и да опровергае клеветата на придворните, които, злонамерено тълкувайки мотивите му, раздухаха вече пламналия огън на омразата в него. кралско сърце и вражда. Влизайки в пещерата, Саул свали дрехата си и я постави до себе си, а Давид, тихо пропълзейки до него, неусетно отряза ръба на тази горна дреха. Саул, без да подозира нищо, облече отново манията си и напусна пещерата. Придружителите на Давид бяха горчиво възмутени на техния водач за ненавременната му снизходителност към неговия враг; но, далеч от чувствата, които ги оживяваха, той беше измъчван от съвестта си дори за факта, че не се отнасяше с необходимото уважение към величието на краля и навреди на царската мантия. Когато отрядът продължи и Саул беше почти сам зад него, Давид излезе от пещерата си и силно му извика: "Господарю мой, царю!" Чувайки този познат глас, Саул спря и се огледа. За негово учудване той видя Давид на скалистата платформа, който му се поклони на земята и, като смирено заяви покорството си, се опита да му докаже, че в никакъв случай не е бунтовник срещу законната власт, а човек, който разпознава в монарха човек, на когото трябва да се подчинява и да показва цялото си уважение. Тогава Давид се обърна към Саул с трогателни думи: "Защо слушаш речта на хората, които казват: Ето, Давид замисля зло против теб? Днес очите ти виждат, че Господ те предаде в ръцете ми днес в пещерата и те ми казаха да те убия; но аз те пощадих и казах: Няма да вдигна ръка срещу господаря си, защото той е Господен помазаник. Баща ми! Погледни полите на дрехата си в моята ръка, отрязах полите на дрехата ти, но не те убих и се увери, че в ръката ми няма зло и измама и не съм ти съгрешил, а ти търсиш душата ми, за да я вземеш. Господ да отсъди между мен и теб и Господ да ти отмъсти за мен, но моята ръка няма да бъде върху теб, както казва древната притча: от нечестивите идва беззаконието. И ръката ми няма да е върху теб. Срещу кого се изправи царят на Израел? кого гониш Зад мъртво куче, зад една бълха. Нека Господ бъде съдията; и той ще отсъди между мен и теб. Той ще разгледа и разреши делото ми и ще ме избави от твоята ръка" (1 Царе 24:10-16). Саул слушаше в дълбоко вълнение тази реч на Давид, който така неочаквано се появи пред него. Удивителната щедрост на Давид, който не се възползва от такава благоприятна възможност да се отърве от царя, който го преследваше толкова жестоко, дълбоко развълнува Саул. Въпреки цялата му лудост и жестокост, по-човечни чувства все още блестяха в него, които понякога тържествуваха в него дори над злите страсти и сега, при мисълта за чудотворното си спасение, Саул беше положително увлечен от смесени усещания и, повишавайки глас, започна да плаче. Част от предишната му любов към Давид възкръсна в душата му, той се обърна към него с нежни думи и каза: „Това ли е твоят глас, сине мой Давид?“ Думите му бяха прекъснати от неволен плач, а след това, като се съвзе, той продължи: "Ти си по-прав от мен; защото ти ми се отплати с добро, а аз ти се отплатих със зло; ти показа това днес, като се отнесе мило към мен; когато Господ ме предаде в ръцете ти, ти не ме уби. Кой, като намери врага си, би го оставил да си върви? Господ ще ти възнагради с добро за това, което ми направи днес." Тогава, разкайвайки се за лудостта си и вече смирено признавайки Давид за свой бъдещ наследник, Саул го помоли само да не изкоренява потомците си и да унищожава името на баща си. Щедрият Давид веднага даде това обещание и те се разделиха. Саул, след като временно възроди по-добрите си чувства, се върна в Гавая и спря преследването, въпреки че Давид, неспособен да разчита на непостоянния нрав на тиранина, продължи да се крие в планинската страна, където беше намерил убежище преди. Цялото това трогателно събитие послужи като тема на Давид за един възвишен псалом, лъхащ с надежда в Божията милост: Господи, Боже мой! В Теб се доверявам; Спаси ме от всички мои преследвачи, Да не грабне душата ми като лъв, Мъчение, когато няма избавител. Господи, Боже мой! Ако направих нещо Ако има неистина в ръцете ми, Кой беше с мен в мир - Аз, който спасих дори този Който стана мой враг без причина: Тогава нека врагът преследва душата ми, Нека забие живота ми в земята, И славата ми ще бъде хвърлена в прах. Стани, Господи, в гнева Си Продължете напред срещу яростта на враговете ми, Събуди се за мен в съда Нека престане нечестието на нечестивите, За теб изпитваш сърца и кореми, Славя Господа според Неговата правда, И аз пея на името на Всевишния Господ! 52 Глава 9. Смъртта на Самуил и Саул Преследването, започнато и упорито провеждано от Саул срещу бъдещия му наследник, така напълно погълна вниманието на болната душа на царя, че той вече не се интересуваше от държавните дела и те естествено изпаднаха в значителен безпорядък. Моралът на народа, не намирайки никаква подкрепа за себе си в примера на царя, отслабна, духът падна и всичко беше заплашено от унищожение. Единствената морална опора за държавата продължава да бъде възрастният пророк Самуил, който, въпреки че по това време вече не е на работа, въпреки това с влиянието си продължава да поддържа доколкото е възможно моралния дух на народа. Но тогава дойде моментът, когато великият пророк и организатор на царството на Израел трябваше да напусне земната си кариера. Разказвайки подробно за дейността на Самуил, библейският писател съобщава за смъртта и погребението му само в един стих. „И Самуил умря; и всичките израилтяни се събраха и го оплакваха, и го погребаха в къщата му в Рама“ (1 Царе 25:1). По това време Пророкът вече бил достигнал напреднала възраст; работата му беше свършена и беше дошло времето за бъдещата му награда. Въпреки че през последните години той живееше в почти пълна самота и не вземаше никакво участие в обществените дела, въпреки това смъртта му беше усетена навсякъде като обществена катастрофа и всички израелтяни, забравили своето съперничество и разногласия и си спомняха само големите ползи, които той показа на хората, неговия непорочен живот, личното му благочестие, се събраха единодушно, за да му отдадат погребални почести. "Неговото морално превъзходство," казва I. Flavius ​​53, "и уважението, с което се отнасяше към него, се доказват от дългия траур, който придружаваше смъртта му, и грижата, с която всички се опитваха да придадат на погребалните му ритуали подходящия блясък и тържественост. Той беше погребан в родния си град Рама и хората го оплакваха много дни, гледайки на смъртта му не като на смърт на някакъв странник или скитник, а като смърт в която всички чувстваха тясно участие. Той беше праведен човек, с добър характер и в резултат на това беше много угоден на Бога.