II. Трактат свт. Амвросия Медиоланского «De Spiritu Sancto»

Във втората част на статията бихме искали да насочим вниманието си към богословието на св. Амвросий Медиолански, като очертаем неговите пневматологични възгледи въз основа на трактата „De Spiritu Sancto” 80, който преведехме. Но с оглед на факта, че всяко послание, написано от такава личност като епископа на Милано (особено ако е адресирано не до простосмъртните, а до самия Август) не само излага доктринални истини, но има и политически нюанси, смятаме за необходимо първо да подчертаем въпроси, свързани със самия Амвросий, неговата епоха и ситуацията, която тогава преобладаваше в империята. Разглеждайки живота и делото на Амвросий Медиолански през призмата на неговата държавна и обществена дейност, ще можем да хвърлим светлина върху някои аспекти на изучавания от нас въпрос, което ще ни даде солидна основа за правилна оценка на богословските трудове и възгледи на св. еп. Свети Амвросий - политически и църковен лидер на епохата Колкото „по-голям“ и многостранен е човекът, толкова по-далече е необходимо да се „отдалечите“, за да го оцените. Следователно такава значима личност като тази на Амвросий Медиолански трябва да се разглежда в контекста на цялата му епоха, „чийто ярък отпечатък носи върху себе си“ 81. Първото нещо, което хваща окото ви, е колко хармонично неговата личност съчетава изключителен държавник и безкористен служител на Църквата. Това са качествата, според Брогли, които характеризират Амвросий като политическа фигура: „изключителни организационни и административни способности, „пропити“ с римското право, почти безпогрешен политически инстинкт, гъвкава реакция на политическата ситуация ‹…› и широк кръг от познанства във висшите ешелони на обществото, истински римски патриотизъм и непримиримост към враговете на отечество и варвари, практическа склонност на характера и стоическа смелост в беди и трудности” 82. Но какви качества им приписва Св. Амвросий като служител на Църквата: „Като християнска фигура, обърната към бъдещата епоха, Амвросий се отличава с това, че неизменно поставя интересите на църквата на преден план, решително и безмилостно се бори срещу нейните противници, използвайки различни, включително „нехристиянски“ средства, поставя Църквата над държавата и постига активно подчинение на всички, дори на самите императори манипулира общественото мнение, вербувайки много привърженици на новата религия, твърдо защитава позициите на догматичното мнозинство, придържащо се към Никейската вяра, и стриктно зачита интересите на Западната църква, като в същото време признава приоритета на Рим” 83. В биографията на Амвросий, излязла от перото на неговия биограф Павлин, могат да се намерят такива добродетели на епископа като простота и достъпност в общуването. Изглежда, че в много отношения именно тези качества са позволили на Свети Амвросий да спечели сърцата на хората и да спечели любовта на хората. Светската кариера на Амвросий Аврелий се развива по доста стандартен модел. С благороден произход, притежаващ изключителни ораторски качества и многократно доказал се като блестящ организатор, той бързо достига високи държавни постове. Само една крачка го дели от поста на префект, заеман някога от баща му, което е мечтата на всеки държавник на империята. Но годината 374 донесе драматични промени в живота на успешния млад чиновник Амвросий. През тази година умира арианският епископ Авксентий, което води до ожесточена борба между православни и ариани за най-важната катедра на Запада 84. На 30 ноември 374 г. е извършено неговото кръщение. След това, в нарушение на всички църковни канони (2-ри канон на Никейския събор от 325 г. налага директна забрана на новоръкоположените лица да се присъединяват към клира), в рамките на една седмица той преминава през всички степени на посвещение една след друга и на осмия ден, неделя, 7 декември, става епископ 85. Това е описанието на външния вид на новоизбрания епископ, дадено от А. Пареди „Този четиридесетгодишен консул беше нисък на ръст, с удължено и изискано лице, брада и черни мустаци подчертаваха белотата на кожата му и нежността на чертите му, той имаше големи, изразителни очи; накрая, спокойните и сдържани маниери излагаха на показ римския аристократ, което показваше, че той притежава умението и способността да командва в кръвта му” 86 . Това, което заслужава специално внимание, е, че образът на св. Амвросий е бил удобен както за православните, тъй като те го смятали за свой, знаейки, че в семейството му има мъченици и девици, така и за арианите, тъй като нямали особена причина да се отнасят към него враждебно, осъзнавайки, че в религиозната си политика, когато е бил префект, той е бил напълно безпристрастен. Западната църква, която по това време беше в несигурно състояние, придоби в лицето на св. Амвросий водача, от който толкова се нуждаеше. "Той принадлежеше към класата на великите администратори на империята, солидни и здрави умове, пропити с принципите на древния закон, уважаващ властта, посветен на поддържането на реда. Той донесе в управлението на Църквата яснотата на визията, решителността, разбирането на реалността и живота, които придоби, докато управляваше провинциите "87. Друг важен момент, показващ, че звездата на една наистина най-велика Църква и държавник е изгряла на хоризонта на епохата, е присъствието на ръкополагането на св. Амвросий на самия император Валентиниан. Прави впечатление също, че само няколко дни след избирането си за епископ св. Амвросий можел да си позволи да говори с императора с доста остър и обвинителен тон. Валентиниан не само не се намеси в това, но и по всякакъв възможен начин насърчи такава смела и принципна позиция на новокоронясания епископ, като го насърчи да продължи да действа смело в съответствие с божествения закон 88. Подобно на най-добрите представители на своята епоха, св. Амвросий се стреми да съчетае хармонично елементите на езическото и християнското образование. Станал вече епископ и започнал бурната си проповедническа дейност, св. Амвросий разбира, че опитът да се повлияе на образованите римляни просто чрез отричане на древното наследство би бил пълен фиаско. Затова той поддържа идеята, че елинските автори изобщо не са притежавали истински гнозис, а са го черпили от християнските Свещени писания. Именно библейските старозаветни мъже, според св. Амвросий, стоят в началото на най-добрите идеи на езическата мисъл. Ето защо епископът на Милано насърчи своето паство да изучава най-добрите древни мислители, като каза, че по този начин християните не заемат това, което принадлежи на други, а само връщат това, което им принадлежи по право (т.е. Светото писание). В този контекст доста интересна и справедлива към св. Амвросий (макар и много сурова мисъл към Църквата) е изразена от М. Казаков: „На Амвросий и други прогресивни, мислещи фигури на християнската църква трябва да се отдаде дължимото, че благодарение на техните усилия, които все още не са напълно оценени, голяма част от безценното древно наследство беше запазено, а не всичко беше унищожено от безумни християнски фанатици, които в неистова лудост унищожиха най-великите творения на световната култура“ 89. Заслужава внимание и желанието на Св. Амвросий за придобиването на нови книги, публикувани наскоро от най-добрите теолози на неговото време. Така в самото начало на 381 г. той е напълно погълнат от редактирането на трите книги от своя трактат „За Светия Дух“, написан за император Грациан. И в това произведение св. Амвросий активно използва проповедите, които Григорий Назианзин произнася в Константинопол само няколко месеца по-рано (в края на 380 г.). Така св. Амвросий е искрено убеден във важната роля на културата в отношенията между Църквата и обществото, вярвайки, че „понякога добрите мисли остават на нивото на благочестиви стремежи поради липса на подходяща украса“ 90 . Свети Амвросий наистина успя да съчетае в своята многостранна природа безкористното служение на Църквата и мощното влияние на тънък и чувствителен политик върху вътрешните и външните работи на империята. Целият му живот е синтез на държавни и църковни интереси (като първите често доминират над вторите). По-долу ще се опитаме да откроим редица от най-ярките етапи в живота на великия епископ, през призмата на които той ще