III. Источники церковной истории

Историческите извори се делят на мълчаливи и говорещи или неписмени и писмени. За мълчаливите извори на църковната история няма да говоря, защото те дават твърде малко за нашата наука. Писмените източници въз основа на материала, върху който е запазено писмото, се делят на 1) монументални, или надписи върху камък и метал, по стените на сгради, върху мраморни плочи, върху паметници, монети и др., и 2) книжни, написани на папирус, пергамент и хартия. Сред тези последни източници могат да се разграничат, от една страна, а) източници от общ характер, от друга б) специални източници, които всъщност представляват обработката на историческия материал, но в същото време имат значението на първични източници за нас 8. 1. Монументални извори Според степента на техния авторитет, като цяло, в редица исторически източници на първо място трябва да се поставят надписи от различни видове, независимо върху какво са направени: върху стени, мраморни паметници, монети, печати и пр. Камъкът струва повече от някой лош папирус; Не беше толкова лесно да се пише по стените. Естествено, следователно, тъй като има добре познати надписи върху камъни, стени и метални дъски, тогава в тях не може да се види само образец на писалка. Не всеки, който изпитва склонност към литературна дейност, ще намери лесно да пише върху такъв материал. Ако съществуват монументални писмени паметници, то естествено е да се предположи, че са изготвени от някой, който е имал реални мотиви да остави известен надпис. Неточности в такива паметници биха могли да възникнат само когато например правителството ги подготви в очакване на все още известно събитие. Случаи, подобни на постъпката на Наполеон, който празнува победата си над Русия с медали в аванс, са много редки. Тъй като тези паметници са писани предимно от самите участници в събитията, това им придава още по-голямо значение. [Фалшифицирането на този вид паметници с цел продажбата им на учени колекционери е явление на новото време]. Но, първо, тези паметници са малко на брой, и второ, в своята маса те са еднообразни. Всичко, което дават за историята, обикновено се ограничава до собствени имена и числа. В сравнение с други писмени източници, те понякога могат да бъдат като фенери, запалени посред бял ден. По-голямата част от този тип монументални писмени паметници се състои от надгробни надписи; тяхното съдържание е ограничено до молитвено обръщение към Бога, обръщение на мъртвите към живите и обратно. Надписите са по-ценни, когато увековечават дейността на известни хора. Но епиграфиката с право фигурира сред пособията на църковната история. Нейните заслуги са редки, но ценни. Сега ще илюстрирам тази точка. Мъченикът Юстин казва за Симон Маг, че римляните го признали за бог и издигнали негова статуя на един от островите на Тибър с надпис: „Simoni Sancto Deo“. Тази история изглеждаше малко вероятна. През 1574 г. тази статуя също е открита по време на разкопки; надписът върху него се оказва следният: „Semoni Sanco Deo Fidio sacrum“, следователно е посветен на едно сабинско божество, Semo Sancus. Един от най-ценните надписи е надписът на амвона на Иполит. През 1551 г. близо до Рим е открита статуя на човек, седнал на стол с лъвски глави. Главата и ръцете на статуята бяха отчупени, а надписът беше отворен върху страничните стени на стола. От дясната страна има списък с произведения на неизвестен автор (по-късно е доказана идентичността му с Иполит) на гръцки език; На отсрещната стена е открит пасхален канон от 222–333 г. според R. X., т.е. 112-годишен цикъл (16x7 = 112), което предполага, че след 112 години Великден трябва да върви както преди. Забележителен е и наскоро откритият надпис в Олимпия (1880 г.) с името на азиарха Гай Юлий Филип Тралиан, датиращ от 149 г. сл. Хр. Важно е да се определи времето на мъченическата смърт на св. Поликарп Смирненски. Новини за смъртта на Поликарп намираме в пълната версия на неговите деяния и в съкратената версия на Евсевий. Тъй като Евсевий не дава последните думи на пълното издание, в което се споменават държавни служители, те си въобразяват, че тези актове са фалшифицирани, съставени според Евсевий, и че Поликарп страда през 166 г., а не през 155-156 г., както показват актовете. Новооткритият надпис решава въпроса в полза на пълното издание на актовете, тъй като в актовете е посочен и консулът Филип Тралиан, чиято година според надписа е 149, във всеки случай по-близо до 155, отколкото до 166. През 1882 г. е открит надписът на Аверкий, епископ Йерополски. Този надпис е бил известен по своето съдържание и преди. Съхранен е от Симеон Метафраст, известен с преработките на древни агиографски паметници, в житието на Свети равноапостолен Аверкий Иерополски; но малко доверие й беше оказано, тъй като житието съдържаше много невероятни подробности: в него се разказваше за чудотворното пренасяне на камъка, върху който беше направен надписът, в Йеропол, за пътуването на Аверкий до Рим, за да излекува дъщерята на императора. Надписът, открит в Хиерополис пред градските порти, разпръсква мрака, който обгръща лицето на Аверкий, и е любопитен в смисъл, че обяснява как може да бъде съставено житие, което удивлява със своята невероятност. Оказва се, че този надпис е от времето, когато Христовата църква е била преследвана. Следователно съставителят на надписа говори тайно за християнството. Той говори за пътуването на Аверкий в Рим при царицата, споменава пастир с блестящи очи, вяра, която предлага риба, хляб и вино за храна и т.н. За вярващите съдържанието му беше ясно. Под царицата тук разбираме самата Римска църква, под пастира и рибата - Исус Христос и т. н. Последващият съставител на житието разбира буквално тази легенда на житието и тълкува съдържанието му по свой начин. Друг интересен надпис е свързан с „Октавий“ на Минуций Феликс, т.е. диалогът между християнина Октавий Януарий и езичника Цецилий Наталий, диалог, който завършва с обръщането на Цецилий към християнството. В литературата има дебат за това произведение. Приликата между известната част от диалога и Апологетикус на Тертулиан е неоспорима и учените спорят само кой кого е използвал. Еберт (1868) разрешава въпроса в полза на Минуций Феликс и счита Тертулиан за заемодател; но изглеждаше невъзможно да се докаже това безусловно. В последвалата работа на учените се забелязва движение, което отговаря с най-радикално отричане. Кюн (Richard Kühn 1882) заявява, че този диалог на Минуций Феликс е само литературна форма, измислица, че не е имало Октавий или Цецилий. Междувременно в Цирта е открит надпис, в който се споменава един местен служител, praefectus quinquennalis Marcus Caecilius Quinti filius Natalis. Последният несъмнено е езичник, защото изглежда, че заема езическа позиция. Съществува между 211–217 г. и тъй като Цецилий Наталий, който води разговор с Октавий, вероятно също носи името Квинт (ок. 1, 5, четене ex conjectura) и е от рода Cirtensis (стр. 9, 6; 31:2), тогава оттук можем да определим времето на произход на диалога. В Цирта, както се вижда от надписа, несъмнено е съществувала фамилията Цецилиев Наталиев. Вярно е, че въпросният надпис от Десау (1880 г.), който довежда до разрешаването на въпроса, твърди, че Марк Цецилий е Наталий, който по-късно приема християнството; и в този случай диалогът се състоя след 210 г. и Тертулиан, който написа своята Апологетика около 200 г., не можа да използва Октавий. Но немският издател на този диалог, Емилий Беренс (1886), смята, че въпросът за времето на неговия произход е бил безвъзвратно разрешен от Еберт и че М. Цецилий Наталий не е водил разговор с Октавий и не е бил баща на този спорещ, но самият той е бил син на онзи Квинт, който е разговарял с Октавий и се е обърнал към християнството. Така имаме работа само с неприятния за християнството факт, че бащата е приел християнството, а синът отново е езически чиновник. Но това е възможно, особено ако вземем предвид преследването на Септимий Север. Така този надпис от Циртан предполага, че диалогът се е състоял през втората половина на 2 век. Някои учени обаче смятат, че идеята за пряка употреба и непосредствена връзка между Тертулиан и М. Феликс трябва да бъде изоставена; че и двамата са използвали латинска християнска апология от втората половина на 2 век, която не е достигнала до нас, може би принадлежаща на Прокул. Трябва да се признае голямо значение на два надписа, съставени от папа Дамас. Тези надписи са открити от де Роси и възстановени в тяхната цялост поради факта, че са били копирани отдавна и са запазени в един древен ръкопис. Те се отнасят до римския епископ Марцел, който заема катедрата от 24 май 307 г. до 15 януари 309 г., и неговия приемник Евсевий, който е епископ от 23 април до 17 август 309 г. Записите казват, че Ираклий забранява проливането на сълзи, т.е. да оплакват падналите за греховете им, а Марцел и Евсевий учат на жалко да оплакват греховете си. Освен това те съдържат указания, че в Рим са се случили ужасни бунтове. Те също хвърлят ярка светлина върху вътрешното състояние на църквата в Рим и установяват, че въпросът за приемането на падналите, който е изиграл толкова важна роля в предишната история и е довел до схизмата, е повдигнат директно в момента. Има доста стара римска легенда, според която предшественикът на Марцел, Марцелин, хванат в преследване, имал слабостта да принася жертви на идоли чрез изгаряне на тамян (thurificatio), но след това се разкаял за слабостта си, признал себе си за християнин и бил екзекутиран. Така, съдейки по римската традиция, тук е имало епископ отстъпник. Наследникът на Марцелин бил Марцел. Марцел очевидно беше доведен на амвона от партията на строгите християни и затова той заяви, че падналите трябва да изкупят греховете си чрез строго църковно покаяние. Но по това време имаше и голяма партия от хора, които се застъпваха за слаба дисциплина. Дебатът между двете партии скоро придоби огромни размери. От църквите и къщите въпросът се пренесе на улиците, което доведе до битки и убийства. Затова римските власти се намесват в случая по чисто полицейски причини. Въпросът завършва с изпращането на Марцел в изгнание, където умира. Евсевий беше номиниран от партията на строги християни. Но противниковата страна също номинира свой представител и го постави за епископ. След като станал епископ, Ираклий се отнасял снизходително към падналите, забранявал им да оплакват греховете си и ги приемал в църквата след най-кратката покайна дисциплина. Напротив, Евсевий поддържаше строга дисциплина и тук се повтори същата история: стигна се до улични бунтове, които завършиха с заточението на Евсевий, без дори една година да е епископ. Древните историци напълно мълчат за този инцидент, а името на Ираклий се появява само благодарение на надписа от Дамаск. Други писатели не казват нищо за него, а от Липсий има предположение, че в ереста на хераклиотите, фигуриращи в древността като гностическа секта, се крие следа от движението, повдигнато от Ираклий. По отношение на индивидите надписите обикновено дават информация за времето на техния живот и дейности. Това е надписът на гроба на Виктор, епископ на Капуа, починал през април 554 г., след 13 години управление на стадото, от февруари 541 г. Един надпис от Мала Азия, публикуван от Мей, свидетелства за епископа на Смирна - Еферих (Aíférixo_s). Еферих присъства на Флавиевия съвет (448 г.), на Разбойническия съвет и на Халкидонския събор. Уплашен от терор, той дава крайно неясни показания и като цяло, съдейки по действията на съвета, оставя впечатлението на човек с късогледство и не на мястото си. Но надписът удостоверява, че Еферих е бил архиепископ и е бил уважаван от своето паство, и по този начин хвърля светлина върху духовното състояние, в което е бил: той показва, че обърканото му свидетелство е резултат от страх, а не от умствено разположение; в същото време е важно да се прецени как са третирани бащите на събора. След това, както беше отбелязано, по-голямата част от надписите са върху надгробни паметници. Този вид надпис може да бъде от голяма полза за християнската археология, но може да помогне и в други области. По този начин, въз основа на техните Cavedoni, е възможно да се определи обичайната възраст, на която християните са се женили - от 14-17 години, въпреки че има случаи на бракове на 12-13 години. Можете също така да ги използвате, за да определите средната продължителност на живота, която в древен Рим се оказва по-малка, отколкото в момента. Най-пълната колекция от надписи, съществуваща в момента, е публикувана от Берлинската академия на науките под заглавието: „Corpus inscriptionum Graecarum (от 1825) et Romanarum (от 1863)“. Това е огромна колекция от томове, в които са въведени и групирани всички открити надписи. Продукцията на това издание е отлична, благодарение на луксозните материални ресурси, които позволяват да се привлекат най-добрите сили на Германия за участие в него. Може да замени автентични надписи, които са недостъпни за мнозина. Имаше и отделни колекции от надписи. Така Льо Блънт (1856–1865) публикува надписи на християнска Галия. Берлинският професор Шпег публикува испански (1871) и английски (1876) надписи. Италианският археолог де Роси (1861–1888) специално работи върху римските надписи, чиято работа е несравнима. Наред с надписите, направени върху камъни или запазени върху фрагменти от стени, важни са и надписите, направени върху печати. Печатите, както е известно, в древни времена понякога са били прикрепени към документи на шнур (sigilla pendentia) и са представлявали нещо като медали; В случая имаха лицева и задна страна, така че можеше да се пише много. Поради сходството в техниката на печати с медали, те могат да се приемат като известни форми на медали, така че тези, които колекционират медали, също трябва да вземат предвид печатите. Древните печати са оцелели в огромен брой и всеки персонализиран печат е документ, който може да свидетелства за конкретен човек или позиция. Понякога в отпечатъците най-незначителният на пръв поглед детайл може да се окаже решаващ при идентифицирането на историческа личност. Така например градският стратег поставял в печатите до Христос и Богородица светеца, който се смятал за покровител на града. Благодарение на това въпросът за мястото на пребиваване на стратега може лесно да бъде решен с помощта на неговия печат. Само епископските печати са оцелели в много малки количества. И те също са много ценни документи. Запазен е например един печат, принадлежал на епископа на Иворнос Фотий. На обратната му страна четем името на епископ Фотий навсякъде, а от другата страна в средата е св. епископ, облечен във фелон или надпис с подпис: „ó” Agio_s Ouránio_s _'Epískopo_s Ύ bórnio_s” („Свети Ураний, епископ на Иворнос”) Не е известно кога този Фотий, епископ на Иворнос, живял. Може би този печат запълва празнината в „бързите епископи“ или може би само представлява материал за коригиране на четенето в подписа на Трулския събор (692 г.), където фигурира Фотий, епископ на Иворнос. Името Урания също има значение. Това беше епископът, чийто представител на Халкидонския събор беше свещеник Павел. Както знаем от житието на Евтихий Константинополски, паметта на Ураний била много почитана. Така този по-късен надпис потвърждава, че честването на този светец все още продължава. Информация за печатите може да се намери отчасти в произведения по дипломация, отчасти в специални трудове. Хайнеций, De veteribus Germanorum aliarumque nationum sigillis. Франкоф. 1719. Гротефенд, Über Sphragistik. Breslau 1875. [Византийската сигилография е разработена в трудовете на G. Schlumberger, основната работа е Sigillographie de l' Empire Byzantin. Париж 1884]. Някой може да изглежда странно, че монетите могат да бъдат сред източниците на църковно-историческа информация. В случая значението им е основно не от техническа страна и не от това колко струват, а като вид надпис. Древните монети не са като нашите монети, които запазват печата си дори след смяна на суверените, освен ако няма промяна в правителството. В древния свят монетите всъщност са били медали, издадени не само в памет на общото царуване на различни суверени, но и в памет на различни събития от тогавашната история и са имали различна стойност. Имаше например монети в памет на превземането на Юдея от римляните, в резултат на което носеха надпис: „Capta Judaea“. Печатите върху монетите тогава се променяха много често, което позволява да се получи по-точна представа за времето на събитията, в чест на които са били щамповани. Като цяло древните монети са значими не само защото дават портрет на известен суверен, но и защото представляват емблеми и надписи, които помагат да се определи естеството на известно царуване и политическите цели на един или друг суверен. По този начин е известно, че монетите на Константин Велики играят роля в историята, тъй като те позволяват да се определи отношението му към християнството според това колко често се появяват християнски символи върху тях. Англичанинът Мадън (Madden 1877–1878) работи особено много върху тяхното проучване. Характерна монета е щампована в чест на император Деций Траян с надпис: „pudicitiae Augusti“, „целомъдрието на Август“, което показва строго моралния характер, който отличава Деций, което се потвърждава в новините от други източници. Интересна историческа информация предоставя и монетата на император Нерва. На предната му страна има надпис: "Imp. Nerva Caesar Augustus Pontifex Maximus Tr. P. Consul II", а на обратната страна има: "Fisci judaici calumnia sublata", "за премахване на клеветата на еврейския фиск". Еврейският фискус е въведен от Домициан. Това име се използва за обозначаване на данъка, който се събира за обрязване и се плаща на храма на Юпитер Капитолийски. Това представяне беше събрано с големи придирки и беше придружено с обиди. Благородният Нерва премахна този данък при възкачването си на трона. Хронологично монетите, сечени в Александрия, са особено важни, тъй като те са отбелязани с годината на управление на императора, в който е сечена монетата. Означаваше се с гръцки букви, предшествани от знак, подобен на буквата "L"; Невъзможно е да се разбере какво означава този знак. Но както и да е, това „L“ е последвано от знак, показващ точно колко пъти 29 август се пада по време на управлението на този или онзи суверен, а предходната година е напълно включена в управлението на този суверен. Следователно александрийските монети са ценни за хронологията. Освен това монетите могат успешно да се използват за определяне на пълното име на един или друг суверен. Както знаете, римляните са имали много имена. Определянето на пълното име на суверена е много важно за историка. Благодарение на оцелелите монети беше възможно да се възстанови пълното име на император Деций Траян: Cajus Messius Quintus Trajanus Decius. Това дава възможност да се коригира една дата в мъченичеството на Пионий, която започва с думите: "imperatore Cajo Mense Quinto Trajano Decio"... С помощта на монети може да се разбере, че думите "Mense Quinto" са променени от истинското име на императора "Messio Quinto". От това става ясно, че латинският преводач, въпреки че е променил името на императора, все пак е имал добри дела на мъченичество под ръка. Установяването на пълното име на Деций, в допълнение към коригирането на посочения запис, също така позволява: а) да се припише част от доста многобройните мъченически дела, които според актовете при Траян, към времето на Деций и б) да бъдем скептични по отношение на тези актове, където Деций се нарича Флавий. Благодарение на пълната колекция от собствените имена на императорите през периода на преследване, беше възможно да се открие един забележителен факт за критика на определени актове на мъченичество от гледна точка на тяхната автентичност. Въпросът се свежда до използването на името Флавия. Оказва се, че в много мъченически паметници Деций се нарича Флавий и му се приписват едикти за преследване. Това на пръв поглед маловажно обстоятелство обаче е хронологичен индикатор за тези деяния. Всички подобни действия с името на Флавий са възникнали несъмнено след Константин Велики, въпреки че понякога могат да се основават на традиции, които са дошли от по-ранни времена или дори на кратки записи на мъченичество. Известно е, че през втората половина на I век в Рим царува фамилията Флавии. Принадлежал е на: Веспасиан, Тит и Домициан. С Домициан това фамилно име престана. Но името Флавий се появява в титлата на Констанций Хлор, която той наследява от дядо си и която показва благородството на неговия произход. Както знаете, император Диоклециан произлиза от много ниско семейство. След като става император, той се нарича "Каюс Аврелий Валерий Йовий (посветен на Юпитер) Диоклециан". Тогава той избра за съуправител стария си брат по оръжие с името „Маркус Аврелий Валерий Херкулий Максимиан“. Така имената се появяват в името на двамата августовски императори: Аврелий и Валерий. След това, когато помощници - цезари - бяха избрани за двата августа, те получиха титлата Валерий, но не и Аврелий, така че Констанций Хлор беше наречен „Каюс Валерий Констанций“, а Галерий - „Каюс Галерий Валерий“. Така суверените придобиват много имена и имената на Аврелий и Валерий започват да се ценят като отличителна титла на владетели. В лицето на Констанций Хлор семейството на Флавиите се възкачва на трона и Константин, който наследява името „Флавий“ от баща си, става император и започва да се нарича: „Каюс Клавдий Флавий Валерий Аврелий Константин“. Той бил наречен Клавдий в чест на император Клавдий; имената "Валериус Аврелий" изразяват пълнотата на неговата власт. Въпреки че името „Флавий“ е фамилната титла на Константин, всички императори започват да се наричат ​​с това име след него. Така, въпреки че фамилното име на Флавий е прекъснато, титлата „Флавий“ продължава с всички следващи императори. Теодосий I, Теодосий II, Юстиниан, Ираклий са наричани Флавии. Случи се нещо дори повече. Всички държавни сановници, дори най-низшите, да не говорим за най-високите, са били титулувани Флавий. Напоследък отворените египетски договори показват, че всеки от изпълнителите там е или Флавий, или Аврелий, и ако не е заемал публична длъжност в Египет, той се е наричал Аврелий, а ако е заемал публична длъжност, тогава Флавий. Резултатът беше огромна традиция на името Флавий. За тези, които са живели след Константин, изглежда много невероятно, че императорите, които са предшествали Константин, не са носили името Флавий и те самите са ги дарили с това име. Всички предишни трудове по нумизматика бяха по едно време засенчени от работата на учения Eckel от Виена, J. ​​Eckhel Doctrina nummorum veterum. Vindobonae 1792–1799 (8 volumes in 4°). Работата на Eckel е продължена от H. Cohen, Description historique des frappees sous l'Empire Romain. Continue par F. Feuardent 2 ed. Paris 1880–1892 (8 volumes in 8°). От голямо значение са трудовете на Sabotier, в 2 тома, върху описанието на византийски монети, от Аркадий до превземането на Константинопол от турците, J. Sabotier, Description generate des monnaies Byzantines. Париж 1862 г. Снимки на древни монети, интересни за обществеността с дизайна си, често се срещат например в периодични издания с ненаучен характер. Като цяло, поради разпръснатия характер на материалите по нумизматика, е трудно да се застане на висотата на познанията по тази тема. 2. Общи книжни извори и техните фундаментални издания Всички видове надписи са от второстепенно значение за църковната история и не могат да издържат сравнение с книжните източници. Най-ценните паметници за църковната история са тези, които се съдържат в светоотеческата и църковната писменост изобщо. Отдавна се правят експерименти за тяхното възможно най-пълно събиране. Съчинения на св. отци и църковни писатели Една от най-старите повече или по-малко пълни колекции от светоотечески писания е така наречената „Bibliotheca sanctorum patrum“, която е публикувана в Париж през 1575–1579 г. в 8 тома Marguerin de la Eigne, доктор на Сорбоната и канон дьо Байо; съдържа латинските отци в оригинала и гръцките отци в латинския превод. Тя е препечатана няколко пъти със значителни допълнения и накрая е разширена в лионското издание на Bibliotheca maxima patrum Lugdune от 1677 г. до 27 листа; Тук са дадени латински писатели до 16 век. (обаче от 13 век с празнини) в оригинала и гръцкия в превод. След това във Венеция се появява изданието на Андрей Галанди, A. Gallandi, „Bibliotheca veterum patrum“ в 14 листа 1765–1781:1788), в което гръцките писатели са отпечатани в оригинал. Изданието на Галанди е значително допълнено от Анджело Май, префект на Ватиканската библиотека († 1854 г.). Той имаше достъп до разкошна колекция от гръцки оригинали от тази библиотека и по време на службата си публикува толкова много от тях, колкото рядко някой може. Десеттомното му издание „Scriptorurn veterum nova collectio” (в 4°) излиза в Рим от 1825 до 1838 г. Друго негово издание от антични автори – „Classici auctores” също излиза в 10 тома от 1828 до 1838 г. (в 8°). През 1839–1844 г. се появява неговият десет том "Колекция от уши" - "Spicilegium Romanum" (в 8°). След тази обширна работа той се посвещава изключително на издаването на Светите отци "Nova Patrum bibliotheca", в 7 тома, от 1844-1854 г. (в 4°); том 8 и 9 са публикувани след смъртта на Май през 1871 и 1888 г. [материалът за том 10 през 1906 г. вече не е събиран от Май]. Публикациите на Май, въпреки недостатъците си, остават важни и до днес, защото много от паметниците, които той е отпечатал, могат да бъдат намерени само в неговите колекции. В основните и съществени аспекти предишните издания на светоотеческите творби се изчерпват в „Патрологията“ на френския абат Минге, издател на „Универсалната библиотека за духовенството“, J. R. Minge, Patrologiae cursus completus seu Bibliotheca universalis omnium SS. Patrum, Doctorum Scriptorumque ec-clesiasticorum. Първо Мин публикува Златоуст и Августин. But then in the 40s he came to the intention of publishing all the fathers. През 1844–1855 г. Мин публикува 221 тома, във формат между 8° и 4° близък текст, на латински писатели, доведени до Инокентий III (1216), томове 218–221 съдържат индекси; then in 1857–1866. published the Greek fathers in 161 volumes, bringing the publication to the capture of Constantinople by the Turks. Thus, the entire ancient and middle period of church history was contained here in its main representatives. His cherished dream was to publish the patristic works in Eastern languages, but he did not have time to do anything for this. Min's special working conditions left their mark on his work. За да издаде огромна колекция от книги без загуба, той без държавна подкрепа създаде компания и управлява предприятието си с нейни средства. И въпреки че такова почтено издание като Bibliotheca cleri universa би трябвало да предизвика съчувствие от страна на духовните власти, последните гледаха неблагосклонно на индустриалното предприятие на Мин, в което тя видя нещо недостойно за свещена личност и противоречи на апостолските правила, които забраняват на духовник да „купува дела“, така че Мин беше принуден да се бие с парижкия архиепископ. С оглед на тези неудобства публикацията на Мин не може да бъде особено блестяща. Отпечатан е на най-лошата хартия, която може да се намери в Париж, така че трябва да се използва с повишено внимание. Въпреки това той издържа и завърши работата. Умира през 1875 г. Значителна част от публикацията му (гръцка патрология) е загубена поради пожар в склад през 1868 г. If we determine the value of Minh’s “Patrology,” then this value lies primarily in its practicality and ease of use. Мин освободи света от томовете на бенедиктинските монаси, които бяха много неудобни за използване, наред с други неща, поради огромния формат. The scientific value of Min's work is small, and he did not pursue this goal. Minh was not a publishing scientist among those who explored and discovered new paths. He did not set the task of publishing unpublished authors, he did not establish a critical text, he only reprinted authoritative publications. He published at a time when every scientist had to go from the publications of the Benedictines. Ето защо той предлага само препечатки на стари авторитетни издания, пред които предимството на неговата „Патрология” е в удобството на формата. Вярно, той също имаше интереси в посока на науката, но опитът му в тази посока завърши неуспешно и като цяло самият Мин нямаше възможност да подобри особено текста на произведенията, които публикува. Малко случаи на корекция на текста доведоха до големи неприятности: по-специално историята на творенията на Макариев остана запомняща се за него. Имаше двама Макарии в Египет: Макарий Египетски, или Великият, и Макарий Александрийски - politikó_s („градски“). Беше необходимо да се прави разлика между техните произведения. Мин смята да използва услугите на професора от Бон Флос, когато публикува. Последният състави много добър пролегомон („предговор“), но когато се стигна до поставянето на текста, той не само не спази срока, но не направи нищо повече. Имаше забавяне на издателската дейност, което търговският бизнес не понасяше. Имаше прекъсване в поредицата от гръцки патрули, печатницата можеше да остане без работа и затова Мин започна да публикува следващите томове, но абонатите не искаха да вземат тези томове без предишните. Мин се обърна към предишната си практика, отказа се от Fless и започна да препечатва стари публикации. Той обикновено вземаше най-доброто бенедиктинско издание, по-пълно и авторитетно в сравнение с други, и посочваше страницата на оригинала с удебелен шрифт в текста на своето издание; когато беше необходимо, бяха добавени светоотеческите произведения, публикувани от по-късни учени, които липсваха на бенедиктинците. Всички недостатъци, които тежаха върху предишните бенедиктински издания на произведенията на светите отци, очевидно трябваше да бъдат включени в „Патрологията“ на Мин и към тях бяха добавени нови грешки. Следователно учените не са освободени и сега от задължението да прибягват до оригиналите на светоотеческата литература и към нейните по-ранни издания и само поради неудобството да използват и двете, те прибягват до „Патрологията“ на Мин. Що се отнася до по-ранните издания, те се отличаваха с простотата на своите техники. Първите издатели основават произведенията си на един или два ръкописа и рядко позволяват поправки, както правят бенедиктинците. Но последните, въпреки че използваха голямо количество материали за своите публикации и се отличаваха с усърдие, пропуснаха много опции в ръкописите и се ръководеха от авторитета на тези, които преди това са работили в областта на издаването на светоотеческа литература. Благодарение на бенедиктинските съчинения текстът на предоставените от тях ръкописи придобива стойност от гледна точка на значение, но техните издания не дават възможност на учените да проследят генезиса („произхода“) на ръкописите. Друго удобство и в същото време неудобство на бенедиктинските издателски произведения е, че бенедиктинците се опитват да намерят и проверят пасажите от Светото писание, пренесени от светите отци в техните писания. The Holy Fathers, who had different copies of the Holy Scriptures at hand, also had different readings of the Holy Scriptures. текст. The Benedictines used only copies of Holy Scripture preserved in the Vatican Library. Accordingly, they