“ Такова публично погребение едва ли би могло да се състои без съгласието на Саул; Може би кралят дори е изпреварил другите в оказването на почести на вече починалия пророк, чиито съвети той толкова тъжно е пренебрегнал приживе. Някои смятат, че в закъснял прилив на ревност Савел, чувствайки колко много е загубил със смъртта на своя стар приятел, се е опитал да си върне милостта и благоволението на Йехова, като е предприел строги мерки срещу различни нарушители на закона. Следователно те приписват на това време премахването на идолопоклонството по цялата земя, унищожаването на магьосниците и фокусниците на мъртвите и избиването на гаваонците като врагове на израилската религия. Самуил беше погребан в двора или градината на къщата си в Рама и, разбира се, не в самата къща, тъй като това би направило същата къща ритуално нечиста. Мюсюлманската традиция сочи гробницата на пророка на видния хребет на Неби Самвил, където на базата на древна християнска църква е построена джамия. Бл. Йероним 54 уверява, че останките му са пренесени през 406 г. в Халкидон, при устието на Босфора, а оттам, според свидетелството на Калист 55, са пренесени в Константинопол и поставени с голяма тържественост в една църква. Няма нищо особено на мястото на първоначалното му погребение. Във времена, когато не е имало подходящи гробища, всяко удобно място е можело да служи за гроб. Впоследствие цар Манасия е погребан в градината на дома си; Йоав е погребан по същия начин, а гробът на самия Спасител е, както знаем, поставен в градината 56. Починалият велик съдия и пророк напълно заслужаваше голям народен траур. Само трябва да се вземе предвид какъв е бил той сам по себе си и какво е направил за народа. Изпъквайки величествено сред един покварен народ през този груб, безпорядъчен период от историческия им живот, пророкът действа като защитник на Бога, религията и просветлението. От времето на Моисей не е говорила толкова известна фигура. Син на молитвата, той беше особено човек на молитвата. Неговото безукорно детство е прекарано в Божията скиния, сред издигащите душата тържества на поклонението, където той е бил подготвен да получи небесно вдъхновение. Отделен от външния свят, отчужден дори от влиянието на семейството си, той се посвещава изцяло на Бога и на родината си; общувайки с невидимото, той не търсеше друго ръководство освен Божията воля, никакъв друг закон освен закона на Всевишния. Тъй като беше напълно погълнат от общуването си с Бога, той беше малко повлиян от външни обстоятелства. От самото начало той тръгна по пътя на благочестието, той продължи да следва този път до самия край; той си постави една голяма цел и неизменно я преследваше, без да се оттегля от никакви трудности и без да се поддава на никакви лични импулси. Най-голямата му сила беше молитвата му; в молитвата беше неговото убежище, неговото оръжие и неговата помощ. Той не само прибягваше до Бога при всички велики обстоятелства от собствения си живот и живота на хората, пред лицето на могъщи врагове, пред лицето на недостатъците и греховете на Саул, но като цяло през цялото време се отдаваше на молитва и в общението с Бога намираше мир, утеха и сила. Но в такава молитва нямаше нищо мистично или сантиментално. Цялото същество на Самуил беше пропито от сериозна практичност, постоянно равномерно движение към определена цел. Ако понякога му липсваше съчувствие, ако понякога беше твърде жесток и непреклонен в спазването на закона, тогава тази очевидна безчувственост произтичаше не от суровостта на неговия характер, а от дълбокото преклонение пред справедливостта, истината и благочестието. И ако, както изглежда понякога се случваше, той не беше особено опитен в проникването на характерите и можеше да бъде увлечен от външния вид, то дори в това отношение липсата му на познаване на човешката природа зависеше от факта, че погледът му беше постоянно обърнат към Бога и следователно нямаше достатъчно възможност да се рови в душевните свойства на хората. Но този живот, обърнат към небето, го научи да се отдалечи от всичко низше, нечисто и греховно; тя го насърчи да бъде непоколебимо справедлив във всичките си действия, усърден по отношение на всяко задължение. По време на дългото му царуване никой никога не се оплакваше от решенията му, нито един глас от всички хора не можеше да се повдигне срещу неговата безпристрастност или почтеност, така че той да може, без страх от каквото и да е противоречие, да каже: "Остарях и побелях; ходих пред вас от младостта си до днес. Ето ме; свидетелствайте против мене пред Господа и пред Неговия помазаник." Такава безусловна честност му даде търпение по време на всякакви неуспехи в трудния му живот, когато трябваше да работи дълго и неуморно, имайки само малък външен успех. Именно това го принуждава да прибягва до толкова безкрайни усилия, за да издигне нравственото ниво на своите сънародници и да ги възпитава на по-висок живот от този, който обикновено са водили. С възвишените си стремежи той нямаше достатъчно време да мисли за себе си. Какво може да приближи хората до Бога, какво може да свали Божието благословение и каква е волята на Провидението - тези въпроси бяха основните въпроси на неговия живот. Че неговото собствено положение може да се промени в резултат на новия ред на нещата, че той може да заеме по-ниско положение, че някои от заветните му цели могат да бъдат провалени - той с радост прие всичко това, щом се увери, че именно такава е волята Божия. Никога не е имало по-самолюбив човек от Самуел. Сърцето му горя от любов към Господ и Неговия народ и каквото и да е най-добро за хората, в това намираше най-голямото си удоволствие. Това велико сърце, заето с толкова възвишени неща, нямаше място в себе си за дребни чувства. Ако царят можеше по-добре да води и урежда народа в този критичен момент от неговия исторически живот, тогава нека царят да бъде избран; и ако можеше да бъде за хората това, което самият Самуил се надяваше да бъде, тогава Бог да го благослови. Той се стремеше само да гарантира, че всичко работи възможно най-добре и, без да обръща внимание на факта, че самият той ще трябва да се оттегли на заден план или да загуби предишното си значение, той свободно дава приятелството си на избрания монарх и чрез любящ съвет, строг укор, тържествено предупреждение, постоянно участие доказва дълбокия си интерес към дейностите на новия крал и безкористното му желание да направи кралството си възможно най-успешно. Той трябваше да понесе много скърби, той трябваше да направи много жертви, той видя унищожаването на това, което обичаше, той беше нещастен в децата си, разочарован от избрания от него крал, разочарован от своите сънародници; но, въпреки всички тези скърби, той постоянно носеше в себе си весело сърце, постоянно се доверяваше на Бога, издигайки се все по-високо и по-високо в религиозния живот, тъй като бурите се надигаха все по-заплашително срещу него, и с всяко бедствие, което сполетяваше главата му, той намираше причина за пламенна молитва и надежда. Изцяло отдаден на молитва, той в същото време неуморно работеше и работеше. Предстоеше му голяма задача и той всеотдайно се отдаде на нея. По времето на съдиите религията беше значително отслабена на практика; високият идеал, предложен от Моисей, беше силно намален; свещениците и левитите загубиха всяка власт и не направиха нищо, за да повдигнат или обединят хората. Единството беше изгубено и хората се изродиха в разпръсната тълпа от племена, всяко от които, преследвайки собствените си интереси, отдавайки се на хищничество и забравяйки за целта на хората, дори беше готово напълно да се откаже от завета с Йехова и да се спусне до идолопоклоннически ритуали и до нивото на околните езичници. Заедно с това израждане и като наказание за нейната невярност, Израел често падаше под чуждо иго. Грубите, недисциплинирани, зле въоръжени воини на Израел едва успяха да устоят на добре въоръжените и бронирани воини на Филистия, които, благодарение на престъпната небрежност на евреите, завладяха цялото крайбрежие и можеха свободно да внасят оръжия от Гърция. С оглед на тези обстоятелства целта на живота на Самуил беше да вдъхне смелост на хората да възстановят своята независимост; но той видя, че първата стъпка в това отношение непременно трябва да бъде голяма религиозна трансформация. Това беше необходимата подготовка за всяка национална борба за свобода. Духът му беше изцяло пропит от идеята за управление. Царят на Израел беше Йехова, чиято воля беше провъзгласена на Неговите поданици чрез посредничеството на свещеници и пророци, и Самуил очакваше времето, когато този велик идеал ще влезе напълно в убежденията на хората и ще стане основа на цялата социална дейност. Така той беше изправен