се яви пред нас именно като политически и църковен лидер на своята епоха. Тук съзнателно няма да разглеждаме връзката между св. Амвросий и Грациан. Тук ще се спрем по-подробно на такива въпроси като противопоставянето на медиоланския епископ на арианския двор на Валентиниан II, неговите успешни „политически маневри“ на фона на разгорещените отношения на законния император с узурпатора Максим и, разбира се, на безпрецедентните отношения, които Св. Амвросий с единствения владетел на цялата империя Теодосий Велики. Е, ще започнем с епизод, който влезе в историята под името „спор за олтара на победата“. Краят на 383 г. и началото на 384 г. са белязани от укрепването на езическите позиции в империята, като водещите представители на езическата партия в Сената заемат основните постове в държавата. Патосът на езическия елит е белязан от опит за възстановяване на езичеството като държавна религия. За да оживеят претенциите си, те трябваше да отидат директно при младия император Валентиниан II, за да го спечелят на своя страна. Удобен момент за това настъпва, когато св. отсъства от Медиолан (където по това време императорският двор вече се е преместил). Амвросий, чието влияние върху обществената политика езическата партия не можеше да подценява. Спорът, който избухна във връзка с това обжалване на езическите сенатори към римския владетел, влезе в историята под името на спора за олтара на победата, тъй като основното искане на езичниците беше връщането в сградата на Сената на езическия храм на победата, който дълго време беше символ на „доброто старо“ езическо минало на Рим 91. В отговор на речта на ръководителя на езическата делегация Симах, св. Амвросий пише своето 17-то писмо до императорския двор. Когато четете това писмо, не може да не обърнете внимание на тона, избран от св. Амвросий за общуване с императора. Това изобщо не е петиция от подчинен към неговия господар, а по-скоро разговор между равни. Епископът дава конкретни указания на императора как трябва да се държи при сегашните обстоятелства. Освен това тези инструкции често преминават границата на съветите и се превръщат в директни заплахи. Свети Амвросий казва на Валентиниан, че земните владетели са длъжни да служат на Бога и вярата, така както самите те са обслужвани от хората под тяхна власт. Ако императорът благоволи да пренебрегне съвета на епископа, след като дойде в храма, той ще намери само съпротива там 92 . Ясно и последователно тук св. Амвросий предава идеята, че дадената му власт е по-висока от императорската. Ето какво пише самият Свети Амвросий относно резултата от цялото това начинание: "Тогава Валентиниан изслуша доклада ми и не направи нищо, освен това, което изискваше каузата на нашата вяра. И неговият антураж се съгласи с това" 93. Спорът за Олтара на победата беше основното събитие в конфронтацията между християни и езичници в Западната Римска империя в края на 4 век. По-малко от година след края на вълнението около Олтара на победата, св. Амвросий Медиолански трябваше да пробва мантията на дипломат върху епископския омофор, който, макар и необичаен за човек на Църквата, обаче напълно съответстваше на вътрешния дух на светеца. Въпреки това, веднага след като заплахата от нахлуване на легионите на Максим премина и позицията на младия Валентиниан се засили, майка му, арианката Юстина, която винаги смяташе Свети Амвросий, конкурент на императорската власт и неин личен враг, реши да направи дързък политически ход, като се опита да отнеме базиликата в Медиолан от Църквата. Пареди смята, че причината за това е, че „след две политически мисии до Тревира и победа в спора със Симах, престижът на св. Амвросий нараства с главозамайваща скорост“ 97 . Конфронтацията около Миланската базилика, започнала през 385 г., стана най-значимата от всички предишни сблъсъци между епископа и императора. Ето какво пише Пареди за основните етапи на тази борба. През пролетта на 386 г. дворът категорично изисква от Свети Амвросий да отстъпи Портианската базилика. Той, разбира се, отказа. През март военни части бяха изпратени да отцепят базиликите в града. С наближаването на Великден борбата се изостря още повече. На 29 март се случи първото кръвопролитие между вярващите, защитаващи базиликата, и няколко войници. За да сломи духа на народа, правителството многократно увеличава данъците върху търговците. На 1 април императорски нотариус дойде при епископа, искайки отговор дали наистина иска да стане тиранин на града? Ако е така, нека го заяви директно, тогава правителството ще предприеме съответните стъпки. Но на следващия ден всичко изведнъж спря. Войниците вдигнаха кордона и на търговците им върнаха парите. Някои предполагат, че позицията на Валентиниан II е толкова силно повлияна от някакво послание на източния император Теодосий за прекратяване на преследването на православните 98. Резултатът от такава дълга конфронтация беше демонстрация на слабостта на властите и силата на Църквата, която се радва на безграничната преданост на хората. Освен това дори някои от императорските войници, удивени от проповедта на св. Амвросий, преминали на негова страна. В контекста на тези драматични събития св. Амвросий изясни веднъж завинаги, че "императорът принадлежи на дворците, а свещеникът на църквите. На вас (Валентиниан II) ви е дадено правото над обществени сгради, а не над свещени."99 Авторитетът на придворната арианска партия, ръководена от Юстина, беше напълно подкопан. Напълно деморализираният императорски двор е принуден да се оттегли в Аквилея, за да се отърве поне за известно време от „епископа-тиранин“. Свети Амвросий, след като още веднъж показа върховенството на Църквата над държавата и демонстрира личното си превъзходство над императора, успя да премине от въпроси на местната политика в централната част на Италия (която всъщност остана само във властта на Валентиниан) към въпроси на глобалната политика в цялата западна част на империята, която в този момент преживяваше болезнен преход от диктатурата на узурпатора Максим към управлението на Император Теодосий. Побеждавайки Максим, Теодосий става единственият и най-могъщ владетел на цялата Римска империя. След като получи нови земи във владение, Теодосий се озова лице в лице с много други проблеми, включително проблема за взаимодействието със Западната църква. Църковно-държавните отношения на Запад са коренно различни от това, с което Теодосий е свикнал на Изток. Западните епископи (и особено св. Амвросий) са в строг антагонизъм с цезаро-папистките „нрави“ на източните императори. Тъй като възгледите на св. Амвросий и Теодосий принципно не съвпадат относно формата на взаимодействие между църквата и светската власт, това рано или късно трябваше да доведе до неизбежен конфликт между императора на Изтока и водача на западната църква. Нещо повече, възникналият конфликт се оказва оцветен от личното съперничество на две изключителни фигури на своята епоха 100 . Всичко започва с въстание в град Солун, което се случва в средата на 390 г. Созомен пише, че причината за въстанието е отказът на началника на илирийските войски Ботерик да освободи от затвора за участие в игрите популярен колесничар, обвинен в „срамно изкушение на виночерпеца” 101. Обезумели маси, жадни за спектакъл, разкъса на парчета нещастния Ботерик и, вероятно, някои други градски служители. Така Теодорит съобщава, че някои държавни служители са били убити и влачени по улиците 102. Щом Теодосий научил за въстанието, той побеснял. Веднага им беше дадена заповед да накажат строго извършителите и тъй като беше просто невъзможно да се намерят конкретни подбудители, тогава, според Созомен, им беше наредено да убият определен брой от първите срещнати хора 103. Свети Амвросий беше информиран за случилото се почти преди самия император. Той смятал за свой дълг да помоли Теодосий за помилване на виновните. Въпреки това, поради неизвестни причини (или Теодосий не удържа на думата си, или указът му за отмяна на наказанието дойде късно, или местните власти бяха „прекалено усърдни“), брутална репресия срещу хората все пак се случи. Няма точни данни за мащаба на инцидента. Пийкок говори за 7 000–15 000 души. Но дори ако тези цифри са преувеличени, това събитие шокира Римската империя 104. Научавайки за предстоящото посещение на Теодосий в Милано, св. Амвросий бързо напуска града, за да избегне срещата с императора. От доброволното си заточение св. Амвросий изпраща доверително писмо до императора, не продиктувано както обикновено, а написано собственоръчно (Еп. 51). В него епископът директно казва, че това, което се случи в Солун, не е трябвало да се случва, като тактично дава да се разбере, че той няма да може да отслужи Евхаристията в присъствието на императора. Амвросий с Григорий VII, който декларира възможността Църквата да сваля императори; други казват, че победата на медиоланския епископ е по-значима от помирението на Бонапарт с Бога и похода на Хенри IV към Каноса 108. По един или друг начин, покаянието на Теодосий много ясно показва, че църковната власт може да има превъзходство над светската власт. Това събитие се превръща и в своеобразна повратна точка в личните отношения между епископа и императора. Въпреки че Теодосий никога няма да попадне под пълното влияние на св. Амвросий, във всичките си бъдещи религиозни политики той ще прибягва до съветите на медиоланския епископ. 