checked the texts found in the patristic works with them. If the holy father cited the place of the priest. Писанието не е в съгласие с ватиканските списъци, бенедиктинците смятат такова място за печатна грешка и спокойно го коригират или според Сикстинската редакция на Библията (в произведенията на гръцките отци), или според Вулгата (в произведенията на латинските отци). This innocent technique of the Benedictines deprives scientists of the opportunity to trace from which manuscript St. бащата заимства текста, който цитира. Следователно учените, за които текстът на най-старите ръкописи е важен, са принудени да заобикалят бенедиктинските издания и да използват по-ранни издания. Такива недостатъци на бенедиктинските издателски произведения също влязоха в „Патрологията“ на Мине и по този начин намалиха нейната стойност. Освен това публикацията на Мин не представлява напълно пълна колекция от църковни писатели. Допълнителна работа в това отношение е предприета от Жан Батиста Питра (J. V. Pitra), по-късно кардинал и епископ на Тускулан († 1889). Дейността му е свързана с възстановяването на т. нар. конгрегация на маврите след погрома, причинен от Френската революция. Последното било пагубно за манастирите. Манастирите са разграбени, при което са разрушени и ограбени много книжовни паметници. След революцията френското правителство решава да възстанови научната дейност на манастирите. За тази цел конгрегацията на св. Мавра, чийто основател е ученик на Бенедикт Нурсийски, изпратен от своя учител в Галия и тук, според неговия устав, основава манастир. Всеки член на конгрегацията на Св. Мавра се нарича "monachus Benedictinus sancti Mauri" или "San Mauritan". Възстановената конгрегация получава манастир в Солем (1837 г.). Негов втори игумен бил Питра. Публикува през 1852–1858 г. паметници на бащината литература в колекцията: „Spicilegium Solesmense“ - „Солемска колекция от зърнени класове“ (4 тома в 4 °). След като става епископ на Тускулан, Питра пренася дейността си в Италия. Използвайки ръкописи от Ватиканската библиотека, той публикува през 1876–1884 г. друга колекция от светоотечески творби, наречена „Analecta sacra“ (томове 1–4, 6, 8 в 8°). При издаването на тази колекция той широко използва ориенталски ръкописи на сирийски, арменски и коптски. След това той публикува Analecta novissima през 1885–1888 г. (2 тома в 4°) и Analecta sacra et classica през 1888 г. (в 4°). По-разширено издание на латински църковни писатели преди 7 век. поема Виенската академия на науките, която от 1866 г. издава „Sophia scriptorum ecclesiasticorum latinorum“. Работата е разделена между най-забележителните филолози на нашето време. За да се разберат и оценят достойнствата и недостатъците на този труд, е необходимо да се отбележи фактът, че публикацията е предприета с цел да се даде стабилен, автентичен латински текст на тези произведения. Науката дължи тази публикация на променящите се възгледи за латинския език. Преди това те разграничаваха златния, сребърния, медния и железния период на латинския език и гледаха на всяко отклонение от класическия латински като на поквара на езика и се опитваха да коригират всяко такова място в духа на последния. Сега обаче всяка промяна в езика се разглежда като естествена модификация на неговия органичен живот и за да се проследи историята на неговото развитие, те се опитват да възстановят оригиналния текст на всички произведения, написани на него. Дори периодът на езиков упадък предоставя на съвременните учени интересни данни за появата на нови романски езици: затова филолозите започнаха да изучават произведенията на християнските писатели от 4, 5 и 6 век. Предишните публикации бяха неудобни за следене. Предишните издатели видяха много граматически грешки в ръкописите на латинските отци и ги коригираха. Учените филолози от Виенската академия на науките се заели да възстановят изцяло оригиналния текст. Делото се води изключително от филолози: това придава на публикацията особен вкус. Де Лагард в рецензия на публикацията на съчиненията на св. Киприан във Виенския корпус, направена от Хартел (1868–1871), след като посочи различни недостатъци на изданието, обяснени с факта, че издателят не е богослов, правилно отбелязва, че в края на краищата недостатъците от публикуването на светите отци от филолозите няма да бъдат същите като тези, които могат да се очакват от техните издание от богослови без подходящо филологическо образование и с вредни за науката тенденции. Всички помнят идеите на авва Сионет за публикуването на нови и подобрени текстове на светите отци, които той предприе в Париж; от тях става ясно какво може да очаква богословската наука от издаването на латинските отци от католически богослови. По време на публикуването на Августин и Йоан Златоуст, изключителният филолог Дюбнер е поканен за филологическа работа. Дюбнер установи, че латинската Библия, използвана от Августин, е била ужасно променена. Той каза на абат Сион за това; той грубо отговори: „Богословската част е публикувана от мен, абат Сионе, и той ще направи добре, ако се ограничи до намирането и установяването на цитати от класически автори.“ Така известната личност на Дюбнер се появява само вместо знак, като стръв. Филологът Ян страда от същото, когато препечатва произведенията на Василий Велики: инструкциите му са третирани с изключително презрение. Тези прецеденти не обещават нищо добро от публикациите на светите отци от католически богослови. Филолозите са чужди на богословските интереси и това им служи като най-добра гаранция, че ще дадат текста точно такъв, какъвто е бил в най-добрите ръкописи и как той може да бъде възстановен с най-добрите средства. Но филолозите не се интересуват от коментари на теологичното съдържание. Те дават добър текст; но не дават бележки под линия. Ето защо „Патрологията” на Мин все още не е загубила своето значение, тъй като съдържа дисертации и коментари, които са толкова ценни, че не могат да бъдат пренебрегнати. От практическа гледна точка изданието на Виенската академия на науките предизвиква упрека, че излиза бавно. Но тази бавност показва и трудността на публикуването. Така за изданието на Орозий, публикувано през 1882 г., е известно, че издателят Zangenmeister е работил върху него в продължение на 15 години; 15 години работа позволиха на този учен да установи текста добросъвестно. За собствените си цели виенските учени събират информация във всички библиотеки и всичко, което цяла Европа дава, намира практическо приложение в техните трудове. Следователно бавността се свързва с качеството на работа. Тази публикация прилага най-надеждния метод за използване на ръкописи. Той счита за недостатъчно да записва варианти от ръкописи, но установява връзката на ръкописите по имената, към които принадлежат. По този начин издателите смятат да нарисуват картина на историята на паметниците. Друг упрек, който може да бъде отправен към тази публикация, е, че съдържа в по-голямата си част автори, които са по-маловажни за богословието като цяло и за църковната история в частност, така че от първоначално публикуваните автори имаше малко ценни, като Киприан, Виктор от Вит, Сулпиций Север, Павел Орозий, Йоан Касиан. Останалите са писатели, които дават толкова малко материал за църковната история, че едва ли някой освен филолозите ще се заеме да ги изследва. Успехът на виенското издание зависеше, наред с други неща, от специални причини, чиято същност беше съперничеството между Виенската и Берлинската академии, въпреки всички уверения на взаимното подпомагане. В Берлин излиза Monumenta Germaniae historica, която е от голямо значение; тук, в отдела „Scriptores“, сред „auctores antiquissimi“ (1877–1898, 13 тома) фигурират онези латински църковни писатели, които са действали на немска земя, например Орозий и др. Благодарение на конкуренцията между Берлин и Виена, виенските учени, срещнали разногласия в ръкописите, изчакаха публикуването им в Берлин и след това провериха текста си в Берлин. Така може да се надяваме, че древните латински църковни писатели ще бъдат публикувани във Виена и „Патрологията“ на Мине в съответната част, по отношение на текста на писателите, ще бъде премахната. Но „Патрологията” на Миня относно гръцките църковни писатели няма да загуби своето значение още дълго време. Едва ли може да се очаква, че древните църковни гръцки писатели ще се появят в своята цялост през 20 век. Поне доскоро беше възможно да се посочат само неколцина, които направиха поне нещо за препечатване на гръцки църковни писатели; Единствените изключения са няколко писания на апостолски и християнски апологети. Когато Ориген се появява след апологетите, вече е много трудно да се намерят издатели за препечатването му, особено Василий V., Григорий Богослов, Йоан Златоуст. Що се отнася до публикуваното по-рано в Германия, например от Харнак, това са само малки части от паметниците на древната християнска литература. Същото сравнително малко количествено значение имат и публикациите на Карл де Бур, които ни запознават с Теофан Изповедник, Теофилакт, Никифор – Константинополски патриарх и др. Следователно „Патрологията“ на Мин все още, може да се каже, не е остаряла. Това отношение към гръцката литература се обяснява само по себе си. Латинските писатели представляват интерес за латински филолози, романисти, романисти и германисти. Напротив, гръцките писатели представляват интерес за гражданските историци, а може би и за самите гърци. Факт е, че гръцкият език не е въвел нови наречия; съвременният гръцки език е само негова модификация. Следователно той може да представлява интерес само за елинистичен филолог и при това условие липсата на учени, които да се интересуват от изучаването на гръцкия език, е напълно естествен и разбираем факт. До каква степен гражданските историци гледат на въпроса стеснено, е лесно да се прецени поне от следния факт. Когато се появи изданието на хрониката на Теофан, учени рецензенти направиха бележки от този вид, че тази публикация не е полезна за германския свят и именно защото германци също са били на гръцка земя 10 . Патрологията на Мин, дори и да бъде попълнена, пак ще има значителния недостатък, че не обхваща двата клона на гръцката и латинската писменост. Факт е, че публикува само произведения, които принадлежат на определени автори. Самата програма на "Патрологията" на Мин следователно изключва анонимни произведения (с някои изключения), от една страна, и такива колективни произведения като "Акта на съборите", от друга. [Самият Минг имаше намерение да публикува „Деянията на съборите“ в 80 тома, но нямаше време да започне да изпълнява тази идея.] Така че трябва да се обърнем към други колекции от паметници на древната християнска литература в допълнение към „Патрологията“ на Мин. Историята на публикуването на съборните актове е много интересна в смисъл на постепенното развитие на издателските техники. Средновековният романо-германски свят се задоволява само с канонични колекции в своите теологични и исторически публикации. Естествено, при тези условия посоченият литературен клон беше в пълна забрава. Срещи от този вид се появяват само под прякото влияние на немската Реформация. За да се бори с иновациите, парижкият каноник Жак Мерлен през 1524 г. предприема публикуването на съвети, представляващи едно фолио в 2 части. Той трябваше да съдържа актовете на всички вселенски и поместни събори и решенията на папите. Човек може да прецени колко малко си е представял този учен за областта на каноничните материали и е съвсем естествено намерението му да се окаже по-добро от самото изпълнение. Колекцията се оказва незадоволителна. Така писмото на Кирил Александрийски до Несторий се приписва в него на събора в Ефес. V Вселенски събор (553 г.) се оказва напълно неизвестен. И това, което се появява под името на този събор, всъщност се отнася до събора от 536 г., който беше под патриарха на Константинопол Мина, и до събора в Йерусалим. Но след като беше даден първият тласък в тази посока, Мерлин намери последователи. Изданието на Мерлин е препечатано през 1530 и 1536 г. През 1538 г. в Кьолн се появява публикация на францисканския монах Питър Крабе под формата на 2 тома във фолио. За тази публикация той каза, че е прегледал до 500 библиотеки. Тук са открити нови документи, като „Бревиариума“ на картагенския архидякон Либератус. Следователно това издание е малко по-добро в сравнение с предишните. Предимството на колекцията на Краб, между другото, се състои в това, че актовете на IV Вселенски събор са дадени в негов превод от римския дякон Рустик, така че благодарение на това стана възможно да се преработи латинският превод. Освен това, тъй като древните издания често са били правени по такъв начин, че древните ръкописи са служили в печатницата заедно с оригиналите и следователно много често са изчезвали, изданието на Krabbe е много важно в смисъл, че понякога е заместител на оригиналите. След Крабе, в смисъл на разширяване на научните познания, заслужава да се отбележи 4-томното издание на Лаврентий Сури от 1567 г. В него се появяват постановленията на апостолите (8 книги), актовете на V Вселенски събор, така нареченият „codex encyclicus“, който е колекция от послания от митрополитски съвети до император Лъв I. Сури е последван през 1585 г. Венецианско издание на Николини в 5 тома. Следващото издание, препечатано до три пъти, е от Северин Биния; от тях първото издание в Кьолн датира от 1606 г. То показва, между другото, колко недостатъчни са били възгледите на самите издатели по отношение на техните задачи. Така например работата на Геласий е цитирана в него като актове на Никейския събор. Най-видната стъпка в това отношение е римското публикуване на Collectio Romana от 1608–1612 г., предприето по заповед на папа Павел V. Йезуитите, особено Сирмонд, бяха начело на това издание. Това издание съдържаше документите на вселенските събори в четири тома. Материал за тази публикация бяха гръцки ръкописи, намерени сред съкровищата на Ватиканската библиотека; на последния се дължи огромният успех на тази публикация, но в същото време не може да не се отбележи, че това обстоятелство (гръцките ръкописи) има и някои недостатъци. Имайки под ръка гръцкия текст, издателите си го представяха за съвършен, безпогрешен и в случаите, когато трябваше да установят разликата между ръкописите, коригираха латинския текст. Така, откривайки гръцкия текст, тези издатели, като коректори, съгрешиха значително срещу оригиналния латински текст. Те коригираха стила, зачеркнаха много, замениха някои места със свои изрази; с една дума, те се отнасяха към превода като към училищна работа, така че в тяхното издание латинският текст загуби значението и характера на древния превод. Важно е, че тези издатели, след като се убедиха в непогрешимостта на този текст, коригираха латинския текст на символите, базирани на него. Римското издание е последвано от Conciliorum collectio regia (кралски сборник от съвети), който се появява в Париж през 1644 г. и се състои от 37 тома. И в това издание откриваме нови документи, например посланието на Вигилий, с което той признава събора от 553 г. за V Вселенски събор. Типографски тази публикация представлява върхът на изкуството: взети са всички мерки, за да се гарантира, че публикацията се оказва луксозна. И наистина беше поразителен с външния си вид. Но, за съжаление, не може да се каже същото за вътрешното достойнство на изданието. По своята пълнота то беше надминато от изданието на Филип Лабе, френски йезуит, който се зае с въпроса с голяма предпазливост: той първо отпечата програмата на своето издание, така че ученият свят се запозна с тази програма и даде много указания на редактора, за да коригира недостатъците. Благодарение на тази техника той успя да отвори до 30 нови катедрали, които се състояха на запад и бяха неизвестни досега. Гръцкият текст в това издание се появява в най-добрата си форма. Лабе умира през 1667 г., докато подготвя томове 9 и 10 за публикуване. Публикацията е завършена от йезуитския член на Lyabba Габриел Косарт през 1672 г., когато е публикуван последният 17-ти том. Но Филип Лабе не можеше да се откаже и от Collectio Romana. Един френски учен, Етиен Балуз, който имаше щастливата способност да намира най-ценните документи и беше надарен с изключителен нюх за публикуване, му обърна внимание на този съществен недостатък. Неговото сравнение с други ръкописи на съществуващия латински текст го убеди, че romani correctores са повредили фундаментално текста и са изкривили смисъла. Затова той се заел да възстанови оригиналния латински текст, като установил разликата между две редакции на актовете на IV Вселенски събор: а) преди Рустик и б) Рустик. Но тъй като преди него всички книжарници и пазари бяха претъпкани с предишни издания и нито един издател не искаше да приеме ново издание, без да продаде предишното, Балуз трябваше да се ограничи до публикуването само на версии на изданието на Лябе-Косар през 1683 г. Той успя да разбере естеството на съборите от 355 г. в Милано и 359 г. в Римини, също естеството на картагенската конференция от 411. с донатистите. Работата му по възстановяването на оригиналния гръцки текст обхваща всички документи до V Вселенски събор включително. Най-често цитираната публикация в старите времена беше Lyabba, но сега тя е загубила значението си и ако продължава да се цитира, това само показва, че авторите далеч не са в благоприятна среда, а именно в някой провинциален град, където не е възможно да се получат по-важни източници, като работата на Хардуен и Манси. Първият от тях, публикацията на йезуита Жан Ардуен (Hardouin, 1729) „Conciliorum collectio regia maxima“ се появява в Париж в 12 тома през 1715 г., последната катедрала е от 1711 г. Типографски това издание се отличава със своята чистота и яснота и като цяло има много предимства. Издателят обаче не успява да се възползва правилно от добавките на Baluz и, използвайки ги леко, коригира текста, без дори да посочи името на автора, който използва. Фалшивата страна на тази работа е специалното отношение на Хардуен към произведенията на неговите предшественици, тъй като той, използвайки публикацията на Балуз, представя нейните данни като резултати от своята работа. За латинския текст е дадено нещо между истинския му характер, както се появява в Baluz, и този, с който се появява в предишните издатели. Предимствата на изданието на Гардуен включват различните индекси, приложени към него. Предприятието на Доминик Манси е добре известно във връзка с публикуването на катедралните актове на книжаря Николай Колети, публикувани във Венеция в 23 тома през 1728–1734 г. Сама по себе си тази публикация не представлява нищо ново, тъй като е препечатка на текста на Ляба. Щастливата му черта е, че привлече интереса на научния свят. Манси, който беше каноник в Лука, си направи труда да състави шест допълнителни тома към това издание, публикувано през 1748–1752 г. И тогава той сам реши да публикува съветите. „Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio“ се появява в 31 тома, от които първият том се появява във Флоренция през 1759 г., последният през 1798 г. Манси няма време да завърши публикацията и умира тази година с ранг на архиепископ на Лука (от 1765 г.). Предприятието Mansi беше в ръцете на книжарите и донякъде пострада типографията. Може би самият график на тази публикация зависи от търговски съображения. Почти всяка повече или по-малко видна катедрала е разделена на два тома, така че половината започва в единия том, а краят се съдържа в другия. Изданието на Манси завършва със събора във Флоренция. Следователно то не може да измести публикациите на Гардуен. Освен това няма знаците като Гардуен. Но в научните трудове е необходимо да се ръководи за предпочитане от сборника на Манси, не само защото Манси използва голям брой опции, но и защото Гардуен вмъкна свои собствени предположения в текста. Предимството на изданието на Манси се състои в това, че е по-пълно от изданието на Хардуен. Всичко, публикувано в Supplementa, е отбелязано със знака на сочеща ръка; той публикува всичко, което беше известно. Изданието му включва всички вселенски събори, местни и папски послания. Недостатъците на изданието Mansi естествено карат човек да иска да го замени с нещо по-добро. Ново издание на документите на съвета е обявено през 1870 г. и след това през 1884 г. от парижкия издател Виктор Палме. Но Палмет в крайна сметка обеща само да предостави репродукция на изданието на Манси и за да привлече публиката, той обеща 32-ия том, който ще съдържа индекс, който няма да се продава отделно. От научна гледна точка подобно начинание изглежда вредно начинание, защото след като тази скъпа публикация бъде хвърлена на пазара, ще бъде невъзможно за хората да предприемат нещо ново. Това, че неудобствата на публикацията на Манси са чувствителни, не може да бъде подложено на никакво съмнение. Форматът на тази публикация е огромен, не се побира на масата, така че в това отношение е неудобен за използване. Въпреки пълнотата си, колекцията Mansi съдържа много ненужни неща. Той съдържа декреталиите на псевдо-Исидор, а след това и други папски писма. Причината за препечатването на някои папски послания беше, че папите понякога пишеха послания след римските местни събори. Но за такава публикация като публикуването на събори, папските послания са излишен баласт, тъй като последните имат свои издатели. Посланията на папите преди Лъв са публикувани от Кутан, Лъв Велики е публикуван от учения Балерини, наследниците на Лъв преди Хормизда са публикувани от Тил, Григорий Велики е в Monumenta Germaniae. Така значителна част от изданието на Манси може да се счита за излишно. Освен това издателят разширява задачата си, както и програмата си, и за да обясни дейността на папите, чиито послания помества в своето издание, той дава откъси от Liber pontificalis пред всеки папа. Тази част от трудовете му остаряха, особено след публикацията на френския учен Дюшен. Но особено ненужен баласт се предоставя от онези коментари, които придружават както папските послания, така и откъси от Liber pontificalis. Понастоящем по въпроси, свързани с историята на катедралите, учените се прекланят пред авторитета на учения Хефеле и следователно използват неговата работа (S. J. Hefele, Conciliengeschichte. 2 Aufl. Freiburg im Br. 1873 нататък). Разсъжденията на Манси са адресирани от онези, които искат да дадат suum cuique и да посочат значението на трудовете на Манси в историята на изследването на съборните дела. Следователно в работата на Манси има много ненужни неща. Ако изключите ненужния материал, публикуването му ще бъде значително намалено. Това, което се отнася до съборите, той препечата част по част от древния синодик (Liber synodicus), където се дава информация, понякога много кратка, понякога поразително заимствана от някакви неизвестни източници. Гардуен се справи по-добре, като препечата този синодик в неговата цялост. Друго неудобство на изданието Mansi е, че не маркира страниците на предишните издания. Ако някога трябва да се осъществи ново издание на съборни документи, то във всеки случай то трябва да се появи в различна форма, с подчертаване на папските писма и други излишни документи и с промяна в хронологичния ред на публикуване, който Манси поддържа. Като цяло обемът на сбирката от документи, свързани със съборите, е трудно да се определи с точност. Трудно е например да се каже кои документи, датиращи от Ефеския събор, принадлежат на Ефеския събор. Следователно би било по-добре, ако учените се въздържат от препечатване на посланията на Целестин, Сикст и дори на Кирил Александрийски. Кирил Александрийски е имал свой собствен издател, но под името Ефески събор трябва да се публикува само това, което е прочетено на него, или това, което съвременните отци му приписват, или накрая това, което не може да има свой собствен издател, като например писмото на Йоан Антиохийски. Що се отнася, от друга страна, до реда в разпространението на документите, четенето на актовете на съветите на Мънси в хронологичен ред, ту източни, ту западни, създава впечатление за странност, защото естеството на дейностите на съветите за изток и запад е различно; докато Изтокът се занимава с христологични спорове, Западът с установяването на църковна дисциплина. По-нататък е известно, че съветите изразяват своята дейност в три форми: 1) pepragména или pra_kseis са подробен стенограм на дейностите на съвета; 2) имаше други видове паметници, с които бащите на катедралата информираха християнския свят и суверените за заключенията, до които стигнаха, кратки доклади под формата на доклади или протоколи; 3) накрая, решенията на съборите понякога се изразяват в документ, известен като „kanone_s“, който включва най-кратките разпоредби, разработени на събора и доведени до вниманието на целия християнски свят от бащите на събора. Очевидно е, че отделянето на „prá_ksei_s“ от другите документи в катедралните паметници има законово основание. Всички събори могат да бъдат разделени на три цикъла. А) Документите от първия цикъл - I и II Вселенски събори, във връзка с поместните източни събори, са важни не толкова за историята на догматиката, колкото за каноничното право. Известно е, че актовете на Първия и Втория вселенски събори не са оцелели, с изключение на списъците на отците и някои други документи. Б) С Третия вселенски събор се открива нова ера за издателите на съборни актове, тъй като всички следващи събори са посветени на един въпрос и техните резултати са запазени под формата на „pepragména“. В изданието на вселенските събори от III до VII трябва да намерят място и актовете на Константинополския събор от 536 г. под Меню и актовете на Латеранския събор от 649 г. при папа Мартин. Актовете на VII събор ще представляват последната връзка B). Най-сетне поместните събори, с които е богата Западната църква, трябва да съставят отделен сборник, който ще представлява повече интерес за канониста, отколкото за историка. И така, публикуването на съборните документи трябва да се състои от 3 части: първата част трябва да съдържа решенията на първите два вселенски и източните поместни събора, втората - актовете на вселенските събори, като се започне от III, а третата - паметниците на западните поместни събори. Катедралните паметници за лицето на Господ Исус Христос ще бъдат групирани заедно. Гръцкият текст може да бъде допълнен въз основа на редки ватински ръкописи, докато латинският текст ще се появи и в двете редакции, древната и коригираната от Рустик през 6 век. Балуз и кардинал Питра работят за възстановяване на оригиналния латински текст. Би било възможно да се възстанови в цялата му чистота. В Mansi случаят е оставен в оригиналния си вид; навсякъде той препечатва стария текст, повреден от латински коректори, до гръцкия (според Lyabbe), а по-долу дава корекции, заимствани от Baluz 12. Успешен опит в публикуването на каноните на Източната и Западната църкви в малък том вече е направен под ръководството на Neander Bruns, N. T. Bruns, Bibliotheca ecclesiastica. Canones apostolorum et conciliorum. I-II. Беролини 1839 г. Два тома в октаво вместо 12 тома на Манси съдържат тук всичко най-ценно в това отношение от постановленията на Вселенските и местните събори. Агиографски паметници Друг вид сборник от отделни документи, важни за църковната история, са сборниците от агиографски паметници, деяния на мъченици и биографии на светци – “acta sanctorum”. Публикуването на тези паметници принадлежи на така наречените боландисти и има следното пълно заглавие: „Acta sanctorum, quot toto in orbe coluntur“, „Деяния на всички светии, които се почитат в цялата вселена“. Боландистите са фламандски йезуити, водени от Джон Боланд, който умира през 1665 г. Боланд всъщност е продължител на бизнеса, започнат от Хериберт Розуейд († 1629). Негови наследници са други йезуити, Henschen († 1681), Papebroch († 1714) и др. Йезуитите, когато предприемат публикацията, според обичая, който съществува по това време, не посочват степента на участие на своите съмишленици в начинанието. Това се дължи на тяхната скромност; но скромността в настоящия случай не може да се нарече похвална, тъй като за следващите учени е много важно да знаят дали една добре известна работа принадлежи на някой опитен учен или на йезуит, който току-що започва своята научна кариера. Въпреки това, някои участници в тази публикация бяха толкова чувствителни към техните нужди, че поставиха своите инициали, първоначалната цел на това начинание беше да бъде скромно по природа. Издателите имаха пример за себе си в лицето на своя предшественик в тази област Лорънс Суриус, който публикува в 6 тома житията на светци, почитани от Латинската църква (1570–1575); това включва много гръцки паметници. Йезуитите искаха само да допълнят изданието на Суриус, а в 18 фолиа Боланд искаше да публикува живота на цялата година. Но когато започна да публикува, материалът започна бързо да нараства: вече не един месец се публикува в два тома, а цял том обхваща само два дни от месеца. От тук се вижда как краят на предприятието не съответства на началото. Успоредно с нарастването на научния материал се промени и формата на публикуване. Отначало мислеха да дадат само латински превод от гръцки паметници, а след това започнаха да дават и гръцкия текст. Първият том на изданието (1–15 януари) излиза през 1643 г. В историята на изданието Френската революция има фатално значение. Поради секуларизацията на собствеността йезуитите губят влиянието си и през 1794 г. е публикуван последният 53-ти том (6-ти за месец октомври). Едва в края на 30-те години на следващия век белгийските йезуити могат да започнат отново това начинание. Първата, публикувана от тях през 1845 г. Том прегръща на 15 и 16 октомври. В момента това начинание е завършено до първите дни на ноември, но за края на годината трябва да използваме старото издание на житията на светците Сурия. Тези йезуити издават от 1882 г. и периодичния орган „Analecta Bollandiana“, който запълва празнините, появили се през първите месеци. Фактът, че йезуитите поемат върху себе си публикуването на Acta santctorum, изглежда хвърля сянка върху тяхното начинание, тъй като този орден е придобил лоша слава. Но в действителност науката трябва да счита за най-голямо щастие, че йезуитите са се заели с този въпрос. Това е най-разпространеният и предприемчив орден: той може да събира паметници отвсякъде. Освен това, това е най-мощният ред. След Реформацията той е първородният син на католическата църква, ползващ се с особеното доверие на папите. Благодарение на силата на йезуитския орден боландистите можеха да изразят своите научни възгледи, без да рискуват да бъдат преследвани от членовете на други ордени. И това е важно, защото „Acta sanctorum“ засягаше интересите на други ордени и въпреки че боландистите на всяка стъпка от своя „Acta“ уточняваха, че са грешни хора, склонни да правят грешки, те все пак бяха обект на критика. Например, когато в юлския том на актовете те, говорейки за пророк Илия и широко разпространеното му честване, казаха, че испанският орден на кармелитите не води началото си от пророк Илия, последният се разбунтува срещу тях и обяви, че „Acta sanctorum“ са еретични произведения, а издателите са еретици. Лесно е да си представим какво би могло да се случи с друг орден, по-малко могъщ, по-беззащитен от Йезуитския орден. Кармелитите и инквизицията не могат да направят нищо срещу йезуитите. В "Acta sanctorum" йезуитите водят работата си строго научно. Те трябва да се занимават единствено с живота на мъченици и светци, да осигурят тези исторически документи във формата, в която са дошли, и не е нужно да се отдават на изобретения, за да защитят папството. Ако понякога в житията на светиите на Източната църква, например в житието на Константинополския патриарх Игнатий, те представят латинския превод на гръцкия оригинал като донякъде претълкуван в тяхна полза, то това не задължава учения да се обърне към този превод, когато има гръцки оригинал. Боландистите публикуват не само текста, но и коментари, които свидетелстват за огромната им ерудиция. С напредването на публикацията пред тях се откриха нови научни перспективи. За да оперират например с хронологични дати, те трябваше да установят хронологията на източните патриарси. За да се изяснят някои от особеностите на гръцкото богослужение, беше необходимо да се публикува служба на трима светци. По този начин, колкото по-близо е това предприятие до нас във времето, толкова повече се възползва от качеството 13 14 . Сред частните колекции от агиографски паметници трябва да се спомене и бенедиктинското издание на 77 Ruinarfa „Acta primorum martyrum sincera et selecta“ (Париж 1689, последно издание Ratisbonae 1859). Намерението на издателя е да съдържа в колекцията това, което е истинско в древните дела на мъченичеството. Руинард беше строг към работата си, но не последва критиките си. От една страна, той има твърде малко критики (някои актове не са напълно автентични), от друга, както вярва ELe Blunt (Les Actes des martyrs. Paris 1882), има твърде много (актове с истински подробности не се приемат). Според Льо Блант научната критика трябва да започне своята работа, като изолира тези подробности от по-късните допълнения. Намерението на Мин да публикува писатели на източни езици наскоро намери плод на Запад, дори в две форми едновременно. От една страна, Patrologia Orientalis започва да излиза в Париж през 1903 г. под редакцията на Р. Графин и Ф. Нау, професори от Парижкия католически институт. Според издателите, тази „Патрология“ трябва да допълни гръцката и латинската патрология на Мин, като дори поддържа формата на последната, и е, така да се каже, продължение на Graffin'oM, предприето още по-рано, но което не отива по-далеч от първия том на Patrologia syriaca (1894, проповедите на Афраат). Ще съдържа и гръцки текстове, които не се срещат в Миня. Заедно с оригиналните текстове е даден превод на латински или на някой от новите европейски езици (френски, немски, английски, италиански). Появилите се издания на първите четири тома не разкриват определен план в разполагането на публикуваните паметници. Едновременно с това „Патрология“, от друга страна, е замислена, също в Париж, и публикувана под редакцията на ориенталистите V. Chabot, J. Guidi, H. Hyvernat, V. Carra de Vaux според предварително разработената много широка програма „Corpus scriptorum christianorum orientalium“. Цялата публикация е разделена на отдели според езиците на печатните произведения (scriptores arabici, aethiopici, coptici, syri), отделите на серии по отношение на съдържанието. Очертаният план се изпълнява, като се подготвят за печат отделни томове или броеве. Досега са издадени или току-що започнати 16 тома. Общо колекцията съдържа най-малко 200 тома в 8°. Преводът трябва да бъде даден, с малки изключения, само на латински; той е отпечатан и може да бъде закупен отделно от ориенталските текстове. И двете издания ще включват най-разнообразно съдържание на паметници на източната литература, включително агиографски, литургични, канонични и дори философски (в Корпуса). Конкуренцията между две хомогенни предприятия, в които участват мнозинството от изключителните съвременни ориенталисти, изглежда не съвсем разбираема и в този случай едва ли е желателна (срв. Б. А. Тураев, Съвременни предприятия за издаване на литературни паметници на християнския Изток. Вестник. Мин. Нар. Проев. 