пред много трудно начинание. Израждането на жречеството, на което той беше свидетел от детството си, общият упадък на моралния тон сред хората, бездействието на техните естествени водачи и общата мизерия, която беше резултат от потисничеството от страна на триумфиращите езичници - всичко това можеше да хвърли по-малко религиозен човек в пълно отчаяние. Самуил обаче и при всички тези обстоятелства видя сила, способна да изведе народа му от това ниско състояние. Всички тези изпитания научиха израилтяните, че без Бог те са нищо. Какво им донесе тяхната престъпна изневяра освен мъка и всякакви бедствия? Не трябва ли оттук да ги убеждават, че единственият начин да се избавите от бедствието е да поемете по пътя на покаянието? Така ужасното поражение при Афек и унищожаването на Сило, този фатален удар, който летописците биха искали напълно да изтрият от националните летописи, принудиха уплашените хора да се обърнат към Самуил като към единствената надежда на страната и да разпознаят в този млад пророк достоен учител и водач. Самуил се възползва от това доверие на народа за своя полза. Година след година, търпеливо, спокойно, с пълна надежда за бъдещето, той се трудеше сред тях, подготвяйки ги за големия подем, показвайки им къде е основната им сила, учейки ги на истинската религия, вдъхвайки им доверие в Бог, който в своята милост никога не изоставяше наследството си. И така, когато всички хора с пълно доверие се обърнаха към него като съдия и ходатай, той ги доведе до победа. След като по този начин осигури сравнителен мир за известно време, Самуил се възползва напълно от това обстоятелство, за да укрепи основите на теократичното управление. Но надеждите му бяха унищожени от искането за установяване на царската власт. Как реагира той на това изискване? Отначало, смутен, обиден, изпитвайки известно възмущение, той се опита да отклони хората от това намерение; но подчинявайки целия въпрос на решението на Господа и откривайки, че такава е Неговата свята воля, той веднага се примири с това изискване и се загрижи само за защитата на царската власт с подходящи ограничения и избора на достоен човек за новата висока длъжност. Тук неговата щедрост е почти несравнима. Разочарован от най-големите си надежди, след като стигна до убеждението, че неговият народ е недостоен за великото назначение, което му беше посочено, лишен от поста си на върховен водач на народа, той искрено се примири с това положение и стана най-близкият приятел на човека, към когото беше преминала властта му. С пламенна страст, но с твърдост и постоянство той никога не се отклони от пътя на този възвишен патриотизъм. И когато той беше принуден да признае, че избраният цар чрез очевидни действия на неподчинение е разкрил недостойнството си за кралската корона, когато в името на най-висшите интереси на религията и управлението трябваше да скъса всички връзки с недостойния суверен, тогава дори след това той не престана да се моли за него, все още продължаваше да обича този кралски грешник и никога открито не му се противопоставяше; напротив, той поддържаше своята сила, своя авторитет и се опитваше само да поправи злото, което беше извършил. Той намира, че установяването на кралската власт е историческа необходимост на народа, че единството на народа и правилното му развитие могат да бъдат осигурени само от твърда власт и затова насочва цялата си енергия за постигането на тази цел. Ако първият цар беше неуспешен, той можеше да подготви друг, който да бъде по-достоен представител на Божието управление. В Давид той намери човек, от когото чрез образование може да направи идеален цар. Ако се вгледате по-отблизо в историческите обстоятелства от това време, ще стане ясно, че Самуил основава ограничена монархия и дава пълна сила на онези закони на Мойсей, които са дадени, за да предотвратят израждането на монархията в източен деспотизъм. Кралят трябваше да спазва определени правила и никога не можеше да действа като независим тиранин. Самуил използва всички сили на своята организационна дейност, за да изведе народа от взаимното отчуждение, анархия и варварство, в което се намираше по времето на съдиите, и да го издигне до нивото на просветена и силна държава под ръководството на теократичен монарх, който да управлява със закон, да се подчинява на гласа на Бога и да помага на народа в постигането на възвишената му цел. Но за да могат хората да се възползват от предимствата на такава институция, те трябваше да бъдат образовани и просветени. Религията трябваше да бъде възстановена в цялата й практическа сила; трябваше да се освежи нравственото чувство на народа чрез преподаване на закона и изобщо да се въведе известно просвещение сред народа. За тази цел Самуил основал училища на пророците, в които не само младите мъже учели основите на гражданското познание, истинската религия и най-добрите средства за служене на Бог в църквата и държавата, но също така била отгледана специална класа от хора, за да изпълнява длъжността на пророци - хора, които трябвало да проповядват висок морал, да действат заедно със свещениците и монархията в управлението на държавните дела и изкореняването на всяко беззаконие. Наред с практическите си дейности Самуил е бил и историк на своето време и му се приписва съставянето на книгата Съдии и първата книга на царете до XXV глава. Първата от тях ярко описва настроението, в което изпада избраният народ по време на периода на съдиите, и в същото време показва как милостта и любовта на Бога към избрания народ се проявяват в най-мрачните периоди, като винаги се явяват готови, щом хората дойдат на себе си и се покаят за греховете си. Първата книга на Самуил разказва историята на раждането и живота на самия Самуил, както и царуването на Саул. Смъртта на Самуил беше тежък удар както за Давид, така и за Саул. Давид загуби в лицето на Самуил своя духовен баща, в чието лице той намери дълбоко съчувствие към себе си във всички изпитания и премеждия, които претърпя, непоклатима морална опора в най-тежките моменти от своя изгнанически живот и жива гаранция за изпълнението на даденото му обещание. От друга страна, въпреки че Саул отдавна е престанал да използва съветите на възрастния пророк, въпреки това той постоянно запазваше дълбоко уважение към него в душата си и самата мисъл за съществуването на Самуил трябваше да действа като укор на съвестта в душата му. Но въпреки че Саул, след като чу за смъртта на Самуил, трябваше да почувства в душата си силен укор за цялата несправедливост, с която се отнасяше към Самуил и с която толкова често обиждаше възрастния пророк, обаче смъртта му само за кратко време принуди царя да се откаже от преследването на Давид и след това той отново, с още по-голяма ярост, започна своето преследване, може би надявайки се, че сега, когато Давид вече не намери подкрепа за себе си в пророк, ще бъде по-лесно да го унищожи, отколкото беше преди. След като оплака възрастния пророк, Давид се върна на мястото на предишното си убежище в района на Хеврон, където известно време живееше със своите последователи, правейки това, което арабските шейхове все още правят сега, а именно защита на пасящите стада и вещи от хищници и получаване на издръжка като награда за това. Една случка, която ярко описва неговия скитнически живот, датира от това време. Една от най-влиятелните личности в планинския град Маон беше някой си Навал, потомък на Халев, собственик на големи стада и богати имоти в Кармил. Като чул, че е организирал целогодишен празник по случай стригането на овцете, Давид изпратил при него десет души от антуража си, които трябвало да го поздравят за успешния край на годината и да му напомнят, че дължи безопасността си