4 април 397 г. душата на св. Амвросий Медиолански се сбогува с тялото. Пийкок съобщава, че в последните минути от живота му самият Господ Исус му се явил и се усмихнал, гледайки го. Пареди отбелязва, че 50 години след смъртта на св. Амвросий, „неговият град и неговата църква са били разграбени от орди варвари, цялото християнско законодателство, чието създаване му е коствало такъв труд, сякаш се е сринало заедно с империята“ 110. Наистина Римската империя оцелява от „главния“ епископ на упадъка на своята епоха само с 80 години, след като падна под ударите на варварите през 476 г. Причини за написването на трактата и общата политическа ситуация Към края на отиващия си 4в. На военно-политическата карта на Римската империя се случиха събития, които оказаха огромно влияние както върху св. Амвросий, така и върху всичките му съвременници. Всичко започва с факта, че през 376 г. император Валент разрешава на готите, които са избягали от преследването на северните племена, да се заселят в тракийските провинции, при условие че ще осигурят новобранци за римската армия. Но гладът и унижението, понесени от римските бюрократи, доведоха готите до бунт. Заплахата нарастваше все повече и повече. Накрая Валент, обръщайки внимание на въстанието, което се разиграва в Дунавските райони, тръгва на поход. Решавайки да не чака помощ от своя племенник Грациан, той заповядва битка. Напълно разбитата римска армия претърпява пълно фиаско. Така битката, състояла се през август 378 г. при Адрианопол, се превръща в една от най-тъжните страници в историята на късната Римска империя 111. Това е картината на тази трагедия, която рисува римският историк Амиан Марцелин: "Хвърляйки мълнии от очите си, варварите последваха нашите, чиято кръв вече беше студена във вените им. Някои паднаха от неизвестен удар, други бяха съборени от тежестта на блъскащите се, някои умряха от удара на своите другари; Варварите смазаха всяка съпротива и не дадоха милост на тези, които се предадоха. В Освен това пътищата бяха блокирани от много полумъртви хора, оплакващи се от агонията, изживяна от раните им, а заедно с тях цели колони мъртви коне, смесени с хора, изпълниха равнината. Тези никога невъзстановими загуби, които струваха ужасно скъпо на римската държава, бяха прекратени от една нощ, неосветена от нито един лунен лъч. 112 Теодорит добавя: „Когато варварите стигнаха до селото, където Валент, като чу за поражението, се опита да се скрие, те запалиха огън и заедно със селото изгориха самия противник на благочестието“ 113. И в бележка към това място той добавя: „Като обърна готите към арианството и по този начин ги обрече на вечни мъки в адския огън, самият той беше изгорен от тях“ 114. По въпроса за „Адрианополската катастрофа” св. Амвросий е на мнение, че поражението на римската армия и смъртта на императора са естествено следствие от проарианската политика, която Валент систематично провежда. По-долу ще обърнем специално внимание на факта, че св. Амвросий говори по този въпрос в ст. 17. трактат „De Spiritu Sancto“. И така, в отговор на молбата на Август Грациан, който през същата 378 г. се готви да започне кампания срещу арианските готи, св. Амвросий пише основното догматично произведение на живота си, De Fide. В първите две книги св. Амвросий разкрива и доказва божествеността на Христос. Една от мислите на този трактат е, че ако императорът ще се бие с еретиците ариани, тогава той със сигурност се нуждае от бронята и оръжията на истинската вяра. Това са думите, с които той увещава Грациан: „Влезте открито в битка, оградени с щита на вярата и притежаващи духовен меч, вървете към победата, предсказана в древността, предсказана от божествените пророци“ 115. Написан в началото на 381 г., т.е. по време на следващия поход на Грациан срещу готите в Македония 117, трактатът „За Светия Дух“ има за цел да окаже морална подкрепа на императора в лицето на предстоящите битки. И наистина, в пролога на трактата св. Амвросий си спомня старозаветния водач на еврейския народ Гедеон, говорейки за неговата славна победа над враговете му, която той постигнал не с голяма армия, а с доверие в Божията помощ и смелостта на своя малък отряд. „Какво беше трогнат Гедеон от пророчеството, когато чу, че дори след загубата на много хора, Господ ще освободи народа Си от враговете им с един човек?“ 118 "Свети Гедеон предвиди тайнството. Накрая той избра триста (войници) за битка (Съдии 7:6), за да покаже, че не чрез голяма армия, а чрез тайнството на Кръста, светът ще бъде освободен от атаките на страховити врагове. И все пак той избира силните и верните, тъй като той все още търси от Господа по-пълно доказателство за бъдещата победа" 119. Сега нека разгледаме по-отблизо споменатия по-рано 17-ти чл. 1 книга от трактата на св. Амвросий "За Светия Дух". Този стих е интересен, защото е единственото място в първата книга, където св. Амвросий описва историческите реалности от онова време. И така, ние четем: "... защото Константинопол вече е обърнат чрез словото Божие и е получил видимо доказателство за Твоята справедливост. В края на краищата, докато градът, разтревожен от граничните войни, затопляше отровата на арианите в своите дълбини, стените му кънтяха от вражеската армия. Но щом той напълно се отказа от предателите на вярата, той видя самия враг и съдията на царете, от когото той винаги се е страхувал, като преданоотдаден, го намери отново да се моли, скри умиращия и завладя мъртвия.” 120 При четенето на тези редове възникват редица въпроси: кои са предателите на вярата, от които се е отказал Константинопол, кой е неизвестният „съдия на царе” (и кои царе), как е станал поклонник и др. Сега нека се опитаме да съгласуваме това с историческите реалности. Сред варварските водачи, които особено притесняват Римската империя през втората половина на 4 век, историците (по-специално Амиан Марцелин) изтъкват Атанарих. Можем ли да кажем, че св. Амвросий, говорейки за judice regum, говори за това? Ето какво пише В. Лавров за Атанарик: "По отношение на Атанарик може да се отбележи следното. Малко вероятно е Амиан Марцелин, използвайки термина iudex, да е имал предвид под Атанарик просто съдия. Това не би съответствало на реалния статут на водача на тервинги. Освен това терминът iudex Gothorum е използван от Авксентий Доростолски. В живота на Улфила iudex Готорум е организирал преследването на християните по времето на Констанций II. Това означава, че тази титла е била носена от готските владетели” 123. И така, в ретроспекция чл. Свети Амвросий иска да напомни на Грациан следните събития от тяхната сравнително нова история. Докато Константинопол топли арианската отрова в стените си, над него винаги е надвисвала опасността от готско нашествие. Св. Амвросий неслучайно казва това, защото две години преди тези редове да бъдат прочетени от Грациан, неговият съуправител Валент вече ще е претърпял съкрушително поражение от готския водач Фритигерн при Адрианопол. Но щом Константинопол се отрече от предателите на вярата, тоест император Теодосий, покръстен през 380 г., обяви православието за официална религия в Източната Римска империя, тогава самият враг и съдник на кралете - готският крал Атанарик, от когото източните императори винаги се страхуваха, той (Константинопол) видя