1905, No. 1) и вече е съпроводено с някои неприятни недоразумения между издателите относно появата на един и същи паметник и в двете издания (арабската история на александрийските патриарси Севиер от Ашмун, Сейболд в Корпус и Еветс в Патрология). Във всеки случай не може да не се признае изключителното значение на тези начинания за църковната история и за богословската наука като цяло, тъй като те обещават да запознаят научния свят с маса от малко известни или дори напълно неизвестни досега паметници. (А.Б.) От публикациите, посочени от A.I. Брилянтов, много са постигнали значителен напредък. Така „Берлинската поредица“, променила името си (вместо „Гръцки християнски писатели от първите три века“, стана известна като „Гръцки християнски писатели от първите векове“), вече включва повече от 50 тома, разширявайки хронологичния си диапазон (до 6 век след Р.Х.). Издава съчиненията на Климент Александрийски, Ориген, св. Иполит Римски, св. Методий Олимпийски, св. Макарий Египетски, Евсевий Кесарийски, „Църковни истории” на Созомен и бл. Теодорит Кирски и др. Допълнителната му поредица: „Текстове и студии по история на древната християнска литература” вече има над 130 издания. В допълнение към отделни (често много ценни) изследвания и монографии, тази поредица включва и издания на текстове, например гръцки коментари на евангелията. „Източен патрул” (Patrologia Orientalis) също съдържа около 200 тома (на арабски, арменски, коптски, етиопски, грузински, гръцки и славянски език). Corpus Scriptorum Christianorum Orientalium, който включва шест серии (сирийски, коптски, арменски, грузински, арабски и етиопски), вече надхвърля 500 тома. Трябва да се отбележи, че след Втората световна война се появяват и други критични издания на текстовете на отците на Църквата и християнските писатели. От тях най-уважаваните могат да се считат за следните: първо, монументалният „Corpus Christianorum“, публикуван в Белгия от католически учени (издателство Brepols). Този „Корпус“ е разделен на няколко серии: „Латинска серия“ (Series Latina), която според плана трябва да съдържа 250 тома и да включва произведения на западни християнски автори от първите седем века (публикувани са повече от 170 тома); непосредствено до него е поредицата „Средновековно продължение“ (Continuatio Mediaevalis), обхващаща периода от 8-ми до 12-ти век. (издадени са около 70 тома); малко по-късно (от 1977 г.) започва да се публикува „Гръцката серия“ (Series Graeca), която поставя задачата да публикува произведенията на постникейските отци и учители на Църквата и следователно органично допълва „Берлинската серия“ (публикувани са повече от 20 тома); накрая, „Апокрифната поредица“ (Series Apocryphorum), започната през 1983 г. (публикувани са апокрифните „Деяния на Йоан“ и „Арменски деяния на апостолите“). По своята монументалност този „Корпус” може да се сравни с „Патрологията” на Мин, но по отношение на качеството на публикуваните текстове и критическия апарат го превъзхожда далеч, използвайки всички постижения на съвременната наука. Второ, не може да не се каже нещо за такава изключителна серия като френските „Християнски източници“ (Sources chretiennes). Започнал по време на Втората световна война, той първоначално съдържа само френски преводи на произведения на християнски писатели (както гръцки, така и латински), но скоро преминава към публикуване на самите текстове с паралелни преводи (само източнохристиянски автори се публикуват само в превод). Тази серия е забележителна с това, че нейните отделни броеве, като правило, са снабдени с обширен предговор (често прерастващ в монография) и коментар. Броят на томовете в тази поредица наближава 400. (A.S.) – 127. 3. Специални извори на църковната история Нека сега се обърнем към написаното в древността в църковно-историческата литература. Произведения от този род всъщност представляват обработка в по-голяма или по-малка степен на църковно-исторически материал. Но за нас те също са първоизточници. Гръцка църковна историография Начело на църковните историци стои прочутият Евсевий Кесарийски с неговите исторически съчинения: Libri chronicorum II, Historia ecclesiastica и Vita Constantini. Ние знаем много малко за живота му. Той е роден между 260 и 270 г. и умира около 340 г. От живота му преди назначаването му за епископ е известна връзката му с цезарския учен презвитер Памфил, от уважение към когото той приема името „Памфил“. По този въпрос обаче не може да се каже нищо определено. В историческите паметници намираме името на Евсевий само в родителен падеж: Eúsebíou tou:' Pamfílou, така че не можем да кажем дали това е "tou:' Pamfílou", според собствеността на гръцкия език, обозначение на факта, че бащата на Евсевий се е казвал Памфил, като "'Alé_ksandro_s tou:' Filippou", или именителен падеж за Eúsebíou tou: „Памфилу е Eúsébio_s ó Pámphilo_s и тогава това би означавало, че Евсевий всъщност е приел името „Памфил“ от уважение към Памфил. С този учен презвитер Евсевий защитава Ориген от неговите противници. Евсевий говори за преследването на Диоклециан като очевидец. Самият той е бил подложен на тях, но е оцелял. Това породи критики: казаха, че той е спасил живота си, като е направил отстъпка и е предал християнството. Тези подозрения обаче трябва да се считат за преувеличени, тъй като скоро след гоненията Евсевий става епископ на Кесария и цялата му дейност се извършва в този ранг. Евсевий предизвика повече спорове като учен теолог-историк. Най-напред се обсъждаше догматичното му православие – дали е арианин или православен. Още през 5в. съжденията за това бяха споделени, но най-правилното мнение е това, което отхвърля самия въпрос за това. Във всеки случай Евсевий не е от големите исторически гении, които прозират дълбоко във фактите и събитията и ги оценяват широко. Той беше високообразован човек, но в същото време и обикновен мислител. В допълнение към строгото православие, утвърдено на Никейския събор, и строгото арианство, имаше и мнението на Ориген, което се споделяше от мнозина. Евсевий, като човек от средата, се придържа към теологията на Ориген. Той, както подсказва връзката му с Памфил, е бил оригенист и е вярвал, че всички важни въпроси вече са били разрешени от Ориген. Ето защо, когато се появява арианството, което получава силен отпор от Александър Александрийски и Атанасий Велики, Евсевий не разбира същността на това явление: струва му се, че Ориген е разрешил добре догматическите въпроси, а арианството не е от особено значение и поради тази причина той не досажда нито на арианите, нито на Александър. В крайна сметка Евсевий се сближава с арианите; през целия си живот той стоеше с тях и поради историческото си положение не можеше да се счита за православен. Естествено, някои от арианите го считат за свой водач, а Атанасий Велики също го смята за арианин. Този възглед се отразява в отношението към творбите му. Но ако вземем предвид всичко казано, тогава въпросът дали Евсевий е бил арианин или православен се отхвърля сам по себе си, а догматичната позиция на Евсевий се определя по следния начин: Евсевий не е нито православен, нито арианин - той е оригенист 16 В днешно време неблагоприятният възглед на Евсевий се основаваше не на това, а на качеството на самата работа. Евсевий заинтересува учените от гледна точка на надеждността на неговите исторически легенди, особено работата „De vita Constantini“ („За живота на Константин“). Преобладаващият тон в тази творба е панегиричен. Затова смятат, че Евсевий преувеличава действията на този суверен и заключават, че тази работа далеч не е надеждна и дори документалната част от нея трябва да се използва с повишено внимание. Евсевий вижда в Константин V съвършен и благочестив човек; той не намира думи за достойно описание на заслугите на императора. Тъй като подобен панегиричен тон трябва да бъде значително понижен, както показват изследванията, това хвърля известна сянка на подозрение върху достоверността на Евсевий като историк: казват, че той е повече придворен ласкател, отколкото историк. В случая се посочва, че Евсевий мълчи например за екзекуциите, които Константин е извършил над членове на семейството си, и не съобщава нищо за злощастната съдба на Крисп, най-големият син на Константин. Следователно въпросът е доколко може да се вярва на Евсевий, когато се отнася до различни исторически събития. Това, че Vita Constantini не е стриктна история, до известна степен е вярно. Но не трябва да забравяме, че самият панегирик на Евсевий е важен. Евсевий осветлява преследването на християните не само в смисъла на дейността на дявола и човешката злоба; напротив, той безпристрастно описва състоянието на християните преди преследването на Диоклециан с такива термини, че това преследване е било Божие позволение, гръмотевична буря, която е трябвало да прочисти въздуха. Осъзнавайки всичко това, той, очевидец на гоненията, прекрасно разбира какво пагубно време е било и високо оценява ползата, оказана на църквата от Константин, и го рисува като герой, забравяйки някои от неговите недостатъци. Евсевий не е човек, който значително превъзхожда своите съвременници, а отношението на Евсевий към Константин е общото отношение към него на източните епископи. Преследването на изток беше по-тежко, отколкото на запад. Когато Константин се възкачи на императорския престол, позицията на източните християни се промени: според Миланския едикт те бяха освободени от преследване заради вярата си. Но въпреки съществуването на Миланския едикт, преследването е действително възможно и често се предприема срещу християните. От тук беше лесно да се стигне до извода, че цялата подкрепа за онези, които изповядват Христовото учение, не се крие в нищо друго освен в самия Константин. Ето защо Константин Велики е заобиколен от ореол на слава и неговите съвременници са говорили за него с възхвала. Що се отнася до мълчанието на Евсевий относно екзекуциите на членове на императорското семейство, едва ли е възможно да го обвиняваме строго за това. Съвременният историограф не гледа на убийството на роднини през очите на сантиментализма: Константин действа на принципа на политическата необходимост. Но едва ли е справедливо да поставяме историка пред дилема: или да каже всичко безусловно, без да изключва държавните тайни, или да не каже нищо. Ако в момента документи, дори от академичен характер, могат да бъдат публикувани само след определен брой години, тогава какво е учудващо, ако един историк от 4 век, публикувайки трудовете си, премълчава някои факти, които не говорят в полза на съвременния император. Евсевий постъпваше както всеки друг в такива случаи, особено след като неговите писания можеха да стигнат до самия император. Напоследък гласовете на компетентни историци са склонни да възприемат по-благосклонна гледна точка дори за житието на Константин. Така Момзен признава автентичността на документите, представени в Vita Constantini. Друго възражение срещу Евсевий се основава не на Vita Constantini, а на Libri chronicorum. Тук се твърди, че Евсевий съгрешава, като крие своите източници: хрониката на Евсевий се смяташе за неизказан документ за неговата нечестност. Известно е, че Секст Юлий Африкан е написал хрониката още по-рано; но оцелява само на фрагменти. Предполага се, че Евсевий е съставил произведението на Африкан, без да назовава оригиналния му автор. Още Скалигер (1606) посочва факта, че Евсевий мълчи за хрониката на Юлий Африкан, въпреки че я е имал под ръка и я е използвал при съставянето на своята хроника. Само по себе си това обвинение не е особено силно, тъй като в древността не е имало обичай да се предоставят цитати, но се е поддържало твърде упорито. В последно време проф. се е заела с проучването на този въпрос. Гейзер, който първоначално поддържа същото мнение (N. Geizer, Sextus Julius Africanus und die Byzantinische Chronographie. Lpz. 1880–1885). Но когато той започна сравнителна оценка на двамата автори с убеждението за величието на Африкан и незначителността на Евсевий, тогава, по собствения му израз, везните на Евсевий се издигаха все повече и повече, а везните на Юлий Африкан все повече и повече падаха; оказа се, че Евсевий е дал по-образцово произведение от Юлий Африкан. Евсевий използва по-богати и по-добри източници и ако той, използвайки работата на Юлий Африкан, премълчава това, то е защото предполага, че читателите, които се интересуват от работата му, също имат под ръка хрониката на Юлий Африкан. Работата на Африканус беше толкова известна за времето си, че всеки, който се интересуваше от история, беше запознат с нея и не изглеждаше необходимо да се цитира. Следователно обвинението срещу Евсевий е също толкова гениално, колкото и обвинението срещу новозаветната историческа книга за поклонението на маговете за кражба на тази история от Евангелието на Матей. В допълнение към изобилието от източници, Евсевий се обявява за по-широк и по-научен в своето виждане. Той пише във време, когато целият интерес е съсредоточен върху установяването на древността на християнската религия, когато се опитват да докажат, че еврейската история е най-древната. Въпреки това Евсевий поддържа идеята, че основите на културата са съществували преди Мойсей. Особеността на възгледа на Евсевий се отразява и във факта, че за своята хронология той избира годините не от сътворението на света, а от Авраам, и от тях той довежда своята хроника до края. Четейки хрониката на Евсевий, Гелцер беше изумен от ерудицията на Евсевий, от познаването на източниците, които той използваше с такова умение, че това не затъмнява за нас резултатите, които той получи. а) Хрониката на Евсевий е разделена на две части: 1) chronografía, обширно въведение - извлечения от исторически документи, въз основа на които се установява хронологичната система; 2) xronikoí kanone_s, синхронистични таблици. Канони (kanw'n линийка, графика, права регулираща линия) представляват редове от вертикални графики, които съдържат само числа, които съставляват така наречената “fila regnorum” (“нишки на царуването”). От двете страни на тези колони има т. нар. „spatium historicum“, т.е. полета, където от едната страна се въвеждат събития от политическата история, а от другата – събития от църковната история. Така събитията от църковната и политическата история също са разделени външно. Хронологичните канони започват с раждането на Авраам. Евсевий идентифицира първата година от живота на Авраам с 43-тата година на Нинус, цар на Асирия (който построи град Ниневия през тази година), с 22-ата година на Европс, който царува в Сикуун в Гърция, и с 1-вата година от 16-та египетска династия (т.нар. Тиван, Fhbaíoi). Така хрониката започва с пет fila regnorum: в първата колона е общият разказ за годините след Авраам, втората колона е вписана Níno_s, третата 'Abraám, четвъртата Eurw_ps, петата Fhbaíoi. И в spatium historicum е вписано от едната страна: gennátai ó par_' E=braíoi_s _'Abraám, („Авраам е роден на евреите“), от другата: Níno_s thn pólin megálhn Nínon, hn oi Ebraíoi Nineuí kalou:'sin, ektisen en th gh' twn Assuríwn („Нин формира в земята на асирийците големия град Нин, който евреите наричат Ниневия“). След това Fila regnorum нарастват до 10, а след това се редуцират до три: в първата - олимпиадите, във втората - годините от Авраам, в третата - годините на римските императори. Формата, дадена от Евсевий на неговото произведение, е пагубна за по-нататъшното му съществуване. Той бил изкуствен и изисквал опитен писар, за да го копира, защото и най-малкото отклонение от оригинала го изкривявало. В допълнение, тази форма значително увеличи цената на композицията, тъй като остави много свободно пространство, което беше много забележимо предвид високата цена на пергамента; Междувременно желанието за икономия на материал (т.е. да не се оставя свободно пространство) неизбежно беше придружено от увреждане на оригиналния външен вид. За цяло управление от 10 години, например, има едно църковно и две политически събития. Първият политически съответства на първата година от управлението, вторият - на осмата, а църковно-историческият - на петата. Първото политическо събитие трябваше да бъде посочено в "spatium historicum" срещу първата година от царуването. Тогава в графата политически събития трябваше да има място под втора, трета и т.н. до осма, под която следва да се запише второто събитие. В графата църковно-исторически събития разликата трябва да бъде от 1 до 4; има запис под петата година и интервал от 6-та до края. Междувременно писарите, за да спестят място, не можеха да оставят интервали и разказът за събитието от първата година продължаваше под втората, третата и т.н. Можеше да има и случайни изкривявания в редовете, така че в един списък дадено събитие можеше да бъде записано под една година, а в друг - под друга. Възникна въпросът от коя година е. По този начин, колкото повече се преписва работата на Евсевий, толкова повече се разваля. В крайна сметка гърците, както обикновено, губят гръцкия оригинал и само латинският превод на втората част, направен от Йероним, е запазен и известен на Запад, който той допълва с информация, неизвестна на Евсевий, и продължава до 378 г. Този латински превод е единственият публикуван преди това, но е запазен в много противоречиви ръкописи. Преди това се предполагаше, че текстът на Йероним е буквален превод на хрониката на Евсевий, но след това се оказа, че в него има някои промени и отклонения. Първият опит за възстановяване на оригиналния текст на хрониката на Евсевий е направен през 1606 г. от учения Скалигер въз основа на данни, открити от Кедрин и Синкел. Тъй като този опит беше неуспешен, учените бяха принудени да използват превода на Йероним като положителна стойност, докато арменският превод на хрониката не се появи в печат. Ръкописът на този превод е изпратен през 1787 г. от Йерусалим в Цариград и от него са направени през 1790 и 1793 г. два екземпляра за венецианския мехитарист Авкерян. Арменският превод включва и първата част от хрониката, която не е в превода на Йероним. Въпросът за публикуването на този паметник беше спорен сред самите мехитаристи. Спорът завършва с това, че един от тях, Зохрабиан, идва в Милано и издава заедно с Мей латински превод на арменския текст през 1818 г. Но през същата година се изявява и друг издател, Мкртич Авкерян (Аучер), който във Венеция, наред с латинския превод, публикува и арменския текст. През 1833 г. Мей публикува хрониката в том 8 на Nova collectio. Така стана възможно да се провери латинският превод на Йероним. Но изминаха 33 години, преди да се появи напълно задоволителното издание на хрониката. Това издание е направено от Алфред Шьоне в неговия дует Eusebii chronicorum libri; вторият том на тази публикация се появява в Берлин през 1866 г., а първият през 1875 г. За да се осъществи тази публикация, е необходима много работа. Много е направено в това отношение от учения Петерман, който е бил и в Константинопол, и във Венеция, за да може да възстанови по-пълно арменския текст. Този учен успя да възстанови арменския текст въз основа на два ръкописа. От втория от тези ръкописи, неговите варианти са отбелязани с буквата „N“), датиращ от 1696 г. и написан в Токат, става ясно как е запазен арменският текст на хрониката на Евсевий. Ученият Самуил от Ани е написал хрониката преди 1179 г. и в най-древни времена се е ограничил да докладва само текста на хрониката на Евсевий. В новото издание на хрониката на Шоне, в първата част, арменският текст в латинския превод на Петерман замества гръцкия, който е запазен само на фрагменти. Вторият том на квартета, издаден от Schone, изглежда така. Лявата страница е разделена на две неравни части: едната (полето) е заета от гръцки текст, т.е. откъси от по-късни автори, които косвено или пряко са използвали Евсевий; другата съдържа fila regnorum и spatium historicum. Цифрите във fila regnorum са с латински букви; със същите букви събитията, случили се през тези години, са записани в гръцкия текст и в spatio historico. В полето (зад spatium historicum) са отбелязани варианти от арменски ръкописи. На дясната страница е латинският превод на Йероним, а именно: fila regnorum, spatium historicum, а на полето (зад spatium historicum) има отчасти маркировка на варианти на латински ръкописи, отчасти индикация за латинските източници, които Йероним използва в своите Допълнения. В края, след 2342 г., когато хрониката на Евсевий спира, на дясната и лявата страница има хроника на самия Йероним. Всички предишни произведения на издателите на хрониката на Евсевий загубиха значението си с появата на тази работа и сега само Шона трябва да я използва. Следователно, когато се срещне във всяка научна работа с хронологична дата, основана на Евсевий, трябва преди всичко да се зададе въпросът: дали авторът на тази работа е имал под ръка изданието на Schone? Но положителният отговор на този въпрос не означава, че тази дата е зададена правилно. Това е лесно за разбиране за тези, които знаят как изглеждат хронологичните канони на Евсевий. Ето извадка от тях: В Рим изгоря Златният дворец Силно земетресение; 4 разрушени града в Азия Траян започва гонение срещу християните 9 Симон Клеопов, епископ на Йерусалимската църква, загива мъченически. Юст беше негов наследник. По същия начин, Игнатий, епископ на Антиохия, умря мъченически От тази външна форма на хрониката става ясно: 1) че всяко събитие е отбелязано (дори в последния раздел на хрониката) с най-малко три дати, които следователно могат да не съвпадат една с друга. Следователно въпросът е много важен: коя от трите колони на Евсевий трябва да се счита за нормална? Хората, които дълго време не са работили върху хрониката на Евсевий, когато започват да работят върху нея, лесно изпадат в грешка: те търсят точните хронологични дати на Евсевий в годините на неговото управление; например, ако дадено събитие стои срещу осмата година от царуването на Марк Аврелий, тогава то се датира въз основа на съвременна точна информация за момента, в който започва и завършва 8-та година на Марк Аврелий. Но най-големият експерт по хронология на нашия век, проф. Алфред фон Гутшмид, в редица специални трудове показа как да се използва хрониката на Евсевий. Този въпрос е разрешен от него през 1868 г. (следователно, след публикуването на том II от изданието на Schone, в което са поставени xronikoí kanone_s), в работата: De temporum notis quibus Eusebius utitur ii Chronicis Canonibus [препечатано в том 1 от L. von Gutschmid, Kleine Schriften. Хераусгег. von F.Rühl. Leipzig 1889. S. 448–482]. Резултатът от неговото обширно съпоставяне на датите е следният: а) Олимпиадите на Евсевий (т.е. арменският списък) - изкуствени, юлиански, започнали на 1 януари 777 г. пр.н.е., които са поставени срещу юлианските високосни години; в латинската преработка на Йероним - истинските олимпиади (започващи около 1 юли 776 г. пр.н.е.). б) Понякога Евсевий заимства факти от паметници, където резултатът се е съхранявал според истинските олимпиади; мо в тези случаи той не прави редукция до неговите фиктивни юлиански, а записва такива факти под едни и същи години на Юлианските олимпиади, под които години на олимпиадите, не Юлианските, а истинските, са изброени в неговите източници. Така, по естеството на събитията, ученият трябва да познае от кой автор заема данни. И ако Евсевий използва автори, които използват правилните олимпиади, тогава ученият трябва да изхожда от олимпиадите, а не от годините от Авраам. в) Но основният нормален „канон” на Евсевий са годините на Авраам; Винаги от тях трябва да се изхожда от хронологичните определения (или да се докаже предварително, че този „канон” за дадено събитие не може да служи като норма). Евсевий изкуствено включва годините на управление под годините от Авраам; в този случай, разбира се, може да възникнат неточности; например Тиберий умира през март, а годините на Авраам се броят от падането. По този начин идентифицирането на годините на управление на наследника на Тиберий с годините от Авраам неизбежно ще бъде неточно, d) Що се отнася до намаляването на годините от Авраам в хрониката до годините пр. н. е. или от н. е. според Дионисиевата ера, тогава в този случай хрониката на Евсевий попада в няколко раздела: 1) от 1–1239 от Авраам; когато изчислявате, трябва да извадите годината на Авраам (α) от 2019, получавате годината пр.н.е. в която попада събитието (2019-α = година пр.н.е.). 2) От 1240–2016 г.; трябва да извадите от 2017 годината на Авраам = годината пр.н.е. (2017-α = годината пр.н.е.). 3) От 2017–2209 г.; трябва да се извади от годината на Авраам 2016 = година от R. X. според нашето изчисление (α-2016 = година според R. X.). 4) От 2210–2343 г.; трябва да вземете годината на Авраам, да извадите 2018 = годината от AD (α-2018 = годината AD). И накрая, 5) частта, обработена от Йероним, от 2343–2395 г.; според рецептата на von Gutschmid, трябва да извадите 2017 от годината на Авраам, получавате годината от R. X. Но в последния случай не мога да се съглася с мнението на Гучмид: не трябва да се извади 2017 г., а 2016 г. (A. von Gutschmid: α-2017 = година от н.е.; I: α-2016 = година от н.е.). Възможно е да се преброят най-малко 19 дати през живота на Йероним, които трябва да бъдат фалшиво датирани, ако се следва правилото на фон Гутшмид. По същество разногласието между мен и Гутшмид се свежда до следното: в наличните ръкописи хрониката на Йероним завършва с 2395 г., под която е поставено: катастрофалната битка в Тракия (Lacrimabile bellum in Thracia), по време на която загива Валент. Както е известно, битката се състоя на 9 август 378 г. Тъй като август е последният месец на годината, ако броим по годините от ерата на Авраам, тя се състоя в края на годината на Авраам. Тъй като Йероним не би могъл да знае годината, в която се е състояла тази битка, тогава, заключава фон Гутшмид, е ясно, че 2395–378 = 2017 г. Предполагам, че в ръкописа се е прокраднала грешка. Писарят произволно продължил да брои годините до 2395 г., докато Йероним завършил с 2394 г.; 2394–378=2016. Следователно 2016 трябва да се извади от годината на Авраам. 2) От същата външна форма на „каноните” е лесно да се разбере, както вече беше отбелязано, че тя е изключително неблагоприятна за вярното запазване на хрониката на Евсевий. Едно незначително изкривяване на реда в spatium historicum вече доведе до грешка от година или две в датата; дългите записи на събития почти винаги се противопоставят на няколко години на "канони" и беше много трудно да се разбере дали целият този запис се отнася за годината, срещу която пада първият ред, или дали отделни подробности от записа се отнасят за онези години, спрямо които са записани; например Евсевий иска ли да каже, че началото на преследването на Траян и смъртта на Симон, и освещаването на Юст и т.