на защитата на Давид, в резултат на което той трябва да го възнагради подобаващо за тази услуга. Дори и сега арабските шейхове, обикновено скитащи близо до градове и села, никога не пропускат възможност, като този ежегоден празник на Навалов, да се появят лично или да изпратят специални пратеници, за да напомнят на собствениците за техните услуги като защитници и пазачи на стада в пустинята от хищници. Но този път пратениците на Давид получиха смел отговор. Навал, който се отличаваше с изключително избухлив и неразумен характер, скочи от пиршеството и смело отговори на слугите на Давид: "Кой е Давид и кой е синът на Есей? Сега има много роби, които бягат от господарите си; Да взема ли хляба си, водата си (и виното си) и месото, което приготвих за стригачите на овцете си, и да го дам на хората, от които аз не знам откъде идват?" Такъв отговор не можеше да не бъде обиден за Давид и той, с обичайния плам на човек от пустинята, веднага реши да отмъсти за тази наглост и заповяда всичките му доверени лица да се въоръжат и да се пристъпи към наказание на Навал. За щастие на всички, един от овчарите, след като чул за това, веднага побързал при съпругата на Навал, Авигея, мила и разумна жена, й разказала как Давид, който вероятно е бил добре известен на всички като победителя на Голиат и зет на царя, изпратил слугите си от пустинята да поздравят Навал и как Навал им дал смел отговор, наричайки Давид нищо повече от избягал роб от своя господар Саул и между Така, добави пастирът, Давид беше като стена и защита за стадата, защитавайки ги от врагове денем и нощем и по всяко време се отнасяше към тях приятелски и милостиво. Знаейки какво може да се случи при такива обстоятелства, Абигейл веднага заповяда да натоварят магаретата с хляб и вино, взе пет варени овце, пет мери сушено зърно, сто връзки стафиди и двеста връзки смокини и като изпрати този керван пред себе си, тя сама тръгна след него, без да каже нищо на мъжа си. По пътя тя срещна Давид, който вече вървеше с отряда си, за да извърши отмъщението си, хвърли се ничком пред него и го помоли да прости глупостта и лудостта на съпруга й. С благоразумието си тя спаси домакинството си. "Нека господарят ми", каза тя, "не обръщайте внимание на този зъл човек, на Навал; защото каквото е името му, такъв е (луд). Навал е името му и неговата лудост е с него. Но аз, твоята слугиня, не видях слугите на господаря си, които изпрати." Дейвид, в обичайната си нежност, веднага се поддаде на молбите на тази мила жена и дори й благодари, че му е попречила да стигне до точката на кръвопролитие. „Но жив е Господ, Богът на Израел, той ме предпази да не ти навредя. Ако тя не беше побързала и не дойде да ме посрещне, тогава преди зазоряване нямаше да оставя Набала да уринира срещу стената“ 57 . Междувременно Навал, без да знае нищо за случващото се, пирува като цар, „и сърцето му се зарадва; и той беше много пиян“. Но това беше последната му радост. На следващата сутрин той научи за всичко, което се беше случило вчера, и това го порази толкова много, че получи апоплексичен удар и никога не се възстанови от него. Десет дни по-късно той почина. Но красотата на Авигея, може би заедно с нейното богатство, плени сърцето на Давид толкова много от първия път, че седем дни след погребението на Навал, богатата и красива вдовица стана негова жена. Михала, дъщерята на Саул, първата му съпруга, вече била незаконно взета и дадена от баща си на друг човек, Фалти, от село Галима, очевидно разположено близо до Витлеем, може би с цел да прехвърли династията на него; но Давид вече беше компенсирал тази временна загуба, като се ожени за Ахиноам от Йезраел, близо до имението на Навал, в Кармил. Това, че сега се ожени за Абигейл, беше лоша поличба за бъдещия му свят. Като първа стъпка към полигамията, този брак доведе до много бедствия, които го сполетяха през следващите години на неговото управление. Тези бракове показват, че въпреки опасностите, на които Давид все още е изложен, влиянието и силата му все повече нарастват. Чувайки за неговите подвизи и проспериращ живот в пустинята, към него все повече се присъединяваха смели и умели воини и особено от онази голяма класа, която, очевидно, започна да се чувства недоволна от Саул. Но изпитанията на Давид още не са приключили. След известно време в Саул отново се събуди яростна омраза към Давид и той, може би, след като е чул за инцидента с Навал, се придвижва с голям отряд, за да залови и накаже врага си, но като направи това, той само отново даде възможност на Давид да разкрие изключителната си щедрост към него. Разчитайки отчасти на помирението с царя, което се случи в Енгеди, Давид очевидно не обърна особено внимание на плановете си и смяташе, че вече ще остане сам, а още по-неочаквано за него беше появата на Саул отново с въоръжена сила в това пусто място на неговото убежище. По време на кампаниите си Саул винаги имаше отряд от три хиляди воини, въоръжени с пики около себе си, които винаги го придружаваха при по-малки кампании. Пристигайки в околностите на Зиф, близо до който според зифитите се намираше Давид, Саул разположи лагера си на около десет мили източно от града на хребета Хахила, далеч от пътя, който минаваше през хълмовете на юг. Давид, разбира се, внимателно следеше всички движения на Саул и вече притежавайки достатъчно сила, за да не се страхува от внезапна и открита атака на Саул, на свой ред се разположи на още по-високо място, за да може да наблюдава всичко, което се случваше долу. Не искайки да повярва, че след всичките му обещания самият Саул отново ще излезе срещу него с враждебни цели, той покани двама от най-верните си последователи, хетееца Ахимелех и племенника му Авишай, да направят по-задълбочено разузнаване на царския лагер. Ахимелех отхвърли това опасно начинание, но Авишай се съгласи и с него, привечер, Давид, слизайки от хълма, се приближи до царския лагер. Целият лагер беше потънал в дълбок сън. Лагерът, както обикновено, беше заобиколен от различни каруци и колесници, като защита срещу нападение, но никъде не се виждаха пазачи. Възползвайки се от това, Давид и Ависей лесно проникнали в самата среда на лагера и открили, че Саул спи дълбоко, а в главата му в земята е забито копие, символ на царската му власт. Ависай призова Давид да се възползва от тази възможност и незабавно да убие царя, но Давид, както и преди, отказа да вдигне ръка срещу Божия помазаник. Но за да покаже на царя, че животът му отново е изцяло в ръцете на Давид и че той отново го пощадява, той взе копието си и чаша с вода, които стояха точно там до леглото на царя, и взе всичко със себе си. Минавайки незабелязан сред спящите войници, Давид спокойно се оттегли отново на хълма, откъдето за първи път видя лагера на Саул. Човек може да си помисли, че между тези два лагера има дълбока клисура. Отделил се по този начин с достатъчно пространство от опасния враг, Давид извика с висок глас на Авенир, командира на отряда, и го упрекна подигравателно за това, че зле защитава господаря си царя. „Не се справяш добре“, извика му Дейвид; Жив е Господ, ти си достоен за смърт, защото не защитаваш господаря си, Господния помазаник. Вижте къде бяха копието на царя и съдът с вода, които бяха до главата му? Саул, събуден от този вик, не можа да види нищо в тъмнината, но веднага разпозна глас, който му беше добре познат. След като научи какво става, той беше силно удивен от този нов случай на щедрост на Давид и му извика силно: „Това твоят глас ли е, сине мой, Давиде?