като поклонник и отново се намерил да се моли, тъй като през същата 380 г. Атанарик, след като бил изгонен от вестготите, бил почетно приет на служба при Теодосий. Свети Амвросий става епископ през 374 г., което точно съвпада със смъртта на Валентиниан. Младият Грациан, придобил власт, е в постоянен страх от мащехата си Юстина, която е готова на всичко, за да гарантира, че синът й ще стане император. Професорът от Московския държавен университет V.I. Кузишчин отбелязва, че "Грациан в този момент имаше остра нужда от наставник и лидер и опитен светец. Амвросий, който ръководеше столичната епископия, беше предопределен да стане такъв наставник" 124. На 24 август 367 г. в Амбиана Валентиниан I провъзгласява осемгодишния Грациан за август 125. Амиан Марцелин дава следната характеристика на Грациан: „Млад мъж, красиво надарен, красноречив, сдържан, войнствен и нежен, и той би могъл да последва стъпките на най-добрите императори (от миналото), когато пухът започна да украсява бузите му, ако склонността му към забавлението, под развращаващото влияние на най-близките му, не го беше насочила към празните занимания на цар Комод, въпреки че в същото време не проявяваше кръвожадност време” 126 . От една страна, Грациан трябваше да прибегне до авторитета на Църквата, за да се противопостави на машинациите на Юстина, от друга страна, Свети Амвросий се нуждаеше от имперска подкрепа, за да се бори с арианите. Първата среща на императора и епископа през юли 379 г. доведе до подписването на едикт за премахване на религиозната толерантност, издаден, разбира се, не без влиянието на св. Амвросий. Следвайки Ф. Дудън, Казаков отбелязва, че „Амвросий стана не само наставник на императора в католическата вяра, но и съветник по политиката на империята“ 127. Въпреки че св. Амвросий винаги действаше тактично по отношение на Грациан, не позволявайки си да упражнява пряк натиск, но с честите си писма и лични срещи той по някакъв начин повлия на решенията, взети от императора. Благодарение на такова голямо доверие към епископа и близостта му до слоевете на висшия държавен елит, авторитетът на св. Амвросий се е увеличил многократно. Оттук нататък еретиците и езичниците нямат ни най-малък шанс да устоят на все по-нарастващото влияние на Църквата на Запад. Междувременно над империята отново се струпват облаци. През 383 г. въстанически войски, водени от Магнус Максим, който се самопровъзгласил за император, акостирали в Галия. Скоро Грациан вече излезе да го посрещне, за да сложи край на гражданската война, като победи узурпатора. Почти цяла седмица и двете армии стояха неподвижни; никой не посмя да атакува пръв. Но това забавяне се оказа като смърт за Грациан, тъй като от ден на ден армията му намаляваше поради масово дезертиране. Предаден от всички, Грациан набързо избягал от полето на неуспешната битка, гонен от своите противници. На 25 август 383 г. той е настигнат и убит. Има широко разпространено вярване, че последните думи, които паднаха от устните на умиращия император, бяха: "Амвросий! Амвросий! Къде си?" 128. Ненавременната и толкова ужасна смърт на Грациан отекна с дълбока скръб в сърцето на Свети Амвросий. Впоследствие той ще напише думи, които са удивителни в искрената му скръб: "Църквата плаче за сина си и сълзите й са по бузите й. Загубата на Грациан беше удар по бузата на Църквата. О, Църква, пролей сълзите си! И нека бузите ви са пълни със сълзи, като преливащи потоци от състрадание. Смъртта на верните императори е срам и позор за Църквата и при такава преждевременна смърт на благочестив владетел красотата на Църквата е помрачена от тъга” 129. Началото на 379 г. се дължи на това, че св. Амвросий е изправен пред тежка конфронтация с арианската придворна партия, водена от Юстина, тъй като по това време, поради усложняването на военната ситуация на Дунава, императорският двор се премества в Милано. Щом пристигнала, Юстина веднага поискала една от базиликите да бъде дадена на арианите. За да не изглежда пристрастен и да не си навлече враждебността на мащехата си, Грациан нарежда храмът да бъде предаден на арианите 130. В тази ситуация св. Амвросий няма друг избор, освен да се примири със ситуацията. Арианите получиха това, за което са работили толкова усилено. Спомняйки си предишната конфискация, св. Амвросий прави фин политически ход, като намеква на Грациан, че конфискацията на базиликата не е по негова вина, тъй като въпреки че е подписал указа, той не е действал по собствена свободна воля: "И аз не скърбя за предишни загуби, тъй като загубата на тази базилика доведе до един вид печалба. Защото вие веднъж отнехте храма, за да докажете по-късно вярата си. Така че вашето благочестие е изпълнено това намерение да отнемеш това, което може да послужи като доказателство, и в същото време аз не загубих нищо и признавам твоята преценка за справедлива, от самото начало ти даде да се разбере, че при цялата тази разлика във взетите решения нямаше разлика в мненията. 133 . Поредната победа, извоювана от св. Амвросий над императорския двор, още веднъж показа колко силна е властта на Църквата на Запад и колко слаба е властта на държавата. Но, както бе споменато по-горе, няколко години по-късно, през 386 г., дворът, подстрекаван от Юстина, отново напразно се опита да отнеме базиликата от епископа. И това поражение ще бъде последният пирон, който ще забие св. Амвросий в ковчег, избит от дъските на жалките опити на арианите да получат базиликата. Свети Амвросий като борец срещу ересите Дългата, кървава и драматична борба срещу арианството преминава като червена нишка през цялата църковна история от 4 век. Бързо надхвърляйки чисто доктриналното, това противопоставяне премина на политическо и държавно ниво. На съвременен език може да се каже, че това е въпрос на държавна сигурност на империята. Вече казахме по-горе, че изборът на св. Амвросий за епископ се случи, когато конфронтацията между арианите и православните достигна точката на кипене. Но тъй като св. Амвросий, дори по време на префекта си, се утвърди като привърженик на неутралната религиозна политика, и двамата видяха в него „своя човек“. И това, разбира се, го принуди отначало да бъде тактичен и внимателен. Неговата първоначална политика на толерантност е мотивирана само от едно нещо - желанието да се поддържа мир в общността на Медиолан. Но скоро новоизпеченият епископ, отдалечавайки се от политиката на толерантност, избра различен вектор на действие. След като влезе в конфронтация с арианите, св. Амвросий ясно и последователно, стъпка по стъпка, започна да удря ереста. Окончателната победа му беше гарантирана поради факта, че имаше известно влияние върху императора. На борбата срещу арианите св. Амвросий посвещава такива догматични и полемични произведения като „За вярата” и „За въплъщението”. Но въпреки факта, че основната тема на трактата „За Светия Дух” е доказателството за божествеността на третото лице на Света Троица, тук е отделено много внимание на доказателството за божественото достойнство на Исус Христос в контекста на антиарианската полемика. Тук е уместно отново да си припомним думите на Дж. Льо Бон, казани по отношение на пневматологичните изследвания на св. Атанасий, но които са напълно приложими към трактата на св. Амвросий Медиолански: „В този въпрос относно Божествеността на Светия Дух авторът се спира толкова често и надълго и нашироко върху разглеждането на доктрината относно Сина“ 134. Като отличен екзегет и блестящо познаващ текстовете на Стария и Новия завет, св. Амвросий още в самото начало на трактата показва, че „в избирането на Гедеон имаше образ на въплъщението на Господа; в жертвоприношението на козел - опрощението на греховете чрез тялото на Христос; в Телец - премахване на богохулните ритуали; и накрая, в триста войници – изкуплението идва чрез кръста” 135. По-нататък тълкувайки жертвата на Гедеон като прототип на жертвата на Исус Христос на кръста, св. Амвросий пише: "И щом върхът на ангелския жезъл достигна до Бога, огън избухна от камъка; и така предложената жертва беше изгорена. В това може да се види доказателство, което показва, че този камък съдържа образа на Тялото Христово, защото е написано: "Те пиха от духовното последван камък; а камъкът беше Христос” (1 Коринтяни 10:4)” 136. Продължавайки логичните разсъждения за предстоящото изкупление, св. Амвросий казва, че още тогава, в действията на Гедеон, е било предсказано, че Господ Исус Христос, след като е принесъл Голготската жертва, ще премахне греховете на целия свят 137. Във всяко от трите животни, които се появяват в тази старозаветна жертва, св. Амвросий вижда прототип на новозаветната Жертва: „От една страна, Господ се явява във вид на козел, от друга страна – овен, от трета – теле, защото е жертва за грехове, овен, защото е доброволна жертва, и бик, защото е непорочна жертва.” 