н. попадат в 2122 г. (116), или през 2122 г. се случва само началото на преследването, а смъртта на Симон и посвещаването на Юст - в 2123 г. Естествено, следователно, в латинските ръкописи на превода на Йероним: A[mandinus], B[op-garsianus], F[reherianus], P[etavianus], R[eginensis], (S[fragments Petaviana]), M[iddlehillensis] и на арменски: N [Tokat], XG [Jerusalem], имаше много опции. Шоне като цяло дава предпочитание (почти винаги го приема в текста) на датировката на V. С помощта на ориенталистите Петерман (арменист) и Рьодигер (арамеист) той се опитва въз основа на източни преводи да завърши и коригира изданието на Йероним и по този начин да възстанови текста на Евсевий. Но, за съжаление, Рьодигер му посочи пасажи от сирийския превод, които нямаха почти никаква стойност (списък на събития без години) и погледна един много важен паметник, а именно „Хрониката“ на Дионисий Тел-Махр (Teil-Mahr), монофизитски патриарх на Антиохия (818-845), чийто сирийски текст е публикуван от Тулберг (Упсала) през г. 1850 г.; Дионисий преписва почти буквално по-голямата част от хрониката на Евсевий. Немски превод на тази част от хрониката на Дионисий е публикуван през 1884 г. от Зигфрид (арамаист) и Гьолцер (историк, изследовател на останките от хрониката на Юлий Африкан). Резултатът от този нов растеж на критическия апарат за Евсевий е обобщен от същия Алфред фон Гутшмид в неговата разширена ректорска програма: Untersuchungen über die syrische Epitome der Eusebischen Canones. Stuttgart 1886 [също в 1 том на Kleine Schriften, S 483–529]. Резултатът от обширното сравнение на датите в различни ръкописи беше следният: а) Имаме работа с два прегледа на хрониката на Евсевий: 1) арменски и 2) латински сирийски. b) От 115 (= 99+16) събития, арменският преглед правилно датира 45 (= 29+16) събития, латино-сирийският 44.Igitur: достойнствата на двата прегледа са почти еднакви. Но в) по-специално, от тези 115 събития, 45 (29+16) са правилно датирани само в арменския преглед, 15 - само в сирианския, 16 - само в арменския и кодовия. П., 18 – само на р., 11 – само на сир. и р., 10 – само на арменски и сир. И така, г) достойнствата на сирийския преглед в сравнение с латинския са маловажни: от 59 събития, които латинско-сирийския преглед, самостоятелно или заедно с арменския, датира правилно, 34 са записани правилно на P и само 25 на сирийски. A e) по отношение на латинските ръкописи, това резюме гласи: 1) die Güte von P, 2) der geringe Werth von E, 3) die Werthlosigkeit von B, тоест Шоне следва грешната следа в латинската част на текста. И оттук д) общото правило: трябва да се използва изданието на Schone, като предварително се коригира отпечатаният текст въз основа на показанията на NP. Von Gutschmid показва, че единственият добър ръкопис е P - codex Petavianus. Следователно, когато се приписват събития в spatio historico на години във fila regnorum, трябва да се даде предимство на инструкциите на R. Що се отнася до лявата страна на колоната, където е поставен преводът от арменски, трябва да се вземе предвид ръкописът, отбелязан със знака N. Да предположим, че в spatio hisu на Йероним четем под знака бележка за ужасно земетресение на остров Ко (в инсула Гукане). В арменския превод това събитие е в ръкопис G под 2013 г., в ръкопис N под 2012 г., в Йероним - под 2011 г., но според P - под 2012 г., RN за 2012 г. последователно, Евсевий датира това събитие в 2012 г. По този начин въпросът, поставен по-горе, се свежда до друг: използвал ли е този учен резултатите от изследванията на Гучмид? Всички тези подробности за операциите върху хрониката на Евсевий са неизбежни поради факта, че около три четвърти от датите, с които историците разполагат за съответния период от време, произхождат от хрониката на Евсевий. Въпросът за времето на съставяне на „Хрониката“ от Евсевий се решава във връзка с въпроса за произхода на другото му произведение „Църковна история“. Това последно произведение, както може да се види от първата глава на първата му книга, се появява след хрониката и именно хронологичните трудове на Евсевий са му послужили като подтик да напише църковна история. По отношение на хрониката може да се предположи, че въпреки че завършва (според Йероним) през 2342 (324) година, тя е съставена по-рано и впоследствие е допълнена 17. б) Църковната история на Евсевий излезе наяве, защото Евсевий, когато за първи път написа своята хроника, събра много материали, които не се вписваха в тясната рамка на spatii historici. Ето защо Евсевий решава да даде по-пълно описание на църковните исторически събития в нов труд: Ekklhsiastikh' istoria. Евсевий обработва първите 9 книги и ги публикува преди последната 10-та книга, написана по молба на епископ Павлин от Тир. В послеслова на 9-та книга Лициний все още остава верен на едикта на Константин и не действа като гонител на християните, за което Евсевий го хвали заедно с Константин. Ясно е, че тази книга е написана дори когато връзката между Константин и Лициний не е била напълно дефинирана, т.е. до окончателното раздяла на Константин с Лициний и победата му над него на 18 септември 323 г., когато Константин става едноличен суверен. Десетата книга вече се отнася до предателството на Лициний и завършва с прослава на Константин. Следователно се оказва, че той е написал края на своята история след 323 или дори 325 г. и е много вероятно самата история да е написана от него приблизително между 315 и 316 18 г. И тази работа може да се нарече добросъвестна и дори научна. Отразяването на събитията от Евсевий е маловажно за нас; той е незаменим за нас като доставчик на факти, които е заимствал от източници, които често не са оцелели до нас. Богословските възгледи на Евсевий са едновременно широки и твърде едностранчиви. Той говори за Божиите пътища и влиянието на дявола по-често, отколкото допускат съвременните историци. Неговата история в някои отношения не задоволява не само изискванията на истинските историци, но дори и на неговите съвременници. Може да се приеме за безспорно, че неговите съвременници са умеели да характеризират исторически личности по-добре от Евсевий. Те поне запазват по-живи черти. Амиан Марцелин е положителен майстор на занаята си в сравнение с Евсевий. Тук Евсевий е доста безцветен. Като цяло трябва да признаем, че талантът му на историк-психолог и дори на стилист не е първостепенен. Ако приложим нашата гледна точка към неговата история, тя няма да издържи на проверка: в нея почти няма прагматизъм. Но значението на делото на Евсевий ще се появи в различна светлина, ако установим различна гледна точка. Цялата му сила се крие във факта, че той имаше достъп до огромни библиотеки, Кесария и Йерусалим, от които използва различни произведения на древни писатели. Той е майстор, когато пише. Църковно-историческият труд на Евсевий е по същество описание на най-богатата колекция от книги, която е била в ръцете на автора, описание, подредено в хронологичен ред според царуването на императорите. В това отношение тя може да се сравни с Bibliotheca Vaticana (1719–1728) на Асемани. Разликата между Асемани и Евсевий се свежда до изобилието от материал, а не до същността на техниките. Сред учените историци от по-късно време също е правилно да се посочи като аналогия в този случай Тилмон, който даде примерна история от гледна точка на научна достоверност. Той разкрива на всеки ред откъде е взел информацията: френският текст представлява неговия превод на гръцки и латински оригинали. Читателят веднага може да познае дали той се основава на надеждни източници или само на предположения. Както този историк ръководеше въпроса, така и Евсевий, който се опита да докаже съществуването на известна историческа личност чрез откъси. По своето съдържание историята на Евсевий е богословска. Цялата светска история остава встрани от него. Целите, които той преследва в своята история, перфектно характеризират нейния богословски характер. В предговора към своята история Евсевий казва, че ще следва приемствеността на апостолската традиция, изразена в приемствеността на йерархичните личности, които заемат най-важните отдели, и в запазването от тях и други учители на християнската вяра на апостолското учение. Това е положителната цел на неговия разказ. Отрицателният е описание на онези вълци, които, появявайки се в овчи кожи, ограбиха стадото на Христос, тоест еретици, описание на преследването на християните от езичниците и смъртта на мъчителите. Ето една по същество проста, но строго обмислена програма на неговото творчество. Той обеща да следи за приемствеността на апостолското предание и в своята история събира такива материали, от които става ясно, че приемствеността наистина е запазена. От друга страна, Евсевий не е от онези историци, които са напълно обективни. Когато изброява ересите, той не посочва точно учението на еретиците, а обикновено казва само, че в такова и такова царуване се е появил такъв и такъв еретик. Например за Сабелий той казва, че в учението на Сабелий се долавя голямо богохулство срещу Бога; Очевидно от такова съобщение не може да се получи ясна представа за лъжливото учение на Сабелий. По отношение на преследването той е по-последователен. Редът на представяне е следният: като говори много подробно за древния период от църковната история, той назовава римския император, както и епископите, управлявали най-важните катедри - Йерусалим и други по време на управлението на този император. Установил такава хронологическа рамка, той извлича синхронизми и метахронизми от книжовните паметници и същевременно дава информация за съдържанието на тези произведения, за кореспонденция между епископи, ереси и полемики срещу тях. Той обикновено казва, че такъв и такъв документ буквално (katá lé_ksin) казва това; Благодарение на този начин собствените предположения на Евсевий са доста лесни за разграничаване от действително даденото. Използвал е гръцка литература; той, като епископ на Кесария в Палестина, вероятно е можел да чете сирийски, но не е ясно дали е използвал широко сирийско писмо. Що се отнася до латинските паметници, той ги използва в преводи, но не особено умело, така че би било невъзможно да се разберат много пасажи, ако не бяха запазени оригиналите. Последните книги от историята на Евсевий са посветени на историята на гоненията при Диоклециан. В края на историята или след осма или девета книга в ръкописите е поставена и „Разказът за палестинските мъченици“ (Perí tw'n én Palaistính marturhsantwn). Евсевий говори за тях или като очевидец, или според свидетелствата на очевидци. Най-видно място тук заема мъченическата смърт на Памфил, презвитер на Кесария, приятел на Евсевий. “Сказанието” е запазено в оригинал и до днес в съкратен вариант. Пълната версия е налична само в сирийския превод, публикуван от Уилям Кюртън през 1861 г. (W. Cureton, History of the Martyrs in Palestine. London 1861). Отзивите, генерирани от това издание, показват важността на сирийския превод, който е лесен за разбиране, като се има предвид фактът, че гръцкият текст представлява непреодолими трудности в хронологията 19 20 . В последните книги на историята многословието на Евсевий, което съставлява негов недостатък, е особено очевидно. Тук намираме много ненужни неща и по това обстоятелство можем да съдим за Евсевий като писател изобщо. Като цяло стилът на неговите писания е много мрачен и объркващ. Ако на някои места в своята история той се въздържа да говори, то това положително служи в полза на интересите на църковната история. Първото издание на църковната история на Евсевий (editio princeps) е направено в Париж през 1544 г. във фолио от Робърт Стивън. Публикуването на тази публикация беше, може да се каже, фатално за публикации от следващи времена. Публикацията е направена според един кодекс, намиращ се в Кралската библиотека на Париж, който се наричаше „кодекс Региус“ и беше много лош [няколко четения, също и разделението на глави, са заимствани от друг ръкопис, кодекса Медикей]. Публикуването на Стивън е последвано от публикацията в Париж през 1659 г. на талантливия Валезиус. Последният беше свързан в бизнеса си с предшественика си. Считайки изданието на Робърт Щефан за върха на съвършенството, Валоа запазва текста си почти навсякъде. Но имайки добри ръководства в кодовете C [Mazarinaeus], ​​​​B [Medicaeus], ​​​​D [Fuketianus], Fa [Savilianus], използвайки ги и някои други, той посочи по-правилно четене под реда. Текстът е препечатан от Валоа в Кеймбридж през 1720 г. в Рединг. Изданието на Валоа дава историята на Евсевий в Патрологията на Минь (1857). След това има публикации от Строт в Хале през 1779 г. и Цимерман във Франкфурт през 1822 г. През 1827 г. изданието на Хайнихен е публикувано в Лайпциг. Той имаше само данни от Валоа за своя критичен апарат. Стъпка напред, благодарение на съгласуването на някои кодове, направи Едуард Бъртън, чиято публикация се появи през 1838 г. в Оксфорд и беше преиздадена през 1872 г. и 1881 г. Брайт. Това е последвано от публикацията на Алберт Швеглер през 1852 г. в Тюбинген, където групите, в които трябва да бъдат поставени ръкописите на Евсевий, са добре изяснени. Но след като класифицира добре ръкописите, той си поставя ограничена цел, като иска да възстанови текстовете на Евсевий въз основа главно на C [Mazarinaeus или Parisiensis 1430]. В Шафхаузен (Scaphusiae) през 1859–1862 г. Историята на Евсевий е публикувана на части от католически професор от Бреслау, бивш протестант, приел католицизма, и бивш доцент в Берлинския университет, Хуго Ламер. При приемането на католицизма Хуго Лемер заема катедрата по църковна история в Католическия университет в Бреслав. Той очерта мотивацията си да приеме католицизма в брошурата „Misericordia Dei“, която скоро след публикуването си се превърна в антикварна рядкост. Лемер, католик, беше, така да се каже, персона грата в Рим и затова вратите на онези библиотеки бяха лесно отворени за него, в които преди това би било много трудно да влезе като протестант. За да проучи ръкописите на Евсевий, той посети Дрезден, Виена, Венеция, Рим и Мюнхен и по този начин достигна своя критичен апарат до 24 ръкописа и пасажи на Евсевий. Това беше огромна крачка напред. Но Лемер предполага, че код O (Venetus 338) най-точно предава оригиналния текст на Евсевий, докато, напротив, този код представлява вид съкращение на други издания. Лемер дори възпроизвежда разделянето на глави според код О. Той не беше запознат с френски и английски ръкописи и затова венецианският ръкопис не беше сравнен с тях. Ръкописите, които Лемер използва за публикацията си, са подредени в реда на Швеглер. Второто издание на Gainichen, най-задоволително за времето си, също в Лайпциг, датира от 1868 г. Gainichen стои, по същество, на раменете на Lemmer. Това личи от факта, че например Vita Constantini, което Лемер не е публикувал, той публикува само 5 ръкописа, докато църковната история - 24. След тази публикация изданието на Лемер в Шафхаузен губи своята стойност. Гаинихен отхвърли латинския превод на Евсевий в предишните издания, който беше ненужен за учения читател. Гаинихен оставя ясни пасажи от гръцкия текст на Евсевий без бележки; Той снабди тъмните пасажи с бележки под реда, където посочи латинския и немския превод на тези пасажи. Когато текстът на Евсевий съдържа грешки в неологизми, Гайнихен насочва читателите към наръчници по граматика на по-късния гръцки език. След това повечето от произведенията на Евсевий са публикувани в Лайпциг от Диндорф през 1871 г. Това издание представлява крачка назад в сравнение с предишните издания, а именно второто издание на Gainichen. В предишни издания вече беше установено, че ръкописите на творбите на Евсевий са разделени на 2 или дори 3 фамилни имена, но Диндорф отново ги смесва в своето издание. Диндорф иска да възстанови най-добрия текст само според някои кодове - на първо място (като Швеглер) според C; но О също се появява сред тези избрани, въпреки че принадлежи към друго семейство, а в еклектизма си Диндорф се оказва непоследователен и често отхвърля четенето на С и приема четенето на други ръкописи. Какво всъщност остава да се направи, за да се възстанови текстът на църковната история на Евсевий? По отношение на изданието на Диндорф и след това в следващите времена имаше оплаквания от немски учени, че все още няма напълно задоволително критично издание на текста на Евсевий. Но тези оплаквания са напразни. Най-доброто, разбира се, винаги е враг на доброто и човешката мисъл непременно трябва да върви напред във времето. Но едва ли ще се открие нещо съществено ново в сравнение с вече даденото от Гайничен. Подборът на несъответствията, които той направи в своето издание, съдържа много материал и цялата задача на учените издатели на Евсевий се свежда до облагането на ръкописите. Но може би четенето на текста на Евсевий винаги ще бъде спорно. За възстановяване на текста на Евсевий, очевидно, освен ръкописите, може да послужи и Никифор Калист (ок. 1333 г.). Но това е късен автор и следователно не е авторитетен; Междувременно има ръкописи на Евсевий от 10 век. Освен това Калист понякога променя текста на Евсевий. Значението на Калист като коментатор, т.е. доколко той обяснява Евсевий е маловажно. Историята на Калист придобива значение само защото той е могъл да използва библиотеката на Константинополската патриаршия. Това е гръцко ръководство. Ако, когато оценяваме ръкописите на историята на Евсевий, трябва да признаем предписанието като критерий, тогава трябва да признаем най-съвършения прочит на Евсевий, който намираме в латинския превод на историята на Руфин от Аквилея. Но Руфин предава Евсевий само на латински и изобщо не го превежда буквално и следователно не може да се твърди, че прочитът на Руфин е напълно правилен и най-съвършен. По същата причина прочитът на Евсевий, открит в творбата на Йероним „De viris ilustrious“, не може да се счита за съвършен. Освен гръцките наръчници и латинските преводи има и източник за установяване на текста на Евсевий. Това са източни преводи - сирийски и арменски. От сирийските ръкописи на превода на историята един датира от 6 век. и се намира в Лондон в нитрийската колекция от сирийски ръкописи на Татам; съдържа само първите пет книги. Друг ръкопис е едва 120 години по-млад от Евсевий и написан през 462 г., намиращ се в Имп. обществена библиотека в Санкт Петербург; липсват 6-та и отчасти 5-та и 7-ма книга. Очакваше се издание на този сирийски Евсевий от Уилям Райт. [След смъртта му е завършен през 1898 г. от Мак Лийн (Кеймбридж). Година по-рано изданието на Беджан излиза и в Лайпциг. Ръкописите, както беше посочено, имат пропуски. Но където преводът на сирийски ни изоставя, арменският превод идва на помощ. Арменският учен Джариан публикува своя превод на Евсевий на арменски във Венеция през 1877 г., а по-долу отпечатва древния арменски превод [от сирийски]. Този превод, въпреки че ръкописът е късен, 5 век. и датира от времето на Месроп 21. С колекцията от ориенталски ръководства за Евсевий критичният апарат може да се счита за завършен. Ако овладеете всички тези наръчници, резултатът ще бъде, че има два класа кодекси на Евсевий: един преглед може да се нарече парижки (C, Мазарини), другият флорентински (G и H, ръкописът на Московския синод. Bibl. J също принадлежи към него). Сирийският превод и арменският са съседни на единия от тях, след това на другия. Така, когато се публикува Евсевий, не може да се спре само на един прочит, а трябва или да се следва еклектичен път, или да се представят последователно два прочита (единият под формата на текст, другият под формата на бележки); Може би прегледите идват от повече от един ръкопис на Евсевий, тогава, следователно, заключението ще бъде, че те трябва да останат такива 22. Като първоизточник за този период съчинението на Евсевий остава ценно завинаги, защото Евсевий прави извлечения от документи – от една страна; от друга страна Евсевий тук говори за много неща като очевидец. Но тук напълно се изразиха всички онези недостатъци на Евсевий като писател, които забелязваме още в последните книги от неговата история. Многословието, многословието и объркването съставляват характерната черта на неговите „Сказания” за Константин. Есето на Евсевий за Константин трябва да се разглежда именно като възхвални слова за последния, които не са лишени от исторически грешки, неточности и преувеличения. Такова свободно отношение към историческите данни като цяло е характерно за ораторите, както се вижда от примерите, избрани от А. П. Лебедев. „Словото“ по случай тридесетата годишнина на Константин не добавя нищо към житейската история на последния и е като че ли официално потвърждение на всичко казано в него. Приемници на Евсевий през 5-ти и 6-ти век. Продължители на делото на Евсевий в областта на историографията са хора, живели сто години след него. Епохата на управлението на Теодосий Млади е особено благоприятна в това отношение; За кратко време тук се появяват редица църковни историци. Първото място по време принадлежи на арианския историк Филостергий, живял около 425 г. и написал 12 книги, всяка от които започва с една от буквите на името му. Тази творба, поради неправославието на нейния автор, не е била разпространена във Византия и ние я знаем от извлечения, направени от Фотий (Biblioth. cod. 40). От само себе си се разбира, че Филостергий пише от своя собствена гледна точка и неговото отразяване на историческите събития е чисто арианско. Но тъй като той имаше под ръка документални източници относно арианството, за по-ясното разбиране на последното би било много важно да има неговата история. Филостергий съобщава много интересни подробности; например, че Никейският събор е предшестван от конгрес на епископите Хосий и Александър Александрийски, на който е решено да се провъзгласят omooúsio_s на Никейския събор. Тази история не е нещо невероятно, но е тенденциозна. Той също има данни относно разногласията, които са съществували между самите ариани. Особено забележителен е неговият възглед за Василий Велики и Григорий Богослов. Той ги представя като толкова учени, че Атанасий Велики е почти дете пред тях. И тази идея изглежда безпристрастна, защото Евномий, почитан от Филосторгий, е бил в полемика с Василий Велики. Следващите исторически писатели очевидно не са използвали Филостергий. След това, около това време, се появява все още незапазената история на йерусалимския презвитер Исихий; че е писано при Теодосий Млади, това личи от бележките в него за Теодор Мопсуестийски, прочетени на V Вселенски събор. Работата на сидическия презвитер Филип, за която Фотий говори без особено одобрение (cod. 35), също не е оцеляла. По-нататък в една и съща област почти едновременно се появяват трима историци, които могат да бъдат наречени синоптици, тъй като са описали приблизително едно и също време. Първият от тях е Сократ Схоластик. Неговата „Църковна история” се състои от 7 книги и обхваща времето от абдикацията на Диоклециан от престола през 305 г. до 8-ата петилетия на Теодосий Млади, или до 439 г. Сократ пише от името на един светец Божи човек Теодор, както той самият се изразява. Този Теодор, както трябва да се досеща, е бил епископ, но не е известно каква катедра е заемал, само че не е бил Теодор Мопсуестийски. Малко се знае за лицето на Сократ. Той е роден, израснал и живял в Константинопол; делата на Константинопол му се струват най-важни и той говори за тях подробно; Той сам видя много от казаното. Обобщавайки всички данни, свързани с неговата биография, можем да предположим, че той е роден в края на 4 век. Това личи от факта, че Сократ е учил при езическите граматици Амоний и Хелас, които трябва да избягат след затварянето на серапиона в Александрия (388–389). Сред свидетелите и очевидците, с които Сократ трябваше да има работа, Авсанон, новацианският презвитер, заема първо място. За този Ауксанон Сократ съобщава, че е бил млад на Никейския събор и е видял епископи, родени около 250 г.; Това означава, че благодарение на Ауксанон, с когото Сократ лично разговаря, той може да говори за традиция в период от около 200 години. Сократ нарича и други свидетели и очевидци по име. Що се отнася до мотивацията на Сократ да напише история, тя е била да продължи историята на Евсевий от Кесария. Следователно Сократ говори по-подробно за това, което Евсевий споменава накратко. Той черпи информация за някои факти от епохата на Константин Велики от писанията на Евсевий. За събитията след Никейския събор той говори въз основа на историята на Руфин. Що се отнася до литературната почтеност на Сократ, трябва да се отбележи, че той, след като вече е написал първите две книги на историята, след като е намерил достъп до трудовете на Атанасий Александрийски и е убеден в погрешността на свидетелството на Руфин, е счел за свой дълг да ги преработи отново във формата, в която ги имаме в момента. Всъщност Сократ не е имал сериозна подготовка за работата си и не е могъл да я има. Образованието, което получава, е светско и се занимава с юридическа професия (наричат ​​го „схоластик“ в смисъл на адвокат); в богословската област той се признава за некомпетентен. Но въпреки своята богословска некомпетентност, той декларира пълна безпристрастност в оценката на фактите от църковната история от своята светска гледна точка. Един от водещите му възгледи е религиозната толерантност. Той винаги осъжда онези епископи, които съгрешават срещу нея, и не само арианите, аполинарите, македонците, но и православните. Така той се изказва изключително остро за Несторий за неговото преследване и не съчувства на преследването на инославни и неправославни хора от Кирил Александрийски. Той е критичен към самите богословски дебати; истината, според него, е толкова близка и до двете страни, че би било възможно да се спори още по-малко. Във връзка с тази религиозна толерантност стои неговото умерено отношение към Юлиан. Той не признава, че последният е забранил на християните да се занимават с класическа литература, както твърдят други писатели, той само им е забранил да я обясняват; той беше доста критичен към християнския опит да замени класическата поезия с теологични адаптации. Много характерна страна на историята на Сократ е въпросът за връзката му с новацианците. Мнозина твърдят, че самият той принадлежи към новацианците, но това е несправедливо: в своята история Сократ се противопоставя на новацианците като член на католическата църква. Но той всъщност се интересува от новацианците. Така например той съобщава, че Новациан е умрял мъченически, че новацианците са присъствали на събора в Никея, където са били призовани техните епископи; следи за приемствеността на тяхната йерархия, както и на православните епископи. Той разполага с ясна информация за вътрешните събития сред новацианците и определя тяхното положение дори в незначителни области на Фригия и Рим, което не е било лесно да се знае, докато е живял в Константинопол. Той подчертава добре известното отношение на Златоуст към новацианците. Един ден той изказва преценката, че Новациан случайно не се е присъединил към православната църква. И накрая, по отношение на най-чувствителния въпрос - отлъчването на падналите, Сократ, въпреки че принадлежеше към католическата църква, беше много скептичен относно дисциплината, която позволява многократно покаяние. Така че от тази гледна точка Сократ очевидно е новацианец. Подобно познаване на новацианската история предполага, че Сократ произхожда от семейство, което някога е принадлежало на новацианството, поради което той може да знае миналото на последното от семейните традиции. Особена черта на историята на Сократ е нейната романизираща тенденция. В неговата история има толкова неоснователни присъди, че римокатолиците могат само да им се радват. Така той твърди, че когато на изток възникнали спорове относно божествеността на Светия Дух, Дамас, епископ на Рим, написал, че Светият Дух трябва да бъде признат за единосъщност на Бог Отец и Сина, и споровете приключили; дори твърди, че вселенски събор не може да се състои без разрешението на епископа на Рим. Оригинална черта в историята на Сократ е, че той защитава доброто име на Ориген: последният му се струва велик човек; хората, които го нападнаха, бяха пигмеи в умствено отношение и Херострат в морално отношение. Той не забравя да подчертае, че Теофил, след като се противопоставил на Ориген, самият той бил хванат да чете творбите на Ориген. Във всеки случай, осъждането на Ориген беше посрещнато с несъчувствие от Сократ. Източниците, които Сократ използва, са ограничени. Той дори не е запознат с писанията на великите кападокийци. Един от най-известните източници, който в момента не съществува, е Sunagwgh' twn sunódwn (колекция от съвети) на Савин, епископ на Хераклея, последовател на Македоний. Този сборник от съборни документи обхваща почти цялата история от началото на арианството. Сократ посочва, че това произведение е снабдено с коментари, които не са безпристрастни: Савин мълчи за фактите и събитията, които хвърлят неблагоприятна светлина върху арианството. Така той не говори за безчинствата, станали в Александрия по повод възкачването на епископската катедра на арианите Григорий и Георги; по същия начин той не говори за това как след смъртта на Атанасий Велики арианинът Луций е назначен на катедрата. Но в други отношения тази колекция е много ценна. Този сборник от съвети е важен за документирането на актовете и тяхната пълнота; Тук се говори особено подробно за дебатите, които се състояха на събора в Селевкия, така че изглежда, че докладът е направен почти от стенографски запис. По отношение на различните подробности от историята на Сократ трябва да се отбележи, че той обръща много сериозно внимание на хронологията. Това, че прави грешки на места, е извън съмнение; въпреки това желанието за точно обозначение е ясно. Той прави датировката според консулите. Една от грешките на Сократ е датирането на Сердикийския събор през 347 г. и тази грешка създава много трудности. В момента, след публикуването на великденските послания на Атанасий Велики и съдържанието към тях на сирийски [Cureton 1848, прев. върху него. език Larsow 1852], се признава, че катедралата е била през 343 23 24. По отношение на годината на смъртта на Атанасий Велики, Сократ също прави грешка от около две години; той определя времето на смъртта си през 371 г., но междувременно умира през 373 г. Очевидно от Сократ може да се очаква повече точност, поне що се отнася до него като юрист, а именно по отношение на законодателството, съдебните процеси и защитата. Информацията, която той предоставя в тази област обаче е такава, че въз основа на нея по никакъв начин не може да се разпознае авторът като юрист. Неправилни от правна гледна точка, те изглеждат еднакви от историческа гледна точка. Например Сократ твърди, че император Валентиниан, след като се е оженил за нейната прислужница по време на живота на съпругата си, е издал указ, позволяващ на всеки да има две законни съпруги, докато е известно, че той вече се е оженил за вдовица и вдовица. Публикуването на историята на Сократ, заедно с изданието на Евсевий, Созомен, Теодорит и Евагрий, е предприето от Стефан (1544 Кристофорсон (1612), Валесий (1668) и Рединг (1720). Най-доброто издание е Робърт Хъси, Оксонии 1853 (според 5 кода и 4 издания), код. Florentini FM - най-важният текст от Brighfa (1878) представлява крачка назад. След Сократ Хермиас Созомен пише църковна история. Той бил от Палестина, от село Ветелия близо до Газа, и бил в добри отношения с палестинските аскети; един от тях, Иларион, веднъж излекувал жител на Ветелия, Алафион (обсебен), от болест и това послужило като причина за обръщането на дядото на Созомен към християнството. Созомен си спомни Зенон, епископ на Маюм. Като адвокат Созомен се установява в Константинопол, където участва в църковна процесия, която е под патриарх Прокъл. Близките отношения с аскетите оставиха своя отпечатък върху характера на Созомен, който беше благочестив човек, склонен към аскетизъм. Той написа история на църквата, обхващаща събития от 324 до 439 г. и състояща се от 9 книги. Но неговите исторически разкази са оцелели до нас само до 423 г. Изгубената част обаче е незначителна. На въпроса какво е накарало Созомен да се хване за перото, е трудно да се даде точен отговор. Трябва да се отбележи, че Созомен като историк е в тясна връзка със Сократ. Сравнявайки историите на Сократ и Созомен, учените стигнаха до извода, че последният е заимствал почти всичко от първия. Решаващият фактор в случая не е, че тези две истории си приличат като цяло, а че в частност си приличат поразително. Така някои епизоди, вмъкнати от Сократ, се намират там в Созомен, въпреки че той не е имал логична нужда от тях. Сократ има история за Новацианския събор и спора относно празнуването на Св. Великден, както и за Созомен. Сократ говори за въпроса за празнуването на Великден два пъти, а също и Созомен, и то в същата връзка. Созомен обаче не споменава Сократ като водач в своето творчество. Признава се, че Созомен е независим само в информацията за съществуването на църквата в Персия и за монашеството в Палестина и Сирия. Тук той пише въз основа на първоизточници, устни сведения и свидетелства и е за нас като първоизточник. И така, Созомен е използвал Сократ и неговата история е само преработка на тази на Сократ. Други писатели във Византия също са използвали произведенията на своите предшественици, но в по-голямата си част буквално са преписвали от тях, а Созомен само е разказвал със свои думи и на по-елегантен език написаното от Сократ. Какво е подтикнало Созомен да пише по този начин? Въпросът е труден. Човек може да си помисли, че Созомен не харесва ръководството на Сократ поради симпатиите на последния към новацианците, поради постоянното му порицание за преследването на несправедливите и заради уважението му към авторитета на Ориген. Но въпреки че тези (от известна гледна точка) грапавини на Сократ са изгладени в Созомен, тук не се забелязва съществена разлика между техните творби. Също така е невероятно, че Созомен е третирал работата на Сократ по този начин, защото се е надявал, че неговата история няма да бъде известна по-далеч от Палестина. От обръщението на Созомен към Теодосий, на когото той иска да посвети произведението си, става ясно, че то е предназначено за разпространение извън Палестина. Човек може също да си помисли, че Созомен, който преди това е написал съкращение на историята на Евсевий в две книги до 323 г., е искал да съкрати работата на Сократ за по-лесно използване. Но това не беше необходимо, тъй като историята на Сократ беше доста кратка и можеше да задоволи подобни нужди. И съкращението на Созомен не е съвсем сполучливо, тъй като той дава собствените имена на много хора и много хронологични дати, така че е невъзможно да се даде точна хронология според Созомен. Всъщност, не само в посочените по-горе точки, Созомен е независим, тъй като в този случай той използва материали, недокоснати преди него, което той самият споменава с акцент: той преди всичко провери и се консултира лично с онези източници, които Сократ използва. И така, той използва колекцията на Савин. Но той разширява кръгозора си на запад, когато посочва Мартин от Тур, Хиларий от Пиктавий. Във връзка с историята на Александрийската патриаршия Созомен използва гръцкия текст на „Historia acephala“, публикуван за първи път от Мафей през 1738 г., с който Сократ не разполага. Благодарение на това обстоятелство можем да използваме началото на историята на Созомен, тази част, която не е достигнала до нас в латинския превод. Тук обаче Созомен прави погрешно отклонение от оригинала, според който патриаршеството на Атанасий Велики е продължило 45 години без 30 дни, докато според Созомен е било 46 години. Следователно случаят на Созомен не е толкова лош, колкото някои учени го представят. Ако казват, че той е написал история с твърде малко нов материал, тогава може да се каже, че дори и сега се пишат различни произведения, дори без да изглежда нов материал. Той не цитира Сократ по име, но не цитира и никого. По същия начин Евсевий не цитира Юлий Африкан в своята хроника, като приема, че работата на последния е известна на читателите. След това трябва да обърнем внимание на факта, че Созомен е посветил работата си на император Теодосий и това показва, че може би Созомен е написал своята история против волята си. Но въпреки всичко това, той направи всичко възможно 25. Всъщност по отношение на научната подготовка Созомен не беше по-висок от Сократ. Не можеше да го разбере там, където последният не можа да го разбере. Но за най-пълнотата на цитатите Созомен има цена и работата му в никакъв случай не може да се счита за излишна. На Созомен трябва да се дава предимство в случаите, когато не е съгласен със Сократ и го коригира. Въпреки всичко това все още е необработен историк и ще е добре някой да си направи труда да провери тези синоптици, особено във връзка с Теодорит, и да посочи паралелни места и т.