“ И тогава Давид, след като отговори утвърдително на този въпрос, започна, както преди в Енгеди, да пита Саул защо го преследва и какво зло има зад себе си, и след това добави: „Ако Господ те е възбудил против мен, тогава нека това бъде от теб благоуханна жертва; ако те са човешки синове, тогава те са проклети пред Господа; защото те ме изгониха днес, за да не принадлежа към Господно наследство, казвайки: Идете, служете на чужди богове. Трогнат от такъв упрек, Саул неволно призна вината си и каза високо: „Съгреших; върни се, сине мой, Давиде; защото няма да ти сторя повече зло, защото сега душата ми е скъпоценна в твоите очи; постъпих глупаво и направих много грешки. Давид му заповяда да изпрати един от своите довереници да върне копието и чашата, които бяха заловени от него, а след това, като му напомни за очакващото го възмездие и мълчаливо отхвърли предложението на Саул, чиято неискреност и ненадеждност той вече толкова често изпитваше, той напусна това място, като обаче чу от Саул последните думи, които някога е чувал, и точно думи, които звучаха като неволна благословия и благопожелание отвън. злочестият цар: „Благословен си, сине мой, Давиде“, каза Саул с тъга: „Ще извършиш делото и ще победиш.“ Потиснат от всичко, което се беше случило, Саул се върна в Гавая в мрачно настроение, а Давид, отчаян от безопасността в земята на Юда, потърси убежище извън страната, където гневът на неговия преследвач вече не можеше да се простира. Опасявайки се именно от по-нататъшния гняв на царя, Давид друг път търси убежище при царя на филистимския град Гет. Но положението му там беше изключително двусмислено и трудно, тъй като царят на Гет, Ахиш, след като му даде владението на целия град Зиклаг, поиска от него враждебни набези в родната му земя. Когато започна откритата война с израилтяните, Давид дори беше принуден да даде на Ахиш пряко задължение да му предостави военна помощ и по този начин беше поставен пред тъжната необходимост да вдигне оръжие срещу собствения си народ. Само подозренията на военните лидери относно лоялността на Давид го освободиха от това трудно задължение, тъй като филистимците принудиха Анхиш да върне Давид от кампанията, като много ненадежден съюзник във войната с израилтяните. Междувременно, по време на неговото отсъствие, амаличаните нападнаха Сиклаг и унищожиха всичко в него. Това бедствие така въоръжи самите му другари срещу Давид, който беше загубил цялото си имущество в разрушения град, че те дори искаха да го убият с камъни и само военният му успех в преследването на амаличаните възстанови авторитета на Давид, който, бързо настигайки хищниците, разпръсна ги, върна пленниците и с богатата пленена плячка задоволи отряда си за загубите, които беше претърпял. Но изпитанията на Давид бързо приключваха. Бяха изминали около две години от смъртта на Самуил и това време беше достатъчно за Саул да почувства цялата тежест на отсъствието на великия и мъдър пророк, тъй като той в дълбините на сърцето си не преставаше да почита Самуил, който го помаза. Смъртта му несъмнено показа на съвестта му още по-ясно всичките му лъжи и престъпления, които толкова дълбоко разстроиха възрастния пророк и вероятно ускориха смъртта му. В него, въпреки пълното раздяла с него, той продължаваше да вижда някаква морална подкрепа за себе си в крайна нужда. Сега го нямаше, а междувременно обстоятелствата ставаха все по-заплашителни. Филистимците, от частни атаки, решиха да преминат в правилната офанзива, за да се възползват от вътрешните вълнения в царството на Израел, да го завладеят за себе си или поне да заловят богата плячка. За да нанесат по-точно и решително този удар на израилтяните, филистимците се придвижиха с огромна армия, набрана от всичките им градове и от техните съюзници. Отдавна не са правили такъв ход. Това вече не беше обикновена гранична война, а страхотна кампания, насочена към самия център на земята на Израел. Насочвайки се на север по протежение на морския бряг и подсилвайки се с нови войски по време на това движение, филистимците след това се обърнаха на изток и нахлуха в равнината Ездраелон, тази известна равнина, която се простира от Йордан в северозападна посока до залива на Акре. След като прекосиха равнината, те разположиха стан на склоновете на малкия Ермон, или сегашния Джебел-Дуги, разположен на източната страна на равнината, точно на място, наречено Сунем, на около пет мили северно от Израел, по-късно известно като резиденцията на онази добра жена, която се отнесе към пророк Елисей с гостоприемна сърдечност (4 Царе 4:8). Саул, при вида на такова нашествие, беше в отчаяно положение, особено след като през последните години и особено след смъртта на Самуил, той беше загубил много в мнението на своя народ, който вече не се отнасяше към него със същия ентусиазъм и следователно не показа специална преданост към него. Въпреки това той събра всички възможни сили и се насочи към врага. Идвайки от юг, откъдето не беше в опасност, той се разположи на стан на планината Гилбоа, на онази планинска верига, която опасва равнината на Ездраелон от юг, извивайки се като сърп от хълмовете на Самария. Тук, точно на мястото, където долината е широка до шест мили, той заема позиции точно срещу филистимския лагер, откъдето поради по-голямата височина на местоположението си може да наблюдава всички движения на врага. Но позицията му беше изключително опасна, той можеше да бъде заобиколен от врагове, защото филистимският командир, като изпрати силен отряд в Афек, в тила на армията на Саул, можеше по този начин да отреже всяко отстъпление на юг. Виждайки пред себе си силна и добре въоръжена вражеска армия и сравнявайки я със своята слаба и непатриотична армия, Саул „се уплаши и сърцето му трепна силно“. Вражеската армия беше несравнимо превъзхождаща по брой, оръжия и беше особено ужасяваща със своята кавалерия и колесници, срещу които Саул не успя да противопостави нищо подходящо. Нещо повече, дори мисълта, че Давид и неговият отряд са били във вражеската армия, естествено се е появила в престъпното съзнание на Саул и по този начин, помагайки на врага, се е стремил към жестоко отмъщение на своя преследвач. Той, разбира се, грешеше за Дейвид, но във всеки случай всички недостатъци на кампанията бяха на негова страна и той беше в сериозна опасност. Савел, който вече ясно осъзнаваше своето отхвърляне пред Бог и своя народ, имаше предчувствие за предстоящото бедствие и беше в отчаяние и страх. С моментално пробуждане на ехо от предишната си вяра, той попита Бог за изхода на предстоящата битка, но Бог не отговори на слабата му вяра. Тогава злополучният крал извършил друго голямо престъпление и прибягнал до суеверие, обръщайки се към магията, с помощта на която искал да разбере съдбата си. Трудно е да се каже каква борба трябва да е имало в душата на гордия цар, преди той да може да се наведе и да потърси помощ в това тъмно сатанинско изкуство, което беше така изрично забранено от Божия закон и строго преследвано от собствените му укази. До каква дълбочина на морален упадък трябва да е паднал, за да прибегне най-накрая до идеята да се възползва от съвета на ада, когато самото небе му отказа този съвет! В ужасно отчаяние царят заповядал на антуража си да му намерят магьосница. Такава магьосница живеела в Ендор, град, който лежал в подножието на северния склон на Малкия Хермон, на около три мили от Шунем, където стояли филистимците. Тази жена притежаваше странна магия, наподобяваща най-много способността за вентрилоквизъм. Еврейската традиция я нарича майката на Абнер, което може би обяснява факта, че тя е била пощадена по времето, когато магьосниците са били унищожени; но няма достатъчно основание за подобно предположение. Ендор беше едно от онези места, от които полуплемето на Манасия не успя да изгони всичките си бивши ханаански жители и все още живееше смесено население, състоящо се от голяма