138 Що се отнася до росата, събрана от Гедеон в руното, св. Амвросий и тук не пропуска възможността да напомни на арианите, че Исус Христос е истинският Месия, за когото се говори в старозаветните пророчества: „И не без причина той изсуши руното на евреите и събра росата от него в съд, за да се напълни с вода, но самият той все още не го направи. измийте нозете си с тази роса (Съдии 6:39-40) принадлежи на Другия. Очакваше се Един-единствен, Който можеше да измие нечистотата на всички" 139 . И по-нататък: „Така виждаме, че в Него [Христос] се изпълниха всички тези тайнства" 140. Правейки паралел между росата, слязла върху руното, и предстоящото тайнство на кръщението, св. Амвросий възкликва: „О, колко несравнимо е величието на това тайнство! Ти като слуга умиваш нозете на слугите Си и като Бог сваляш роса от небето.” 141 По-нататъшните разсъждения на св. Амвросий вече са насочени директно срещу арианите: „Който омаловажава Отца, или Сина, или Светия Дух, постъпва нечестиво. Защото, който не вярва в Сина, не вярва в Отца, и който не вярва в Духа, не вярва в Божия Син." И, продължавайки логическата верига от разсъждения, той пише: "И Отец се приравнява на тварта от онези, които не отделят Сина от тварта; тъй като всичко е от Отца, така и всичко чрез Сина" 143 . „Благословеният в Христа", казва св. Амвросий, е благословен в името на Отца, и Сина, и Светия Дух, за едно име и една сила" 144. Някои мисли на Св. Амвросий се посвещава на кръщението, като казва, че "в своята цялост то е само когато разпознаеш Отца, и Сина, и Светия Дух. Като отхвърлиш един от тях, ти ги отхвърляш всички" 145. Красиви думи, които съдържат удивителна дълбочина на богословието, са посветени на св. Амвросий по темата за изкуплението: "Божият Син беше разпнат, като взе кости и плът, така че на този кръст греховете на нашата плът можеше да умре. Той прие това, което не беше, за да скрие това, което беше, за да издържи и изкупи това, което не беше, за да ни призове към това, което беше, чрез това, което не беше” 146. И така, с чии рани сме изцелени, ако не с Христос Господ?” 147. Всички тези разсъждения на светеца имат само една цел - да продължат триадологичната тема на трактата "За вярата", за да докажат отново и отново Божествеността на Исус Христос, за да консолидират постигнатия напредък в областта на христологията, преди да навлязат в необятните пространства на пневматологията. Говорейки за борбата на св. Амвросий и арианството, не може да не споменем и събора в Аквилея. Тъй като зимата на 380–381 г. Грациан е принуден да прекарва известно време в резиденцията си в Милано, тогава св. Амвросий получава добра възможност най-накрая да сломи съпротивата на арианите, използвайки влиянието си върху императора. Освен това самата плячка отиде в ръцете му. Двама ариански епископи Паладий и Секондиан, във връзка със заплахата от отстраняването им от техните катедри през 380 г., се обърнаха към император Грациан с молба за свикване на Вселенски събор, на който да защитят своята гледна точка. Императорът се съгласява да направи това, за да избегне засилената опозиция срещу неговия трон от арианската партия. Чрез дълго убеждаване на св. Амвросий успява да убеди Грациан, че източните епископи ще бъдат само пречка за събора (по това време повечето от източните катедри са заети от ариани). Затова императорският рескрипт, който свиква епископите за събора в Аквилея, казва, че е достатъчно присъствието на епископи само от близките градове. Така на събора, открит на 3 септември 381 г. (т.е. се състоя почти едновременно с Втория вселенски събор в Константинопол) в базиликата на Аквилея се събраха 35 епископи 148. Освен факта, че св. Амвросий практически ръководи целия ход на събора; той беше и главен прокурор. Тук си струва да припомним, че през 379–380 г. Грациан и Теодосий подписаха декрет, според който всички епископи-еретици трябваше да бъдат свалени. И затова св. Амвросий, който има многогодишна съдебна практика зад гърба си, зададе на обвиняемия само един въпрос. – Тези двамата осъждат ли учението на Арий? не? След това случаят беше приключен: те самите обявиха своята присъда според законите на държавата 149. Както се казва, Roma locuta – causa finita 150. От една страна, Църквата моли държавата за помощ при изпълнението на решенията на събора (за отстраняването на низвергнатите епископи от техните катедри); от друга страна, иска да си запази правото да избира техни приемници. Св. Амвросий заема принципната позиция, че „задължение на държавата е да даде на Църквата помощта, която тя моли; това е в нейни собствени интереси и за тази помощ тя ще получи своята награда от Христос Господ” 151. Но преди да отиде в катедралата в Аквилея, св. Амвросий завършва писането на три книги от трактата „За Светия Дух“. Те излагат православното учение ясно и точно, припомнят мрачните времена на Констанций II и, напротив, възхваляват управлението на Грациан. Говори се и за Миланската базилика, първо заета от арианите и след това върната на православните. В този труд св. Амвросий защитава идеята, че отхвърлянето на ереста е ключът към политическата стабилност на държавата. Именно фактът, че този трактат съдържа коментари относно Петър Александрийски, Григорий Назиански и смъртта на готския водач Атанарих, направи възможно с по-голяма или по-малка точност написването му да се отнесе към началото на 381 152 г. Според общоприетото мнение (което, по-специално, се поддържа от Пареди, Дутрело и Адамов), когато пише трактата „За Светия Дух“, св. Амвросий следва плътно едноименния труд на споменатия по-горе Дидим Александрийски. Пареди специално отбелязва яснотата на този трактат на св. Амвросий, „по-достъпен и убедителен от трактатите, които са му служили като модел, дори ако някои от дълбоките разсъждения на гърците са пожертвани за яснота“ 153. Но това е мнението на съвременен изследовател, но „строгият витлеемски монах“ (т.е. блажени Йероним) подложи това произведение на унищожителна критика. През 385 г., когато Йероним бил принуден да напусне Рим след смъртта на папа Дамас, той извършил свой собствен латински превод на книгата на Дидимус За Светия Дух. Самият Йероним пише следното по този повод: "И ако посочим името на автора в заглавието, тогава бих предпочел да се явя като преводач на произведения на други хора, отколкото (както някои правят), като грозна врана, ще се украся с пера на други хора. Току-що прочетох малките книги на един такъв човек за Светия Дух: и като комика [Теренций] видях, че добрите гръцки мисли бяха превърнати в ужасни латински В тях няма нищо доказателствено, нищо индивидуално, нищо забавно, но всичко е отпуснато, страхливо и неясно, макар и изпълнено не без изящество и изтънченост - с една дума, изящна, зловонна мазка... Няма съмнение, че този, който го чете [Дидим], лесно ще разпознае кражбата на латините и, като се приближи до източника, ще пренебрегне потоците" 154. Тук, разбира се, гарванът означава св. Амвросий 155. За нас, разбира се, е изненадващо и необичайно, че такъв конфликт се е случил между двамата свети отци и най-големите умове на своето време, но св. Амвросий най-вероятно е знаел, че тази враждебност на Йероним има своите корени в катедралата в Аквилея, която вече споменахме. Факт е, че в края на заседанието на събора авантюристът Максим се яви пред отците, опитвайки се да отстрани Григорий Назиански от Константинополския престол. Най-лошото е, че западните отци този път показаха пълна липса на прозорливост и политическа недалновидност, като повярваха на съмнителните истории на Максим 156. Свети Амвросий пише писмо до Теодосий, в което не само се оплаква, че не е бил поканен на събора в Константинопол, но и заявява законността на твърденията на Максим. „Източните епископи трябваше да се вслушат в нашето мнение; ние не