Прот. Дионисий Дунаевски. Необузданото зло: многословие и словоохотливост в огледалото на светоотеческата аскеза и древната мъдростпревод

Започнахме нашия разговор за греховете на словото с нецензурни думи - с това как една гнила дума осквернява душата и я отчуждава от Бога. Греховете на речта обаче не се ограничават само до псувнята. Продължавайки този разговор, нека се обърнем към това, което светите отци наричат ​​„необуздано зло“ - към една болест, която е много по-невидима и следователно може би по-опасна: многословието и празнословието.

Учението на светите отци за това духовно заболяване е удивително съзвучно с изводите на древния моралист Плутарх, който в зората на нашата ера посвети на същото заболяване отделен трактат „За словоохотливостта”. Две гледни точки - светоотеческа и древна - са съгласни в главното: необузданият език не е просто лош навик, а дълбока поквара на човешката природа, която изисква изцеление.

Болест, не слабост

Плутарх започва трактата си с неочаквано признание: „Трудната и болезнена задача да излекува словоохотливостта се поема от философията.“ За него приказливостта не е липса на възпитание, а истинска душевна болест, „много трудна и трудно лечима“. Той сравнява бърборките с „спукани съдове”: в тях нищо не се задържа, всичко се разлива.

Светите отци говорят за същото с езика на аскезата. Преподобни Никодим Светогорец...