част от ханаанците, които се придържаха към предишните си суеверия и които в това отношение бяха имитирани от своите израелски съграждани. Следователно там можеха да се намерят магьосници и магьосници, привърженици на черна магия от всякакъв вид. I. Flavius ​​​​предава актуалното по негово време мнение относно тези магьосници: „вентрилоквистите от този вид, казва той, призовават душите на мъртвите и със своите чарове предсказват бъдещето на онези, които ги питат“ 58 . Решавайки да научи за съдбата си по такъв незаконен начин, Саул взе всички предпазни мерки, за да гарантира, че посещението му ще остане в тайна; Ето защо, като взе със себе си само двама доверени спътници, които според легендата бяха Абнер и Амеса, и облечени в прости дрехи, той при свечеряване тръгна на това опасно пътуване. Ендор се намираше на около десет мили от Гилбоа и тъй като филистимците бяха разположени точно между тези две места, царят трябваше да поеме по заобиколен път, да заобиколи източния праг на Малкия Хермон и да се възползва от всички неравности на земята, за да не бъде забелязан от вражеските стражи. Пристигайки благополучно в жилището на магьосницата и я намирайки у дома, Саул веднага я помоли да повика някой от мъртвите, за да съобщи бъдещето. Магьосницата отначало отказа да започне магията, страхувайки се от наказание; но когато посетителите се заклеха, че "няма да има проблеми за нея по този въпрос", но ще бъде дадена добра награда, жената попита: "Кого трябва да изведеш?" „Изведете Самуил при мен“, отговори Саул. Магьосницата започна своята магия и като започна оплакванията си, тя сложи благоуханни билки в тигана, произвеждайки гъст дим, който напълно я обгърна във вече тъмната стая. Щом започна да оплаква, тя изпищя от ужас. появи се нещо, което тя самата не очакваше, нещо толкова страшно и свръхестествено, че дори сърцето й, свикнало с всички ужаси, се ужаси. Тя очевидно искаше само да се възползва от лековерността на питащия и чрез вентрилоквизма си да му покаже, че общува с дух; или, може би, притежавайки фино ясновидство, тя е успяла да навлезе в екстатично състояние и в това състояние да отговори на зададените й въпроси. Във всеки случай видението, което сега се появи пред нея, беше напълно неочаквано за нея. Тя веднага разпозна фигурата, която й се яви като пророк Самуил и в същото време, за още по-голям свой ужас, научи кой е нейният посетител. Йосиф Флавий казва, че Самуил я е информирал за присъствието на Саул; но е невероятно. Много по-вероятно е тя да разпознае своя посетител като цар по неговата величествена фигура и царствена осанка, защото той поиска да призове духа на Самуил и че пророкът веднага се подчини на неговия призив; в своето ясновидство тя научи повече, отколкото беше способна да знае в обичайното си състояние, и веднага разбра какво е. Може би също така в силната си възбуда царят случайно е свалил мантията, с която е закрил лицето си, и магьосницата ясно го е разпознала като краля. Това още повече увеличи страха й. Тя очевидно е започнала да прави магически заклинания в присъствието на самия монарх, който толкова безмилостно е умъртвявал всеки, който е правил тези заклинания. Но царят я успокои, като каза: „Не се страхувай (кажи ми), какво виждаш?“ Самият той още не беше видял нищо, а само чу пронизителния вик на магьосницата. „Виждам – отговори разтрепераната жена, – виждам Бог да излиза от земята. „Как изглежда той?“ – попита я царят. Тя му отговори: „От земята излиза старец, облечен в дълги дрехи. По време на живота си Самуил очевидно винаги е носел такава дълга дреха и сега Саул, изгарящ от нетърпение да говори с пророка и чувайки, че появилото се видение е възрастен мъж, веднага заключи, че това е Самуил, който се е появил, и му се поклони с благоговение. С оглед на последвалия разговор неволно възниква въпросът дали самият Саул наистина е чул гласа на Самуил или в това отношение е разчитал изцяло на магьосницата и е слушал само това, което тя самата му предава. За участието на жената обаче нищо не се казва в разказа и може да се мисли, че тъй като духът се появи, разбира се, с разрешението на Бог, самият Саул можеше да води разговор с него и да чуе думите на Самуил, независимо дали те достигнаха до външния му слух или бяха възприети от него субективно. Първото предположение е по-вероятно, тъй като библейският разказ вероятно се основава на доклада на двама от другарите на царя, които също са чули целия разговор. Също така не е невероятно, че от този момент самата фигура на Самуил стана видима за Саул, макар и в неясни, мъгливи очертания. Както и да е, след като показа цялото възможно уважение към появилия се Самуил, Саул се изправи и тогава със страх чу гласа на пророка отвъд гроба: „Защо ме безпокоиш, за да изляза?“ – „И Саул отговори: Много ми е тежко; филистимците воюват против мене, а Бог се отдръпна от мен и вече не ми отговаря нито чрез пророците, нито в съня, нито във видение; затова те повиках, за да ме научиш какво да правя. Тогава Самуил го упрекна за неговата непоследователност в това отношение. Със строгата прямота, с която постоянно се отличаваше приживе, той възмутен попита треперещия цар: "Защо ме питаш, когато Господ се е оттеглил от теб? Господ ще направи това, което е обявил чрез мен: Господ ще вземе царството от ръцете ти и ще го даде на твоя ближен Давид. И Господ ще предаде Израил заедно с теб в ръцете на филистимците: утре ти и синовете ти ще бъдете с мен, и Господ ще избави лагера на Израил в ръцете на филистимците.“ Ужасният глас замлъкна, но думите му прогърмяха с ужас в престъпната съвест на Саул; Като чу това страшно изречение, той внезапно рухна с цялото си гигантско тяло на земята и остана да лежи изтощен. Ситуацията му събуди крайно съжаление у магьосницата. Тя се приближи до него и го помоли да я изслуша и да вземе поне малко храна. Той отначало отказа, но след това, подтикван от другарите си, най-накрая се надигна от земята и в крайна степен изтощен седна на пейка до стените на стаята, а жената побърза да му приготви малко храна. В същото време тя действаше още по-охотно, защото не само виждаше изтощението му и се съмняваше дали той изобщо ще може да се върне в лагера си без подкрепление с храна, но също така, не без да се замисли, вярваше, че човек, който яде хляб и сол, нямаше да има причина да я предаде или да я накаже като магьосница. Храната на изток не отнема много време за приготвяне. Веднага телето беше заклано и изпечено, пресен хляб беше изпечен и всичко бързо беше готово, така че Саул, зает с мрачни мисли за току-що случилото се и чуто, не забеляза как мина цялото това време. След като бързо се подсили с храна, Саул и неговите другари тръгнаха на връщане и благополучно пристигнаха в лагера на Гелбоа. Ужасната присъда на Самуил не закъсня да се сбъдне с цялата си точност. След това изминаха два дни и двата вражески лагера започнаха да се движат, подготвяйки се за решителна битка. Филистимците се преместиха малко на запад, с цел да намерят по-благоприятна почва за своята кавалерия и колесници и да застрашат вражеската позиция от най-изложената й страна. Израилтяните на свой ред слязоха от планината Гелбоа и заеха силна позиция близо до извора при Езраел, в подножието на планината. Самият Йезраел, според изследванията на капитан Кондер 59, се намира на хълм с височина 500 фута и сега се нарича Зерин. Това място е много странно, „защото докато от север и североизток склоновете на планината са много стръмни и скалисти, от юг изкачването е много постепенно и преди пътникът да тръгне на север, веднага се отваря долина с двата си източника, единият от които (Ain-Jalud) тече от отвесна скала и образува езеро с дължина 50 сажена със