претендираме да бъдем единственото решение на този въпрос, но да участваме в неговото разрешаване“ 157. Тук също трябва да се каже каква точно е била връзката между Йероним и Григорий Назиански. Според Пареди около 379 г. Йероним отива в Константинопол, за да продължи изучаването на Писанието при Григорий. Джером става един от най-преданите му поддръжници и почитатели, тъй като и двамата са обединени от желанието за суров аскетизъм, любовта към културата и презрение към суетната красота. Йероним, разбира се, видя всички интриги около Константинополския събор през 381 г., което в резултат принуди любимия му учител да абдикира от катедрата и да се върне в Кападокия 158. И, анализирайки случващото се, Йероним не можеше да не си спомни, че Свети Амвросий малко по-рано се изказа в подкрепа на интригантите, които в резултат на това изгониха Григорий. Освен това, таейки злоба, Джером, повече от 10 години по-късно, ще намери начин да причини нова скръб на Свети Амвросий. През 392 г. на Йероним е възложено да напише кратка история на християнската литература. До края на годината той вече е публикувал произведение, озаглавено „De viris illustribus“, където успява да събере информация за 135 християнски автори. В това произведение Йероним отделя много място на собствените си творби (дори и на онези, които по това време все още не са били написани, а са съществували само под формата на идеи) 159. За св. Амвросий той споменава само следното: „Амвросий, епископ на Милано, пише до ден днешен и за него, тъй като той все още е жив, няма да съдя, за да не бъда упрекнат в едно от двете неща: или ласкателство, или истина“ 160. Пареди, позовавайки се на Барди, казва, че тези думи са станали „паметник на измамата и злонамереността“ 161. За чест на епископа на Милано трябва да се каже, че той мълчаливо понесе обидата. По този начин виждаме, че въпреки че повечето изследователи нямат съмнение относно факта на заемане от св. Амвросий на някои от мислите на Дидимус, обаче, такава остра оценка на трактата „De Spiritu Sancto“ от блажен. Джеръм е по-вероятно да бъде предизвикан от чувство на лична враждебност, отколкото от обективно четене и изследване. За мислите и идеите, които обединяват едноименните произведения на св. Амвросий Медиолански и Александрийския слепец, ще говорим по-подробно по-долу. Сега, след като говорихме за общата политическа и църковна ситуация, царяща в Римската империя през втората половина на 4 век, за причините, повлияли на написването на трактата, като изтъкнахме дейността на св. Амвросий като държавен и църковен водач, след като оценихме приноса му в борбата срещу арианството, довела до почти пълната капитулация на ереста на Запад, и след като вече засегнахме някои от темите, които той засегна в своя трактат „За св. Дух”, можем да започнем да разглеждаме пневматологичните учения на св. Амвросий, започващи от страниците на този трактат. Учението за третия Ипостас на Светата Троица - Светия Дух - е разкрито от св. Амвросий не по-малко подробно от учението за Сина в произведението "De Fide". От тази гледна точка неговото творение „De Spiritu Sancto” е от изключително голямо значение в историята на църковната литература, особено западната. От друга страна, както вече беше споменато няколко пъти, в своята същност той съдържа много идеи, изразени преди това от Дидим Александрийски в неговия трактат със същото име. Затова, разглеждайки пневматологичния аспект на богословието на св. Амвросий, ще се опитаме да го сравним с подобни възгледи на Дидим; Що се отнася до триадологията (в изолация от която, строго погледнато, пневматологията губи всякаква стойност), тук си спомняме хармоничната система на Тертулиан, защото Квинт Септимий Флоренс стана основоположник на логическата и систематизирана тринитарна терминология на Запад. Въпросът за Божествеността на Светия Дух е разгледан от св. Амвросий и Дидим подробно и изчерпателно. Основната точка на всички дискусии за Духа на св. Амвросий разкрива служението на творението и не-служенето на Светия Дух: ако цялото творение служи, тогава Светият Дух не може да бъде причислен към творението 162. По-нататък тази идея се разкрива по-подробно по този начин. Светият Дух не може да се причисли нито към телесните, нито към безплътните създания. На първите – защото в тях (corporalibus) Той излива Своята безплътна благодат (incorpoream infundit gratiam); на втория, защото самите те получават освещението на Духа и по този начин превъзхождат останалите творения на света; дали ще вземем ангели, господство, сила - всички те и изобщо цялото творение очаква благодатта на Светия Дух 163. В Didymus също срещаме тази мисъл, макар че тя е разкрита в него по различен начин: всички твари, каза той, се делят на видими и невидими или на телесни и безплътни. Духът не принадлежи на телесните създания, защото Той е обитателят на тяхната душа и чувства (animae et sensus habitator), производител за тях на думи, мъдрост и знание (sermonis et sapientiae et scientiae effector); все пак безтелесните субстанции получават от Духа субстанцията на освещението; Самият Свети Дух не само не е носител на чуждо освещение (non est capax sanctificationis alienae), но Създател и дарител на освещение отгоре (insuper attributor est et capax) 164. Друго доказателство за Божествеността на Светия Дух за св. Амвросий служи неизменността на Духа за разлика от изменчивостта на тварта. „Всяко творение може да се промени, не само това, което вече се е променило поради греха или качеството на елементите (quae jam peccato aliquo aut elementorum conditione mutata est), но също и това, което все още може да бъде подложено на поквара поради порока на природата (vitio naturae), въпреки че все още не е подложено на него поради вярност към дисциплината (nondum est studio disciplinae)” 165. По подобен начин доказва и Св. Амвросий и естествената доброта на Светия Дух. Духът е Източникът и Произходът на доброто (fons sit principiumque bonitatis); тъй като както Отец има доброта и Синът има доброта, така и Светият Дух има доброта 169. – „Какво е Светият Дух, ако не пълнотата на добротата (plenus bonitatis)? Въпреки че Той е с неразбираема природа (inaccessibilis natura), Той се възприема от нас поради Неговата доброта (receptibilis tamen propter bonitatem suam nobis est)“ 170. – „Така че Духът е добър, но добър не като този, който е получил, а като този, който предава добро (quasi impertiens bonitatem). И той не получава нищо от създанията, но Светият Дух получава; точно както той не е осветен, но той самият освещава: творението е осветено, но Светият Дух освещава” 171. Това всъщност е кратко резюме на това, което Didymus излага много по-подробно. Светият Дух е добър по същество (substantialiter bonum est) и не може да бъде участник в чужда доброта, тъй като Сам Той раздава доброта на всички останали 172; Божествената природа, за разлика от сътворената природа, е източникът и началото на доброто (fons et principium bonorum), прави другите добри, като съобщава себе си (quibus se impertit), но самото добро не е от друг, а изначално (subsistens) 173. Трябва да се отбележи, че това, което не е в трактата на Дидим, не го намираме и в Свети Амвросий. Видяхме, че методът на доказване при Дидим и св. Амвросий е от доста практическо естество: анализирайки различните свойства, приписвани в Писанието на Бог и създанията, те доказват разликата в природата чрез разликата в тези свойства. Но и двамата „не се опитват да изградят Ипостаса на Светия Дух от самата концепция за Божествената природа, което поставя тяхното учение за Светия Дух значително по-ниско от учението на кападокийците, които дедуктивно извеждат съществуването на Ипостаса на Светия Дух от самата концепция за същността на Бога“ 174. Така съществуването на Ипостаса на Светия Дух у св. Амвросий и Дидим са само във външни връзки със съществуването на останалите Две Лица на Троицата. След това, според забележката на Адамов, когато излагат учението за Светия Дух и св. Амвросий и Близнак, в своя труд „De Spiritu Sancto” пропускат цяла поредица от доказателства, които по това време вече са придобили голямо значение в църковното съзнание. "В историята на догмата се сблъскваме с феномена, че много преди да започнем сериозно да говорим за каквато и да е религиозна истина, несъмненото съществуване