н. Отличителна черта на творчеството на Созомен е вид църковност, доведена до фалшива апологетика, тъй като той се опитва да даде морална обосновка на почти всички църковни събития. Така по отношение на смъртта на император Юлиан Сократ приема, че тя е станала от опит за убийството му от един християнин, а Созомен, признавайки тази мисъл на Сократ за несъмнено вярна, добавя, че това представлява голям подвиг от страна на християните. Или друг пример. Теодосий Велики разделил империята си на двама сина, Аркадий и Хонорий, и тъй като и двамата били непълнолетни (но не по възраст, а по характер, а такива хора са непълнолетни до дълбока старост в развитието на волята си), той им добавил настойници. При източния император Аркадий пазител е Руфин, който предизвиква недоволство от страна на войниците и е убит от последните. Созомен успя да каже тук, че това е уредено за по-големия успех на Христовата църква. Най-доброто издание е Robert Hussey [завършено от J. Barrow], Oxonii 1860 (5 кодекса, 6 съгласувания [откъси] от варианти и 4 издания). Codex Baroccianus (B) ab Husseio collatus е най-важният за издание 26. Малко по-късно Теодорит Кирски пише своята история. Като цяло Теодорит имаше късмет в науката: през 1890 г. излезе изключителна работа за него от Н.Н. Глубоковски е публикуван в Русия (Блажени Теодорит, епископ Кирски. Неговият живот и литературна дейност. I-II. M. 1890 27. Църковната история го обхваща в 5 книги, времето от падането на Лициний през 323 до 428 г. Последните глави са посветени на Теодор Мопсуестски и списъка на епископите на Православната църква. Времето на възникване е неизвестен, във всеки случай варира между годините 441 - 449. Съжденията за това произведение са доста разнообразни и се различават. Въпросът е преди всичко дали Теодорит е познавал трудовете на своите предшественици Сократ и Созомен и дава ли нещо ново в сравнение с тях. В работата на г-н Глубоковски се доказва, че няма доказателства, че Теодорит е използвал Сократ и Созомен, а се допуска само възможността за неговото запознанство с Филостергий. But this is hardly probable: there are more differences between Philostorgius and Theodoret than similarities. There is more evidence in favor of the opinion that Theodoret used Rufinus in the Greek translation. What is the merit of Theodoret's story? Немският учен Ieep говори за него така, че сред всички църковни историци Теодорит е най-незначителният и безполезен. Шаф, напротив, оценява работата си много високо; Г-н Глубоковски също надценява нейното значение. Всъщност този труд, като исторически, е посредствен: хронологията понякога е объркана, фактическите подробности са неверни. Теодорит понякога използва документи с неоспорима автентичност, като например диалога между римския епископ Либерий и Констанций. Използвайки произведенията на Атанасий, Теодорит не можа да разбере историята на своето бягство. Стойността на неговата история по-специално се състои във факта, че Теодорит е допринесъл за нея до 12 документа, които са запазени само в неговия труд. Но когато се оценява делото на Теодорит, не трябва да се изпуска от поглед факта, че той определя своята история като църковна и я води като църковна; и следователно, в смисъла на гражданската история, нейната история е изключително оскъдна. И Ийн го разглежда само от тази (гражданска) гледна точка. Като църковен историк Теодорит има някои черти, които съставляват неговото предимство пред Сократ и Созомен. Сократ и Созомен гледат на църковните събития от стените на Константинопол. Теодорит принадлежал на изтока и следователно разглежда църковната история от тази област и въз основа на местни данни, които нито Сократ, нито Созомен са имали, описва събития на изток, чийто център е Антиохия. Като добър догматик Теодорит отлично разбираше какво може да се приеме и какво не. Той имаше под ръка някои документи, които Сократ и Созомен нямаха. Но най-важното и най-ценното в историята на Теодорит е, че той ни учи да разбираме по-късната епоха на арианските спорове и да гледаме правилно на лицата и събитията от тази епоха. Сократ, тъй като не е теолог, приема стереотипен възглед за лицата и събитията от Изтока. Той жигосва онези епископи, които нямат църковно общение с Атанасий Велики, с името полуариани. Но е невъзможно да ги съдим от тази гледна точка. Междувременно гледната точка на Теодорит е гледната точка на Василий Велики, Григорий Назиански и други отци. Теодорит е представител на източното православие, стоящ на различна историческа гледна точка от специфично александрийската гледна точка на Атанасий Велики (в ранните години от живота му). Лицата, които под перото на Сократ са полуариани, при Теодорит се оказват поборници на православието; неговата гледна точка очевидно е мелетийска. Като човек с по-високо положение и като развит характер Теодорит е забележимо сдържан в своите преценки; следователно неговата история е пълна с пропуски. Един пример в това отношение е представянето на събитията, довели до падането на Йоан Златоуст, който е светило за Теодорит. Въпреки това Теодорит не говори за него от гледна точка на своя привърженик. В книга V той се изразява по следния начин: „Достигнал до този етап от историята, аз съм в трудна ситуация; трябва да разкажа за наглите обиди към Йоан; но тъй като неговите противници бяха достойни и в други отношения, ще скрия самите им имена. Без изобщо да крие истината, че потисниците на Златоуст са били несправедливи към него, той не споменава имената на враговете на Йоан Златоуст. Съдбата на публикуването на църковната история на Теодорит е доста странна. Тя се появява в печат по-рано от историята на Евсевий. Неговият гръцки текст се появява в Базел през 1535 г. През 1544 г. е публикувано парижко издание от Робърт Стивън, което се основава на парижкия ръкопис. През 1612 г. е отпечатана в Женева от Кристофорсон. След това историята на Теодорит е публикувана през 1642 г. в неговата „Опера“ от Сирмонд. Но за да подобри текста, освен коригирането на правописните грешки, Сирмънд не направи нищо ново. Въпросът за ръкописите, използвани от тези издатели, е много неясен. Още Робърт Щефан, следвайки текста, постави откъси от различни варианти, събрани непоследователно. Женевското издание от 1612 г. също съдържа всички тези опции. Много по-важно е парижкото издание от 1673 г. на Валоа, който е имал под ръка кодексите на Лев Алация и Савилевски. След смъртта на Валоа са открити откъси от друг парижки кодекс, които са включени в изданията от 1677 и 1695 г. След това изданието на Валоа е възпроизведено в Кеймбридж през 1720 г. от Рединг (препечатано в Торино през 1748 г.). Освен това публикацията на Шулце-Ньоселт, Opera omnia Theodoreti (1772), представлява значителен успех. Оксфордското издание на Gaisford датира от 1854 г., като в общи линии възпроизвежда рецензията на Валоа. Изданието на Сирмонд е препечатано в "Патрология" на Мин (том 82). Освен църковната история Теодорит написал още две съчинения с исторически характер. Първият е “Filófeo_s istoría (Historia religiosa)”, “Боголюбива история”. Историята разказва за тридесет подвижници и се състои от тридесет глави, всяка от които ни описва живота на един от тези подвижници. Това е най-важната история за историята на сирийското монашество. Публикуването на тази история се основава на един ръкопис и следователно не представлява никакви варианти. Друга работа е надписана със следното заглавие airetikh'_s kakomufía_s epitomh' (Haereticarum fabularum compendium)", "Съкращение на еретична фалшива мъдрост." Тази работа се състои от четири книги, излагащи фалшивите учения на древните еретици. Противоречив въпрос е представен в глава 12 на последната книга, където Теодорит говори за несторианството. Някои казват, че това Други, напротив, твърдят, че Теодорит, след като е скъсал всички връзки с несторианството на Халкидонския събор, може, разбира се, да говори остро за Несторий 28. Тази работа не е имала отделни издания и дори не е била приета в Corpus haereseologicum на Франц Олер (Öhler). След Теодорит, през първата половина на 6 век, отново почти едновременно, трима лица действат като църковни историци: Теодор Четец, Василий, киликийският презвитер и Йоан Диакриномен. Всички те са изгубени. Първият от историците е най-известен; За последните две знаем от няколко споменавания за тях и от „Библиотеката” на Фотий. Теодор Читател е живял при Юстин или Юстиниан. Той, следвайки Евсевий, Сократ, Созомен и Теодорит, написа набор от църковна история в 3 книги. Направена е редукция от кодекса, запазен в Оксфордския Codex Baroccianus. От това съкращение става ясно, че последният откъс е взет от 7-ма книга на Сократ. Продължението на този код беше неговата собствена история, запазена само в съкратен код, също в треска. Baroccianus в Оксфорд и при треска. Региус в Париж. Това съкращение е неправилно приписано в първия кодекс на Никифор Калист (ок. 1333 г.), то е съществувало по-рано и вече е било използвано от Теофан. Съкращението е разделено на 2 biblía, „книги“ (1 - от 37 пасажа, II - от 65). I, 1–37 и II, 1–37 са взети от Теодор (преди възкачването на Юстин); II, 38–59 вероятно взет от изгубената работа на Василий Киликийски (антиохенски изглед); II, 60–65 (за управлението от Константин до Лъв) - може би от Теодор Четеца. Теодор е цитиран от Йоан Дамаскин, в деянията на VII Вселенски събор, от Свида. Неговите произведения бяха от немалко значение. Йоан Диакриномен е написал, според Фотий (Библ. 41), история, започвайки от Теодор Мопсуестийски до император Зенон, и е бил севирианец. Фотий го идентифицира с Йоан Беломорски. Василий Киликийски, според Фотий, е хитър несторианец; Той също така притежава апология срещу Йоан от Скитопол (Bibl. 42, cf. 107). Всъщност той е просто представител на антиохийското течение и, както беше казано, вмъкванията в откъсите от Теодор вероятно принадлежат на него. След тези наследници на Сократ, Созомен и Теодорит, отново започва прекъсване на църковната историография. В края на VI в. като църковен историк се изявява антиохийският схоластик Евагрий, роден около 536 г. и починал след 594 г. Заемайки видно обществено положение в Антиохия, той дори получава почетната титла префект, което се споменава и в надписа на неговата история (ápó éparxwn). Въпреки светската си кариера, той също беше близо до църковната сфера, беше близък с Григорий, патриарх на Антиохия, и му оказа важна услуга в един съдебен процес. Евагрий написва история в 6 книги, обхващаща времето от първия Ефески събор (431 г.) до дванадесетата година от управлението на император Маврикий (594 г.). Тази история не е толкова богата на съдържание, колкото произведенията на предшествениците на Евагрий. Авторът използва повече светски писатели, отколкото църковни документи. Той обаче съдържа и много извадки от кореспонденцията на героите, които сега са загубени за нас 29. Евагрий е публикуван заедно с други църковни историци. Изданието на Рединг (1720 г.) е препечатано от Гайсфорд през 1844 г. [Сега има критично издание от Бидез и Парментие, Лондон 1899 г.]. С Евагрий, последният приемник на посоката, започнала с Евсевий Кесарийски, напуска сцената. Писатели в тази посока се появяват едва през 14 век - до Никифор Калист 30. Византийските граждански историци и хронисти Във византийската история политическите и църковните събития се смесват едно с друго, така че онези, които се заеха с църковната история, направиха много политически доклади. Тогава интересът към църковните дела толкова отслабва, че дори не се прави разлика между църковни и политически събития, а се съобщава за всички заедно. Така църковната история се губи в държавната история, така че църковната история в собствения смисъл почти изчезва, остава само гражданската история. Съчиненията на гражданските историци са съществували преди, преди Евагрий, и имаме много произведения, характеризиращи това или онова управление, този или онзи период от живота на държавата. Началото на периода след Константин V се характеризира с участието на езически историци (Зосим, ​​Евнапий) в литературните произведения. Най-доброто издание на византийските историци е Бонското (Corpus scriptorum historiae Byzantinae) в 49 тома от 1828–1878 г., доколкото все още не е заменено от отделни, напълно научни публикации (като например изданията на де Бур). По-голямата част от изданието в Бон е препечатано от Minh. Най-доброто изследване на тези произведения [за периода от 813 до 963 г.] се дължи на Hirsch, F. Hirsch, Byzantinische Studien. Leipzig 1876. Н. А. Скабаланович говори за някои византийски хроники в есето си „Историята на византийската държава и църква през 10 и 11 век“. Петербург 1884 31. В епохата на Юстиниан е издаден историкът Прокопий от Кесария, ритор по образование и секретар при командира Велизарий. Поради това неговите творби отделят много място на военните събития. Написал е 2 книги „De bello Persico“, 2 книги „De bello Vandalico“, 4 книги „De bello Gothico“ [Opera omnia ed. Haury, vol.I-II, 1905], които описват всички кампании на Юстиниан. Същият ретор се появява по собствено желание или по външна подкана като панегирист на император Юстиниан в 6 книги „De aedificiis“, в които разглежда всичко забележително за Юстиниан. Тук е дадена много информация за църквите, построени от Юстиниан. Но ако тук Прокопий се явява като панегирист, то в друго съчинение “Anékdota”, или “Historia arcana” [изд. Krasheninnikov 1899], напротив, той разобличава самите император и императрица като чудовища в човешки образ; Теодора, между другото, също е представена като чудовище на разврата. Гледната точка върху сградите на Юстиниан тук е напълно различна; той казва, че императорът е подкопал ресурсите на държавата с тези сгради. Ако в първото произведение на сградата на Юстиниан са представени свидетели за неговата слава и власт, то тук се казва за тях, че това е било напразно и прахосване на огромни суми и че Юстиниан в този случай е напълно деспот. Невъзможно е да не се забележи, че Прокопий тук е пристрастен, от друга страна. Но това трябва да се каже само за факти, заимствани от скандалната хроника на Константинопол. В други случаи, когато се оценяват действията на Юстиниан, е трудно да не му се вярва, особено след като тези послания са подобни на посланията му в други исторически произведения. Този вид работа по гражданска или светска история по своята форма трябва да се нарича история в правилния смисъл и има паралел в църковната история на Евсевий. Но византийският период се характеризира главно с особена форма на исторически произведения. Вместо историята вече преобладава хрониката, за което може да се съди от нашите хроники, където се съобщават историите по царства и по години, така че наред с политическите и военните събития се съобщават и чисто църковни събития. Така гърците променили историята в хроника. Тази промяна обикновено се разглежда като индикатор за упадъка на гръцката литература и култура. Невъзможно е да се отрекат някои аспекти на спада, но тези аспекти са, от наша гледна точка, положителни предимства. Гръцкият историк е добър, когато знае много и говори като съвременник. Такъв е Прокопий, съвременник на Юстиниан. Но ако се откажем от богатството на съдържанието, тогава едва ли е възможно да се даде предимство на историческия разказ на гърците пред хрониката. Писателите историци се опитаха да избегнат хронологичните данни. Прокопий може например да предаде събитията от седмица на седмица, но той познава само четирите сезона. В хрониката всяко събитие е датирано в определена година, въпреки че често е показвано неправилно. Но е по-лесно да се стигне до истината от неверни свидетелства, отколкото когато изобщо няма такива. Гръцките историци се отличават с непоправима склонност към цветистичност. Всички те искат да бъдат наследници на Херодот и Тукидид. Хронистите разказват стегнато, сухо и само по материята. Ако предават малко от прагматичната връзка, значи и историците я нямат. Но честно казано, често има повече живот в тяхната сбитост, отколкото в трудовете на историците. Гражданската структура на изтока отдавна се промени, там се появиха римски служители; но частните историци се опитаха да обозначат позициите описателно. Така в техните истории се срещат сатрапи вместо ректори, коректори и съдии. Историците презират гръцкия език на своето време като нисък и го пишат с възвишен стил. Едва хронистите започват съвсем свободно да черпят директно от ежедневните източници и да представят хората наистина такива, каквито са, с неправилни изрази на речта и начина им на живот. Текстовите извадки от протоколите, например по повод на народно възмущение в Александрия или Антиохия, рисуват по-ясна картина на живота на хората, отколкото орбитите на историците. И фактът, че хронистите са били хора с ограничен мироглед, е от голямо значение за историците на нашето време. Ако летописците бяха по-малко ограничени в умственото си развитие, те щяха да станат проводници на гледната точка на своето време. Те биха пренебрегнали всички данни, които идват от неправославни източници, биха пренебрегнали неправославната гледна точка на събитията. Но поради ограничено умствено развитие летописците не знаеха как да различават православните източници от неправославните и благодарение на това запазиха откъси от еретически хроники. В тази област през разглеждания период се натъкваме на много трудове. Първите опити са произведения на египетските учени Панодор и Аниан. Те бяха обсъдени, когато се разглеждаше въпросът за епохите. Съставителят на хрониката Панодор не ни е толкова ясен, но по отношение на Аниан знаем, че неговата хроника е възникнала от великденските записи (цикълът от сътворението на света) и представлява канон, по който е трябвало да се изчисли времето на Великден. Тъй като Аниан упреква Евсевий от Кесария, че не е включил някои египетски мъченици в хрониката, това показва, че този писател също обръща внимание на църковните събития. Вероятно там се съобщава много за египетските мъченици. Тази форма намери много имитатори. Един от най-видните е антиохийският хронист Йоан Малала, който се присъединява към предишните антиохийски писатели – Тимотей и Теофил и отчасти се позовава на други неизвестни хронографи. Неговата творба не е оцеляла до нас в оригинал. Това, което е налично, са откъси от неговия труд, произволно съкратени. Тази работа се появява в тази форма в печат през 1691 г. в Оксфорд (изд. Chilmead, с prolegomena Hody) и втори път във Венеция през 1733 г.; най-доброто издание е 1831 г. на Лудвиг Диндорф, препечатано от Минг (том 97). Публикациите са базирани на кодекса Oxoniensis; Mommsen съобщава през 1872 г. извадки от треска. Scorialensis. Споменатият ръкопис няма нито начало, нито край; следователно в първото издание началото е заменено с откъси от други сборници, което сега съставлява първата книга на Йоан Малалас; всички книги 18. Последните пасажи се отнасят за декември 563 г.; хрониката завършва с управлението на император Юстиниан [или може би е доведена до 573 г.]. Въпросът за живота на автора създава много трудности. В първото издание на произведението на Малала, поради несъвършенството на гръцката сричка, е изразено мнението, че той е живял в началото на 9 век. В съвремието учените са стигнали до заключението, че Малала е писала малко след управлението на Юстиниан - на основание, че гръцкият език от това време има недостатъци и че последните откъси датират от това време. Самата Малала не беше грък, а сириец, който говореше гръцки. Самата дума „Малала” = rh’twr („ритор”, „говорещ”) е сирийска; през 9 век, когато арабският измества сирийския език, авторът не може да се казва Малала. По отношение на източниците на Малала можем да кажем, че в 1-ва част той използва своите местни (антиохийски) данни - информацията е по-пълна по отношение на Антиохия. В последните части посоката се променя, авторът вече е използвал други източници - официални записи на градски инциденти в Константинопол; този източник го придружава до края на работата му – през цялото управление на Юстиниан. Йоан Малала често се бърка, следвайки свидетелството на Йоан Дамаскин, с Йоан Антиохийски, авторът на „Археологията” (историята на Адам), запазена във фрагменти. Но Йоан Антиохийски, според изследването на Сотириадиси (1888), е живял около времето на Ираклий, пише по начина на Евсевий-Прокопий и донася историята на император Фока, а Йоан Малала е хронист, живял при император Юстин. По същото време, когато Йоан Антиохийски, пише неизвестният автор на Великденската хроника, пълният текст на която е оцелял до днес. Тази „Великденска хроника“ има доста особена литературна история. Когато първите новини за него достигат до Рим и неговият кодекс (от 10 век) е донесен от Сицилия, той е погрешно объркан с консулска хроника (fasti siculi). Първото издание на Великденската хроника е направено в Мюнхен (1615 г.) от Матю Радер. Това издание се основава на късния Мюнхенски кодекс. Ръкописът не беше особено правилен и изданието на Рейдър не беше напълно задоволително. Той нарече хрониката „Александрийска“, докато в нея има по-малко александрийска: името се дължи на случайно обстоятелство, а именно факта, че хрониката започва с откъси от Петър Александрийски. През 1688 г. второто издание в Париж е направено от известния филолог Дю Канж, който направи много за Великденската хроника. Повторено е във Венеция през 1729 г. Най-новото издание в окончателния си вид е дадено от Лудвиг Диендорф в сборника на Бон от 1832 г. и повторено в Патрологията на Минг (том 92). Тук са представени значителни подобрения в текста; издателят използва два ръкописа (Vaticanus 1941 и Monacensis [olim Ilerdensis]). Ватиканският ръкопис започва със съобщения от Филон за времето на празнуването на Великден, Аполинарий от Йераполис и Петър от Александрия от неговото Великденско слово. Но това не е началото на хрониката, а само въведение, където се посочва целта на написването на хрониката. След това авторът установява метод за изчисляване на времето за празнуване на Великден. Авторът нарича своя труд „Epitomh' xrónwn“, „Съкращение на времената“ и го проследява от времето на Адам до царуването на Ираклий (630 г.). Всъщност ръкописът на Ватикана се оказва недовършен. Той прекъсва в средата на текста на посланието на император Ираклий от 628 г., въпреки че много малко остава недовършено. Името „Великденска хроника“ е дадено на тази работа, защото авторът възнамерява да използва великденски изчисления, за да установи това или онова събитие. Авторът разказва историята година по година според своя разказ от сътворението на света, а когато се появят олимпиадите и консулите, тогава според олимпиадите и годините на консулите. Първата част обхваща старозаветната история, като авторът заимства много от Йоан Малала; използван също от Юлий Африкан и Евсевий. Сведенията от християнския период са оскъдни, особено от 532 г.; Понякога се дават само списъци на консулите. Но в последния раздел хрониката придобива документален характер: така от управлението на император Фока имената на екзекутираните са записани с всички рангове и длъжности. Авторът се занимава подробно с времето на император Ираклий. Подробности за времето на Ираклий потвърждават предположението, че авторът е монах от константинополския Студитски манастир. Що се отнася до умственото развитие на автора, трябва да се каже, че то е на ниско ниво. Такъв писател не може нито да въведе нищо от себе си, нито да изкриви нещо, а просто да копира от някои източници. Що се отнася до времето на Констанций, авторът е използвал произведения на ариански писател, въпреки че не е подозирал това и, както изглежда, този ариански писател не е Филостергий, а неизвестно за нас лице. Авторът съобщава такава информация, че Мелетий е свален от престола за нечестие; под 350 г. се казва за блажения Леонтий, че е верен човек, ревнител на правата вяра; описани са милосърдията на арианите; разказва се, че арианският презвитер Евгений и трима другари веднъж срещнали евреин, който решил да се присмива на християните и ги поканил да ядат змия (Марк 16:18), което те направили и евреинът се обърнал към християнската вяра. Тази история трябва да характеризира арианите от ласкателна страна и авторът не би си позволил да я донесе, ако разбираше, че използва неправославни източници. Авторът съобщава информация под 362 г. за движенията на езичниците срещу християните, включително арианите. От православна гледна точка това послание е забележително с това, че Георги, патриархът на Александрия, и според Великденската хроника, е убит от елините, като по този начин опровергава мнението на историка Гибън, че отговорът за убийството пада върху православните. Предположението, направено някога от Холстен, че Великденската хроника се състои от две части, принадлежащи на двама автори, като първата се простира включително до управлението на император Констанций, е безпочвена. Гелцер доказа неоснователността и неправилността на това предположение, тъй като заемите от ариански източници се отнасят за време по-късно от 354 г., а подробности, характеризиращи времето на Ираклий, са открити по-рано. След „Пасхалната хроника“ настъпва прекъсване в историографията на Изтока, последвано от трудовете на Константинополския патриарх Никифор. Времето, което го обхваща „Istoría súntomo_s” („Кратка история”) е от 610 до 769 г. Никифор не представя събитията отделно по години и не прави разлика между църковни и граждански дела. Освен това Никифор написва „Chronografikon súntomon“ („Хроника накратко“) - есе, съдържащо списък на патриарсите и царете от Стария и Новия завет, като посочва годините на тяхната служба и царуване. Първото издание на „историята“ на Никифор, Петавия, следва в Париж през 1616 г. Най-доброто е дадено в Лайпциг през 1880 г. от Карл де Бур, базирано на ръкопис от Ватикана; Той издава и друга творба на Никифор. Едновременно с трудовете на Никифор съществува историческото съчинение на Теофан Изповедник, игуменът на манастира Tou megálou A grou:' ("Голямото поле"). Той написва хроника - "Chronografía", обхващаща 528 години, от първата година на управлението на Диоклециан до втората година на управлението на император Михаил, или от 285 г. до 11 юли 813 г. Теофан Изповедник започва работата си по молба на Георги, синкел на Константинополския патриарх Тарасий. Георги е написал хроника от началото на света до царуването на Диоклециан. На смъртния си одър той завещава на Теофан да не изоставя започнатото дело. Феофан го продължи по примитивен начин. Ако работата на Синкел не представлява голям интерес, тогава работата на Теофан не би имала същото значение, ако източниците, от които той пише, не бяха изгубени. Той пише своята история в хронологичен ред и обикновено посочва годините от сътворението на света според александрийското изчисление, годините на управление на императорите и годините на патриарсите. За контрол има инструкции за индикатори. Основният източник, след времето на Сократ - Теодорит, за Теофан са откъси от Теодор Четец, доколкото са оцелели до наше време. Тези източници могат да служат до началото на управлението на Юстиниан. За царуването на Юстиниан той използва историята на Прокопий и официални константинополски записи. За периода, в който той е подобен на Никифор, източниците им са едни и същи, но въпреки това той изобщо не познава работата на своя предшественик. Феофан - още Никифор. Той описва епохата на иконоборството въз основа на съвременни записи. Можеше много да пише като очевидец. За да се прецени възрастта му, е важна следната история: през февруари 764 г., по Божие позволение, имаше голям студ, така че Дунав и Босфорът замръзнаха; хората ги пресичаха по сухо, а той и трийсет едногодишни деца скочиха върху ледените късове, изхвърлени на брега. По това време Феофан можеше да е на десет години. Умира около 818 г. като изповедник на иконопочитанието. При липсата на други хронографи Феофановата хроника е незаменим първоизточник. Първото издание на хрониката на Теофан се появява в Париж през 1655 г. и е направено от Гоар, който го снабдява с бележки. Що се отнася до текста, той беше слаб, тъй като ръкописът, който използваше, беше пълен със съкращения, които не винаги бяха ясни за него. Най-доброто най-ново издание е на de Boor (Lipsiae 1883), който използва десет ръкописа. От тях самият той дава предпочитание на ватиканския ръкопис 154, който, за съжаление, е изваден на бял свят едва преди началото на управлението на Юстиниан. Останалите ръкописи попадат в три категории и всеки от тях има свой особен характер, въпреки че е невъзможно да се даде предимство на някой от тях - всички са повредени, има забележки по полетата и има съкращения. За контрол и избор между тях е важен латинският превод, направен 60–70 години по-късно от римския библиотекар Анастасий с голяма близост до гръцкия текст и следователно много подходящ за неговата критика. Като следствие, от управлението на Юстиниан, историята на Анастасий е с малко по-голямо значение от гръцките списъци с по-късен произход, които са много по-малко стабилни. Превод на Анастасия също е публикуван от de Boor (1885). Първият приемник на Теофан е монахът Георги, известен под името Амартола (грешник). Тази хроника е публикувана за първи път през 1859 г. в Записките на Петербургската академия на науките от Муралт. Издателят имаше много ръкописи под ръка; самият той ги брои до 27, но публикацията му не е задоволителна. По същество тази първа обработка е направена въз основа на Московския кодекс от 12 век, а последният е подобен на парижкия списък от 10 век. [Това издание вече е заменено от изданието на de Boor от 1904–1905 г.]. Георги Амартол пренася своята хроника от Адам до 842 г.; древната история е представена много накратко. Имаме няколко ревизии на тази хроника. В много ръкописи се появява с продължението на Логотет до 948 г. В някои ръкописи има редица продължения до 1071 г., до 1081 г. и дори в Московския ръкопис до 1143 г. Продължителят на Теофан - в по-голямата си част - е анонимен автор, несправедливо погрешно с някой си Леонтий. Той пише от името на Константин Порфирородни, от когото е събран много исторически материал. Но в сегашния й вид той обработва своята хроника и вероятно я завършва при император Йоан Цимисхий (969–976) или дори при неговите наследници. Хрониката (813–961) се състои от 6 книги: 1–4 книги принадлежат на автора, 5-та книга е собствена работа на Константин Порфирогенет, който използва хрониката на Генезий; 6-та (886–961) – отново към автора [или може би Теодор Дафнопат]. Най-информативна е хрониката на анонимния автор. Наследник на анонимния е Симеон Магистър и Логотет, който пренася своята хроника от Адам на Роман II (959–963). Въпросът за автора е спорен. Смята се, че Симеон Магистър е едно и също лице със Симеон Метафраст. Но Метафраст (според панегирика на Михаил Псел) е живял преди Учителя. Хрониката на Симеон Учителя е пълна с хронологични дати, единственото неудобство е, че той има особена, променлива ера (от сътворението на света) с разлика от 1 до 7 години от правилната. Следва Лъв Граматикът; той може да е заемал висока гражданска позиция и да е завършил своята хроника на 8 юли 1013 г. Той използва хрониката на Георги и произведенията на Логотет и ги довежда до смъртта на Роман (948 г.). Сред историците от това време е известен Генезий. Авторът пише при император Константин VII Багрянородни (912–959). Името на автора е задраскано от ръкописа. По-късно двама души, ad marginem, се опитаха да го отгатнат. Единият сложи името Genésio_s, другият сложи името „Iwánnh_s epískopo_s Diokaisareía_s th_s Ana_ksárbh_s. Първото е правилно, както показва сравнението на историята с бележката на Скилиц за пристрастията („_psílon égkw’mion“ „само похвална дума“) на писателя Йосиф Генезий. Йосиф Генезий пише от името на Константин Порфирогенет; той е син на патриций Константин, който произхожда от знатен арменски род и се отличава в периода 842–867 г. - при Михаил III, който Генезий споменава повече от веднъж. Това пропива творбите му с цвят на тенденциозност. Хрониката отразява и връзката на Генезий с Константин VII. В своите 4 книги той обхваща времето от Лъв Арменец до половината от управлението на Василий Македонянин. Значението на Генезий като църковен историк е несигурно, тъй като той използва както неписмени източници, така и произведенията на своите предшественици, например хрониката на Георги, биографиите на патриарсите Никифор и Игнатий, без никаква критика, а където това се налагаше от връзката на автора с Константин VII, много тенденциозно. В края на X в. говори Лъв Дякон, който описва в 10 книги историята на времето от 959 до 975 г. Михаил Псел, освен хронография (976–1059–1077), пише и жития. Специално внимание заслужава със своята хроника историкът Йоан Скилиц от Тракия, живял в края на XI век. От 812 г. той довежда хрониката до 1081 г. Но съдбата на хрониката на Йоан Тракиец е доста странна. През 12 век. използван е от Георги Кедрин. От мястото, от което Йоан продължава Теофан до края на неговата хроника (1057 г.), Кедрин преписва буквално. Когато се откриха прилики между хрониките, те заключиха, че Йоан Тракиец е преписал своята хроника за 1057 г. от хрониката на Кедрин и последната започва да излиза, а хрониката на Скилиц (Йоан Тракиец) дори не е удостоена с публикация. Джон Скилиц, като историк, имаше под ръка много исторически материали. Той не одобрява своите предшественици за монографичния характер на техните произведения и пристрастност (симпатия към отделни личности). Той имаше много произведения от различни автори, които не са достигнали до нас, като: Сикелиот дидаскал, дякон Никифор Фригийски, епископ Теодор от Сиде, неговият племенник Теодор, епископ на Севаст, Димитрий от Кизик и монах Йоан от Лидия. От това става ясно, че Скилица е имал много източници, които са излезли от перото на духовници и освен това са живели не в Константинопол, а в провинциите, и следователно с изобилие от църковен и битов исторически материал; това има благоприятен ефект върху работата на Skylitzes. Но той не се отнасяше критично към тези източници, така че се натъква на много анекдотична информация, която Кедрин също пусна. След Кедрин идва Йоан Зонара, живял при император Алексей Комнин (1081 - 1118); той заемал високата длъжност на друнгария вигла [известен още като никтепарх - “нощен епарх” - от края на 8 век, началник на охраната на главния императорски дворец, хиподрума и съда, както и нощна стража на Константинопол] и е известен в богословската наука като тълкувател на каноните. Тази компетентност в разрешаването на канонични въпроси придава важно значение на неговата „история“ [хроника]; Освен това езикът му е по-прост от този на предшествениците му, а в историята на Зонара има много исторически, биографични и езикови обяснения. Историята на Зонара обхваща 18 книги; 6 книги са посветени на античната история, а 12 на римската и византийската история. Източниците в първата част са посочени подробно от Диендорф, в следващата част те не са посочени, но това не е от особено значение, тъй като Зонара е използвал известни на нас историци и е независим само през 1081 - 1118 г. По отношение на следващото поколение писатели трябва да се споменат две особености: 1) страхът от бездната на мъдростта, съдържаща се в произведенията на техните предшественици, който се изразява в желанието им да съкратят вече кратките съчинения (Михаил Глика, XII век, Константин Манасий, XII век, Йоил, XIII век, Ефрем, XIV век), и 2) от тяхната византийска слабост към колорологията, изразена в уникалната форма на произведенията на последните трима историци, които предават исторически събития в политически стих (тоничен метър). Въпреки тази уникална форма на своите творби обаче, при представянето на съдържанието те удивително стриктно се придържат към буквите на творбите на своите предшественици и най-вече на Зонара. Последният църковен историк във Византия е Никифор Калист, константинополски монах (ок. 1333 г.), който възнамерява да напише църковна история в 23 книги; но само 18 книги са достигнали до нас (историята е завършена до 610 г.), а само заглавията на следващите книги са запазени (до 911 г.). Неговата история е публикувана от един-единствен виенски ръкопис през 1630 г. от Fronton le Duc. От това издание е препечатано в „Патрология“ на Мин (томове 145–147) 32. латинска църковна историография Латинската литература върху църковната история през античния период отразява силното влияние на гръцката литература. Знаем, че почти всички велики произведения на гръцката литература са преведени на латински. Така например е преведена Църковната история на Евсевий, след това произведенията на тримата му наследници - Сократ, Созомен и Теодорит. Трудът на Евсевий е преведен от Руфин през 410 г., а трудовете на Сократ, Созомен и Теодорит от схоластика Епифаний (historia tripartita), който се заема с този труд по молба на сенатора Касиодор († ок. 562). Следващата поредица от гръцки произведения по нашата тема са убягнали от вниманието на латинските учени, но произведенията на Георги Синцел, Никифор и Теофан са преведени (частично обработени) на латински от Анастасий, римският библиотекар († ок. 886 г.). Хрониката на Евсевий, а именно втората част – каноните, е преведена, обработена и продължена от Йероним. Трябва да се отбележи, че вниманието на латинските преводачи беше привлечено от незначителни произведения по църковна история и тези преводи са ценни за нас, особено след като гръцките оригинали на някои произведения бяха изгубени с времето. Известно е например, че хрониката на Хиполит, изгубена в гръцкия текст, е оцеляла в латински преводи [в два така наречени „Libri generationis” и „Excerpta latina barbari”] 33. Често тези преводи са буквални до последната степен. В това отношение „Excerpta latina barbari“, „Латински извлечения от Варварина“, т.е. напълно запазен латински превод (вероятно ок. 491–518) на напълно изгубена гръцка хроника, написана от някакъв александриец ок. 400 “Excerpta barbari” е наречен така от Скалигер поради варварския превод и грубата обработка. Доказателство за това може да се намери в следния пасаж: ille solis sonfixus est ab acheis = към "Ilion [ó "Ilio_s] h'lw [взето за dativus, от h'lo_s пирон] úpó twn áxaíwn; solis exterminatio = 'Ilíou ékpórfhsi_s; тоест оказа се, че слънцето е било приковано на кръста с гвоздеи от ръцете на ахейците. Това несъответствие се обяснява с факта, че думата "Троя" - "Илион - е взета за думата "слънце" - h'lio_s, които на гръцки се произнасят еднакво, но се пишат по различен начин. Тук очевидно става дума за превземането на град Троя от ахейците, а не изобщо за слънцето, както го приема преводачът, който не знае гръцкия език. Тази хроника, не е запазена на гръцки, има значение для хроники Евсевия. Изд minora, том I. Berolini, 1892 г.] Трябва да приложим и „Historia acephala“, запазена (не напълно) само в латинския текст, написана преди 412 г., [ed Maffei in Zeitschrift für historische Theologie 1868, Batiffol in Melanges Cabrieres, t. Под гръцко влияние започва да се развива независима латинска историография. На първо място Лактанций се проявява като историк в съчинението си „De mortibus persecuto-git” („За смъртта на гонителите”). Целта на това есе е да покаже, че всички императори, които са преследвали християните, са умрели неуспешно. Най-доброто предишно издание на това произведение е изданието на Бюнеман, публикувано през 1739 г. в Лайпциг. Вече има ново издание на Виенската академия на науките от Бранд (том XXVII, 1897) 34 35 . След това идва работата на Руфин († 410), който не само обработва историята на Евсевий на латински, но и я довежда до смъртта на Теодосий (395), главно въз основа на устни съобщения, получени от него по време на пътуването му до Александрия и изобщо на изток. Това негово самостоятелно произведение обхваща две книги. Относно значението на творчеството на Руфин трябва да се отбележи, че той оказва влияние върху гръцката църковна литература. Учените (Gwatkin) имат много ниско мнение за достойнствата на работата на Руфин, цитирайки факта, че Руфин съобщава много невероятни неща и мълчи за действителните исторически факти; например, казват те, въпреки че е имал възможност да съобщи много от живота на св. Атанасий, като човек, запознат с приятелите на този светец, се ограничава до съобщаването само на два анекдота и дори тогава с ненадежден характер. Но заключението, че Руфин като цяло е ненадежден в докладите си, е прекален песимизъм; някои от посланията му са много важни, като например съобщенията за християните в Етиопия, Грузия и сарацинските християни, заимствани от разкази на хора, познавали лично проповедниците на Божието слово в тези страни - надеждни. И накрая, той говори за по-късни събития като очевидец и затова историите заслужават доверие. Руфин се присъединява към тези историци, които са взели работата на Евсевий като модел, и следователно заслужава нашето съчувствие. В другата си творба, „Historia monachorum“, той представя факти, съобщени по-рано от друг писател, като свои послания и по този начин, разбира се, хвърля сянка върху работата си. Този трик на Руфин доведе до това, че учените започнаха да подозират всички негови исторически доклади като ненадеждни. След това трябва да споменем Павел Орозий, чиято обща история „Historiarum contra paganos libriseptem” („Седем книги с истории против езичниците”), доведена до 417 г., дава малко църковно-исторически послания, тъй като съдържа повече светлина, отколкото самите факти, което обаче се обяснява с неговата апологетична задача, която той преследва в своя труд. Публикувано от Zangenmeister във Виенския корпус (том V) през 1882 г. и след това в Лайпциг през 1889 г. Сулпиций Север, като историк, се обявява за произведение, известно под името "Chronicorum libri duo". Първата книга на тази хроника съдържа кратък преглед на историята на църквата, започвайки от Адам и до Данаил, втората - от Даниил до времето на самия автор (преди 400 г.). Колко кратка е неговата история може да се види от факта, че той разглежда историята от времето на апостолите от глава 29. според 51. Текстът на това произведение е запазен в ръкопис от XI век, намиращ се във Ватикана (Codex Palatinus). Друго произведение на Север от същия вид е „Животът на Мартин от Тур“, което е оцеляло в 6 ръкописа. Най-доброто издание на произведенията на Сулпиций Север е изданието, направено във Виена (том I, изд. Halm 1866). След това сред историците от същата посока трябва да се посочи архидяконът на картагенския Либерат, който състави кратки доклади за несторианите и евтихианите, „Breviarium causae Nestorianorum et Eutychianorum“ („Кратко резюме на случая с несторианите и евтихианите“). За този историк се знае, че е бил защитник на „трите глави“. В първата част на работата си той използва трудовете на предишни историци (Сократ и други), а в последната част той действа като очевидец. Въпреки неговите пристрастия, учените намират в него значителна обективност и оценяват работата му за надеждността на информацията, която съдържа. Освен това латинската историография в тази насока има представител в лицето на Виктор, епископ на Вит, за когото е поставена задачата да опише преследването на християните от арианите - вандали в Африка: "Historia persecutionis Wandalicae, II. III (V). Accedunt: 1) Passio martyrum apud Carthaginem, 2) Notitia episcopatuum Africae." Историята му се състои от 3, иначе (както и преди) 5 книги, и е запазена в 6 кодекса. От изданията на тази работа само две се считат за добри, едното от които е дадено във виенския корпус (том VII, изд. Petschenig 1881), а другото в берлинския Monumenta Germaniae (Austores antiquissimi III, I, изд. Halm 1879). В следващите времена латинската църковна историография губи универсалната си тенденция и става местна, национална и придобива определен тип характер – монографичен. Това са: Gregorius Turonensis († 595), Historia (ecclesiasica) Francorum, II. 10 (Григорий от Тур, „(Църковна) история на франките“); Беда Венерабилис († 735), Historia ecclesiastica gentis Anglorum, II. 5 (Почитаемият Беда, „Църковна история на англичаните“); Павел Диакон († след 773 г.), Historia Langobardorum, II. 6 (Павел Дякон, „История на лангобардите“). Трябва да се признае, че хрониката на Евсевий в латинския превод на Йероним беше повече по вкуса на латинците, отколкото неговата църковна история. Това вече може да се види от факта, че хрониката на Евсевий се четеше много често, поради което беше запазена в много ръкописи, които Шьоне се наложи да публикува в ново време. Интересът към това произведение на Джером беше направен от факта, че много писатели отидоха в тази посока в своите исторически произведения. Проспер, аквитанският презвитер, в неговия “Chronison integrum”, който продължава делото на Йероним от 379 до 455 г., е забележителен. Въз основа на някои ръкописни данни се отбелязва, че приживе са публикувани три издания на неговия Хроник в 433, 445 и 455 г. [Хрониката е публикувана от Момзен в Monum. Зародиш. Auct antiq. IX, 1892]. Хрониката на Проспер е продължена от неизвестно лице от 456 г. до епохата на Юстиниан (смъртта на вандалите), като авторът заема чисто африканска гледна точка. Успоредно с Проспер, друг писател, живял по същото време, работи върху продължението на хрониката на Евсевий - испанският епископ Хидатиус (Идаций) от Аквафлавия (между 472-474 г.), чиято работа започва през 375 г. и завършва през 469 г. Тази работа е забележителна с точността на местните дати и характеризира тогавашните отношения на Запада към Изтока. Четейки такива произведения, човек може да стигне до извода, че западните християни са се интересували много от Изтока, докато на Изток са били доста безразлични към западните християни. Идаций е роден около 393 г., quam infantulus et pupillus (в детството), има възможност да пътува до Палестина, където вижда Йероним, Теофил Александрийски, Евлогий Кесарийски и Йоан Йерусалимски; оттам той се завръща в Испания до 412 г. и през целия си живот запазва дълбоко уважение към тези велики мъже. Той живо се интересува от слухове от изток, макар че те достигат до него по най-неясния начин и понякога в изопачен вид, например той не знае какво се е случило с тези хора впоследствие, когато Йероним умира, и слухове за изгонването на Св. Той съобщава за Йоан Златоуст под година 404 и казва: „Ioannes ob fidem catholicam Eudoxiam Arcadii uxorem infestissimam patitur arianam.“ Очевидно е, че той смесва връзката на Евдоксия със св. Йоан Златоуст с връзката на Юстина с Амвросий Медиолански. Тогава първите сведения за събора в Ефес достигат до него напълно случайно; от презвитера на Arabicae regionis Герман, който пристига в Галеция през 435 г., той научава, че Ювенал е епископ в Йерусалим и че е бил извикан в столицата от Теодосий II, за да говори за несторианците, а Нестория е призната за продължител на ебионитската ерес. Идатий остави известния списък на консулите (fasti), към който бяха направени допълнения на места за събитията, случили се по тяхно време. [Нова редакция на хрониката на Идатиус и списъка на консулите е направена от Момзен в Monumenta Germaniae, Auetores antiqu. XI, 1894; IX, 1892]. Comite Marcellinus принадлежи към този тип наследник на хрониката на Евсевий; неговият труд обхваща времето от 379–534г. Марцелин е живял в Константинопол и затова неговите доклади за събитията в Западната църква са оскъдни. Неговата хроника е продължена от неизвестно лице до 548 г., а списъкът с индикти - до 566 г. Хрониката на нумидийския епископ Виктор от Тунун започва от друга точка. Замесен в спора за „трите глави” като техен защитник, той е заточен в Египет и след като сменя няколко места на затвор, умира след 566 г., вероятно в един от манастирите на Константинопол. Неговата хроника е от 444 до 567 г. Въпреки че творчеството му е тенденциозно, не може да се отрече важността и точността на отделните фактически свидетелства. [Хрониките на Марцелин и Виктор също са публикувани от Момзен в Monumenta Germaniae, Auetores antiqu. XI, 1894]. Освен този вид историография на Запад се разви и специална литература по нашата тема от монографичен характер. По този начин знаем, че Джером излезе с идеята да композира произведение, което не съществуваше на изток. Това е именно неговият монографичен труд по история на християнската литература „De viris illustribus” (т.нар. каталог на църковните писатели), съставен от него въз основа на Евсевий и доведен до 392 или 393 г. [изд. Richardson 1896, заедно с продължението на Gennady, Texte und Untersuchungen XIV, 1]. То е продължено до 460 г. от Генадий Марсилски († около 495 г.), а по-нататък от Исидор Севилски († 636 г.) и Илдефонсо Толедски († 667 г.). Тогава на Запад се появи произведение, озаглавено „Liber Pontificalis“ - доклади за живота на римските епископи, което беше неразбрано от библиотекаря Анастасий. Тъй като може да се основава на данни от римския църковен архив, свидетелството на тази работа може да бъде много важно. Editio princeps: Busaeus, Moguntiae 1602. Най-доброто от древните: Bianchini, Romae 1718–1735, t. I-IV фол.; Vignoli, Romae 1724–1755, 1.1-III, 40. Научен: abbe L. Duchesne, Paris 1886–1892, t. I-II, в 4°; Mommsen, Berolini 1898, pars prior (до 715), в 4°. Въпросът за различните източници (ръкописи) на Libe Pontificalis е повдигнат сериозно за първи път през 1869 г. от Йенския професор Липсиус (R. Lipsius, Chronologie der römischen Bischöfe, Kiel 1869), който има възможността да използва критическия апарат, предоставен му на разположение от д-р Пабст, назначен за издател на "Liber Pontificalis" в Monumenta Germaniae. Но съдбата на “Liber Pontificalis” в Monumenta Germaniae се оказа много странна. Учени editores designati [назначени редактори] са работили върху ръкописите и са починали (Пабст, Вайц), без да публикуват нито един ред от тази работа. Това се обяснява с трудността да се разберат многобройните слоеве ръкописен материал, който Липсий се заема да обясни. Липсий стига до извода, че в римската църква се води указател на епископите, към който обикновено се добавят кратки сведения за живота на всеки от тях. От тези допълнения около 354 г. е съставен Catalogus Liberianus, списък, завършващ с Либерий (352–366). Допълнителни списъци се появяват при Лъв Велики, Catalogus Leoninus, завършвайки със Сикст III (432–440). Следващата обработка (след незасвидетелствания Catalogus Symmachianus) на списъците на римските понтификси е дадена около 523 г. във формуляр F, Catalogus Felicianus (Felix III [IV], 526–530). Това вече е най-старият преглед на самия Liber Pontificalis. Неговият по-късен преглед е от К, Catalogus Cononianus, до и включително Конон (686–687). В това почти окончателно издание Liber Pontificalis (LP) е продължено на части до Стефан V (885–891). За този последен запис (Конониан), според Липсий, Неаполитанският кодекс (B) от края на 7 век е от особено значение. След Липсиус (и Дюшен), наследникът на Пабст като редактор, професорът от Берлинския университет Георг Вайц, се заема с този въпрос. Особеността на неговия възглед в сравнение с Липсий е следната: а) Catalogus Leonini трябва да се остави настрана като недостатъчно засвидетелстван в ръкописи; b) F и K не са прецеденти на LP, а извлечения от LP, независими един от друг; в) в историята на LP нямаме солиден шанс да се издигнем над 7 век (cod. B и други по-късни). Третият изследовател е френският учен Дюшен; през 1877 г. той публикува „Etude sur le Liber Pontificalis“. Твърденията на Дюшен: α) = Waitz: F и K са извлечения от LP; β) v Lipsius u Waitz: треска. Lucensis (A) VIII век. представлява по-чист LP текст от cod. IN; γ) срещу Waitz: LP се появява около 530 г. Накрая, през 1879 г., в специална статия, с известна модификация на αβ, Duchesne твърди, че δ) въз основа на сравнението на F и K, текстът на LP може да бъде възстановен по-добре, отколкото въз основа на AB (гледната точка е до известна степен cum Lipsio contra Waitz). Waitz и Duchesne, дори и след отпечатани обяснения, всеки остава със собственото си виждане* и през 1884–1885 Duchesne публикува две издания на своя Liber Pontificalis, който е завършен през 1892 г. Високите достойнства на това издание са признати и от немски учени (Harnack). Вайц, оставайки последователен на възгледа си, призна във всеки случай, че ако приемем, че възгледът на Дюшен за историята и източниците на LP (αβγδ) е правилен, „Liber Pontificalis“ трябва да бъде научно публикуван точно както го публикува Дюшен. Френският учен направи публично достояние много непубликувани ръкописни материали и възстанови текста на editio prima anno 530, който прие (лява страница: F и K; дясна страница: самата реконструкция) и накрая даде по-късния текст („Liber Pontificalis“ в правилния смисъл) с пълен критичен апарат и много информативни бележки 36. [* Забележка: общата позиция между Waitz и Duchenne „F et K след LP“ обаче е и точка на взаимно несъгласие. Според Waitz: FK от LP, което е не по-рано от половината на 7 век; според Дюшен, FK от LP, което е през 530 г.] Църковна историография на източни езици 37 Църковна историография в Сирия Сега преминаваме от западната историография към източната историография. От всички християнски източни народи арамейският или сирийският несъмнено трябва да се считат за най-древните, тъй като езикът на самия Христос Спасител е арамейски и християнството се разпространява предимно сред хората, говорещи този език. Въпреки че гръцката култура постигна значителен напредък на изток, все пак трябва да се признае, че арийският елемент действа слабо, когато се сблъска със семитския, и че гръцката цивилизация пусна корени там само повърхностно. Може да се предположи, че ако гръцкият език е напреднал, това е само във висшето общество, в големите градове (Антиохия, Дамаск и др.), докато хората са останали арамейци, а населението в близост до Антиохия не е приело гръцкия език. Това създава необходимостта от независима сирийска литература 38 . Доколкото знаем, първите исторически произведения на сирийски език са преведени. Доста рано хрониката на Евсевий и неговата църковна история са преведени на сирийски; преводи на други изключителни творби на Евсевий, например за палестинските мъченици и др., също са запазени. Първият от сирийските исторически писатели е пред нас епископ Марута от Майферкат, който е написал историята на мъчениците и Никейския събор. Последното съчинение е написано не толкова по собствен подтик, колкото от подчинение на волята на най-висшия йерарх, селевкийския католикос Исак († 416 г.). Произведенията на Марута биха били много ценни като исторически източници, но в оригиналния си вид те отдавна са изгубени. [Части от първия са публикувани от Е. Асеманий в Acta sanctorum martyrum. I. Romae 1748 и препечатано от P. Bedjan'oM в Acta martyrum et sanctorum. II. Lipsiae 1891. Пасажи от последния, преведени на немски от Браун, De Sancta Nicaena Synodo. Syrische Texte des Maruta von Maipherkat übersetzt von O. Braun. Münster in W. 1898]. От съществуващите в момента произведения, които са запазени в тяхната цялост, първо място заема [така наречената хроника на Исус (Йешу) Стълпника. Авторът е аскет, живял през първата половина на 6 век; По молба на архимандрит Сергий той пише [ок. 518] мемоари за своето време, озаглавявайки работата си по следния начин: „За бедствията, които сполетяха моя град Едеса и цяла Месопотамия“. Хрониката е разделена на две части: първата съдържа общ преглед на историята на предишни бедствия (политически), втората представя описание на конкретни бедствия по години, когато към политическите бедствия се присъединяват физически. Тази хроника обхваща времето от 806 до 818 г. от ерата на Селевкидите, т.е. 494–506 г. Авторът се оказва изключително запознат с театъра на военните действия и топографията на местата. В допълнение към факта, че хрониката като светска история е важна, тя е още по-важна, защото нейният автор отделя място на съобщения за вътрешния живот на Изтока, например, той описва глад, мор, съобщения за епископи и техните действия и т.н. [Хрониката е публикувана от Мартин през 1876 г. и Райт през 1882 г. 39]. След това най-древните произведения на сирийската литература отново са преводни произведения; най-старата сред тях е историята на Захария Ретора. Асеманий, след като се натъква на пасажи от него в сирийските ръкописи на Ватиканската библиотека, предполага, че Захария е писал на сирийски. Но Ланд представи доста сериозни доказателства, че е написал своята история (монофизит) на гръцки. Впоследствие в него настъпва промяна и ние го срещаме на събора в Константинопол през 536 г. като православен епископ на Митилена (Mitulh'nh на остров Лесбос). Оригиналният текст на творението му (Euagr. II, 2. 8.10; III, 5. 6. 7.18) не е запазен и дори сирийския превод го възпроизвежда само отчасти - с чести съкращения и произволни промени. Неговото значение, въпреки окаяната форма, в която е запазено, трябва да бъде признато за първостепенно, защото освен него нямаме по-задоволителни източници за хода на монофизитските дела. Специално внимание заслужава и методът на водене на делото: цитира документите, въз основа на които пише; но в сирийския текст те представляват много съкращения. Особено важни са сведенията за състоянието на църковните дела в Египет след Диоскор, тъй като в това отношение Захария няма равен. При обработка на сирийски, историята е доведена до 569 г. Захария е написал около 518 г. и неговата история обхваща времето от 450 до 491 г. Сирийският текст е публикуван от Land in Anecdota syriaca, tШ, Lugduni Batavorum 1870 г. [Превод на немски: K. Ahrens und G. Krüger, Die sogenannte Kirchengeschichte des Захарий Ретор. Лайпциг 1899; Английски: Ф. Хамилтън и Е. Брукс, Сирийската хроника, известна като тази на Захария от Митилена. Лондон 1899] 40. Първият виден сирийски църковен историк е епископ Йоан от Ефес (роден около 516 г.), съвременник на Юстиниан, който отразява неговото управление по много оригинален начин с монофизитските си доклади. Монофизитският Изток познава Юстиниан като ревнител на православието и гонител на монофизитството; но от тази работа се оказва, че въпреки цялото си православие Юстиниан все пак се придържа към специална политика по отношение на монофизитите. Той се оказва човек с толкова широки възгледи, че предпочита да види в поданиците си монофизитство, отколкото езичество. Така Йоан Ефески, който не криеше своите монофизитски убеждения, беше призован на съд с ранг на монофизитски епископ на Ефес и изпълняваше различни задачи на императора по отношение на езичниците в Азия: той, „един над езиците“, „разрушител на идоли“ (както наричаше себе си Йоан), често ходеше там, намираше езичници и ги обръщаше към монофизитството. Именно този човек, който взе толкова важно участие в делата на своето време, ни остави исторически сведения за своята епоха. За съжаление работата му не е достигнала до нас напълно: първите две части от историята са изгубени (от Юлий Цезар до 570 г.), само третата част е запазена в доста пълна форма, която се разделя на 6 книги, които са оцелели отчасти в самия сирийски текст, отчасти в съдържанието му; обхваща времето 571–585 г., но с отклонения под формата на спомени за предишни събития, до последните дни от живота на автора 41. Ленд отдава справедлива почит на историческия талант на Йоан от Ефес; не се крие в литературните достойнства, а в неговата забележителна правдивост. Така, въпреки придържането си към монофизитското изповедание, Йоан Ефески, въпреки това, предавайки различни видове слухове, неприятни за синодитните си противници, почти винаги забелязва, че предава това от слухове, без да гарантира тяхната автентичност. От друга страна, Йоан от Ефес не е заслепен за слабостите и личността на собствената си църква, например в историята на Павел, патриарх на Антиохия. Описвайки, по неговите думи, "героичната позиция на монофизитите за тяхното изповедание, той изяснява, че тази позиция е била безкръвна и че мнозина са били готови да пожертват своите убеждения, ако някои епископи не са показали удивителна твърдост. В допълнение, Йоан от Ефес е автор на няколко биографии на някои от видните "изповедници" на своето време, например Яков Бурдоно (така трябва да бъде наречен [според якобитското произношение, според несторианското „Burd'ana”] вместо неправилното Baradaeus) и др. München 1862. Други Joannis episcopi Ephesi historica in Land, Anecdota syriaca t.II, Lugduni Batavorum 1868; Историята е разказана от православна гледна точка в Едеската хроника. За автора му не може да се каже нищо, тъй като самото произведение е анонимно, но трябва да се отбележи, че авторът му е по-млад от Захария и по-възрастен от Йоан Ефески. Състои се от 106 параграфа и обхваща времето от възникването на Едеската църква до 540 г. – до 14-та година от управлението на Юстиниан. Този разказ е изключително кратък, но изключително важен от гледна точка на хронологическата точност и значението на онези паметници, от които авторът би могъл да черпи своите сведения. Той можеше да разполага с градския архив, който тогава беше безвъзвратно изгубен. [Хрониката е публикувана от Асеманий в Bibliotheca orientalis (1719) и препечатана от Михаелис (1786). След това е публикувана и преведена на немски от Л. Халиер в Texte u. Untersuchungen срещу Gebhardt u. Harnack IX, 1, 1892. Сега се появява в изданието на J. Guidi с латински превод в Corpus scriptorum orientalium, Scriptores syri, ser. Болен, разкъсан 4: Chronica minora. Парс I. Париж 1903] 43. След това сред сирийските писатели трябва да се посочи като забележителна фигура Дионисий от Тел-Махр, XXII сирийски (якобитски) патриарх, починал през 845 г. или 1157 г. от ерата на Селевкидите. Той беше хронограф, който продължи работата на своите предшественици; методите му бяха от примитивен характер, което произтичаше от целта на работата му: той не претендираше за оригиналност, искаше само да предостави на стадото си полезно четиво и затова, ако намери някакво назидателно произведение, в което се описва това или онова събитие, той го копира директно, като посочва източника. Така той запази хрониката на Евсевий, историята на Исус Стълпника за бедствията, сполетяли Месопотамия, и посланията на Захария. Освен това той използва Йоан от Ефес и въпреки факта, че третата му книга вече е публикувана в пълния сирийски текст, работата му не губи своята стойност, защото той заимства не само от своята 3-та книга, но и от предишните. Като приемник на сирийската историография, който донесе историята на своето време, Дионисий Тел-Махрски запазва значението на основния историк за своето време, за което той говори 44. Тогава наследник на Дионисий от Тел-Махр в областта на историографията е един от неговите приемници в ранг на патриарх - Михаил Велики (т.е. най-възрастният, † 8 ноември 1199 г.). Работата му е известна от споменаването й в други сирийски творби, но сирийския оригинал [доскоро беше] неизвестен. Арменският превод на тази хроника е оцелял [публикуван в Йерусалим през 1870 и 1871 г.] и науката знае за него благодарение на трудовете на френските арменци Дюлорие, който публикува откъси от него във френски превод в Journal asiatique 1848–1849, и Ланглоа, който публикува цялата хроника на френски през 1868 г. (Chronigue de Michel Grand le, traduite par Viktor Viktor Ланглоа. Този труд е много важен, тъй като авторът е имал на разположение много паметници, които не са достигнали до нас, за които научаваме от предговора; това са произведенията на Йоан Антиохийски за времето от Теодосий II до Юстиниан, Гурий, който обхваща епохата от Юстиниан до Ираклий, Дионисий от Тел-Мар - от Мавриций до Теофил, Игнатий, епископ на Мелитина, Престер. Йоан Кайсумски, Слиба, Дионисий бар Салибий. Въз основа на тези произведения и собствените си наблюдения авторът пренася своята история в своето време (с арменското продължение тя достига до 1224 г.). Още от частта, публикувана от Дюлорие, датираща от времето на Ираклий, човек „може“ да види какво важно съкровище се крие в този текст. Взаимните отношения на монофизитите са представени тук с пълнота и подробности, въпреки съкращенията, направени от Дюлорие. Историята на появата на монотелитството, историята на опитите на Ираклий да получи помощта на монофизитите получават своеобразно покритие; тук става ясно как Ираклий е искал да организира унията на монофизитите с православната църква. Докато бил в Едеса по време на кампания, той искал да общува с монофизитските епископи, но монофизитите заявили, че ако иска да общува, трябва да влезе в общение с тях и да се откаже от Халкидонския събор, което довело до отнемането на ключовете на църквата и предаването им на малкото православни (диофизити), останали в този град 45 . Последният забележителен исторически писател от якобитските сирийци е Грегъри Абу-л-Фарадж, син на еврейския лекар Аарон (оттук и сирийското име на Григорий _ps - mn Ί3, „Бар-Евройо“ [„Бар-Еврая“ в несторианско произношение], „син на евреина“, преобразуван във варварския Баребрей), роден през Мелитена през 1226 г. Едва на 20 години той става епископ в Гюбьо, защото, като син на изключителен лекар, получава солидно образование за онова време: владее добре гръцки, сирийски и арабски, много добре познава философията, медицината и теологията. Скоро той е повишен в „Мафряна” (сир. = произвеждащ плодове). две половини: западната се управлява от монофизитския патриарх на Антиохия, а източната от примата („Мафриан”), с резиденция в Мосул, който освен всичко друго има правото да „дава плодовете на Духа”, тоест да ръкополага епископи и самия патриарх. През 1286 г. Григорий умира, дълбоко уважаван от всички, след като е станал жертва на научните си познания и собственото си едностранчиво убеждение: той самият е предсказал смъртта си въз основа на очаквания съвпад на планетите Сатурн и Юпитер, който се е състоял както при неговото раждане, така и при поставянето му като епископ и при поставянето му като мафриан, и толкова твърдо вярва в неизбежността на смъртта си, че се разболява и всъщност починал. Григорий е написал много и, между другото, отчасти въз основа на архивни материали на сирийски, арабски и персийски, обширна политическа и църковна хроника на сирийски език (от Адам до неговото време). Първата част се занимава със събития до времето на монголското владичество (Chronicon Syriacum, edd. P. J. Bruns et G. G. Kirsch. Lipsiae 1789, 2 тома, в 4° [ново най-добро издание от P. Bedjan, Париж, 1890]); втората представя последователна поредица от първосвещеници от Аарон до антиохийските монофизитски патриарси и поредица от източни мафрианци и несториански католикос (Chronicon Ecclesiasticum, edd. J. B. Abbeloos et T. J. Lamy, Lovanii 1872–1877, 3 тома, в 4°). От първата част на тази хроника, по искане на някои араби, самият автор е направил извлечение под заглавието „Избрана история на държавите“ - в рамките на един месец (Arabic Historia dynastiarum, ed. Pocock, Oxonii 1663, 2 тома, в 4°) [преиздадено от Salhaniy в Бейрут през 1890 г.]). По-късни анонимни автори продължават списъците на епископите още двеста години. Асеманий нарича този сириец последният монофизитски историограф. Сред несторианските сирийци най-често се споменават две личности, които са се отличили най-много литературно в областта на църковната история с произведения от монографичен характер: Ебед-Йешу [Авдишо в несторианско произношение], бар-Бриха, митрополит на Соб (Насивински), † 1318 г., и Тома (Таума), епископ на Марг (близо до Мосул) в началото на 9 век. Ебед-Йешу, Йероним на сирийската църковна литература, състави каталог на поезията, който включва 197 писатели и в заключение (№ 198), подобно на Йероним, самият автор, който изброява своите произведения. [Каталогът е публикуван в Рим от Abraham of Ecchellensis през 1653 г. и от Assemanius в първата половина на том III на Bibliotheca orientalis през 1725 г.; преведен на английски от Badger, Badger, The Nestorians and their Rituals. II. Лондон 1852]. Томас от Марг, живял в началото на 9 век, написва „ktaba d-ri-sane” – „Книга на вождовете”, или „Книга на главите” в 6 раздела, където представя историята на несторианския манастир „Бет Аве”. Този труд съдържа ценни сведения за историята на монашеството. [Издадено от Bege с превод на английски: The Book of Go-verners. The Historia Monastica на Томас, епископ на Марга Изд. от E. W. Budge. I-II. Лондон 1893]. В началото на 12в. (ок. 1135 г.) несторианецът Мари-ибн-Сулей-ман [Маре бар Шлемон] оставя на потомството очертание на църковно-исторически събития на арабски в есе, наречено „Мадждал” („Кула”). Около 1340 г. друг несторианец, на име Амру-бну-Мата, написал църковно историческо произведение под същото заглавие. [В момента тези произведения са налични в изданието на Gismondi, който ги превежда на латински. Maris Amri et Slibae de patriarchis Nestorianorum commentaria. Изд. etlatine reddidit H. Gismondi. Romae 1890–1899]. Тези произведения дадоха възможност на Асемания (в Bibliotheca Orientalis т. III) да ни запознае с историята на несторианството. Тези произведения страдат от непълнота. Църковна историография в Египет 46 Християнски Египет не се е утвърдил в църковно-историческата област с нищо особено: там са написани жития на светци и монографии, но не е представена пълна история. Обяснението на този тъжен факт трябва да се търси в унизеното положение на коптите. Това, че просвещението не е процъфтявало сред този народ, се вижда от факта, че хора, напълно незапознати с гръцкия език, се издигаха до епископските катедри. Записите на минали и настоящи събития, които са останали от коптите, са от четвъртичен характер. Останките от коптската църковна писменост, историческа и светоотеческа, се съдържат почти всички в двойка счупени четии-мени на два манастира, единият - Св. Макарий в Скита, друг - неизвестен южноегипетски. Това, което остава, между другото, са фрагменти от доста фантастична колекция, наречена „църковна история“; пасажът съдържа легендарни разкази за александрийските патриарси (от Александър до Кирил) 47 . Тези данни от коптската писменост са използвани в неговата история на александрийските патриарси (на арабски) от един от изключителните коптски писатели Севир ибнул-Мукафа, епископ на Ашмунай (около 975 г.), който задълбочено изучава коптската литература. Тази работа на Sevier, продължена от други, съставлява основния източник за E. Renaudot, Historia patriarcharum alexandrinorum jacobitarum, Париж 1713 г. Съдържанието на арабския синаксар, прочетен по време на богослужение, също е заимствано от същия древен коптски menaion. [Историята на Sevier в момента е публикувана в Corpus scriptorum ori-entalium, Scriptores arabici, ser. Ill, t. 9: Север бен ел-Могафа. Historia patriarcharum alexandrinorum. Изд. гл. Ф. Сейболд. Берити 1904 кв. Там е започнато и издаването на синаксар, сер. Ill, t. ig-Synaxarium alexandrinum. Изд. J. Забравете. Beryti 1905. Историята на Sevier едновременно започва да се появява с английски превод в Patrologia orientalis. Vol. I, 2, 4: История на патриарсите на коптската църква в Александрия. Изд. Б. Еветс. Париж 1905]. Саид ибнул-Батрик, лекар и историк, и накрая, от 933 до 940 г., православен патриарх на Александрия под името Евтихес, написва своята история на арабски. Тази хроника е озаглавена „Contextio gemmarum” (Contextio gemmarum) и обхваща времето от Адам до 937 г. Тази история е с нисък стандарт: има много легендарен характер. Император Теодосий Велики и патриарх Теофил Александрийски, според нейните уверения, са били първите дървосекачи. Веднъж Теодосий видял необикновен сън и го разказал на Теофил, който въз основа на този сън предсказал за себе си възкачването на Теодосий на императорския престол и патриаршията. Въпреки тази и подобни легенди, историята на Евтихий все още има известно значение за нашата наука (по-късните съобщения вече не са легендарни; а най-старите може да съдържат зърна от данни, взети от архива на Александрийската църква). Публикува хрониката на Eutyches R. Pocock, Contextio gemmarum s. Eutychii patriarchae Alexandrini Annales. I-II. Оксоний 1658–1659; [препечатано в том III на гръцката патрология на Мин]. Дяконът на каирската църква на Дева Мария Абу Шукр Питър ибн-ур-Рахиб (т.е. син на монах), все още жив през 1282 г., написа едно богословско произведение през същата година, чийто автограф (Cod. Vatican. Assem. Arab. 31) е оцелял до наши дни. През 1258 г. той съставя Chronicon Orientale, хроника, която първоначално съдържа сух списък на събития от Стария завет и имената на управляващите суверени. Хрониката става по-подробна от времето на завладяването на Египет от арабите. Тук посланията на автора имат своеобразна стойност, особено тези, които се отнасят до характеристиките на този или онзи суверен. Втората половина на тази хроника съдържа кратка информация относно 76 патриарси до и включително Атанасий III от Александрия (1250–1261). Това, което прави това произведение особено ценно, е неговата пълна хронологична сигурност, която зависи от особеностите на неговия дизайн. Има двойно броене: арабски и коптски, годините и дори дните са посочени, когато един или друг суверен се е възкачил на трона или е умрял, така че според неговата хроника не е трудно за историка (по аритметика) да възстанови необходимите дати и освен това, както ги е написал самият автор. Изд. Abraham Ecchellensis, Parisiis 1651; J. S. Assemanus, Venetiis 1729. [Ново издание в Corpus scriptorum orientalium, Scriptores arabici, ser. III, t. 1: Петрус Ибн-Рахиб. Ориенталска хроника. Изд. Л. Чейхо. Берити 1904]. Следва Джордж бен-абу-л-Ясир'али-бен-абу-л-Мак-арим-бен-абу-л-Тайиб-ал-Макин-ибну-л-Амид, родом от Кайро, син на военен секретар. Поради клеветата на враговете, Абул-Ясир беше затворен заедно с Джордж, но когато невинността му беше открита, и двамата бяха освободени. Тогава Абул-Ясир стана монах. И Георги заема офицерски пост в сирийската армия, отново е арестуван от клеветата на враговете, отново оправдан и освободен и умира в Дамаск през 1273 г. Той написва хроника в две части, наречена „Благословеното есе“ (Syntagma benedictum). Втората част е издадена с латински превод под заглавие: Historia saracenica – a Georgio Elmacino exarata, ed. Erpenius, Lugduni Batavorum 1626. Първата част обхваща времето от сътворението на света до Мохамед, втората - от Мохамед до 1260 г. Информацията в този труд е кратка, но се цени заради хронологичната си точност. Ал-Макин използва Евтихий и Хрониката на Петър. Абу-л-Абас-Ахмад-Таки-ед-дин ал-Макризи е високообразован мюсюлманин. Заемал е поста на... d. кади в Кайро, след това е проповедник в джамии, накрая професор по традиции в мюсюлмански академии в Киара и Дамаск и умира през 1442 г. Той е много плодовит писател и „най-известният историограф в Египет“. Най-известното от неговите произведения е Книгата с инструкции и размишления относно историята на земите ('al-hitat) и паметниците или Географията и историята на Египет. Осемте глави от част III на този "'al-hitat" са публикувани отделно под заглавието "Църковна история на коптите"; най-добро издание: Geschichte der Kopten v. F. Wüstenfeld, Göttingen 1845. Съдържа кратка информация за египетската църква, като се започне от евангелист Марк, първият патриарх на Александрия, и се стигне до преследването на коптите през 1354 г. Тук, между другото, има списък на забележителни коптски манастири (86) и християнски църкви (72) с кратко исторически и географски сведения за тях. Като цяло интересът на мюсюлманите към християнските църкви беше толкова голям, че например библиотекарят на египетския халиф ал-Азиз ал-Шабущи, починал през 1000 г., състави специално описание (което не е достигнало до нас, но е било в ръцете на Макризи): „Историята на манастирите в Ирак, Мосул, Месопотамия и Египет“. Другата основна справка за Макризи е хрониката на ал-Макин. В края на живота си ал-Макризи решава да публикува „Великата книга на египетските хроники“, т.е. биографии на всички суверени и известни мъже на Египет; работата е предназначена за 80 тома, но авторът успява да напише само 16 и те са публикувани. Етиопска историография 48 Етиопската литература предоставя много малко за църковната история. Сред оцелелите преводни паметници на тази писменост най-забележителна е хрониката на Йоан, епископ на Никиу, Chronique de Jean, eveque de Nikiou. Texte ethiopien publie et traduit par H. Zotenberg, Paris 1883. За автора се знае само следното: той е бил епископ на Пшати (пипати), в Долен Египет (Делта), - на гръцки този град се нарича Никиу, - през 690 г. той участва в посвещаването на Исак, XLI монофизитски патриарх на Александрия и заема видно място сред епископи, като ápotríth_s на Долен Египет (на арабски „mudäbbir” – пост като митрополит). Той се славел като добър канонист и се отличавал със суровост на живота си, поради което XLII Александрийски патриарх Симон го назначил за надзорник на египетските манастири. В управлението си Йоан проявява такова усърдие, че един от подчинените му скитни монаси умира на 10-ия ден от наложеното му наказание („verbera”), за което през 694 г. (или между 692–700 г.) Йоан е лишен от епископство. Ето всичко, което се знае за него. На какъв език е писал е много неясен въпрос. Несъмнено тази хроника е преведена на етиопски през 1602 г. е преведен от арабски текст (също не е запазен): няма съмнение, че Йоан не е писал на арабски. Но изборът между гръцки и коптски е много труден. Издателят на хрониката Зотанбер говори („medio tutissimus ibis“) за факта, че е писал на гръцки, но разделите, отнасящи се до историята на Египет, са написани директно на коптски. Но такова раирано есе няма аналогии зад себе си. По-вероятно е хрониката на Йоан да е написана изцяло на гръцки *. Причините за избора между гръцки (e) и коптски (k) са следните: 1. Йоан несъмнено е знаел литературния kat_'e_ksoxh'n - гръцки език, тъй като е използвал Малала (+ e). 2. Невероятно е, че не е знаел коптски (+k). 3. Мина, непосредственият приемник на Йоан на катедрата на Пшати, е известен като коптски писател (автор на „Житието“ XLI на патриарх Исак Александрийски) (+ k). 4. Враждебността на Йоан към Диофизитска Византия може да го е подтикнала да не пише на гръцки (+k). 5. Но по това време арабите се бяха показали в истинската светлина и коптите разбраха, че разменяйки византийците с арабите, те са извършили много съмнителна измама; това не може да не смекчи техния антивизантизъм (+ e). 6. Нямаше търсене на история, главно и като цяло политическа, сред коптската четяща публика (+ e). 7. Следите от коптския текст на етиопски, посочени от Zotanber, са сведени до двойка думи с коптски (а не гръцки) термин, pi - Moggo_s vm. ó Móggo_s , pi – Дракон vm. 6 Drákon и за предполагаемата идентичност (неразбираема на етиопски) на официалната титла „adagysn“ (adagySn) с коптската „ethijn“ (etíiokn), RR 362. 423; обаче „пи“ може да произлиза и от арабското „би“ („ин“), а последната идентификация е напрегната (+ k). 8. Но всички тези следи не превъзхождат, по смисъл, един факт: египетският град Йоан на етиопски винаги се нарича „Naqijus, Naqyjus, Nakyyus” и изключително рядко (3 пъти?) се добавя към тази дума: „наречен Abshadi” или се казва: „Abshadi, т.е. Nakyyus.” Това показва, че хрониката на Йоан, дори в нейните специфично египетски части (вж. глава 31), е написана не на езика, на който този град винаги се нарича „Пшати“, а на този, на който се нарича „Никиу“ (+ e). И така: +4 e за = 4 k против: Йоан пише на гръцки, като може би вмъква, където е необходимо, отделни коптски (собствени) имена в род pihati, pi - Drakwn (името на канал в Александрия). Произведението на Йоан обхваща периода от сътворението на света до завладяването на Египет и се състои от 122 глави. Не е разделена на книги; но в него могат да се различат три основни слоя: първият - периодът преди възцаряването на Константин Велики, вторият - преди възцаряването на император Фока и третият - до края. Това произведение, особено в първия период, е копие на Малала. Малко допълнения са направени към него и те се отнасят до съобщаването на местни (египетски) легенди. Вторият период е по-независим. Заетата тук гледна точка (монофизитска) върху историческите факти придава оригиналност на произведението; Има още допълнения от местни истории. Така Йоан съобщава за произхода на Теофил Александрийски, предава различни спорове между епископските градове; Император Анастасий се появява в особена светлина в отношението си към Египет. В последния раздел на своята история Джон е напълно независим и предоставя подробности, които не намираме никъде. Така например фактът, че такъв груб човек като Фока стана император, се обяснява много просто от него: заговорниците избраха цар измежду себе си чрез жребий. Той също така предоставя информация за вълненията при Фока на изток (във връзка с преследването на евреите?), а възкачването на Ираклий е описано особено подробно, за което Йоан би могъл да научи от очевидци. Но в същия този раздел – между глави 110 и 111 – има значителна празнина, така че историята на по-голямата част от царуването на Ираклий е изгубена (очевидно в арабския или дори в гръцкия текст) и завладяването на арабите изглежда вече е извършено. Третата част директно разгръща картината на онези граждански борби, които са улеснили завоеванието на арабите. Взаимната омраза на халкедонитите и монофизитите е изобразена с ярки термини; добре е установено, че опитите на Ираклий да обедини монофизитите с монотелитите в Египет са неуспешни. С оглед на всичко това важността на последния раздел се признава от всички. Но дори и да имаше съмнения относно тези съобщения, те биха били разбити от съобщения от папирусите на ерцхерцог Райнер (във Виена), които съдържат официални документи, разписки на финансови служители за данъци, споменати в историята на Йоан (apakure, Фiló_kseno_s doú_ks). Но това важно произведение е само преводното наследство на етиопската литература, което се захранва главно от преводи от коптски и арабски. Има обаче и самостоятелни опити за историография, чиято любима форма е хрониката. От някои оцелели хроники научаваме за съществуването на държавни секретари, чието задължение е било да записват всички забележителни събития. Но най-древните преживявания на тези хронисти не са запазени; оцеляла е само тяхната по-късна (съкратена) обработка. Едно от тези по-късни издания е публикувано от френския ориенталист - Рене Басет, Etudes sur l'histoire d'Ethiopie. Париж 1882 г. Тази хроника започва с Адам и завършва с 1730 г. Но съобщенията, намерени тук, като цяло са незначителни, особено преди 1508 г.; лаконичната им краткост често ги прави неразбираеми; повече се говори за държавни дела, отколкото за църковни. Арменският език принадлежи към така наречения ирански клон, свързан е с персийския и е толкова далеч от другите (семитски) източни езици, че се чете от малцина. Трябва да се признае, че Русия е позиционирана много благоприятно в това отношение, имайки такива учени като Броссет, Патканов, Емин, [Мар]. Сред французите може да се посочи Дюлорие, а в Италия - монашеският орден (8 септември 1712 г.) на мехитаристите, обединени арменци, живеещи в манастира Св. Лазар на остров Венеция. За историческата литература на арменската църква има труд на проф. Петербургския университет К.П. Патканов, Библиографски очерк на арменската историческа литература. Санкт Петербург 1879; Кетре Патканян, Esquisse bibliographique de la litterature historique des Armeniens. С.-Петербург 1880. Ср. S. F. Neumann, Versuch einer Geschichte der armenischen Literatur. Leipzig 1836. F. Neve, L'Armenie chretienne et sa literature. Лувен 1886 49. Самата арменска историческа литература е многобройна, но има местен характер. Известно е, че арменската литература попада в два периода: добуквен и следбуквен от 400 г. Почти всички произведения от първия период са забравени, въпреки че някои от тях са оцелели по чудо [ок. автор: За да не се приеме наистина това за свръхестествено чудо, трябва да се отбележи, че предписменият период е този, в който арменците са писали, но само със сирийски букви, които не са били местни за техния език - същото се случва, както ако някой се опита да пише на руски с еврейски букви без точки (гласни)]. Първият оцелял исторически писател от предбуквалния период е Агатангел Римлянин, секретар на Тиридат Велики (Тридат, 286–342). Той беше учен, запознат с гръцката и латинската литература. Той написа история на царуването на Тиридат (главно обръщането към християнството), която е запазена с по-късни интерполации. [Публикувано във Венеция 1862 и Тифлис 1882; Гръцки текст изд. de Lagarde, Göttingen 1887] 50 Вторият писател е Зиновий Глакски, епископ на Мала Азия, който се отказва от епископството, следва Григорий Просветител и е първият игумен на манастира "Св. Йоан Кръстител" в Тарона. От името на Григорий Просветител той написа историята на покръстването на арменската област Тарон, където помести кореспонденцията на св. Григорий и Леонтий. Зиновий пише на сирийски, но историята му след това е преведена на арменски [публикувана във Венеция 1832 г.]. Неговото дело има последователи: най-забележителният от тях е Йоан от Мамикон, XXXV приемник на Зеновий в манастира на Св. Предтечи, който довежда историята до 640 51 г. Византийският Фауст продължава историята на Агафангел до 390 г. След това идва Мойсей от Хорен (р. ок. 370 г., умрял 489 г.). От малък той е в близки отношения с католикоса на арменците Сахак Велики и Маштоц Месроп, изобретателят на арменската азбука, и е фигура от първа степен от онази плеяда учени, които са писали с новоизмислени букви (началото на следбуквалния период). Неговата история в три книги започва с Хайк, митичният прародител на арменците („арменци“ на арменски: „Хайк“) и достига до 441 година († Сахак и Месроп). (Историята е публикувана заедно с други произведения на Мойсей, най-важните от които са неговата география и реторика, във Венеция през 1843 и 1865 г., а много често и отделно, например в Тифлис 1881 г.; руски превод от Н. Емин, Москва 1858 и 1893 г.) 52 53. След него трябва да се нарече ученикът на Сахак и Месроп - Егише (т.е. Елисей) † 480; това беше секретарят при княз Вардан, който описа историята на борбата (449–451) на арменците за вяра с персите срещу религията на Зороастър и войната на арменците срещу последния, завършила нещастно за арменците (битката при Арарат, в която Вардан † през юни 451 г.). [Публикуван като общ сборник от произведения във Венеция през 1839 и 1859 г. и често отделно, последно в Москва 1892 г.; Руски превод в Тифлис 1853 г.]. Ученик на Сахак и Месроп, Кориун, написа живота на Месроп [Венеция 1894]. Лазар от Фарп пише история от 388–485 г., нещо като продължение на историята на Моисей от Хорен, за която Лазар обаче не знае [Венеция 1793, 1807, 1873]. След това можете да посочите от по-късни времена работата на епископ Себеос (т.е. Евсевий) от 7 век. – „Историята на Ираклий” [Константинопол 1851, Санкт Петербург. 1879 изд. Патканова; негов руски превод Санкт Петербург. 1862]. [От 8 век. известна е историята на арабските нашествия в Армения и техните войни с Византия от 661 до 788 г., „История на халифите“ от Вардапет Гевонд, т.е. Леонтий (Париж 1857, Санкт Петербург 1887 изд. Езов; превод Патканов, Санкт Петербург 1862). Може би Мойсей от Каганкатуи, който е написал „Историята на агваните“, или албанците, датира от същото време, ако не и от 10 век (Париж 1860, Москва 1860 изд. от Емин; превод от Патканов, Санкт Петербург 1861)]. През 10 век Томас Арцруни пише история в 5 книги от Ной до 936 г. [Константинопол 1852 г., Санкт Петербург. 1887 изд. Патканова]. [В същото време католикос Йоан VI пренася своята история до по-ранна точка, точно до 925 г. (Йерусалим 1843 г., Москва 1853 г.)]. През 11 век Стефан Асохик от Тарон довежда историята до 1004 г. [Париж 1854 г., Санкт Петербург. 1885 г.; руски превод 1864]. През 12 век. Презвитер Самуил от Ани е приемник на хрониката на Евсевий от Кесария до 1179 г. [изд. Тер-Микелиан, Вагаршапат 1893]. Монументалните източници на историята и тяхното развитие обикновено се разглеждат в ръководствата по съответните спомагателни науки, епиграфика, нумизматика, сфрагистика, както и в ръководства по археология и история на изкуството. Във връзка с паметниците на християнската античност в случая е важен, освен вече остарелите, Речник на християнските старини, изд. от W. Smith и S. Cheetham. Vol. I-II. London 1875–1880 и Real-Encyclopädie der christlichen Alterthümer, bearb. und herausgeg. фон Ф. X. Краус. B.I-II. Фрайбург им Бр. 1880–1886, има наскоро започнат Dictionnaire d'archeologie chretienne et de liturgie, publie par F. Cabrol. T. I. Paris 1903–1906 (с много снимки от паметници). Като цяло, S. Wachsmuth, Einleitung in das Studium der alten Geschichte, дава информация за източниците на историята на древния свят, монументални и литературни или книжни, и за развитието на тази история. Leipzig 1895. На руски език има В. Бузескул, Въведение в историята на Гърция. 2-ро изд. Kharkov 1904. Историята на средните векове има отличен индекс на източниците в работата на A. Potthast, Bibliotheca historica medii aevi. Wegweiser durch die Geschichtswerke des europäischen Mittelalters bis 1500. B. I-II. 2 Aufl. Berlin 1896. Има специални въведения в историята на отделните народи, които се появяват на сцената с началото на Средновековието. W. Wattenbach, Deutschlands Geschichtsquellen im Mittelalter bis zur Mitte des XIII Jahrhunderts. B.I-11. 