сенчести брегове; а другият (Ain-Tubaun) е известният извор на Тубания, в който християнските кръстоносци „чудотворно“ са се хранили три дни с риба, която дори и сега живее в изобилие в повечето от близките извори. Израилтяните се заселили до първия от тези извори, така наречения „Извор Голиат“. Тук те бяха нападнати от филистимците, които се придвижиха към тях със смазваща сила. Отслабени от липсата на дисциплина, потиснати от съзнанието за превъзходството на врага, израелците скоро бяха изхвърлени от позицията си и притиснати към планината зад тях, където по стръмните й склонове се укрепиха за последна съпротива. Библейският разказ не дава много подробности за битката, тъй като основната му цел е да разкаже другите събития от този съдбоносен ден. Но във всеки случай можем да си представим как величествената фигура на Саул, украсена с царска корона, обрамчваща шлема му, се движеше сред израелските войски, вдъхновявайки ги за смелост, и как Саул беше неотлъчно последван от синовете си, показвайки чудеса на смелост и храброст. Междувременно филистимците се насочиха с още по-голяма ярост към колебливия Израел. Започна отчаяна битка. Синовете на Саул, и сред тях смелият Йонатан, вече бяха паднали под ударите на враговете си; но вражеските стрели, вече настигнали самия Саул, започнаха да го обсипват с градушка от стрели, „и той беше много ранен от стрелите“. Каузата очевидно беше загубена и армията избяга в безпорядък. Смъртта беше очевидна и неизбежна. Гордият крал обаче не иска да умре от ръцете на необрязаните и в пълно отчаяние заповядва на оръженосеца си да извади меча си и да го намушка. Но оръженосецът не смее да вдигне ръце срещу Божия помазаник и тогава злополучният крал извършва последното престъпление в живота си - самоубийството. Взе тежкия си меч от оръженосеца, заби дръжката му в земята и след това се втурна към него с всичка сила с тежкото си тяло. Върхът прониза сърцето му и кралят остана безжизнен на кървавото място. Примерът му беше последван от неговия верен оръженосец. И когато падна нощта, никой не остана жив от този смел отряд, който се биеше така храбро около своя водач. Беше съдбоносен ден за Израел. Кралят и почти цялото му семейство загиват; поражението беше пълно; в изключителен ужас останалата армия избяга, заразявайки останалата част от населението с паника, която, напуснала домовете си, се втурна дори отвъд Йордан, така че филистимците спокойно влязоха в изоставените селища и безнаказано се отдадоха на грабеж. Връщайки се от преследването, филистимците на следващия ден започнаха да ограбват мъртвите и да събират плячка, както обикновено в древни времена. Едва тогава разбраха важността на победата, която бяха извоювали. Сред купищата от най-храбрите воини те откриха труповете на Саул и тримата му сина. Въпреки че кралят вече беше лишен от всичките си кралски отличия, той обаче беше лесно разпознаваем по величествената си фигура, а освен това самото му лице вероятно беше познато на мнозина от тях. Новината за смъртта му бързо се разпространи наоколо и беше разгласена с радост и наслада във всички градове на филистимците. Уважението към трупа на врага не било обичай сред филистимците. Те се страхуваха от Саул, когато беше жив, а сега му прехвърлиха този страх, когато той вече беше мъртъв. Те отрязаха главите на него и синовете му, откраднаха всички оръжия и оборудване от телата им, които поставиха като трофеи в големия храм на Астарта в Аскалон; Главата на Саул беше изпратена в храма на Дагон в Ашдод, а други глави - в други градове и накрая, след като варварски посегнаха на телата, те ги окачиха на стените на град Бетсан, чиито ханаански жители естествено се зарадваха при вида на такова унижение на стария си враг. Този град, по-късно известен като Скитополис, а сега под името Бейсана, заемал изгодна позиция върху израстък на скала, издигаща се от едната страна над равнината Ездрилон, а от другата над долината на река Йордан, от която се намирал на около шест версти. Река Джалуд, която напоява източната част на равнината Ездрилон, минава по пътя си към Йордан точно в подножието на този хълм, образувайки вади Джалуд, големият път между изтока и запад, и тече почти срещу главния йордански брод. На склона на Галаадските хълмове, на около трийсет мили срещу Бетсан, лежеше Явис от Галаад, същият град, който Саул толкова смело освободи от амаличаните в първите години на царуването си. Вестта за ужасното събитие, сполетяло техните сънародници, и за подигравката с трупа на техния цар, докосна болезнено сърцето на този благодарен народ. Те веднага решиха да покажат, че не са забравили какво дължат на покойния крал; тялото му не трябваше да остава обект на подигравки за враговете му, плячка за хищни птици и насекоми. В резултат на това най-смелите хора на града още на следващата нощ незабелязано прекосиха Йордан, пристигнаха във Ветсан, взеха четири трупа от стените и благоговейно ги пренесоха в своя град. Тъй като телата вече били претърпели гниене и били изключително обезобразени, така че вече не било възможно да се извърши обичайното балсамиране върху тях по това време, те изгорили тези тела и погребали изгорените останки под тамарисково дърво, което се извисявало близо до техния град. И за да покажат скръбта си, те постиха седем дни, плачейки за царя, като за любим и много уважаван приятел. Няколко години по-късно Давид пренася тези останки и ги погребва в семейната гробница на Киш, точно в Зел, в земята на Вениамин (2 Царе 21:14). Новината за изхода на битката при Гилбоа скоро стигна до Давид. Един млад амаличанин, грабнал короната и китката на Саул, побърза да отиде при Давид, надявайки се да го зарадва с новината за смъртта на царя, и за да увеличи предполагаемата си награда, дори лъжливо заяви, че самият той го е приковал. Но Давид се ужасил от това светотатство и заповядал да убият амаличанина, защото вдигнал ръка срещу миропомазания цар, а той и околните горчиво оплаквали не само своя приятел Йонатан, но и злополучния цар Саул. Скръбта му беше изразена във вдъхновена песен: „Красотата ти, Израилю, е поразена във висините ти!“ Как паднаха силните, как загинаха бойните оръжия! Саул и Йонатан, любезни и сговорчиви в живота си, Ние не бяхме разделени в нашата смърт... Дъщери на Израил, плачете за Саул, Който те облече в алена дреха с орнаменти... Йонатан е убит на вашите високи места. Скърбя за теб, брате мой Йонатане; Ти ми беше много скъп; Твоята любов беше за мен по-висока от любовта на жената. Как паднаха силните, загинаха бойните оръжия!..” (2 Царе 1:19–27) Тази песен стана историческа и целият народ се научи да я пее. Така завърши царуването на първия цар на народа на Израел. Животът на Савел се разделя на два периода, първият от които представлява неговия живот с Бог, а вторият - неговият живот без Бог. Следователно първият период служи като разкриване на най-добрите качества на душата му - смирение, упование в Бога, покорство на волята Божия, последвано от успехи и победи. И през този период той направи много за политическия възход на своята държава. Чуждото иго беше свалено, а околните хищни народи претърпяха тежки поражения, които ги принудиха да изоставят грабежа на царството на избрания народ. Но през втория период явно взимат връх най-лошите му качества – арогантност, арогантност, непокорство, което от своя страна неизбежно е последвано от проблеми във вътрешното управление, отхвърляне, меланхолия, суеверие, поражение, отчаяние и самоубийство. Във всичко това той беше огледало на своя народ и чрез съдбата си за пореден път даде дълбок урок, че избраният народ трябва да постави силата си не в човека, дори и цар да е, а само в Бога, който е единственият им помощник и покровител и без Него неизбежно ще стане безпомощна и жалка плячка на своите нечестиви съседи. Този урок беше дълбоко запечатан в душата на Давид, който вече беше свободен да действа като цар на народа на Израел. Вижте 1 Сам. 1–3 глави; У. Дийн, Самюел и Саул, техният живот и времена, от поредицата „Хората на Библията“. Август Де Сивит. XXII, 4; S. Cypr De Orat. Дом. 140. Де Легат. ad Cajum 31, II, 577, Μ. Йосиф Флавий, Антик. v, 10, 4. Родуел, Записи на миналото, v, 117. Йосиф Флавий, Антик. I. 6, 1. Ван Ленеп, Библейски земи и обичаи, 285. Така според еврото. текст. На гръцки и руски – Аскалон. 