на тази истина вече е било прието от църковното съзнание и практика. Впоследствие, когато въпросната истина е станала предмет на догматичен спор или изследване, признаването й от Църквата от древни времена се е разглеждало като доказателство в нейна полза" 175. Това е именно съдбата, че учението за Светия Дух пострада. Много преди 4-ти век, когато учението за Ипостаса на Третото лице на Троицата става специален предмет на богословски изследвания, името на Светия Дух, като Бог, вече е било призовано в Църквата от самото й основаване. Освен това много църковни церемонии бяха отпечатани с това име. Свети Амвросий изобщо не използва свидетелства от този вид. Но с всички тези недостатъци и непълнота в метода на аргументация, Божествеността на Светия Дух за св. Амвросий стои извън всякакво съмнение. Независимостта на Неговата Ипостас изглежда също толкова неоспорима за него. В това отношение св. Амвросий е по-решителен и решителен от своите западни предшественици. Сред последните, поне сред някои от тях, учението за Светия Дух се отличава с една особеност, която писателите на Източната църква никога не са знаели. Тази черта, според която Божият Син се разбира идентично с Духа, е получила името бинитаризъм в науката 176. Бинитаризмът е много силно изразен при Тертулиан, който понякога отъждествява Божественото Слово (Sermo) и Духа (Spiritus), така че Божият Син до момента на Въплъщението е еднакво наричан от него както Sermo, така и Spiritus Deï „Spiritum се разбира в смисъл (in mentione) Sermonis и Sermonem са известни в nomine Spiritus; както за Spiritus substantia est Sermonis, така и за Sermo operatio Spiritus, et duo unum sunt" 177. Какво, в смисъла на бинитаризма, може да се каже за св. Амвросий? От преглед на творбите му следва, че той преосмисля тази традиция по свой начин. При св. Амвросий думата от индивидуалната концепция на Тертулиан за Sermo-Filius се превръща в общо име за Троицата като цяло: Filius е Spiritus, но Pater също е Spiritus, тъй като това, което не е затворено в сътворено тяло, е Spiritus („quod non est creaturae corpus, hoc spiritus est“) 178. Това му дава възможност много категорично да защити несливането на Трета ипостас с първата и втората ипостас: „Святият Дух не се слива с Отца и Сина, но е различен както от Отца, така и от Сина (non confusus cum Patre et Filio Spiritus Sanctus, verum et a Patre distinctus est et a Filio)” 179. От тези думи ясно следва, че св. Амвросий стои над всяко подозрение за бинитаризъм. И така, кой, според св. Амвросий, е този Дух? Със сигурност не Filius Dei, защото след като каза, че Светият Дух не може да умре, св. Амвросий веднага добавя: „Божият Син беше разпънат, като прие кости и плът (sed crucifixus est Dei Filius, qui carnem et ossa suscepit)” 180. Става ясно, че в Христос е имало и Spiritus, и Filius Dei, като две различни и независими Ипостаси. Друга разлика е, че Filius Dei стои в по-близка връзка с човечеството, отколкото Spiritus, тъй като първият е приел плът и кости (carnem et ossa suscepit), докато вторият няма плът и кости (carnem et ossa non habuit) 181 . Същото нещо с Св. Амвросий казва малко по-горе: „Святият Дух не умря, Който не можеше да умре, защото Той не прие плът и вечната Божественост не можеше да участва в смъртта, но Христос умря по плът” 182. В по-обширните обяснения на Св. Амвросий не навлиза в подробности, но по думите му, ако наистина искате, можете да видите останките от бинитаризма, адаптиран към новото разбиране. Между другото, I.I. Адамов извежда идеята, че древното западно отъждествяване на Сермо и Спирит при Тертулиан е свързано с представата, че Дух е отделен от Сермо от момента на Възкресението и Възнесението на Въплътения на небето, след което съществува под формата на съвсем различна и несливаща се с Него Ипостас. Следователно Тертулиан, отъждествявайки, от една страна, Sermo и Spiritus, от друга, говори за Spiritus като третото име на Бога и третата степен на сила (tertium nomen Divinitatis et tertium gradus majestatis). Вероятно е, продължава той, че въз основа на тази идея за първоначалната идентичност на Сермо и Спирит, западните автори са развили доктрината за произхода на Светия Дух не само от Отца, но и от Сина 183. Що се отнася до въпроса за шествието на Светия Дух, св. Амвросий ще срещнем известна неяснота и несигурност. Този въпрос почти не се разглежда от него, както и въпросът от кого идва Духът. Понякога св. Амвросий просто казва, че Светият Дух обикновено е ex Deo 184, понякога просто a Patre 185. Но в същото време той доста често се натъква на идеята за зависимост и някакъв вид подчинение в отношенията на Светия Дух и Сина: „Защото и Духът е от Сина“ (quia Filii quoque est Spiritus) 186. Но често говорим не само за зависимост, но също така и за произлизането както от Отца, така и от Сина: „Светият Дух изхожда от Отца и Сина (Spiritus Sanctus procedit a Patre et Filio)“ 187, или просто от Сина: „Procedit ex Filio“ 188. Това са най-общо чертите на пневматологията на св. Амвросий, изложени в неговия трактат “De Spiritu Sancto”. За да обобщим, можем да отбележим следното. Въпреки че св. Амвросий е изцяло западен мислител, склонен повече към рационализма, отколкото към източния мистицизъм и философия (което се проявява в неговия доста практичен подход при описанието на интратринитарната връзка на Светия Дух с Отца и Сина), той успява да избегне тези препъни-камъни, в които се спъват западните му предшественици. Учението на св. Амвросий за Светия Дух е представено от него в духа на установената западна традиция (тук имаме предвид преди всичко принципа на бинитаризма, според който Тертулиан и неговите последователи идентифицират Духа и Сина, без да правят ясно ипостасно разграничение между тях). В своя трактат св. Амвросий, основавайки се на Светото писание, дава логични доказателства, че Светият Дух не е създаден и не служи на никого, но, бидейки Сам Бог, дава освещение, благодат и дарове на всички. То показва, че вечният и неизменен Дух е източник и дарител на доброто. Що се отнася до въпроса за шествието на Духа, той практически не се разглежда от светеца. На някои места в трактата може да се види, че наред със споменаването на слизането от Отца, св. Амвросий говори и за процесията от Сина. Използването на контекстуалния метод в нашето изследване ни позволи да съпоставим пастирската, проповедническата и богословската дейност на епископ св. Амвросий с историческите и политически процеси, протичащи тогава в загиващата западна част на империята. През призмата на този метод успяхме да проследим не само заимстването на западните идеи от св. Амвросий, но и влиянието на учени съвременници от Изтока върху неговото богословие. 1. Библия. Книги на Светото писание на Стария и Новия завет. М.: Издателство. MP, 1969. 1371 p. 2. Septuagintä Id est Vetus Testamentum graece juxta LXX тълкува. Deutsche Bibelstiftung Stuttgart, 1935 г. 3. Издание Nova Vulgatä Bibliorum Sacrorum. Liberia editrice Vaticana, 1979, 2154 p. 4. Св. Амвросий, Mediolanensis Episcopus. De Fidë libri quinque // Patrologiae cursus completus. Серия латина. Т. 16. – Париж, 1845 г. 5. Св. Амвросий, Mediolanensis Episcopus. De Spiritu Sanctö libri tres // Patrologiae cursus completus. Серия латина. Т. 16. – Париж, 1845 г. 6. Св. Амвросий, Mediolanensis Episcopus. Epistolae in duas glasses distributae // Patrologiae cursus completus. Серия латина. Т. 16. – Париж, 1845 г. 7. Св. Амвросий, Mediolanensis Episcopus. De obitu Valentiniani consolatio // Patrologiae cursus completus. Серия латина. Т. 16. – Париж, 1845 г. 8. Св. Атанасий, Александрин Архиепископ. Tomus ad Antiochenos // Patrologiae cursus completus. Серия graeca. Т. 26. – Париж, 1857 г. 9. Св. Атанасий, Александрин Архиепископ. Epistola ad Jovianum // Patrologiae cursus completus. Серия graeca. Т. 26. – Париж, 1857 г. 10. Св. Атанасий, Александрин Архиепископ. Epistola ad Afros Episcopos // Patrologiae cursus completus. Серия graeca. Т. 26. – Париж, 1857 г. 11. Св. Атанасий, Александрин Архиепископ. Epistola I ad Serapionem // Patrologiae cursus completus. Серия graeca. Т. 26. – Париж, 1857 г. 12. Св. Атанасий, Александрин Архиепископ. Epistola II ad Serapionem // Patrologiae cursus completus. Серия graeca. Т. 26. – Париж, 1857 г. 13. Св. Атанасий, Александрин Архиепископ. Epistola III ad Serapionem // Patrologiae cursus completus. Серия graeca. Т. 26. – Париж, 1857 г. 14. Св. Атанасий, Александрин Архиепископ. Epistola IV ad Serapionem // Patrologiae cursus completus. Серия graeca. Т. 26. – Париж, 1857 г. 15. Дидим л'Авегъл. Traité du Saint-Esprit. Париж, 1992. 449 с. 16. Св. Евсевий Йероним, Stridonensis presbuteros. Liber de viris illustribus // Patrologiae cursus completus. Серия латина. Т. 23. – Париж, 1845 г. 17. Св. Евсевий Йероним, Stridonensis presbuteros. Interpretatio libri Didymi de Spiritu Sancto ad Paulinianum // Patrologiae cursus completus. Серия латина. Т. 23. – Париж, 1845 г. 18. Vita Sancti Ambrosii Mediolanensis Episcopi, a Paulino ejus notari ad Beatum Augustinum conscriotor // Patrologiae cursus completus. Серия латина. Т. 14. – Париж, 1845 г. 19. Амиан Марцелин. Римска история (Res Gestae). Санкт Петербург: Алетея, 1996. 556 с. 20. Атанасий Велики, Св. Творения: в 4 тома. Т. 1. М.: Издателство. Спасо-Преображенски Валаамски манастир, 1994. 478 с. 21. Деяния на Вселенските събори. Т. 1. Санкт Петербург, 1996. Катедрали. 597 стр. 22. Созомен. Църковна история. СПб., 1851. 636 с. 23. Теодорит Кирски, блаж. Църковна история. М.: Росспен, 1993. 238 с. 1. L’Apologie d’Eunome / Увод, превод и бележки на Бернар Сесбуе // Извори Кретиен. Париж, 1983 г. № 305. 2. Атанас д'Александрийски. Lettres a Sérapion sur la Divinité du Saint-Esprit / Introduction et traduction de Joseph Lebon // Sources Chrétiennes. Париж, 1947 г. № 15. 3. Базил дьо Сезаре. Traité du Saint-Esprit / Въведение, превод и бележки на Benoit Pruche O.P. // Източници Chrétiennes. Париж, 1946 г. № 17. 4. Базил дьо Сезаре. Contre eunome. Suivi de Eunome Apologie. T. I / Въведение, превод и бележки на Бернар Сесбуе // Извори Кретиен. Париж, 1947 г. № 299. 5. Базил дьо Сезаре. Contre eunome. Suivi de Eunome Apologie. T. II / Въведение, превод и бележки на Бернар Сесбуе // Извори Кретиен. Париж, 1983 г. № 305. 6. Дидим л'Авегъл. Traité du Saint-Esprit « Въведение, критика на текста, бележки по превода и индекс на Louis Doutreleau // Sources Chrétiennes. № 386. Париж, 1992. 7. Paredi A. Sant' Ambrogio e la sua eta. Милано, 1941 г. 267 rub. 8. Адамов И.И. Учението за Троицата от св. Амвросий Медиолански. Сергиев Посад: Вид. Св.-Тр. Сергиева лавра, 1910. 63 с. 9. Болотов В.В. Лекции по история на древната Църква. М., 1994. Т. 4: История на Църквата през периода на Вселенските събори. 599 стр. 10. Brockhaus F.A., Ефрон I.A. Енциклопедичен речник. SPb.: Тип. Ефрон, 1891. Т. 5: Бъни - Уолтър. 517 стр. 11. Бройл, де, херц. Житие на Свети Амвросий Медиолански. СПб.: Колокол, 1911. 154 с. 12. Boissier G. Падането на езичеството: изследване на последната религиозна борба на Запад през IV век. М., 1892. 584 с. 13. Владимир (Благоразумов), епископ. Св. Атанасий Александрийски: Житие и дела: научна, книжовна и полемико-догматична дейност. Кишинев, 1895. 414 с. 14. Илюточкин К. Корпусът на Дидим Слепия като паметник на църковната писменост от 5 век / Дис. д-р богослов [Машинопис] Сергиев Посад, 2005. 216 с. 15. Казаков М.М. Епископ и империя: Амвросий от Милано и Римската империя през 4 век. Смоленск, 1995. 331 с. 16. Карташев А.В. Вселенски събори. М.: Република, 1994. 541 с. 17. Кирил (Лопатин), архим. Учението на св. Атанасий Велики за Светата Троица (сравнено с учението по същия въпрос през първите три века). Казан: Вид. имп. унив., 1894. 301 с. 18. Лавров В.В. За характера на властта сред готите през 4 век. п. д. //Античното общество - 2. Резюмета на научната конференция на 29–30 октомври 1996 г. Санкт Петербург, 1996 г. 24 с. 19. Поснов M.E. История на християнската църква: преди разделението на църквите - 1054 г. Брюксел: Живот с Бога, 1964 г. 608 с. Публикувана е първата книга, преведена от автора на статията: Амвросий Милански, Св. До Август Грациан има три книги за Светия Дух. Книга 1 // Християнско четене. 2010. № 3 (34). стр. 9–45. Там на сс. 6–8 преводачът дава кратка информация за трактата. – Прибл. респ. изд. Бройл, де, херц. Житие на Свети Амвросий Медиолански. СПб.: Колокол, 1911. С. 79. Виж: Paredi A. Sant’ Ambrogio e la sua eta. С. 77–78. Казаков М. Епископ и империя. Смоленск, 1995. С. 31. Paredi A. Sant' Ambrogio e la sua eta. стр. 78. Boissier G. Падането на езичеството: Изследване на последната религиозна борба на Запад през IV век. М., 1892. С. 429. Теодорит Кирски, блажен. Църковна история. IV, 7. М., 1993. Казаков М. Епископ и империя. стр. 39. Paredi A. Sant' Ambrogio e la sua eta. стр.87. Виж: Казаков М. Епископ и империя. стр. 131–137. Свети Амвросий, Медиолан. еп. еп. в duas glasses distributae // PL. Т. 16. Еп. 17, 13. Пак там. еп. 57, 3: „Valentinianus tunc temporis audivit suggestionem meam, nec fecit aliud, nisi quod fidei nostrae ratio poscebat. Acquieverunt etiam comiti suo.“ Виж: Казаков М. Епископ и империя. стр. 150. Свети Амвросий, Медиолан. еп. De obitu Valentiniani consolatio // PL. T. 16. C. 28: „Et mihi dulce illud officium fuit pro salute tua primo, deinde pro pace atque pietate.“ Vita Sancti Ambrosii Mediolan. Ep., a Paulino ejus notari ad Beatum Augustinum conscriotor // PL. T. 14. V. 19: „Admonens ut effusi sanguinis domini sui, et quod est gravius, innocentis.“ Paredi A. Sant' Ambrogio e la sua eta. стр. 171. Свети Амвросий, Медиолан. еп. в duas glasses distributae. еп. 20, 19: „Ad imperatorem palatia pertinent, ad sacerdotem Ecclesiae. Publicorum tibi moenium jus commissum est, non sacrorum.“ Виж: Казаков М. Епископ и империя. стр. 216–219. Созомен. Църковна история. VI, 25. СПб., 1851. Теодорит Кирски, блажен. Църковна история. V, 17. Созомен. Църковна история. VII, 25. Виж: Казаков М. Епископ и империя. стр. 232. Vita Sancti Ambrosii // PL. Т. 14. В. 24. Paredi A. Sant' Ambrogio e la sua eta. стр. 212. Виж: Казаков М. Епископ и империя. стр. 243. Vita Sancti Ambrosii // PL. T. 14. C. 45: „Comes Stilico dixisse fertur quod, tanto viro recedente de corpore, interitus immineret Italiae.“ Paredi A. Sant' Ambrogio e la sua eta. стр. 260. Виж: Казаков М. Епископ и империя. стр. 51. Амиан Марцелин. Римска история (Res Gestae). XXXI, 13:10. Санкт Петербург: Алетея, 1996. С. 516. Теодорит Кирски, блажен. Църковна история. V, 36. С. 173. Свети Амвросий, Медиолан. еп. De Fidë libri quinque // PL. T. 16. P. 136: „Progredere plane scuto fidei septus, et gladium spiritus habens: napredere ad victoriam superioribus promissam temporibus, et divinis oraculis prophetatam.“ Paredi A. Sant' Ambrogio e la sua eta. стр. 129. Свети Амвросий, Медиолан. еп. De Spiritu Sancto. Л. I, 2. Пак там. L. I, 17: „Nam etiam Constantinopolis jam Dei verbum recepit, et evidencia meruit tui documenta judicii. Etenim quamdiu venena Arianorum suis fovebat inclusa visceribus, bellis finitimis inquieta, muros armis circumsonabat hostilibus. Postea vero quam fidei exsules abdicavit, hostem ipsum judicem regum, quem semper timere consueverat, deditum vidit, supplicem recepit, morientem obruit, sepultum possidet.“ Brockhaus F.A., Ефрон И.А. Енциклопедичен речник. SPb.: Вид. Ефрон, 1891. Т. 5: Бъни - Уолтър. C. 403. Свети Амвросий, Медиолан. еп. De Spiritu Sancto. Л. I, 17. Виж: Лавров В.В. За характера на властта сред готите през 4 век. п. д. // Древното общество - 2. Резюмета на докладите на научната конференция на 29–30 октомври 1996 г. Санкт Петербург, 1996. С. 7–8. Цитат по: Казаков М. Епископ и империя. С. 331. Виж: Paredi A. Sant’ Ambrogio e la sua eta. стр. 108. Амиан Марцелин. римска история. XXXI, 10, 18, стр. 510. Казаков М. Епископ и империя. стр. 96. Виж: Казаков М. Епископ и империя. стр. 124. Свети Амвросий, Медиолан. еп. De obitu Valentiniani consolatio // PL. T. 16. P. 6: „Flet igitur Ecclesia pignus suum, et lacrymae ejus in maxillis ejus... Percussa eras, Ecclesia, in maxilla tua; cum amitteres Gratianum... Ploras igitur, Ecclesia, et fletu genae tuae velut fluentibus quibusdam stillicidiis pietatis exundant... In obitu igitur fidelium imperatorum quidam fidei pudor, quaedam Ecclesiae verecundia est: et in tam immatura morte piorum principum omnis Ecclesiae moestior pulchritudo est.“ Виж: Paredi A. Sant’ Ambrogio e la sua eta. стр. 171. Свети Амвросий, Медиолан. еп. De Spiritu Sancto. Л. I, 19. Атанас д'Александрийски. Lettres a Sérapion sur la Divinité du Saint-Esprit // SC No. 15. P. 56;