Молитвата (като цяло) е благоговейно обръщане на мисли, чувства и думи към Бога или към някой от Неговите светии, благословен и почитан от Православната църква. Изразява: или прослава на името на Бога, или благодарност към Него за предоставянето на различни блага, или молба за опрощение на греховете и други милости, или накрая се използва като призив към небесните посредници и ходатаи, мощни с помощта им пред Бога, да получат от Него това, което се иска. Молитвата към Триединния Бог е издигане на ума и сърцето към подножието на престола на Неговата слава с израз на пълна любов и вяра в Него. Това е най-доброто състояние на нравствено извисяване на човека и най-доброто средство за общуване с небето, за получаване на небесни благословения и благодатта на Вездесъщия и Всеживотворящ Свети Дух, без които човек напразно би разчитал на своята слаба и изтощена от греха сила. В такова благоговейно и ентусиазирано настроение човек придобива както спокойствието на скърбяща душа, така и върховния триумф на радостната душа! И следователно – молитвата, сякаш разделена на вътрешна и външна, т.е.
до умствено или духовно извисяване и до благоговейното изразяване на тези чувства в думи и външни действия, задължително трябва да съдържа и двете едновременно и неразделно: в противен случай няма да постигне целта и трябва да напомня на молещия се онзи тъжен упрек, който Спасителят отправи към фарисеите и книжниците, като каза: Тези хора Ме почитат с устните си, но сърцето им е далеч от Мен (Марк. 7:6), и непокорството на това апостолско учение, което казва: Изпълнявайте се с Духа, говорейки си с псалми, песни и духовна песен, пеейки и възпявайки Господа в сърцата си (Еф. 5:20). Външната молитва, тоест самото произнасяне на молитвени думи, без вътрешна молитва, тоест без съчетаване на тези думи с чувствата на сърцето и ума, не само не е приемливо, но и навлича върху молещия се, според Пророка, проклятие, защото проклет е всеки, който върши Божието дело с небрежност (Иер. 48:10).
Нещо повече, в молитвите, осветени от благословението и използването на Църквата, се изливаха най-възвишените мисли и най-благородните чувства и стремежи на душите на праведните и сред най-кратките и най-прости изрази се съдържат голям брой основни догматични истини и онзи евангелски морал, който припомня думите на пророка: Ще вложа Моите закони в мислите им и ще ги напиша в сърцата им, и Аз ще бъда техен Бог и те ще бъдат Мои хора (Евр. 8:10).
Освен молитвите към Троичния Бог, Православната Църква също заповядва постоянно да се призовават и угаждат на: Богородица, като Вседева Богородица, Пречистия Херувим и Преславния Серафим без сравнение; Светиите Божии, като ходатаи на хората пред Божия престол и ефирните сили, особено Ангела Пазител, като небесни ходатаи за хората пред Господа и същевременно техни бдителни пазители на земята.