1 Сам. 5:10. Робинсън, Изследвания, III, 23. 1 Сам. 7:2, „Ковчегът на Господа“, тоест Йехова. Един любопитен картагенски паметник от религиозен характер е изображение на два плъха с отворена длан между тях. Виж Vigouroux, III, 434. Действителният текст на иврит гласи: „седемдесет мъже, петдесет хиляди мъже“, без никаква връзка между тези числа. Поставянето на по-голямото число на първо място е напълно противно на еврейския обичай; Йосиф казва, че седемдесет мъже са били ударени от мълния и като цяло е трудно да се мисли, че петдесет хиляди души могат да паднат в малък град. Следователно повечето от най-новите тълкуватели смятат, че броят на убитите е седемдесет души, а числото петдесет хиляди е по-късна вмъкване, възникнало в резултат на еврейския начин за означаване на числата с букви. Йосиф Флавий, Антик. VI, 2, 2. Времето на неговото раждане и смърт е много трудно да се определи, тъй като данните за определяне на неговата хронология са много несигурни. От хрониките на египетския цар Шишак или Сусаким знаем, че Соломон се е възкачил на престола през 1018 г. пр.н.е.; от това можем да заключим, че Давид е царувал от 1058 г. Царуването на Саул, според свидетелството на I. Флавий, е продължило двадесет години (Antiq. VI, 14, 9, където думите καὶ ειχοσι - и двадесет - са интерполация, тъй като истинското четене е следното: „Саул царува по време на живота на Самуил за осемнадесет години и две години след смъртта му”). На друго място (Antiq. x, 8, 4), I. Flavius ​​​​изрично заявява, че царуването на Саул е продължило само двадесет години, така че първото му помазване, следователно, се е състояло през 1078 г. пр.н.е. Изминаха около двадесет години между смъртта на Ели и битката при Евенезер; Тогава Самуил вече беше признат съдия в продължение на дванадесет или петнадесет години и в продължение на осемнадесет години управляваше съвместно с царя; и тъй като въз основа на библейския разказ и други библейски данни е ясно, че смъртта му е предшествала смъртта на Саул само с две години, тогава той умира през 1060 г. Битката при Евенезер, която слага край на четиридесетгодишното филистимско иго, се състоя около 1095 г. В годината на смъртта на Ели, 20 години по-рано, Самуил вероятно е бил на около 20 или 25 години. Това следователно налага раждането му да бъде поставено през 1140 г., а годината на смъртта му трябва да бъде поставена в осемдесетата година от неговата възраст или около това. Някои от тези данни са само вероятни, но са добре обосновани и съвпадат с несъмнените факти и библейския разказ. Евалд, История на Израел, II, 191 и сл. (превод на английски 1867) Езек. 12:19 . ср. Живот 43:11; Число 22:7, 17; 3 Царе 14:3, Ис. 57:9. Това, очевидно, значение се крие в думите: "Кой е бащата на тези?" 1 Сам. 10:12. Това е много по-вероятно. ср. 1 Сам. 14:50, 51 и 1 Лет. 8:33 ч. Ливий, III, 26 и сл.; Плиний, Hist. Нац. XVIII, I; Дион, X, 24. Господарката на езерото, III, 1. 2 ал. 13:3; 14:8; 25:5, 6. Йосиф Флавий, Антик. IV, 5, 3; 1 Сам. 11:11. Това е четенето на сирийския превод и един гръцки текст, докато в други текстове и на руски се чете „Самуил“. 1 Сам. 12:11 . В много преводи (и, между другото, руски) 1 Sam. 13:3 гласи: „И Йонатан победи филистимската стража, която беше в Гавая.“ Но най-новите преводачи го разбират по различен начин и превеждат думата „Нециб“ в смисъла на паметник, а не охранителен отряд или гарнизон; тъй като ако филистимците бяха окупирали Гавая, заплашвайки по този начин племената на Вениамин и Юда, невероятно е Саул да разположи армията си на север от тях и така да напусне собствената си територия без никаква защита. Евалд смята, че тази дума трябва да се разбира в смисъла на „длъжностно лице“ и че това лице означава специален служител, назначен в Гавая от филистимците, за да събира данък, който остава при израилтяните. Но такова предположение няма достатъчно основания. Според съществуващия текст филистимците са имали огромна армия, включваща 30 000 колесници и 6 000 конници. Но този брой е толкова голям, че обикновено предполагат някаква грешка от страна на преписвача, тъй като съотношението между колесници и конница тук е безпрецедентно. И във всички списъци на войските, които са достигнали до нас, броят на колесниците обикновено е много по-малък от броя на конницата, а такъв брой военни колесници е нещо напълно нечувано. Явин имаше само 900 колесници, фараонът преследваше израилтяните с 600, а Соломон, в разцвета на силите си, имаше само 1400 (Изход 14:7; Съдии 4:3; Царе 10:26. Сравнете 1 Летописи 18:4, 2 Летописи 12:3; 2 Макея 13:2). Следователно може да се мисли, че филистимците всъщност са имали не повече от 300 военни колесници или най-много 3000, особено след като самият терен на военните операции беше изключително неудобен за използване на тези колесници в тяхна полза. Работа с палатка, II, 112 и сл. Трябва да се има предвид, че в текста има постоянно объркване между Гива Вениамин, Гива на Саул и просто Гива (или Гева). Седемдесет преводачи на настоящото място четат: „на върха на хълма“, приемайки тази дума в здравия смисъл. Те очевидно не са имали предвид града на Саул тук. Като цяло е невероятно, че царят остави Йонатан в Гавая и самият той се оттегли с основните си сили в Гавая на Саул; и Михмас не можеше да се види от последното място, докато от Гавая той е отделен само от пространството на долината, така че всичко, което се случва там, може да бъде ясно видимо от лагера на израилтяните. Разстоянието между Гавая на Саул и Михмас (те са разделени от много скалисти долини) беше твърде голямо, за да може Саул да пристигне навреме, за да помогне правилно на Йонатан в дръзкото му начинание. Йосиф Флавий, Антик. vî, 6, 6. Така Тристрам свидетелства за това в своята „Естествена история на Библията“. Вижте също Библейска история, I, 975. Лъв 3:17; 7:26; 17:10 и сл.; Втор. 12:6, 23. Валаам в своето пророчество (Числа 24:7), говорейки за Израел, казва, че „царят му ще надмине Агаг и царството му ще се възвиси“, очевидно означавайки под Агаг общото име на амаликийските царе. Сърп = 3 златни $34,40 Пс. 151:1–7. Този псалом го няма в еврейския текст и е запазен в гръцкия превод 70, откъдето е преведен в руското издание. В гръцките и сирийските текстове на 1 Цар. 19:1 се разбира в смисъл, че „Саул говори на сина си Йонатан и на всичките си слуги за смъртта на Давид“. В синодалния превод този стих се чете по такъв начин, че позволява да се разбере, че Саул инструктира Йонатан и слугите му да убият Давид. прод. Бдение, il, 243 (Патрология на Миня) 1 Сам. 21:18; 2 ал. 32:20; 3 Царе 2:34; в. 19:41 ч. В речта си, в която Абигейл предсказва на Давид, че Господ „непременно ще му построи здрав дом“, тя в същото време отбелязва, че „душата на моя господар ще бъде вързана във възела на живота с Господа“. Забележително е, че подобен израз се среща сред индусите. Праведният съдия се нарича „вързан във възел на справедливостта“, влюбеният млад мъж е „вързан във възел на любовта“. Абигейл искаше да каже, че животът на Дейвид ще бъде под постоянната защита на Бог. Може да се интересувате от: