Прот. Дионисий Дунаевски. Стрела в мълчание: където остана авва Силуан, когато килията му горяпревод

Слънцето залязваше, обагряйки сухите скали на пустинята Скит в червено. Авва Силуан стоеше в килията си, изградена от груби, необдялани камъни. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, очите му бяха затворени, а умът му беше изцяло погълнат от тайна молитва. За него в този час нямаше нито почва под нозете му, нито задушната горещина на вечерта - душата на стареца стоеше пред Престола на Царя на Славата.

Изведнъж тишината преди залез слънце беше нарушена от неистов, див вик. Иззад дюните, вдигайки облаци прах, се втурна орда от номадски маври. Те нахлуват в беззащитни жилища, без да щадят никого по пътя си. Чуваше се грохотът на разбити врати, звънът на желязо и уплашените викове на млади послушници, бягащи за живота си.

Един от варварите с изваден крив меч и факел в ръка се втурнал в килията на авва Силуан. Номадът очаквал да види обхванат от ужас старец, молещ за милост или опитващ се да скрие оскъдните манастирски съдове.

Но старецът дори не помръдна.

Стоеше в средата на килията прав и неподвижен като статуя от древен базалт. Дишането му беше равномерно и тихо. Разгневеният мавър, викайки, завъртя меча си над главата на праведника, но острието спря на косъм от сивата му коса...