7 Aufl. Берлин 1904 (B. I). Dahlmann-Waitz, Quellenkunde der deutschen Geschichte. Th. I-II. 7 Aufl. фон Е. Бранденбург. Берлин 1905 (Th. 1). A. Molinier, Les sources de l'histore de France au moyen äge. 1-V (до 1494 г.). Париж 1902–1904. гл. Грос, Източниците и литературата на английската история от най-ранните времена до около 1485 г. Лондон 1900 г. Като експеримент за специално въведение в църковната история може да се посочи работата на боландиста Смед, S. de Smedt, Introductio generalis ad historiam ecclesiasticam critice tractandam. Гандави 1876 г. и върху гореспоменатата „Пропедевтика“ от Ниршъл (бел. 2). Трудът на E. Bratke, Wegweiser zur Quellen – und Litteratur-kunde der Kirchengeschichte не се счита за сполучлив. Gotha 1890. Най-близките насоки по отношение на древната християнска литература като цяло и по-специално по отношение на църковните исторически произведения могат да бъдат намерени в курсове по история на тази литература и патрули. O. Bardenhewer, Patrologie. 2 Aufl. Фрайбург им Бр. 1901. His, Geschichte der altkirchlichen Litteratur. V. I-II. (първите три века). Фрайбург им Бр. 1902–1903. A. Harnack, Geschichte der altchristlichen Litteratur bis Eusebius. Th. (bearb. unter Mitwirkung von E. Preuschen), 1–2. Лайпциг 1893–1904. G. Krüger, Geschichte der altchristlichen Litteratur in den ersten drei Jahrhunderten. 1 u. 2 Aufl. Фрайбург им Бр. u. Лайпциг. 1895 г.; Nachträge, 1897. Работа G. Slang a Historiographie ecclesiastica. Фриб. Brisg. 1897 не представлява нищо ценно. Информация за древните църковни историци е дадена в работата на А. П. Лебедев Църковната историография в нейните основни представители от 4 век до 20 век. 2-ро изд. Санкт Петербург 1903. За византийския период необходимият справочник е горепосочената книга на Крумбахер (бел. 2). За публикуването и развитието на изворите за византийската история вж. труд на В. Г. Василиевски, Преглед на трудовете по византийска история. Vol. 1. Санкт Петербург 1890 г. (добавено извлечение от дневника на Министерството на народното просвещение за 1887–1889 г.). (А.Б.) 108. Понастоящем от този сборник са издадени повече от 40 тома, като броят на произведенията, представляващи интерес от богословска и църковно-историческа гледна точка, се е увеличил значително. (А.Б.) – 126. Напоследък обаче интересът, който протестантите имат към първите векове на християнството, доведе протестантските учени до идеята да предприемат публикация, която напълно да задоволи научните изисквания на произведенията на всички гръцки писатели от първите три века, тъй като такава публикация е преди всичко и най-необходима за сериозното изследване на тази епоха. Берлинската академия на науките пое този въпрос и подготвителната работа започна през 1891 г. В публикацията под общото заглавие „Die griechischen christlichen Schriftsteller der ersten drei Jahrhunderte“ herausgeg. von der Kirchenväter-Commission der königl. preussischen Akademie der Wissenschaften (Leipzig, Hinrichs), трябва да включва всички, без изключение, гръцки паметници на древната християнска литература до и включително Евсевий от Кесария, дори ако са били запазени само в преводи, с изключение на новозаветните писания; Ще бъдат публикувани дори произведения на по-късна еврейска писменост, доколкото са били приети в християнската среда. През 1897 г. излиза първият том на изданието, съдържащ част от съчиненията на Иполит Римски. Оттогава се появяват редица други паметници (произведения на Адамантий, Климент Александрийски, Евсевий, Ориген, книгата на Енох, коптски гностически произведения, Oracula Sibyllina). Цялото издание съдържа около 50 тома. За разлика от виенското издание на латински писатели, това ново начинание на Берлинската академия се извършва главно от теолози; тя се ръководи от А. Харнак и неговата монументална „История на древната християнска литература“ е тясно свързана с този въпрос. Но като цяло в него са поканени да участват най-добрите научни сили в Германия (Момзен например публикува първите пет книги от латинския превод на историята на Евсевий Руфин) и част от други страни, като за осъществяването му се използват всички средства, които съвременната филологическа наука може да предостави. Следователно, въпреки не по-малката трудност на въпроса в сравнение с публикуването на латински писатели, той обещава да бъде като цяло образцов и да премахне всички предишни издания на произведенията, включени в него. Издателите предоставят въведения към публикувани произведения, понякога много обширни, и подробни индекси. The goals of the enterprise under consideration should be served by the new series Texte und Untersuchungen zur Geschichte der altchristlichen Literatur herausgeg, begun in 1897. von O. Gebhardt und A. Harnack, which from that time received the subtitle: Archiv für die von der Kirchenväter-Sommission der kgl. преус. Akademie unternommene Ausgabe der älteren christlichen Schriftsteller. Но по отношение на гръцките бащи от 4-ти и следващите векове, въпросът не се променя; старите редакции и Мин остават тук в същото значение. True, there has been a significant revival in recent times in the field of Byzantine studies (K. Krumbacher and the magazine Byzantinische Zeitschrift published by him since 1892 in Germany, Ch. Diehl and his students in France, the publication of the Byzantine Temporary in Russia since 1894 and the founding of the Russian Archaeological Institute in Constantinople this year). But although it is possible to point to a number of new valuable editions of individual Byzantine authors, then one can hardly count on any solid Corpus of Greek church writers who lived later than the first three centuries in the near future. Палме не осъществи проекта си. Но по-късно, през 1899 г., друг парижки издател, Н. Велтер, препечатва изданието на Манси. Броят на томовете с продължение, добавки и индекс трябва да нарасне до 45 (или 50) и скоро, очевидно, изданието ще бъде завършено. Междувременно колекцията Mansi беше подложена на доста остра критика в изследването на бенедиктинеца Quentin, N. Quentin, Jean-Dominique Mansi et les grandes collections conciliaires. Paris 1900. Изводите от тази критика не закъсняха да се появят във връзка с начинанието Welthe (Finke in Litterarische Rundschau Für das katholische Deutschland 1902). Издателят оправдава целесъобразността на разширеното си преиздаване с търсенето в научния свят на първото издание, което вече е станало рядко, и с малката надежда, че учените ще бъдат готови в близко бъдеще да започнат ново, по-модерно издание. (А.Б.) – 132. Много от V.V. Желанията на Болотов бяха взети предвид в критичното издание на актовете на вселенските събори (Acta Conciliorum Oecume-nicorum), започнато от Е. Шварц през 1914 г. За съжаление, поради смъртта на Е. Шварц (1940 г.), тази публикация беше прекъсната, завършвайки с актовете на Халкидонския събор. След Втората световна война Е. Шварц е наследен от И. Шрауб, който публикува актовете на Петия вселенски събор. В наши дни работата по продължаването на тази работа е предприета от австрийския учен Р. Ридингер, който публикува актовете на Латеранския събор от 649 г. и планира да публикува актовете на VI Вселенски събор. (A.S.) – 135. ср. В.В. Болотов, Бележка за книгата: Канони на най-важните древни църковни събори заедно с апостолските канони, изд. проф. о. Лошер. [Die Kanones der wichtigsten altkirchlichen Concilien nebst den Apostolischen Kanones, herausgeg. фон Ф. Лаухер. Фрайбург им Бр. und Leipzig 1896]. Христос. Четене, 1896, II, 178–195. – Критично издание на древните латински преводи, свързани с катедралите на гръцките паметници, наскоро беше предприето от S. N. Turner, Ecclesiae occidentalis monumenta juris antiquissima. Canonum et conciliorum graecorum interpretationes latinae. Фаза. I, 1–2. Оксоний 1899–1904 (апостолски канони и никейски документи). Що се отнася до руския превод на „Деянията на Вселенските събори“ (т. I-VII, Казан 1859–1873, всички томове са налични във 2-ро издание, 5-ти в 3-то), той е направен, както е отбелязано в предговора към том 1, според изданията на Лабе-Косар и Ардуен. Цялостното преразглеждане и коригиране в много случаи на текста на този превод трябва да се смята за повече от желателно, особено ако имаме предвид значението на съборните документи. Посочването в полетата на превода на пагинацията на най-често използваните издания на Гардуен и Манси не би било излишен лукс. (А.Б.) – 135. Дейността на боландистите продължава и до днес, а ценни агиологични студии и текстове непрекъснато се публикуват в броевете на тяхното периодично издание Analecta Bollandiana. След Първата световна война те продължават производството на Acta Sanctorum; Появиха се и нови агиологични серии, например „Библиотека на гръцката агиография“ (Bibliotheca hagiographica graeca) и „Агиографски добавки“ (Subsidia hagiographica). Особено плодотворно в тази област работи наскоро починалият Ф. Алкен, който издаде няколко гръцки жития на св. Пахомий Велики и други агиографски паметници и изследвания. За него вижте P. Devos, Frangois Halkin, Bollandiste. Analecta Bollandigna, t. 106, фаск. 3–4, 1988, с. V-XL. (A.C.) 137. Bollandist H. Delehaye, Les legendes hagiographiques. 2 изд. Bruxelles 1906, предлагащ опит в класифицирането на текстове, отпечатани от Ruinart, обаче говори само за съкращаване на неговото издание. ср. също A. Harnack, Geschichte der altchristlichen Litteratur bis Eusebius. Th. II. 2 (Die Chronologie). Лайпциг 1904. С. 463–482. Малки колекции от най-важните актове на мъченичество са дадени от R. Knopf, Ausgewählte Märtyreracten. Tübingen und Leipzig 1901 и O. Gebhardt, Acta mar-tyrum selecta. Ausgewählte Märtyreracten und andere Urkunden aus der Verfolgungszeit der christlichen Kirche. Берлин 1902. (А. Б.) 137. Няма пълно единодушие сред учените относно позицията на Евсевий в догматичните дебати на неговото време. Така Н. Розанов, отбелязвайки дълбоката си неприязън към догматичните дебати, смята, че Евсевий е по-близък до арианите, отколкото до православните. На Никейския събор „като консерватор в най-лошия смисъл на думата, подобно на руски разколник, Евсевий се възмути от включването на думата omooúsio_s („единосъщностен“) в символа и отказа да подпише символа, съставен от православните отци“. По-късно той приема термина „единосъщностен” само от послушание към император Константин, но това приемане не е искрено, поради което православните го наричат ​​„двуезичен” (díglwtto_s – в смисъл, близък до „двудушен”). Вижте Н. Розанов, Евсевий Памфил, епископ на Кесария в Палестина. М., 1880, стр. 14–24. Г. Беркхоф, посочвайки субординационизма на Евсевий, обаче смята, че той все още не е преминал границата, отвъд която започва арианството. Вижте N. Berkhof, Die Theologie des Eusebius von Caesarea. Амстердам 1939, стр. 79–82. Накрая аз. Бертен нарежда Евсевий сред онази средна група от „умерени консерватори“ (не съвсем точно наречени „полуариани“), която малко по-късно е представена от св. Кирил Йерусалимски и Евсевий Емесски и които не се присъединяват нито към „строго православните“, нито към арианите. Cm. . Berten, Cyrille de Jerusalem, Eusebe d'Emese et la theologie semi-arienne Сега се признава, че самият Евсевий е публикувал своята хроника два пъти. Първото му появяване трябва да се датира вероятно около 312 г. (според Харнак обаче не по-късно от 323 г.). След това хрониката е продължена от самия Евсевий и в същото време вероятно коригирана около 325 г. Заключението за две издания, произхождащи от самия Евсевий, е достигнато в по-късното му изследване на хрониката от нейния издател A. Schöne, Die Weltchronik des Eusebius in ihrer Bearbeitung durch Hieronymus. Берлин 1900 г. Той проследява несъответствията между латинския и арменския превод до тези издания, предполагайки, че арменският превод е направен от оригиналното издание, а този на Йероним от по-късното. Harnack, признавайки факта за две издания, не вижда основание за последното предположение. A. Harnack, Geschichte der altchristlicher Litteratur bis Eusebius. Th. II. 2 (Die Chronologie). Leipzig 1904. S. 112. (A. B.) 150. Според Харнак книги 1–7 и част 8 са завършени през 312–313 г.; друга част от 8-ми и 9-ти се появяват през 313–314 г., накрая 10-ти в края на 324 г. началото на 325 г. Harnack, 1. p. 115. (А.Б.) 150. Малко вероятно е човек да се съгласи напълно с В.В. Болотов тук. За сравнение вижте мнението на А. П. Лебедев, който отбелязва, че първоначалната гледна точка на Евсевий е "възвишено догматична. Той разбира историята на християнството като поредица от благотворни действия на Божественото за човечеството". Ето защо за него „в Божия Син историята на Църквата има своя най-важен движещ принцип“ (А.П. Лебедев, Църковната историография в нейните основни представители от 4 век до 20 век. СПб., 1903, стр. 66–67). В.В. Болотов не оценява „богослова на историята“ в Евсевий, а съвременните изследователи виждат в него единствената сериозна алтернатива на благословената „теология на историята“. Августин. Вижте G. Chesnut, The First Christian Histories. Евсевий, Сократ, Созомен, Теодорит и Евагрий. Париж 1977 г., стр.35. Може да се добави, че Евсевий е „изпреварил“ блажения с почти век. Августин е един от първите християнски писатели, които се опитват да очертаят подобна „теология на историята“. (A.S.) – 151. Превод на немски на пълната версия е направен от W. Violet в Texte und Untersuchungen, XIV, 4 (1896). Счита се за много вероятно и двете версии да произхождат от самия Евсевий. Harnack, I. p. 115. (А.Б.) – 153. Преводът на сирийския текст на историята на немски е направен от Е. Нестле в Texte und Untersuchungen, Neue Folge VI, 2 (1901), превод на арменския текст на книги 6 и 7 от Е. Преушену, VII, 3 (1902). (А.Б.) – 157. За по-ранни издания на историята на Евсевий вижте A. S. Headlam, The editions and manuscripts of Eusebius, в The Journal of Theological Studies, vol. IV, бр. 13 (1902), стр. 93–102. Започна ново издание в Берлинската колекция на гръцките християнски писатели от първите три века от гьотингенския професор Е. Шварц. През 1903 г. са публикувани първите пет книги, заедно с латински превод на Руфин, публикуван от Момзен (първата половина на том II от произведенията на Евсевий). Текстът на Шварц е възпроизведен с малки промени в евтино френско издание в поредицата Texts et documents pour l'etude historique du Christianisme publies sous la direction de H. Hemmer et P. Lejay: Eusebe, Histoire ecclesiastique. L.I-IV. Текст на гръцки и френски превод от E. Grapin. Paris 1905. Шварц обещава обяснения относно техниките за публикуване в подробни пролегомени към следващата част. Изданието от гръцки ръкописи се базира на: C (Mazarin. или Paris. 1430, в обозначението на Шварц A), G (Florent. 70, 77), H (Florent. 70, 20=E), J (Moscov. 50=R), E a (Париж. 1431=B) и две копия от него (P или Venet. 339=b и Париж. 1432=β), Париж. 1433 (=D), O (Venet. 338=M). Още по-рано (1888 г.) Шварц изтъква недостатъка на повечето от предишните издания като твърде голямото разчитане на Кодекс C (срв. Headlam, 108). За разлика от своите предшественици, самият той като цяло дава предпочитание на групата E a Paris. 1433 O (=BDM) преди CG ​​(=AT) (срв. Grapin, 489). (А.Б.) 157. Ново издание на тези произведения в Берлинския сборник на гръцките писатели, с въведение и три индекса, е представено през 1902 г. А. Хайкел (I том от произведенията на Евсевий). (А.Б.) – 157. ср. В.В. Болотов, Либерий, епископ на Рим и съборите в Сирмиум. Христос. чт. 1891.1, 450–453 (отделно препечатване 28–31). (А.Б.) – 162. ср. В. В. Болотов, Теодоретиана. Христос. чт. 1892, II, 121. – Либерий, епископ на Рим, и съборите в Сирмиум. Христос. чт. 1891, 1, 514–515 бележка. (отделен печат 58–59). (А.Б.) – 165. За историите на Сократ и Созомен и техните издания вж. G. Löschke в Hauck's Real-Encyklopädie für protestantische Theologie und Kirche. 3 Aufl. Б. XVIII (1906), 481–486, 541–547. Берлинската комисия за публикуване на църковните отци (Kirchenväter-Kommission) подготвя ново издание на двамата историци. За източниците на историята на Сократ вижте F. Geppert, Die Quellen des Kirchenhistorikers Socrates Scholasticus. Leipzig 1898. Очакват се и изследванията му върху историята на Созомен. (А.Б.) – 166. ср. преглед на тази работа от V.V. Болотов, Теодоретиана. Христос. чт. 1892, II, 58–164 (също отделно препечатване). По въпроса за „Църковна история” на Теодорит вж. 120–121, 147–148; относно „Намаляване на еретичната фалшива мъдрост“ 105–113, 122–123, 154–159. (А.Б.) 166. За доказателство за неавтентичността на тази глава вижте Theodoretiana 105–113 (A.B.) – 169. Малко по-различна оценка на Евагрий дава съвременният изследовател П. Алън: „Най-голямата заслуга на Евагрий като историк е, че той използва документи от първостепенно значение, включително трудовете на други историци, които сега са напълно или частично изгубени.“ Вижте R. Allen, Evagrius Scholasticus. Църковният историк. Souvain, 1981, p. 6 (A.C.) – 170. Възниква естествен въпрос: защо жанрът на „църковните истории“ беше прекъснат толкова внезапно и за дълго време? Изглежда, че това се дължи на факта на все по-силен „перихорезис” (взаимопроникване) на Църквата и обществото (и съответно държавата) във Византия, започвайки от VI век. Следователно „църковната“ история става все по-трудна за отделяне от „гражданската“. Още произведението на Евагрий дава пример за такова представяне, където събитията от църковния живот постоянно се съпоставят и са в тясна връзка със събитията от гражданската история, така че е трудно да се отделят едно от друго. Следователно вече няма нужда от собствено „църковни истории“ и тяхната функция е поета от византийската хронография (A.S.) - 170 г. K. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur. 2 Aufl. München 1897, съдържа есе върху византийската историография, обхващащо византийски историци и хронисти от 6 век нататък. По-конкретно по въпроса за византийските хроники виж N. Geizer, Sextus Julius Africanus. I-II. Лайпциг 1880–1898. За най-новите работи в тази област вж. есе Les etudes d'histoire byzantine en 1905 в гл. Дил, Византийски етюди. Paris 1905. Разбира се, в този случай е необходимо да се обърнем към Byzantinische Zeitschrift и Byzantine Temporary, които сега се фокусират главно върху развитието на византинистиката и дават подробни библиографски указания като цяло за нови трудове в тази област (A. B.) - 171. Предполага се, че Никифор само е преработил в своята история произведението на неизвестен автор от 10 век, публикувано преди 920 г. Вж. S. de Boor, Zur kirchenhistorischen Litteratur. византийски. Zeitschrift. Б. В. 1896. С. 16–23. K. Krumbacher, Geschichte der byzant. Litteratur. 2 Aufl. München 1897. S. 291, 247 (A. B.) – 182. Началото на гръцкия оригинал на хрониката на Хиполит е открито в мадридския ръкопис и публикувано от A. Bauer, Die Chronik des Hippolytus im Matritensis Graecus, 121. Leipzig 1905. (Texte und Untersuchungen von Gebhardt und Harnack. Neue Folge XIV, 1). (А.Б.) 182. Времето на възникване на тази хроника се определя различно след 412 г.; латинският превод се приписва на 7-8 век. ср. Бауер, 1. стр. 22, 169–170. (А.Б.) – 182. За доказателства, че това произведение принадлежи на Лактанций, вижте V.V. Рецензия на Болотов за труда на проф. А. И. Садова, Древнохристиянски църковен писател Лактанций. СПб. 1895 г., в Дневниците на заседанията на Петербургския съвет. Дух. Академии за 1895–1896 г., 138–165 (отделно препечатване, СПб. 1900:42–69). (А.Б.) 183. Момзен, който публикува „Liber Pontificalis“ в Monumenta Germaniae historica (Gestorum Pontificum Romanorum vol. I) през 1898 г., подобно на Вайц, е на мнение, че произходът на този паметник е късен, не по-рано от началото на 7 век. Дюшен, в своята критика на публикацията на Момзен през същата година, остава на същото мнение, че оригиналното издание на Liber Pontificalis се появява още през 6 век. малко след смъртта на Феликс. В.В. Болотов през 1899 г. изрази съгласие с позицията на M.I. Орлов, изразено в есето „Liber Pontificalis", като източник за историята на римското папство и полемиката срещу него" (Санкт Петербург, 1899), че Дюшен не е успял да възстанови първото издание на „Liber Pontificalis". Но според него Дюшен, както и Момзен, го търсят на грешното място. Всъщност въз основа на грешки на някои писари и произтичащи недоразумения в оцелелите копия на Liber Pontificalis, може да се създаде приблизителна представа за оригиналния оригинален ръкопис, наличен в архивите на Римската църква (една страница е равна на приблизително 7 реда от изданието на Дюшен) и да се използва това, за да се подчертаят в определени случаи по-късни допълнения, които за първи път са открити в полетата на ръкописа. В същото време код А трудно може да се постави заедно с Дюшен над Б: последният е по-близо до оригинала. ср. описание на магистърския колоквиум на М. И. Орлов на 15 март 1899 г. в Църковния бюлетин 1899 г., № 12, и бележка от В. В. Болотов: „Третировки“ на Геласий, в Христос. Четения 1899, април. ср. също рецензия на В.В. Болотов за споменатата работа на M.I. Орлов в дневниците на заседанията на Съвета на Санкт Петербург. Духовна академия за 1898–1899 г. Санкт Петербург 1907, 75–85. (А.Б.) 189. Предложеното очертание на църковната историография на източните езици, дадено от В.В. Болотов през 1887 г., особено изисква допълнения и случайни промени с оглед на по-късното развитие на тази област. Кратка история на християнската ориенталска литература - сирийска и арабска, арменска, коптска и етиопска - наскоро се появи в поредицата Die Litteraturen des Ostens в Einzelndarstellungen. B.VII, 2: Geschichte der christlichen Litteraturen des Orients von C. Brockelmann (syrische und arabische), F. N. Finck (armenishe), J. Leipoldt (koptische), Е. Littmann (äthiopische). Leipzig 1907. Вижте също есета в Die Kultur der Gegenwart, herausg. срещу P. Hinneberg. Th. I, 7: Die orientalische Literaturen (Th. Nöldeke Die aramäische Lit., Die äthiopische Lit., F. N. Finck, Die armenische Lit.). Leipzig 1906. Списанията Oriens Christianus и Bessarione в Рим и Revue de l'Orient chretien в Париж са специално посветени на християнския Изток в широк смисъл. Подробни библиографски прегледи на съответната литература в някои отдели започнаха да се появяват във Византийския временен вестник. - Беше написано есе върху историята на сирийската литература за том 22 на Британската енциклопедия (Единбург 1887) от Райт. Работата на Райт беше публикувана след смъртта му отделно със значителни допълнения от Мак-Лийн, Кратка история на сирийската литература от покойния У. Райт. London 1894. От това издание е направен руски превод с много обширни библиографски добавки от проф. П.К. Коковцева: В. Райт, Кратък очерк на историята на сирийската литература. Превод от английски K. A. Turaeva. Редактирана и допълнена от проф. П.К. Коковцева. Санкт-Петербург 1902. Руското издание взема предвид и данните на френския труд R. Duval, La litterature syriague. 2 изд. Париж 1900 г. (3 изд. 1907 г.). (А.Б.) 189. Това твърдение на V.V. Болотов изисква известна корекция. Западна Сирия, с център в Антиохия, в първите векове след Христа е предимно район на гръцката (по-точно елинистическата) култура. Дори източна Сирия с център в Едеса е била почти изцяло „двуезична“ и има активен процес на взаимодействие между арамейската и гръцката култури, което е оставило ярък отпечатък върху ранното сирийско християнство. Вижте N. J. W. Drifters, East of Antioch. Изследвания на ранното сирийско християнство. Лондон, 1984 г.; I, с.1–27; IV, стр.25–33. (A.C.) 190. Абат Нау показа през 1897 г., че хрониката се приписва на Исус Стълпника поради недоразумение; името на истинския автор е неизвестно. ср. Райт-Коковцев, 55. Дювал 3 178. (А. Б.) – 191. A. Kugener, в статията La compilation historique de pseudo-Zacharie le Rheteur, в Revue de l'Orient chretien 1900, разграничава Захария Ретор, автора на историята, от Захария Схоластик, който по-късно е епископ на Митилена. Дювал 2, 185. (А. Б.) В съвремието учените все още са склонни да идентифицират Захария Ретора със Захария, православния епископ на Митилена. Работата на Захария, както и на неговия сирийски приемник („Псевдо-Захария”), е активно използвана от Евагрий Схоластик, като естествено елиминира промонофизитските симпатии и на двамата. Вижте П. Алън, Захария Схоластик и Historia Ecclesiastica на Евагрий Схоластик. The Journal of Theological Studies, v. 31, 1980, p.471–488 (A.C.) – 191. Срещу мнението на Нау (1896), че втората част от историята на Йоан е запазена буквално в третата част на хрониката на Дионисий от Тел Махр, вж. А. П. Дяконов, Йоан от Ефес и хрониката, известна с името на Дионисий от Тел-Махр. Христос. чт. 1903, II, 519–614, 818–835 (А. Б.) 192. Друга подробна монография на А. Дяконов е посветена на Йоан Ефески, който, между другото, характеризира този автор по следния начин: Йоан „представлява странна комбинация от източна нетърпимост и широко съзнание за общохристиянска солидарност на всички изповедания и секти“. А. П. Дяконов, Йоан Ефески и неговите църковно-исторически трудове. Санкт Петербург 1908, с.341 (A.S.) 193. Трябва също да се отбележи, че такъв сирийски църковен историк като Кир от Бат. Неговият труд не е достигнал до нас, но е бил активно използван от Михаил Сириец. „Църковната история“ на Кир обхваща периода от управлението на Юстин II (565–578) до началото на арабските завоевания (30-те години на VII в.) и също има монофизитски характер. За подробности вижте А. П. Дяконов, Кир от Бат, сирийски църковен историк от 7 век. Катедра препечатка от Christian Reading. Петербург 1912. (A.S.)193. Според изследването на абат Нау и Ньолдеке (1896), Дионисий притежава само така нареченото дълго издание на хрониката от 582/3 до 835 или 842/3, от което единственият оцелял пасаж е отпечатан от Асеманий в том II на Bibliotheca orientalis (1721). Така нареченото кратко издание, преди 775 г., според Нау, е съставено около тази година от Исус Стълпника. Асеманий, който за пръв път приписва тази хроника на Дионисий, дава откъси от четвъртата част от нея, от Юстин II до 775 г. Тази част е изцяло публикувана и преведена на френски от ChabotB през 1895 г. Пълно издание на хрониката на псевдо-Дионисий се подготвя от Гуиди. ср. Райт-Коковцев, 138–143. Duval 3, 193–196 (A. B.) – 194. Наскоро бяха открити ръкописи на оригиналната сирийска хроника на Михаил. Голяма част от него вече е публикувана от Abbe Chabot, заедно с френски превод: Chronigue de Michel le Syrien patriarche Jacobite d'Antioche (1166–1199), ed. et trad, par J.-B. Шабо . I-III, I. Париж 1899 кв. Известен е и арабският превод на хрониката. ср. Райт-Коковцев, 179–181. Duval 3, 196–198 (A. B.) – 195. Преглед на коптската литература е направен от L. Stern в Ersch und Gruber, Allgemeine Encyclopädie, II, 39 (1886), но сега изисква допълнения с оглед на нови находки (O. v. Lemm, E. Crum); библиографски преглед, представен в G. Steindorff, Koptische Grammatik. 2 Aufl. Берлин 1904 г.; Най-новото есе на Wed Leipoldt, споменато по-горе. Фрагменти от коптския превод на историята на Евсевий са споменати от Крум в Real-Encyclopädie für protest на Hauck. Теология и църква. 3 Aufl. XII (1903). 81445-". Коптски текстове, свързани с църковната история, които досега до голяма степен не са се появявали в печат, са обещани в един от предстоящите броеве на Patrologia orientalis в изданието на Крум. - За арабската християнска литература като цяло (не само за египетската) до края на 11-ти век. Ср есе от Г. Граф, Die christlich-arabische Literatur bis zur fränkischer Zeit (Ende des 11. Jahrhunderts), Freiburg im Br. 1905. В подробната рецензия на графа изобщо не се споменава непубликуваният досега и почти неизвестен арабски историк Агапий или Махбуб, на когото неотдавна обърна внимание професорът Юриев Агапий от Манбидж, християнски арабски историк от 10 век. Byzantine, 1904. 574–587 Очаква се тези учени да публикуват арабския текст на хрониката на Агапий с френски превод в Patrologia orientalis (A. B.) - 197. ср. В.В. Болотов, Из църковната история на Египет. Vol. П. Житие на блаж. Афу на епископа на Пемдже. Христос. чт. 1886, I, 334–343 (отделно от 133–142) ​​​​– за торинските папируси. (А.Б.) – 197. За етиопската литература по църковна и гражданска история вижте специалните параграфи в гореспоменатото есе на Литман; както отбелязва авторът, „историята на етиопската църква се състои почти изключително от историята на светиите на етиопската църква“ (S.240). Специален труд върху паметниците на етиопската агиология изнесе проф. Б. А. Тураев, Изследвания в областта на агиологичните източници на историята на Етиопия. Петербург 1902 г. ср. статията му „Абисиния” в Православна богословска енциклопедия, изд. под редакцията на А. П. Лопухина, кн. 1 (СПб. 1900), 19–82 (25–27). (А.Б.) – 200. Относно арменската богословска и историческа литература, по-нова информация с библиографски указания е дадена в статията (Petermann-) Geizer “Armenien” в Real-Encyklopädie für protest на Hauck. Теология и църква. 3 Aufl. B. II (1897), 67–92 (67–74). За литературата от най-ранните времена вижте указанията в O. Bardenhewer, Patrologie. 2 Aufl. Фрайбург им Бр. 1901. 519–526. За книгата на А. Анински, Древноарменските историци като исторически извори. Одеса 1899, ср. преглед на проф. Н. Я. Мар в бележките на източния клон на императора. Руски археолог, общ. Т. XV, 4, Санкт Петербург, 1904. 0137–0140. Преводи на арменски историци на френски: V. Langlois, Collection des historiens anciens et modernes de l'Armenie. I-II. Париж 1867–1869. M. Brosset, Collection d'historiens Armeniens. I-II. Санкт-Петербург 1874–1876 (А. Б.) 203. Оцелялото арменско издание на така наречената история на Агафангел Н.Я. Мар датира от 8 век, гръцкият му превод е от времето на патриарх Фотий. По-древна редакция (VII-VIII в.) на включената в „историята“ легенда за Св. Григорий Просветител представя, според неговото заключение, публикуван от него арабски текст, преведен от гръцкия оригинал. Н. Мар, Кръщението на арменци, грузинци, абхазци и алани от Свети Григорий. (арабска версия). Бележки на източния клон на императора. Руски археолог, общ. Т. XVI, 2–3. Санкт Петербург 1905. 63–211. (А.Б.) 204. Произведенията, овладени от двамата писатели, са признати за легендарни произведения от 8-9 век, които нямат историческа стойност. в изследването на Г. Халатянц за Зиновия, споменато от Гелцер в RE 3 II 67 27 (Виена 1893). (А.Б.) – 204. По въпроса за Фауст (или Фауст) вж. сближаването му от Н.Я. Мар с автор на анонимен труд, запазен в ръкописи заедно с историята на Себеос за походите на Ираклий и признат от Мар за най-стария паметник, достигнал до нас на арменски език за първоначалната история на Армения. Н. Мар, За първоначалната история на Армения Анонимен. По въпроса за източниците на историята на Моисей от Хоренски. Относно критичните статии на проф. А. Кариер. Византийско временно издание, том. 1. 1894. 263–306 (А. Б.) 204. Срещу крайно скептичното отношение към историята, известна с името на Мойсей Хоренски, от страна на Гутшмид (1876 г.) и след това особено от страна на френския арменист А. Кариера (1891 г. нататък), които го приписват на по-късния автор от 7-9 век. и приписване на различни измислици в тази работа на самия автор, вижте гореспоменатите статии на Н. Я. Мар и той самият: Относно критиката на историята на Мойсей от Хоренски. I. G. Khalatyants, Арменски епос в историята на Армения от Моисей Хоренски. Виза. време 1898, 227–269. Арабски откъс от сирийската хроника на Марибас. Бележки на източния клон на имп. руски археолог. общество. T. XIV. Петербург 1902 (A.B.) – 204. Може да се интересувате от: